РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 26.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и седми януари
две хиляди и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Ели Гигова, като разгледа гр.
дело № 10260/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова
молба с вх. № 106765/11.08.2017 г., уточнена с молба от
18.09.2019 г. (л. 98), предявена от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление ***, против А.С., с ЕГН: **********, с
обявен постоянен и настоящ адрес:***.
Ищецът „Б.Д.“ ЕАД твърди, че на 16.08.2007
г., е сключил с ответника Договор за ипотечен кредит, по силата на който ищецът
предоставил на А.С.
кредит в размер на 108 000 лева,
който бил усвоен на 18.09.2007 г.
Изпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит
било обезпечено с договорна ипотека върху следния недвижим имот: апартамент №
21, с площ от 52.05 кв.м., ведно с 6.53 % идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж, находящ се в с. Равда, бл. 2, вх. 1, ет. 2,
изграден в УПИ ІІІ-556, кв. 36 по плана на с. Равда, община Несебър.
Ищецът
твърди, че погасяване на кредита
следвало да се извърши на 360 месечни вноски, съгласно предоставения на
кредитополучателя погасителен план, неразделна част от договора. За
предоставения кредит, кредитополучателят следвало да заплаща възнаградителна
лихва, формирана от базов лихвен процент и надбавка в размер на 1.9 % - за
първите три години, а за останалия срок
на кредита, възнаградителната лихва се формирала от базов лихвен процент и
надбавка, която можело да бъде намалена с отстъпка. Към сключване на договора,
лихвеният процент се формирал от БЛП – 3.69 % и надбавка – 4.6 %. Съгласно чл.
5 от договора, задължението следвало да се погасява чрез разплащателна сметка №
14234142 с титуляр А.С.. За падежна дата била определена всяко 7-мо число на
съответния месец.
Ищецът заявява, че кредитополучателят е погасявал
вноските по кредита до месец август 2013 г. Забавата в плащанията довели до
преструктуриране на задължението, за което на 07.01.2015 г., между страните
било подписано Допълнително споразумение към Договор за ипотечен кредит от
16.08.2007 г. за преструктуриране на кредита и връщането му в редовност.
Въпреки това, кредитополучателят не погасявал редовно месечните си вноски по
кредита, поради което на 12.08.2016 г., между страните било подписано второ
допълнително споразумение, с което кредитът бил отново преструктуриран.
Ответникът продължил да не погасява редовно вноските си по кредита, като с
последната постъпила сума на 22.03.2017 г. били погасени частично вноските за
месец февруари и месец март 2017 г. Ищецът твърди, че към датата на предявяване
на исковата молба, е допусната забава в плащанията по процесния договор за
повече от 90 дни.
С молбата от 18.09.2019 г. (л. 98 и сл.), ищецът
уточнява, че с допълнителното споразумение от 12.08.2016 г., възнаградителната
лихва в размер на 2 002.68 лева е капитализирана към главницата и след
изтичане на гратисния период съгласно т.1.3 от Допълнителното споразумение, към
главницата е капитализирана непогасената през гратисния период възнаградителна
лихва в размер на 1641.55 лева.
С оглед на това и на основание
чл. 20, ал. 2 от Общите условия, ищецът
заявява, че с исковата молба упражнява правото си да превърне кредита в
предсрочно изискуем.
Предвид изложеното, ищецът моли
да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати:
-
сумата от 102 711.55 лева –
главница по Договор за ипотечен кредит от 16.08.2007 г., ведно със законната
лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
-
сумата от 3582.75 лева –
възнаградителна лихва, за периода от 07.03.2017 г. до 10.08.2017 г.,
-
сумата от 6.87 лева –
санкционираща лихва върху 102 711.55
лева - просрочена главница, за периода от 07.05.2017 г. до 11.08.2017
г.,
-
сумата от 6502 лева –
отсрочена „редовна“ (възнаградителна) лихва по Допълнително споразумение от
12.08.2016 г., за периода от 08.07.2013 г. до 29.01.2015 г.,
-
сумата от 1146.58 лева – такси
и разноски за застраховка, за периода от 16.08.2012 г. до 11.08.2017 г.
