Решение по дело №105/2025 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на чл. 208 АПК във връзка с чл. 63в ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба, подадена от агенция „Пътна инфраструктура“ /АПИ/ гр. София, представлявана от председателя на УС Й. В., чрез пълномощник К. А. И., юрисконсулт в сектор „Контрол и правоприлагане – Монтана“, отдел „Контрол и правоприлагане“ при Национално тол управление, специализирано звено към АПИ, със служебен адрес гр. Монтана, [улица], етаж 4, против решение № 12/29.01.2025 г. по АНД № 1587 по описа на Районен съд Монтана за 2024 г., с което е отменен Електронен фиш /ЕФ/ № **********.

С касационната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно и в разрез с материалния закон. Основаното възражение е с оглед решението на СЕС за неприложимостта на фиксираната имуществена санкция спрямо юридически лица и създалата се празнина в закона, което касаторът, счита че разкрива условия всички нарушители (юридически лица и еднолични търговци, които се наказват с имуществена санкция) да останат ненаказани, дори и с налагане на минимално по размер наказание. Излага, че при масово отменяне на делата само на това основание, се нарушават целите на административното наказание, регламентирани в чл. 12 от ЗАНН. Развива съображения, че правомощията на районния съд е изменението на първоинстанционната присъда, поради което, твърди, че при упражняване на своите правомощия, по чл. 63, ал. 1, изр. първо ЗАНН, съдът разглежда спора по същество и когато установи, че административнонаказващият орган е допуснал нарушение на материалния закон при квалификацията на деянието, следва да упражни правомощието си да измени санкционния акт, а не да го отменя като незаконосъобразен. Излага съображения, че в решение на СЕС от 21.11.2024 г. по дело С-61/23 не се съдържа индиция за амнистиращ ефект на нарушенията във връзка с неспазването на предвиденото в държавите членки изисквания за заплащане на такса по отношение на осъществено ползване на републиканската пътна мрежа, за която с предвидено законово задължение за заплащане. Сочи, че към адмипистративнонаказателна отговорност е привлечено юридическо лице, като при него е налице безвиновна отговорност, поради което вината не е част от състава на нарушението. Претендира отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, по съществото на спора, с което да се потвърди процесният ел. фиш. Претедира разноски в производството.

В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. В молба вх.№ 810/23.04.2025 г. от пълномощника юрк. И. излага становище в подкрепа на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение и алтернативно прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско такова.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не се явявя и не изпраща процесуален представител.

Ответникът „ЮНИОН ИВКОНИ“ ООД, ЕИК *********, представлявано заедно от управителите Г. Л. А. и И. Д. С., чрез пълномощник адв. А. Л. И., член на САК, в отговор по касационната жалба твърди, че същата е неоснователна както по отношение наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, така и по същество, а обжалваното решение е допустимо, правилно и законосъобразно, поради което оспорва касационната жалба. Счита за основателни изложените от въззивния съд доводи за незаконосъобразност на електронния фиш, предвид това, че предвиденото в българския закон административно наказание за процесното нарушение не съответства и е в противоречие с един от основните принципи на Европейския съюз - този на пропорционалност, който е задължителен при преценка размера на наложената санкция, с оглед чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури (Директива 1999/62/ЕО), поради неправилното транспониране в българското законодателство. Счита соченото от касатора твърдение, че наложената санкция следва да бъде изменена от съда чрез намаляване размера на наказанието, с цел същото да бъде пропорционално, ефективно и възпиращо за неоснователно. Излага, че в т. 49 от Решение от 21.11.2024 г. на СЕС по дело С-61/23 не дава право на сезирания съд да изменя налаганите глоби или имуществени санкции, и по-конкретно да намалява фиксирания размер в зависимост от характера или тежестта на извършеното нарушение, като твърди, че според СЕС единственото предвидено в тази система адаптиране на размера на глобите се отнася до категорията, към която спада съответното превозно средство, която се определя въз основа на броя на осите му, но това адаптиране не отчита тежестта и характера на извършеното нарушение. Моли оспореното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за касационна инстанция.

