№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен
състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия
Димитров в. гр. д. № 4870 по описа
на съда за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 570423/28.12.2018г., постановено по гр.
д. № 21564/2015г. по описа на Софийски районен съд (СРС), са уважени
предявените от ЗАД „ДЗИ – О.З.“ срещу Агенция „П.И.“ кумулативно обективно
съединени искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. с чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 1120,56лв., представляваща
изплатено застрахователно обезщетение за репариране на причинени на
застрахованото имущество вреди и ликвидационни разноски, както и за заплащане
на законна мораторна лихва в размер на сумата от 104,19лв.
за периода от 23.05.2014г. до 20.04.2015г.
Решението е обжалвано от ответника - Агенция „П.И.”. Въззивникът
поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Навежда твърдения, че представеният по делото Протокол за
ПТП № 1300171/18.01.2014г. е непълен, неточен и противоречив, поради което не
следва да се ползва с обвързваща доказателствена сила
относно истинността на релевираните пред актосъставителя изявления на водача, тъй като този документ
е издаден само по данни на водача на увредения автомобил за механизма, при
който е настъпило увреждането и не съдържа преки субективни възприятия на
административния орган по контрола на движението по пътищата. Твърди, че
длъжностното лице, съставило протокола, не е изпълнило задължението си,
установено в разпоредбата на чл. 5, ал. 1, т. 3 от Наредба № I-167 от
24.10.2002г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на
МВР, застрахователните компании и Агенция за застрахователен надзор при
настъпване на застрахователни събития, свързани с МПС и чл. 2, ал. 2 от Наредба
№ IЗ-41/12.01.2009г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия, тъй като не е заснело местопроизшествието и
увреденото МПС чрез фотоснимки. На следващо място поддържа, че в протокола за
ПТП не са отразени съществени за правилния изход на делото данни, а именно –
размерът на препятствието, скоростта на движение на увредения автомобил и
наличието или липсата на концентрация на алкохол в кръвта на водача. Също така
поддържа, че изготвената съдебна авто-техническа
експертиза (САТЕ) не може да служи за установяване механизма и
причинно-следствената връзка на ПТП, тъй като е изготвена само въз основа на
изявленията на водача. Съобразно изложеното моли за отмяна на постановеното
решение и постановяване на друго, с което да се отхвърлят предявените искове.
Въззиваемият е подал в законоустановения
срок отговор на въззивната жалба, в която релевира доводи за нейната неоснователност.
Софийски градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
намира за установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по същество е правилно,
като въззивният съд на основание чл. 272 ГПК препраща
към мотивите му.
Софийски районен съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД
и чл. 86 ЗЗД.
В чл. 213, ал. 1 КЗ е уредено едно специално суброгационно
право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на
застрахователното събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение,
а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение,
вследствие на което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ встъпва в правата на
увредения срещу причинителя на вредата. Но когато причинител на вредата е лице,
на което е възложена някаква работа, по силата на чл. 49 вр.
с чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от
изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнение. Макар че
в правната норма, регламентирана в чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), не е предвидена
правната възможност заплатилият по имуществено застраховане обезщетение
застраховател да встъпи в правата на увредения срещу носещия гаранционно-обезпечителна
отговорност възложител на виновното лице за причиняване на вредоносния
резултат, в т. 15 от Постановление № 7/1977г. на Пленума на ВС се приема, че суброгацията на застрахователя включва и правната
възможност той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47-49 ЗЗД, когато са налице основания за нея. Макар и тези тълкувателни разяснения да
са дадени при действието на чл. 344, ал. 1 ЗЗД (отм.), те са приложими и при
тълкуването на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), тъй като обективираната
от законодателя нормативна воля в тези две разпоредби е една и съща.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на
някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за
чужди противоправни и виновни действия или
бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича
от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са
възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят
възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други
лични основания за освобождаването им от отговорност.
От фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че
той е предявил спорното регресно право, основавайки
го на виновното поведение на определени физически лица, на които Агенция „П.И.”
(АПИ) е възложила да поддържат в изправност пътищата – част от републиканската
пътна мрежа, и носи отговорност за бездействията на тези лица. АПИ като
юридическо лице (чл. 21, ал. 2 ЗП) не е деликтоспособна,
тъй като тя формира и изразява правновалидна воля
чрез своите органи - физически лица и носи само обезпечително-гаранционна
отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител за вредите, причинени виновно от
съответни физически лица при или по повод изпълнение на възложената им от
агенцията работа. В този смисъл ищецът иска да бъде ангажирана гаранционната
отговорност на агенцията по чл. 49 вр. с чл. 45, ал.
1 ЗЗД като субект, задължен да стопанисва и поддържа процесния
път, за виновното поведение на съответните физически лица, на които е възложено
да поддържат в изправност пътищата от републиканската пътна мрежа, и в частност
пътен участък II-62 от гр. Дупница за гр. Самоков в
района на 73+527км.
Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в
Постановление № 7/1959г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл.
49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на
възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду
тях е причинил тези вреди.
За да възникне регресното притезателно
право на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за
имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на
възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е възникнало
право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е.
вредите да са причинени от делинквента чрез неговото
виновно и противоправно поведение; 3.) виновното лице
да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа и
4) застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.
Съгласно константната съдебна практика на ВКС /Решение № 15/25.07.2014г.