Ищецът претендира и направените по делото
разноски.
В срока по чл. 367 ГПК, ответникът, действащ чрез особения си
представител, е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът оспорва
исковете с възражението, че са недопустими. Заявява, че представените по делото
документи не са подписани от него в лично качество, както и че не е ясно дали
лично ответникът е получил претендираните от банката суми. Евентуално, счита, че исковете са
неоснователни. Твърди, че не са налице
обстоятелствата по чл. 20.2 от Общите условия към договора за кредит и
остатъкът от кредита не може да се счита за предсрочно изискуем, тъй като исковата
молба не е била връчена лично на ответника. Излага съображения, че клаузата за
автоматично настъпване на предсрочната изискуемост на кредита не е
добросъвестна и справедлива. Освен това, съгласно т. 18 на ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, банката следвало да уведоми длъжника да обявената предсрочна
изискуемост преди предявяване на исковата молба. След обявяване на предсрочната
изискуемост не се дължала възнаградителна лихва. Ответникът моли исковете да
бъдат отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.
С допълнителната искова молба, ищецът поддържа исковете и оспорва
възраженията на ответника. Сочи, че в случая изобщо не става въпрос за
автоматична предсрочна изискуемост, а за упражнено право на банката, да потърси
изпълнение на задълженията по договора за кредит, като исковете били осъдителни. Изявленията на банката, в тази връзка, се
съдържали в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, като това
обстоятелство следвало да се съобрази, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК. Излага съображения, че кредитополучателят е
имал възможност, във всеки един момент, да се откаже от договора.
С допълнителния отговор, ответникът заявява, че поддържа възраженията си.
На 30.01.2020 г. и на 31.01.2020 г., страните са представили по делото
писмени бележки.
Съдът приема следното от фактическа страна:
На
16.08.2007 г., между „Б.Д.“ ЕАД, от
една страна, и А.С., от друга, е бил сключен Договор за ипотечен
кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на ответника
кредит в размер 108 000 лева.
Това
се установява от представения Договор
за ипотечен кредит от 16.08.2007 г. Оспорването на автентичността на
подписа, положен по договора за ответника не е доказано, поради което и съдът
приема, че договорът е бил подписан от ответника.
Банката
е изпълнила задължението си и кредитът е бил усвоен, като на 18.09.2017 г., сумата от 108 000 лева е постъпила по разплащателна
сметка при „Б.Д.“ ЕАД с титуляр А.С. – видно от заключението по ССчЕ (отговор
на задача 1).
От представения по делото Договор за ипотечен кредит
от 16.08.2007
г. се установява, че страните са
уговорили, че срокът за издължаване на кредита е 360 месеца, считано от датата
на неговото усвояване (чл. 2). Падежната дата за издължаване на месечните
вноски е била определена на 7-мо число от месеца (чл. 6).
Съгласно чл. 7 от договора, за предоставения кредит,
кредитополучателят заплаща първоначална лихва за период от 3 години, считано от
датата на усвояване на кредита, формирана от Базов лихвен процент за този вид
кредит и надбавка в размер на 1.9 процентни пункта. За останалия срок на
кредита, кредитополучателят заплаща лихва, формирана от Базов лихвен процент за
този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно
Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Уют“
(Приложение № 2 от договора). Базовият
лихвен процент се определя периодично от кредитора. Към датата на сключване на
договора, Базовият лихвен процент е 3.69 %, а стандартната надбавка е в размер
на 4.60 процентни пункта.
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договора от 16.08.2007 г. е било
обезпечено с ипотека върху недвижим имот - апартамент № 21, с площ от 52.05
кв.м., ведно с 6.53 % идеални части от общите части на сградата и от правото на
строеж, находящ се в с. Равда, бл. 2, вх. 1, ет. 2, изграден в УПИ ІІІ-556, кв.
36 по плана на с. Равда, община Несебър.
Съгласно чл. 5 от договора, кредитът се погасява
чрез разплащателна сметка № 14523142 на
кредитополучателя с месечни вноски, съгласно погасителен план (Приложение № 1).
