№ 8472
гр. София, 10.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА
при участието на секретаря КАЛИНА Д. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело №
20231110104972 по описа за 2023 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за признаване на установено между страните, че ответникът „..............“ АД дължи
на А. М. П. сумата 4539,00 лв., представляваща платена без основание по нищожна клауза
за заплащане на такса за ползване на кредит по чл. 3, ал.1, т.1 от Договор за бизнес линия №
7015465/21.09.2020г. за период от 05.10.2020г.-25.01.2021г., ведно със законната лихва от
11.10.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. №
55181/2022г. на СРС, 71 състав.
В исковата молба се твърди, че на 21.09.2020г. бил сключен Договор за бизнес линия
№7015465 между ответното дружество и ......... като заемател, по силата на който последният
получил сумата от 10000 лв. Физическото лице и собственик на .......... била солидарен
длъжник, като съгласно чл. 3, ал.1 от договора същата, като ФЛ и като ЕТ, дължи „такса за
ползване на кредита“ от 6% за всеки 14-дневен период от ползването на кредита, но не по-
малко от 30 лв. Поддържа, че таксата се начислява на всеки първи ден от всеки 14-дневен
период върху усвоената, но непогасена главница към този ден. Заемателят е следвало да
заплаща таксата в срок от 14 дни от датата на нейното начисляване, а впоследствие с анекс
същата била намалена на 5.4%. Поддържа, че клаузата, уреждаща заплащането на таксата, е
нищожна, тъй като по своята същност последната е възнаградителна лихва, а в
противоречие с добрите нрави е уговорка, предвиждаща договорна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната. В случая същата се явява в размер на 156 %, като в
рамките на исковия период /05.10.2020г.-25.01.2021г./ е заплатена сума от 4539 лв.,
представляваща 45,39% от предоставената сума от 10000 лв. Моли съда да уважи
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковата
молба като нередовна и недопустима. Поддържа, че ищцата не е кредитополучател, а
солидарен длъжник, и като такава няма основание да иска връщане на заплатени суми.
Оспорва противоречие на клаузата по чл.3, ал.1 от договора с добрите нрави, както и че
таксата има характер на възнаградителна лихва. Сочи, че договорът е сключен с лице,
имащо качеството търговец и изискванията към него са завишени. Претендира разноски.
1
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Основателността на предявения иск е обусловена от доказване от страна на ищеца, че е
платила парична сума, поне в претендирания по делото размер в полза на ответника при
липса на основание за това, поради което ответникът се е обогатил. В тежест на ответника и
при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение, респ.
че е налице основание за задържане на получената сума като докаже, че сумата е получена
въз основа на валидна клауза от договора.
Страните не спорят, че се намират в облигационно отношение по силата на сключения
договор за бизнес линия „........“ №7015465 от 21.09.2020 г., по силата на който ответникът
предоставя на кредитополучателя ...... паричен заем под формата на кредитна линия в
максимален размер до 10000 лева, който може да се усвоява на части съгласно условията на
договора като срокът на договора е определен на две години, считано от датата на
подписването му. Съгласно чл. 2 от договора с подписването му кредитодателят предава в
собственост на получателя сума в размер на 10000 лева в брой като кредитополучателят
удостоверява, че е получил заемната сума и договорът има силата на разписка. Договорена е
в чл. 3, ал. 1 такса за ползване на кредита 6% от усвоената главница за всеки 14-дневен
период от ползването на кредита, но не по – малко от 30,00 лева като таксата се начислява
на всеки първи ден от всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница към
този ден. Кредитополучателят заплаща таксата в срок до 14 дни от датата на нейното
начисляване.
По делото е изслушано и прието без възражения от страните заключение на съдебно –
счетоводната експертиза, според което през периода 05.10.2020 г. до 25.01.2021 г.
направените плащания от страна на кредитополучателя са в общ размер 6841,00 лева, от
които 4538,90 лева за такса за ползване на кредит.
Валидността на оспорената клауза на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора следва да се
преценява през установените в ЗЗД общи правила за недействителност на договорите – чл.
26 ЗЗД, тъй като търговският закон не съдържа специална правна регламентация при
недействителност на търговските сделки, какъвто е процесният договор за бизнес линия.
Съгласно чл. 26 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите
върху неоткрити наследства. Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет,
договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и
привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.
Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните ѝ части – ал. 4 на чл. 26 ЗЗД.
Разрешението, дадено в т. 3 от ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълкувателно дело №
1/2009г. на ОСТК на ВКС приема, че автономията на волята на страните при сключването на
договора е ограничена, като отделните клаузи не може да противоречат на повелителните
норми на закона и на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1, предл. 3- то ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип, който може
законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е проведено чрез
създаване на други разпоредби, представляващи част от действащото право, каквито са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
правоотношения и др. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване
на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване
на договора. Необходимо е да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните
престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително надвишава
насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване.
Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД намира приложение и при
търговските сделки, в който смисъл е Решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г.
2
на ВКС, I ТО.