по т. д. № 1506/2013г. на ВКС, I ТО; Решение № 85/28.05.2009г. по т. д. №
768/2008г. на ВКС, II ТО; Решение № 24/10.03.2011г. по т. д. № 444/2010г. на
ВКС, I ТО; Решение № 73/22.06.2012г. по т. д. № 423/2011г. на ВКС, I ТО;
Решение № 98/25.06.2012г. по т. д. № 750/2011г. на ВКС, II ТО и др./,
протоколът за ПТП, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията му в
установената форма и ред, представлява официален свидетелстващ документ. Като
такъв той се ползва не само с обвързваща формална доказателствена
сила относно авторството на документа, но съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК – и със
задължителна материална такава, като съставлява доказателство за факта на
направените пред съставителя изявления и за извършените от него и пред него
действия. Съставителят удостоверява пряко възприети от него факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като
състоянието на пътното платно, местоположението на МПС, участници в ПТП,
характера и вида на нанесените щети, пътните знаци и маркировката на мястото на
произшествието и пр. Доколкото в случая представеният до делото протокол за ПТП
е изготвен от органите на полицията след оглед на местопроизшествието, същият
се ползва с обвързваща материална доказателствена
сила относно удостоверените от длъжностното лице факти, пряко възприети от
него, които са релевантни за механизма на ПТП – мястото на инцидента, посоката
на движение на автомобила, наличието и
разположението на дупката на пътя и
на щетите по автомобила - „предна лява и задна лява джанти и два броя издути
гуми”, както и за липсата на
сигнализация за дупката на пътното платно или нейното обезопасяване. Ответникът
не е опровергал в процеса на доказване материалната доказателствена
сила на процесния протокол за ПТП, поради което отразените
в него обстоятелства следва да се приемат за настъпили.
От показанията на свидетеля Е.С., управлявал увредения автомобил, се
установява правнорелевантното обстоятелство, че лицето
е било участник в ПТП през 2014г., настъпило преди гр. Самоков.
Изяснява се, че движейки се в своето пътно платно със скорост не по-висока от
70км., на около половин метър от осевата линия в същото платно е имало дупка с
дълбочина около 20см. Свидетелят пояснява, че не е разполагал с възможността да
възприеме дупката, за да я избегне, и е попаднал в нея, вследствие на което двете
джанти на автомобила са се изкривили, а гумите са се издули. Съдът намира, че
показанията на свидетеля са последователни, неповлияни от изхода на правния
спор, житейски логични и кореспондират с останалите доказателства по делото,
поради което следва да бъдат кредитирани.
В изготвената по делото САТЕ, вещото лице също е стигнало до
заключението, че механизмът на настъпване на процесното
ПТП е „самокатастрофиране“ в неравност на пътя, при
което са настъпили материални щети, съответстващи на твърдените.
При съвкупната преценка на доказателствения
материал, настоящият състав приема за установен по безспорен начин механизмът
на процесното ПТП, а именно, че уврежданията по
автомобила са настъпили вследствие попадането му в неравност на пътното платно
– дупка. Следователно описаните повредени части на моторното превозно средство
са пряка и непосредствена последица от ПТП, вследствие наличието на дупка на
пътното платно, която не е била сигнализирана и обезопасена, за което отговоря АПИ
чрез своите служители, доколкото произшествието е станало на път от
републиканската пътна мрежа.
Ответникът, на когото принадлежи доказателствената
тежест, не установи в процеса на доказване, че водачът на увредения автомобил е
допринесъл чрез своето виновно и противоправно
поведение за настъпване на вредоносния резултат посредством превишаване на
разрешената скорост или употреба на алкохол, поради което възражението му за съпричиняване е неоснователно.
Регресното право на застрахователното
дружество, което е заплатило застрахователно обезщетение и е встъпило в правата
на удовлетворения кредитор, става изискуемо в момента на заплащане на
застрахователното обезщетение, когато се поражда суброгационната
претенция, но тъй като това задължение не е срочно, ответникът изпада в забава
едва след получаване на покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото се установи, че поканата за заплащане на предявените регресни вземания е получена от ответника на 07.05.2014г., като му е предоставен 15-дневен срок за
доброволно плащане, поради което ответникът е изпаднала в забава и дължи
заплащане на обезщетение за причинени от това неизпълнение вреди от 23.05.2014г.
От този момент до датата на завеждане на исковата молба – 20.04.2015г., суброгиралият се застраховател има право на законна мораторна лихва, която възлиза на 104,19лв., както правилно
е изчислил районният съд.
С оглед на обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция достига, съответства на крайните
правни съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като
неоснователна.
При този изход на въззивното производство, на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК въззиваемият има право на поисканите и доказани разноски.
Същият претендира сумата от 444лв. с включен ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение. Насрещната страна своевременно е направила възражение за
прекомерност на възнаграждението, което съдът намира за основателно, тъй като делото
не се отличава с фактическа и правна сложност. Следователно същото трябва да
бъде намалено до минималните размери, предвидени в Наредба № 1/2004г., което на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 възлиза на
378,88лв. с включен ДДС.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 570423/28.12.2018г., постановено по гр.
д. № 21564/2015г. по описа на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение,
164-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК
АГЕНЦИЯ „П.И.”, БУЛСТАТ: ********, със седалище и адрес на управление:***, пл.
„******, да заплати на ЗАД „ДЗИ – О.З.“,
ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 378,88лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.