По делото не е представен погасителния план
(Приложение № 1) към договора.
В
чл. 13 от договора е посочено, че кредитополучателят е запознат с Тарифата,
действаща към деня на сключване на договора (Приложение № 3), която не е представена по делото.
Съгласно
чл. 11, неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на
ипотечни кредити на физически лица (ОУ), които кредитополучателят е заявил че е
получил и приема с подписването на договора. Действащите към датата на
сключване на договора Общи условия не са представени по делото.
На
07.01.2015 г., страните са подписали
Допълнително споразумение към
Договор за ипотечен кредит от 16.08.2007 г.
В
споразумението е посочено (б. „Б“), че остатъкът по дълга към датата на
сключване на споразумението е общо 109 484.80 лева с капитализирани всички
неплатени лихви, като остатъкът по главницата е в размер на 101 323
лева, на дължимата редовна лихва – 7 718.38 лева и на наказателната лихва
– 10.42 лева.
Кредиторът
се е отказал от вземането си за наказателни лихви в размер ва 10.42 лева и от
вземането си за такса за управление в размер на 190 лева.
Съгласно
б. „Г“ от допълнителното споразумение, кредиторът отсрочва вземането си за редовни
лихви в размер на 6 502 лева, които следва да бъдат платени в срок от
36 месеца от подписване на споразумението. Посочено е също, че неплащането в
срок на отсрочените редовни лихви е условие за предсрочната изискуемост на
кредита. Кредитополучателят е внесъл сумата от 1216.38 лева.
В
т. 1 от споразумението е посочено, че остатъкът от кредита в размер на
101 323 лева ще се издължава с равни месечни вноски, включващи дължимите
месечни плащания за лихва и главницата, отразени в погасителен план. Крайната
падежна дата за окончателно издължаване на кредита остава непроменена (т. 2).
Съгласно
т. 3, кредитът се олихвява с преференциален променлив лихвен процент в размер
на 7.90 % годишно, формиран от стойността на 6-месечен SOFIBOR 1.351% и
надбавка 6.549 %. При изпълнение на Условията па програма Уют, описание в
Приложение № 2 към договора, кредитът започва да се олихвява с преференциален
лихвен процент. Максималният размер, зо който може да достигне лихвеният
процент в резултат на неизпълнение на Условията, е в размер на 6-месечния
SOFIBOR към съответната дата и надбавка в размер на 6.549 %.
Съгласно
т.4.1, независимо от промяната на лихвения процент, свързана с неизпълнение на
Условията, той се променя с промяната на 6-месечния SOFIBOR в сроковете и при
условията, посочени в Общите условия.
По
делото не са представени нито погасителният план, нито Приложение № 2,
посочени в допълнителното споразумение, нито Общите условия, действали към
07.01.2015 г.
На
12.08.2016 г., страните са подписали
Допълнително споразумение към
Договор за ипотечен кредит от 16.08.2007 г.
В
споразумението е посочено (б. „Б“), че остатъкът по дълга към датата на
сключване на споразумението е общо 108 334.45 леваот които остатъкът по
главницата е в размер на 99 067.32 лева,
дължимите редовни лихви са в размер на 2 438.71 лева, дължимите
санкциониращи лихви са в размер на 2.73 лева, дължимите отсрочени лихви са в
размер на 6502 лева, дължимите застрахователни премии са в размер на 318.26
лева, дължимите такси управление – 5.43 лева.
Кредиторът
се е отказал от вземането си за санкциониращи лихви са в размер на 2.73 лева
Кредитополучателят
е внесъл сумата от 436.03 лева и такса управление в размер на 5.43 лева.
Според
б. „Ж“, непогасената част от отсрочените лихви към датата на подписване на
споразумението в размер на 6502 лева остават дължими и се изплащат за срок от
36 месеца. Според б. „З“, непогасената част от начислените редовни лихви към
датата на подписване на споразумението в размер на 2002.68 лева се капитализира
към остатъка от главницата по кредита.
Предвиден
е гратисен период, през който кредитополучателят заплаща част от дължимата
месечна лихва в размер на 50 % от стойността й (т.1.2).