В случая уговорената в чл. 3, ал. 1 ,т. 1 от договора такса за ползване на кредита по
своята същност представлява възнаградителна лихва за ползваната от кредитополучателя
заемна сума. Тя е била уговорена в размер на 6% върху усвоената главница за всеки 14-
дневен период от ползването на кредита и се начислява само върху усвоената част от сумата
и за дните, през които тя е ползвана. Размерът на лихвата се начислява на всеки първи ден от
всеки 14-дневен период. В рамките на една календарна година има 25 такива 14-дневни
периоди, т.е. уговорената годишна възнаградителна лихва по процесния договор възлиза на
150 % върху усвоената сума. Съгласно заключението на съдебно – счетоводната експертиза
за периода 05.10.2020 г. до 25.01.2021 г. са заплатени общо 6841,00 лева, от които само
2302,10 лева са за погасяване на главницата. Видно е, че дължимото възнаграждение в
рамките на уговорените срокове за ползване на заемните суми значително надвишава
размера на усвоената главница по договора. Предвид това съдът счита, че така уговорен
размерът на лихвата противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля
годишната база и е необясним с разходите, които прави кредитодателят или размера на
добросъвестно очакваната печалба от сделката. За заемополучателя целта е получаване на
средства за покриване на текущи стопански нужди, за заемодателя целта е да покрие
разходите по заема и да получи печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън
тази цел, всеки получен доход излиза извън присъщата функция. Възнаградителната лихва е
възнаграждението за предоставянето на финансовия ресурс. В случая уговорената лихва не е
установено да съответства на присъщата функция. Налице е нарушаване на принципа за
недопускане на несправедливото облагодетелстване, тъй като възнаграждението е
предвидено за генериране на свръхпечалба. Фактът, че кредитополучателят е търговец и би
следвало да е наясно с поетите рискове, не може да обоснове извод, че оспорената клауза е
съвместима с добрите търговски нрави. Възнаградителната лихва, наименувана в случая
„такса за ползване на кредита“, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит,
като съобразно размера на предоставената сума, срока за който е предоставена и размера на
възнаградителната лихва, съдът приема, че се касае до нищожна клауза на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД, сключена при нееквивалентност на престациите (Решение № 153 от
24.07.2015 г. по гр. д. № 3014/2014 г на ВКС, III ГО).
Предвид установената нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора,
плащането е лишено от основание – за ответното дружество не е съществувало валидно
правно основание да получи плащане на такса за ползване на кредита по договора. Тази
сума е платена при начална липса на основание и подлежи на връщане от ответника.
Неоснователни са възраженията на ответника, че ищцата не е кредитополучател, а
солидарен длъжник и като такава няма право да иска връщане на платените суми. Договорът
е сключен с ........., която независимо че се индивидуализира с фирмата, с която е вписана в
търговския регистър, длъжник е физическото лице, тъй като се касае за един и същ правен
субект. Едноличният търговец е физическо лице, което извършва по занятие търговски
сделки. В този смисъл е без значение и кой е бил платецът по платежните документи, с
които са погасявани суми по договора - ...... или А. М. П., а и по делото не се спори, че
плащанията са извършвани от ищеца независимо в какво качество.
Като законна последица от уважаване на иска следва да се присъди и законната лихва
от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
При този изход на спора право на разноски се поражда в полза ищеца. В съответствие
със задължителните тълкувателни разяснения на ТР №4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът
следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство. На ищеца следва да се присъдят сумата 90,78 лева за държавна такса
за заповедното производство и 290,78 лева за държавна такса и депозит за вещо лице за
исковото производство.
Ищецът претендира заплащане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38,
ал.2, т. 3 ЗА като декларацията за наличие на материално затруднение води до прилагане на
3
разпоредбата на чл. 38, ал.2 ЗА и на процесуалния му представител следва да се определи
адвокатско възнаграждение, което ответникът да бъде осъден да заплати. Въз основа цената
на иска от 4539,00 лева и на основание чл. 38, ал.2 ЗАдв, препращаща към НМРАВ, чл. 7,
ал.2, т.2 от същата, адвокатското възнаграждение възлиза на 753,00 лева (400+10% за
горницата над 1000 лева), което следва да му се присъди в цялост за настоящото
производство, както и сумата 466,63 лева за заповедното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че „..............“ АД ЕИК ......... със седалище и адрес
на управление: гр. ........ дължи на А. М. П. ЕГН ********** с адрес: гр. ......... на основание
по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 4539,00 лева,
представляваща платена без основание по нищожна клауза за заплащане на такса за
ползване на кредит по чл. 3, ал.1, т.1 от Договор за бизнес линия № 7015465/21.09.2020г. за
период от 05.10.2020г.-25.01.2021г., ведно със законната лихва от 11.10.2022г., за която сума
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 55181/2022г. на СРС, 71
състав.
ОСЪЖДА „..............“ АД ЕИК ......... със седалище и адрес на управление: гр. ........ да
заплати на А. М. П. ЕГН ********** с адрес: гр. ......... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата 290,78 лева – разноски в настоящото производство и сумата 90,78 лева - разноски в
заповедното производството.
ОСЪЖДА „..............“ АД ЕИК ......... със седалище и адрес на управление: гр. ........ да
заплати на адвокат Д. Г. Б. ......... на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 753,00 лева –
възнаграждение за процесуално представителство на ответника А. М. П. ЕГН ********** по
гр.д. №4972/2023г. по описа на СРС, 71 състав.
ОСЪЖДА „..............“ АД ЕИК ......... със седалище и адрес на управление: гр. ........ да
заплати на .............. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 466,63 лева с ДДС –
възнаграждение за процесуално представителство на ответника А. М. П. ЕГН ********** по
ч.гр.д. №55181/2022 г. по описа на СРС, 71 състав.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок,
считано от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4