По делото е постъпило и писмено становище от касационния ответник, в което заявява, че желае да бъде даден ход в негово отсъствие, като оспорва касационната жалба и поддържа депозирания отговор по същата. Излага подробни мотиви с оглед извода на районния съд, че в настоящия случай не е спазен принципът за пропорционалност. Сочи, че в случая санкцията по чл. 179, ал. 3а ЗДвП е абсолютно определена, т.е. фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти и тежестта. Твърди, че в хода на производството наказващият орган не е ангажирал доказателства за разстоянието, което е преминал автобусът без да е начислена тол такса, съответно размерът на дължимата тол такса. В този смисъл твърди, че предвиденото административно наказание противоречи на чл. 9а от Директива 1999/62 поради нарушение на изискването за пропорционалност. Цитира мотивите на Решение от 21 ноември 2024 г. на Съда на Европейския Съюз по дело С-61/23, което съгласно чл. 633 от ГПК е задължително за всички съдилища в Република България. Излага още, че съгласно т. 24 от на Решение на СЕС от 9 февруари 2012 г. по дело М. U., С-210/10, когато правото на Съюза не съдържа по-точни правила за определянето на националните санкции, тъй като не предвижда изрично критерии за преценка на пропорционалността, то санкционните мерки по национално законодателство не трябва да надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на легитимно преследваните от това законодателство цели, като се има предвид, че когато има избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко обвързващата и, че причинените неудобства не трябва да са несъразмерни по отношение на преследваните цели. Счита, че в случая се твърди, че е неплатена такса за изминато разстояние само за съответния сегмент, като твърди, че с тези аргументи следва да се приеме, че охраняваните обществени отношения не са засегнати в степен, оправдаваща приложението на административно-наказателната принуда спрямо дружеството, като дори и да се приеме от обективна и субективна страна за установено санкционираното административно нарушение, предвиденото от българския законодател административно наказание е несъответстващо на принципа на пропорционалност и заедно с извода за породилия се директен ефект на чл. 9а от Директива 1999 62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни поради неправилното транспониране в българското законодателство. Ответникът сочи още, че предвид установеното по делото обстоятелство, че с бордовото устройство, с което е бил оборудван автобусът, не са били подадени данни относно изминатия път в часа на датата посочена в обжалвания електронен фиш, както и че таксата, дължима за тол сегмента от пътя посочен в електронния фиш, през който на посочените дата и час е преминало ППC, не е била изчислена и заплатена, счита че дружеството не е допуснало административно нарушение, тъй като в случая разпоредбите на чл. 179, ал. 3б вр. чл. 102 ал. 2 от ЗДвП са поставени в противоречие с общностното право, които е следвало да намерят пряко приложение. Сочи чл. 2, §7 от Регламента, съгласно който доставчиците на ЕУЕПТ информират незабавно ползвателите на ЕУЕПТ за всеки случай на недекларирана пътна такса във връзка с неговата сметка и предлагат възможност за отстраняване на нередността преди предприемането на принудителни мерки. Сочи, че тази разпоредба е съобразена във вътрешното ни право едва с последното изменение на Закона за пътищата (ред. ДВ. бр. 14.01.2023г.). Излага съображения, че по този начин се предоставя възможност собствениците да заплатят дължимите от тях тол такси за ползването на платената пътна мрежа, като едва след незаплащането в предоставения им 14-дневен срок ще може ла се пристъпи към реализиране на административно-наказателна отговорност. Счита, че Агенция пътна инфраструктура е следвало да уведомят дружеството да отстрани техническата неизправност в бордовото устройство и да заплати доброволно дължимата за съответния пътен участък тол такса. Счита за правилно оспореното решение по отношение извода с оглед липсата на правно предвидена възможност за санкциониране на нарушенията по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП с издаване на електронен фиш. Сочи чл. 39, ал. 4 от ЗАНН, съгласно който за да бъде издаден електронен фиш за процесното нарушение на нормата на чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, това трябва да е предвидено в закон. В тази норма не е предвидена възможност за издаване на електронен фиш за процесното нарушение, като липсва и друга законова норма, която изрично да предвижда тази възможност, поради което в случая е следвало да бъде съставен АУАН и издадено НП. Едва с изменението на чл. 189ж, ал. 1 от ЗДвП, в сила от 13.02.2024 г., е предвидена възможността за издаване на електронен фиш за налагане на глоба или имуществена санкция при установено от електронната система нарушение по чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, която ще се прилага за нарушения като процесното, но извършени след влизане в сила на промяната, а в случая обжалвания електронен фиш е издаден за нарушение извършено на 13.03.2022 г., т.е. преди влизане в сила на изменението на закона, съответно и по отношение на това нарушение изменената норма е неприложима. На следващо място сочи, че в хода на административно-наказателното производство не са събирани никакви доказателства как точно е станало установяването на нарушението. Само като предположение може да бъде прието, че електронна система още при заснемане на преминаването на автобуса през обхвата на камера е направила съпоставка с неговия вид и с данните от свидетелството за регистрация. Счита, че приложената по делото снимка може да стане повод за извършване на разследване относно вида на МПС, като събирането на тези доказателства може да се случи единствено в стандартното развитие на административно-наказателното производство по чл. 36 и сл. от 3АНН - акт и наказателно постановление, с възможност на нарушителя да направи своите възражения и да представи доказателствата, не и с извънредния способ - чрез електронен фиш. Твърди също и, че липсват доказателства, че наказващият орган е изпълнил процедурата на чл. 186, ал. 4 oт ЗДвП, която разпоредба определя и лицето срещу което следва да се издаде фиш, именно управителя на юридическото лице - собственик на моторното превозно средство. Твърди, че като е издал електронния фиш на юридическото лице, а не на управителя, наказващият орган е нарушил процесуалния ред за изпращане на покана, и материалния ред за определяне на субекта, който следва да носи административно-наказателната отговорност. Ответникът излага и съображения, че сроковете по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН следва да бъдат прилагани в производствата по чл. 189, ал. 4 и сл. от ЗДвП, доколкото електронният фиш по своето правно действие представлява акт едновременно с установителни, като АУАН, и със санкционни, като НП, функции. Поради което счита, че следва да се приеме, че срокът за издаване на електронен фиш е този по чл. 34 ал. 2 от ЗАНН. Като сочи, че единствената дата, която се съдържа е датата на нарушението и за да се прецени дали са изтекли давностни срокове, е задължително да бъде установена датата на издаване на електронния фиш, като в датата на издаване, съпоставена с датата на установяване на нарушението, в това число и авторството му - 13.03.2022 г. Следователно счита, че процесният ел. фиш не е издаден в рамките на преклузивния 3 месечен срок по чл. 34 ал. 1 от ЗАНН, считано от заснемане на нарушението, от който момент следва да се счита за открит и нарушителя - собственик на МПС. Също така ел. фиш твърди, че не е издаден и в рамките на шест месечен срок по ал. 2 на чл. 34 от 3AHН, считано от съставянето на АУАН какъвто в случая не се съставя , респ. от установяване на нарушението чрез неговото заснемане. В заключение, твърди че не са налице сочните от касатора касационни основания за отмяна на обжалваното решение на Районен съд Монтана. Моли да бъде потвърдено Решение № 12 от 29.01.2025 г., постановено по анд № 20241630201587 по описи на Районен съд Монтана за 2024 г. Претендира разноски за касационната инстанция, съгласно приложения договор за правна защита и съдействие и фактура.