Съгласно
т. 3, към датата на сключване на споразумението, кредитът се олихвява с
променлив лихвен процент в размер на 6.88 % годишно, формиран от стойността на
6-месечния SOFIBOR към съответната дата и надбавка в размер на 6.549 %.
Съгласно
т.3.1, лихвеният процент се променя с промяната на 6-месечния SOFIBOR при
предпоставките, посочени в Общите условия. Крайният процент не може да бъде
по-нисък от размера на фиксираната стандартна надбавка.
По
делото е представен Погасителен план от 12.08.2016 г. – Приложение към
Допълнителното споразумение от 12.08.2016 г.
Представени
са и подписани от страните Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни
кредити (ОУ), версия юли 2016 г.
Съгласно
т.9.2.1 от ОУ, променлив лихвен процент, зависещ от 6-месечния SOFIBOR, се
променя от кредитора два пъти в годината, на 15 януари и на 15 юли. Промяната
се извършва съгласно котировката на 6-месечния SOFIBOR, която се обявява 2 работни
дни преди посочените дати от БНБ.
Съгласно
чл. 20.1 от ОУ, при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ
падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща
главница се олихвява с договорения
лихвен процент и надбавка от от 3 процентни пункта. Ако кредитополучателя
погаси дължимата месечна вноска до 7-ия
ден след падежната дата, не се прилага надбавка.
Съгласно
чл. 20.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над
90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент и надбавка
в размер на 10 процентни пункта.
По
делото е прието заключението по съдебно – счетоводната експертиза, което не е
оспорено от страните и което съдът кредитира като обективно и компетентно.
Видно от ССчЕ, възнаградителната лихва, която
банката е прилагала по кредита, е била увеличавана, както следва:
-
Към
датата на усвояване на кредита, ГЛП е 6,09%, месечна анюитетна вноска -
619,32 лв.,
-
считано
от 02.04.2008 г., ГЛП е увеличен на 6,59%, месечна анюитетна вноска – 688,24
лв.,
-
считано
от 21.10.2008 г., ГЛП е увеличен на 7,59%, месечна анюитетна вноска – 759,53
лв.,
-
считано
от 18.09.2010 г., ГЛП е увеличен на 10,29%, месечна анюитетна вноска – 956,35
лв.,
-
считано
от 07.01.2015 г., ГЛП е намален на 7,9%, месечна анюитетна вноска – 956,35 лв.,
-
считано
от 15.01.2015 г., ГЛП е намален на 7,73%, месечна анюитетна вноска – 801,57
лв.,
-
считано
от 15.07.2015 г., ГЛП е намален на 7,535%, месечна анюитетна вноска – 777,88
лв.,
-
считано
от 15.01.2016 г., ГЛП е намален на 7,143%, месечна анюитетна вноска – 753,66
лв.,
-
считано от 15.07.2016 г., ГЛП е намален на 6,88%, за
периода 07.09.2016 г. – 07.02.2017 г. , месечна анюитетна вноска е намалена на
291,93 лв. с фиксиран размер за посочения период,
-
считано
от 15.01.2017 г., ГЛП е намален на 6,875%. От 07.03.2017 г., месечна анюитетна
вноска – е 777,97 лв.,
-
считано
от 15.07.2017 г., ГЛП е намален на 6,817%,месечна анюитетна вноска е същата –
777,97 лв.
В
ССчЕ е посочено, че увеличенията на ГЛП за възнагрдителна лихва по процесния
кредит, са на база увеличения на Базовия лихвен процент за кредити в лева на
банката, които увеличения са извършени на основание Решения на Комитета по
управление активите и пасивите на „Б.Д.“
ЕАД.
Вещото
лице, след като е констатирало, че съгласно чл.7 на процесния договор за
кредит, дължимата възнаградителна лихва е сбор от стойността на БЛП на банката
към датата на договора (3,69%) + надбавка (1,9%) или ГЛП е 5,59%. Съгласно
договора, за първите три години от срока на кредита, кредитополучателя дължи
лихва 5,59% годишно. За останалия срок на кредита – 8,29%.
Видно
от ССчЕ, налице са капитализации, както следва: на 12.08.2016 г. към главницата
е капитализирана сума в размер на 2 002,68 лв., представляваща част от просрочено
задължение за възнаградителна лихва 2 431,78 лв., отнасяща се за периода
07.05.2016 г. до 12.08.2016 г. На 12.08.2016 г. частично са платени 436,03 лв.,
а остатъка от 2 002,68 лв. е капитализиран. На 08.02.2017 г. към
главницата е капитализирана сума в размер на 1 641,55 лв. представляваща
разлика, между дължимата възнаградителната
лихва по време на 6-месечния гратисен период по допълнителното
споразумение от 12.08.2016 г., от 07.09.2016 г. до 07.02.2017 г. вкл. и
възнаградителната лихва по определените по ниски вноски през гратисния период
В
случай, че лихвеният процент не беше изменян, възнаградителна лихва за периода
от 18.09.2007 г. до 11.08.2017 г. би
била в размер на 74 376,00 лв. (Приложение 3, колона 5 към ССчЕ).
Начислената
от банката възнаградителна лихва, за същия период - от 18.09.2007 г. до 11.08.2017 г. е в размер
на 87 151.11 лева (колона 5 на приложение 2).
Получената
разлика в размер на 12 775,11 лв. представлява възнаградителната лихва, начислена
в повече, вследствие на измененията на ГЛП.
В случай, че се е прилагал първоначално
уговорения ГЛП, и без да е била извършена капитализация, извършените
плащания по кредита щяха да бъдат отнесени както следва:
-
платена
главница – 12 922.51 лева (колона 10, Приложение 3),
-
платена
възнаградителна лихва – 68921.38 лева (колона 7, Приложение 3),
-
платена
санкционираща лихва – 5.93 лева (колона 16, Приложение 3),
-
платени
годишни такси за управление – 855 лева (колона 19, Приложение 3),
-
платени
застраховки – 561.82 лева (колона 22 Приложение 3),
В
този случай, непогасените задължения
биха били, както следва:
-
неплатена
главница – 95 077.49 лева,
-
неплатена
редовна (възнаградителна лихва) – 5454.62 лева,
-
неплатена
санкционираща лихва – 9.32 лева,
-
неплатена
годишна такси за управление – 95 лева (Приложение 3),
В
този случай, биха били погасени вноски до месец 11.2016 г., като просрочени се
явяват вноските след месец 12.2016 г (които са повече от 3).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за главниците,
искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ – за възнаградителни лихви и иск
по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД – за неустойка.
Съгласно
чл. 430 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в
полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за
банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума
на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 16.08.2007 г., страните са сключили Договор за ипотечен кредит, по силата на който „Б.Д.“ ЕАД е
предоставила на А.С., кредит в
размер на 108 000 лева, а ответникът е поел задължението да го погаси на
360 месечни анютетни вноски. Както беше посочено, недоказано е твърдението, че
ответникът не е подписал договора (и допълнителните споразумения), поради което
и съдът приема, че е обвързан от правоотношението.
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и кредитът е бил
усвоен, като сумата от 108 000 лева е постъпила по сметка на ответника А.С.. Това се установява и
от ССчЕ.
На първо място, следва да се прецени дължимата от ответника главница, тъй
като видно и от двете допълнителни споразумения към процесния договор е налице „капитализиране“ на лихви.
Олихвяването
на изтекли лихви (анатоцизъм) е подчинено на специален правен режим, като
съгласно чл.10, ал. 3 ЗЗД става съобразно наредбите на Българската народна
банка, т.е. е допустимо само доколкото законът изрично го допуска (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. 294, ал. 2 ТЗ и чл. 507 ТЗ)
и по ред и условия, определени в нормативен акт. Такава наредба досега в
областта на гражданското право няма обнародвана, поради което и е налице
забрана за анатоцизъм.
Институтът на
капитализация на лихвите е уреден последователно в няколко наредби на БНБ,
действали в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г. - Наредба № 9/31.05.1993 г. за класифициране на кредитите и
образуване на задължителните специални резерви (законови провизии) от банките, Наредба № 9/15.07.1997 г. за оценка на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на
риска от загуби, Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от
обезценка (обн. ДВ, бр. 2/07.01.2003
г.; отм., бр. 38/11.04.2008 г., в сила от 11.04.2008 г.), Наредба №
9/03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на
банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ, бр.