Представителят на ОП Монтана дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила.

Настоящият касационен състав, след като прецени данните по делото и обсъди наведените с касационната жалба основания, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН и от надлежна страна, която има право и интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.

РС Монтана от фактическа страна е приел, че на 13.03.2023 г., в 09:50 часа, е установено нарушение на автобус УНВИ МИКРОБУС, с регистрационен номер [рег. номер], движещ се по път I-1 км 113+188, с посока намаляващ километър в община Монтана. Посочения пътен участък, където е установено нарушението бил включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото МПС изцяло не е заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т, 2 от Закона за пътищата, нямало валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаването. Нарушението било установено с устройство № 40052, представляващо елемент от електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, намиращо се на път I-1, км, 113+118. За констатираното нарушение бил издаден Електронен фиш за налагане на глоба за нарушение, установено от електронната система за събиране на пътни такси по член 10, ал. 1 от Закона за пътищата № **********/13.03.2022 г. На основание чл. 187а, ал. 1 от ЗДвП ел. фиш бил издаден на собственика на ППС „ЮНИОН ИВКОН“ ООД, с който за нарушение на член 102, ал. 2 от ЗДвП и на основание чл. 187а, ал. 2, т. 3 във вр. с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП е наложено административно наказание глоба в размер на 2500.00 лева.

За да отмени процесния ЕФ, въззивният съд е възприел мотивите на решение на Съда на ЕС по преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Административен съд – Хасково, отнасящ се до тълкуването на член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999, относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури. Районният съд е възприел, че изводът който се налага от решението на Съда на ЕС по дело С-61/2023 година е, че фиксираната по размер санкция, така както е предвидена в разпоредбите на член на 179, ал. 3-3б от ЗДвП, е в противоречие с един от основните и задължителни принципа на правото на ЕС, поради което същата се явява незаконосъобразна. Изложил е мотиви, че правото като ЕС като наднационална правна уредба е задължително за всички държави членки и има приоритет по отношение па вътрешното законодателство при колизия между тях, поради което задължение на всеки правоприлагащ орган е да следи дали всяка вътрешноправна нормативна разпоредба съответства на общностното право и като е налице противоречие да приложи нормата от правото па ЕС. Въз основа на изложеното първоинстанционният съд е отменил оспорения ЕФ като незаконосъобразен.

При извършената проверка съобразно чл. 218 от АПК, настоящият касационен състав намира касационната жалба за неоснователна.

В конкретния случай приложена е санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, предвиждаща налагането на административно наказание „имуществена санкция“ на собственик, юридическо лице, на пътно превозно средство от категорията по чл. 10б, ал. 3 от Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, включително в резултат на невярно декларирани данни, посочени в чл. 10б, ал. 1 от Закона за пътищата.

Видно от съдържанието на атакувания електронен фиш, изискуемите от закона задължителни реквизити са налице. Приложено е доказателствено средство съобразно чл. 167а, ал. 3 ЗДвП - записи със снимков материал /л.29-30 от АНД 1587/24 г. на РС Монтана/, изготвен с процесната система за контрол, заснемаща и записваща датата, точния час на нарушението и регистрационния номер на МПС.

Актът е издаден по съкратена процедура, като действието му е приравнено едновременно на акт установяващ нарушението и налагащ санкция, съгласно чл. 189, ал. 11 ЗДвП, която норма е приложима, доколкото няма други особени правила в противовес с твърденията в касационната жалба.

Относно формата на електронния фиш следва да се приемат за задължителни само посочените в чл. 189ж, ал. 1, изр. 2 ЗДвП реквизити, поради което в него не следва да се изписват датата на издаване, името на издателя му и негов подпис. При установяване на нарушението в отсъствието на нарушителя, за допуснатото движение на превозното средство без да са изпълнени задълженията по установяване размера и заплащането на тол – таксата по чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП административнонаказателна отговорност на основание изрично разписаното в чл. 187а ал. 2, т. 3 ЗДвП носи собственикът на превозното средство, на когото щом той е ЮЛ или ЕТ се налага имуществена санкция във фиксиран нормативно установен размер от 2500 лв. Единственото изключение по отношение субекта на отговорността е предвидено в следващата алинея 3, според която когато в свидетелството за регистрация на пътното превозно средство е вписан ползвател, имуществената санкция по ал. 2 се налага на него. Видно от доказателствата по административно-наказателната преписка, вписаното към датата на нарушението като собственик в свидетелството за регистрация на процесното превозно средство с рег. № [рег. номер] е търговско дружество „ЮНИОН ИВКОНИ“ ООД. Настоящият състав намира, че е спазен законово определеният ред за установяване субекта на нарушение.

На следващо място, следва да се има предвид, че с оглед спецификата на електронните фишове не може механично да се приложи по аналогия разпоредба чл. 34 от ЗАНН. Това намира потвърждение в дадените разяснения в тълкувателно решение № 1/26.02.2014 г., постановено по т.д. № 1/2013 г. на ОС на ВАС, в което е прието, че електронният фиш е своеобразен властнически акт с установителни и санкционни функции, като същият се приравнява на АУАН и НП, но само по отношение на правното му действие /съгласно чл. 189, ал. 11 от ЗДвП/, но не и по форма, съдържание, реквизити и процедура по издаване. Така изложеното не означава, че административнонаказателното производство, образувано с издаване на ел. фиш, може да се развива неограничено във времето. Съгласно дадените разяснения в тълкуватено постановление № 1/27.02.2015 г. на ОСС на ВКС и на ОСС на II-ра колегия на ВАС, постановено по т.д. № 1/2014 г., доколкото в ЗАНН липсва изрично регламентирана абсолютна давност за наказателно преследване, а в хипотезата на издаден електронен фиш и обикновена такава, то по силата на чл. 11 от ЗАНН следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК и чл. 81, ал. 3 от НК. Съгласно чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК обикновената давност е три години, поради което абсолютната такава следва да е четири години и половина, като посочените давностни срокове започват да текат от датата на извършване на нарушението и същите се прекъсват с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване на извършителя /чл. 80, ал. 3 от НК/. Съобразявайки гореизложеното, датата на която е извършено нарушението – 13.03.2022 г. и датата, на която е връчен електронния фиш – 27.11.2024 г., настоящият съдебен състав намира, че към днешна дата не е изтекъл нито обикновения давностен срок, нито абсолютния такъв.

По изложените съображения тази съдебна инстанция намира, че правото на защита на нарушителя не е ограничено, доколкото въведените във ел. фиш данни са напълно достатъчни за пълното индивидуализиране на нарушението и нарушителя.

Въпреки отсъствието на пороци във формата на издадения в хода на административнонаказателното производство акт, респ. в протеклата процедура, касационният състав намира, че са налице основания за отмяна на електронния фиш поради неправилно приложение на материалния закон, както правилно е приела въззивната инстанция.

Съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 от ЗП за преминаване по платената пътна мрежа се дължи такса за изминато разстояние - тол такса за пътни превозни средства по чл. 10б, ал. 3. В разпоредбата се сочи, че заплащането на тол таксата дава право на едно пътно превозно средство да измине разстояние между две точки от съответния път или пътен участък, като изминатото разстояние се изчислява въз основа на сбора на отделните тол сегменти, в които съответното пътно превозно средство е навлязло, а дължимите такси се определят въз основа на сбора на изчислените за съответните тол сегменти такси; таксата за изминато разстояние се определя в зависимост от техническите характеристики на пътя или пътния участък, от изминатото разстояние, от категорията на пътното превозно средство, броя на осите и от екологичните му характеристики и се определя за всеки отделен път или пътен участък. Нормата на чл. 10б, ал. 4 от ЗП предвижда, че размерът на дължимата за плащане тол такса се определя въз основа на реално получени декларирани тол данни, удостоверени по реда, предвиден в наредбата по чл. 10, ал. 7 или чрез закупуването на еднократна маршрутна карта, която дава право на ползвателя на пътя да измине предварително заявено от него разстояние по определен маршрут.

В нормата на чл. 139, ал. 5 от ЗДвП е регламентирано правилото, че движението на пътни превозни средства по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, се извършва след изпълнение на съответните задължения, свързани с установяване размера и заплащане на пътните такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата. В разпоредбата на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП е въведено задължение за собственика да не допуска движението на пътно превозно средство по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за пътното превозно средство не са изпълнени задълженията във връзка с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата според категорията на пътното превозно средство. Санкция за неизпълнение на правилото е въведена с чл. 179, ал. 3б от ЗДвП.

Неизпълнението на задълженията да заплатят дължимите пътни такси, се установява и документира, съгласно чл. 167а, ал. 3 от ЗДвП, посредством електронната система за събиране на пътни такси, която генерира доклад. Към него се прилагат статични изображения във вид на снимков материал. Докладът и снимките, по силата на чл. 189е, ал. 8 от ЗДвП, в своята съвкупност, представляват доказателства за отразените в тях обстоятелства. Този извод се налага и от разпоредбата на чл. 189е, ал. 8 от ЗДвП, съгласно която контролните органи могат да извършват справки в електронната система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, като отразените в нея данни се считат за доказателства във връзка със следните обстоятелства: мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, регистрационния номер на пътното превозно средство, както и данни, свързани с движението по участък от път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, данни за липса или наличие на декларирани тол данни и наличие или липса на заплащане на дължимите такси.

При тези фактически установявания настоящият състав приема, че ответникът в настоящото производство не е допуснал административно нарушение, доколкото в случая разпоредбите на чл. 179, ал. 3б, вр. чл. 139, ал. 5 от ЗДвП са поставени в противоречие с общностното право, регламентиращо съответния тип обществени отношения и по-конкретно с разпоредбите на Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 на Комисията от 28 ноември 2019 г. относно подробните задължения на доставчиците на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, минималното съдържане на заявлението за таксуване, електронните интерфейси, изискванията за съставните елементи на оперативната съвместимост и за отмяна на Решение 2009/750/ЕО (Регламента), които е следвало да намерят пряко приложение. До този извод съдът достига по следните аргументи:

Съгласно чл. 2, § 7 от Регламента: „Доставчиците на ЕУЕПТ (Европейска услуга за електронно пътно таксуване) информират незабавно ползвателите на ЕУЕПТ за всеки случай на недекларирана пътна такса във връзка с неговата сметка и предлагат възможност за отстраняване на нередността преди предприемането на принудителни мерки, когато такава е предвидена съгласно националното законодателство“. Тази разпоредба обаче, въпреки изричното указание, че се прилага пряко от държавите членки от 19.10.2021 г., е съобразена във вътрешното ни право едва с последното изменение на Закона за пътищата, прието със Закон за изменение и допълнение на Закона за пътищата (ЗП) (ред. ДВ, бр. 14 от 2023 г.). С него към текста на чл. 10б от ЗП са добавени три нови алинеи – 7-9, в сила от 01.01.2024 г., първата от които – ал. 7 има следната редакция: „В случай че е налице частично или пълно недеклариране на тол данни в рамките на един календарен ден за пътно превозно средство от категорията по ал. 3, каквото е процесното ППС, за което има действащ договор с доставчик на услуга по електронно събиране на такса за изминато разстояние, какъвто има и е приложен по делото, на собственика или ползвателя се предоставя възможност да заплати таксата за преминаване през съответните участъци в срок до 14 дни, считано от получаването на уведомление по ал. 8. При заплащане на таксата в срока по изречение първо не се образува административнонаказателно производство.“. Така формулирана, тя в цялост е синхронизирана с нормата на чл. 2, § 7 от Регламента, така че да се отговори на изискването за съответствието й с общостното право. Така с предвиждането на изрична процедура, чрез която собствениците или ползвателите, съответно водачите, на превозни средства за които се дължи тол такса за ползването на платената пътна мрежа, ще бъдат своевременно информирани относно факта за неправилно декларирани тол данни и респективно незаплатени тол такси. Заедно с това и ще им се предостави възможност да заплатят дължимите от тях тол такси за ползването на платената пътна мрежа, като едва след незаплащането в предоставения им 14-дневен срок на дължимите тол такси, ще може да се пристъпи към реализиране на административнонаказателна отговорност. Чрез въвеждането на подобна процедура, от една страна, ще се минимализират грешките във функционирането на тол системата, обработването на тол данните, загубата на обхват и други фактори, които не могат да се вменят във вина на собствениците или ползвателите на превозните средства, а от друга страна – след изтичане на срока за доброволно заплащане на тол таксите, ще бъде виден вече умисълът и наличието на вина, която е задължителен елемент при реализиране на административнонаказателната отговорност. Като следващ аргумент в мотивите се чете: „Именно и чрез въвеждането на горепосочената процедура заплащането на компенсаторна такса ще остане като механизъм само и единствено тогава, когато е установена незаплатена пътна такса по чл. 10, ал. 1 от Закона за пътищата, превозното средство за същия ден се е движило без маршрутна карта и не е било включено към договор с доставчик на услуга по електронно събиране на такса за изминато разстояние. Тя ще запази своята функция, но за да се гарантира спазването на гореописаната процедура, е необходимо да се предоставя възможност за заплащане на компенсаторната такса едва след приключване на процедурата по уведомяване за доброволно заплащане на тол такси, защото само след изтичането на доброволния срок за плащане ще бъде налице противоправно поведение и възможност за образуване на административнонаказателно производство, от което ще може собственикът, ползвателят или водачът на превозното средство да се освободи чрез заплащането на компенсаторна такса“.

Налага се извод, че нормите на вътрешното законодателство, въвеждащи нарушения на режима на деклариране на тол-данни и заплащане на тол-такси, не са били съобразени и противоречат на пораждащите пряко действие норми на акт от общностното право. Незаплащането на компенсаторната такса не дерогира приложението на чл. 2 от Регламента. Обстоятелството, че изменените норми на чл. 10б от ЗП влизат в сила на 01.01.2024 г. не променя този факт. Доколкото действащото законодателство към датата на процесното нарушение е поставяло в по-неблагоприятно положение адресатите на правилото на чл. 139, ал. 5, вр. чл. 179, ал. 3б от ЗДвП, които не са били уведомени за констатирани пропуски при декларирането на тол – данни и заплащането на тол – такси, нормите на вътрешното право са били несъвместими с общия принцип, установен в Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) за недопускане на дискриминация при упражняване на основни права и свободи.

За да съобрази разпоредбата на чл. 2, § 7 от Регламента, при констатация на недеклариране на тол данни при ползване на платената пътна мрежа, доставчикът на електронната услуга, респ. Агенция „Пътна инфраструктура“, е следвало да уведомят собственика/водача на ППС да заплати доброволно дължимата за съответния пътен участък тол – такса. В случая уведомяване не е извършено, така че да е налице бездействие на наказаното лице, което налага и извод, че не е допуснато нарушение. Именно този подход е бил верен и допустим, за да се постигне съответстващ на цитирания Регламент резултат, в изпълнение и на изискването на чл. 288 от ДФЕС, гласящ, че регламентът е акт с общо приложение. Той е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки.

Следващо самостоятелно основание за отмяна на обжалвания ЕФ, както правилно е приела въззивната инстанция е, че при издаването му е нарушен принципът на съразмерност.

Условията и редът за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване се определят с наредба на Министерския съвет в съответствие с изискванията на Директива 1999/62/ЕО. Съгласно чл. 9а от посочената Директива „Държавите членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират прилагането на санкциите. Санкциите трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи“.

Приложената в настоящия случай санкционна разпоредба на 179, ал. 3б от ЗДвП, предвижда налагането на административно наказание за юридически лице – имуществена санкция в абсолютно определен размер от 2500 лева.

Макар и държавите членки да са компетентни да изберат санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи.

Размерът на санкциите следва да бъде съответен на нарушението и на преследваната цел, а при избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до най-малко ограничителната. В тази връзка принципът на съразмерност изисква, от една страна, наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, а от друга страна, при определянето на наказанието и на размера на имуществената санкция да се отчитат конкретните обстоятелства по случая като изминато разстояние, дължима такса и други.

В конкретния случай, за да бъде освободен от административнонаказателна отговорност на администратинонаказаното лице е предложено да заплати компенсаторна такса в размер на 150 лева, който размер отново е в абсолютна стойност и се определя според техническите характеристики на превозното средство, без за целта да се отчитат всички индивидуални особености за конкретния случа. Налагането на глоби или имуществени санкции с фиксиран размер за всяко нарушение, без възможност да бъде преценявана тежестта на самото нарушение е в разрез с принципа на съразмерност.

Съгласно постановеното Решение на СЕС от 21.11.2024 г. по дело С-61/2023 г., с предмет преюдициално запитване отправено от Административен съд [област], член 9а от Директива 1999/62 относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. Националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

Воден от изложеното касационният състав намира, че санкционната разпоредба на чл. 179, ал. 3б от ЗДвП противоречи на принципа на пропорционалност, доколкото не позволява да се вземат предвид конкретни обстоятелства за всеки отделен случай, а размерът на санкцията надхвърля значително дължимите от собствениците/ползвателите или водачите на превозни средства такси. След като цели административнонаказателна репресия, АНО следва да следи наказанието да е съобразено с изискването за съразмерност, а отделно от това да бъде ясен, конкретен и точен при прилагането на правните норми. Санкциите следва да са ефективни, съразмерни и възпиращи, а наличието на административно наказание в абсолютно определен/фиксиран размер, не е в съответствие с тези принципи и издаденият акт следва да бъде отменен.

Настоящият съдебен състав намира, че при провеждане на административнонаказателното производство са допуснати нарушения на материалния закон. Правилно въззивната инстанция, съобразявайки мотиви от решението на Съда на ЕС по дело С-61/2023 година, е отменила процесния ЕФ, поради което оспореното в настоящото производство съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на делото и на основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН във вр. чл. 143, ал. 1 от АПК на ответника следва да се присъдят сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение. Претендираните от негова страна разноски са в размер на 600 лева за касационна инстанция, доказани с представения договор за правна помощ и съдействия като заплатени. Касационният състав намира с оглед факта, че делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, както и, че относимите към основния спорен въпрос доказателства не се характеризират с голям обем, то следва претендираните разноски да бъдат определени в минималния размер по чл. 18, ал. 2 във вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 550 лева.

Предвид което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, във вр. с 63в и чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, настоящият касационен състав

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 12/29.01.2025 г. по АНД № 1587 по описа на Районен съд Монтана за 2024 г.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], да заплати на „ЮНИОН ИВКОНИ“ ООД, ЕИК *********, представлявано заедно от управителите Г. Л. А. и И. Д. С., седалище [населено място], [улица], сумата от 550 /петстотин и петдесет/лева, сторени разноски в касационна инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.