38/11.04.2008 г., отм. ДВ, бр. 40/13.05.2014 г.).
С
разпоредбите съответно на чл. 15, чл. 17 и чл. 16 от първите три от посочените
наредби, в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г., капитализиране на лихвите
е било разрешено при спазване на нормативно установените изисквания. Според § 1, т. 5 от ДР на Наредба №
9/15.07.1997 г., „Капитализиране“ е увеличаването на
неизискуемата главница за сметка на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви. Съгласно чл. 16 от Наредба
№ 9/15.07.1997 г., банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен в
случаите на капитализиране на лихвите по реда на чл. 17. Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 от наредбата
предвиждат, че банките могат да договарят със своите клиенти капитализиране на лихвите само ако са
изпълнени едновременно следните условия: 1. длъжникът е в състояние да плати
своите задължения за сметка на постъпленията от дейността си; 2. възможността
за капитализирането е предвидена в първоначалния договор и се основава на
планиран временен недостиг на парични средства на длъжника; 3. изплащането на
цялото задължение, включително капитализираните лихви, се основава на планирано
и разумно преценено бъдещо събитие; 4. общата експозиция, включително
капитализираните лихви, е обезпечена; 5. не съществува непосредствен риск от
загуба по експозицията, включително за капитализираните лихви.
Изрично в ал. 2
на чл. 17 от наредбата е предвидено, че банките не могат да капитализират
просрочени лихви. Напълно идентична е ал. 2 на чл. 16 от Наредба № 9/19.12.2002 г.
В периода от
11.04.2008 г. до настоящия момент капитализацията на лихвата не е уредена
нормативно в подзаконови актове, издавани от БНБ, поради което по аргумент от
чл. 10, ал. 3 ЗЗД е забранена. Отделно от това, дори и в периода, в който
капитализацията е била нормативно уредена възможност, тя е била забранена за
просрочените лихви, какъвто е процесния случай. Поради това съдът приема, че
уговорките за капитализиране на лихвата, постигнати с допълнителните
споразумения от 07.01.2015
г. и от 12.08.2016 г., доколкото представляват уговорка за анатоцизъм,
противоречат на закона и са нищожни. Ето защо, при преценка на дължимата и непогасена главница, не следва
да се вземат предвид „капитализираните“ лихви, присъединени към главницата.
Установи
се и че банката е увеличила едностранна лихвения процент (видно от заключението
по ССчЕ). Преценката на размера на дължимото от страна на ответника налага
съдът да съобрази действителността на тези клаузи от процесния
договор за кредит, даващи възможност на банката едностранно да увеличава
лихвения процент.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08,
дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен,
с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по
неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят
становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния
характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се
противопостави на това.
В
случая, с определението си от 26.08.2019 г., съдът е уведомил страните, че ще се произнесе по действителността на
клаузите, даващи възможност на банката едностранно да променя възнаградителната
лихва, както и на клаузите, по силата на които е извършено т.нар.
„капитализиране на лихвата“, ответникът
не се е противопоставил, поради което и съдът дължи произнасяне
В
тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови
разпоредби към процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (обн., ДВ, бр. 99 от
09.12.2005 г.,)
- ищецът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответникът
е физическо лице.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр.
18/05.03.2010 г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към
датата на възникването му. ЗПКр. – чл.
3, ал. 3, т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1, изрично изключват договори на стойност над
40 000 лева, какъвто е и процесният договор, и които са обезпечени с
ипотека (с изключение на чл. 15), поради което разпоредбите на ЗПКр (отм.) са
неприложими.
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016
г., § 4 от който, обаче, предвижда, че
законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Поради
изложенот, към процесния договор ще се прилагат само правилата за
неравноправните клаузи по ЗЗП (чл. 143 и сл.), в сила от 10.06.2006г., и
изрично предвидените изключения в ЗПК.
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на посочените по-горе договорни
клаузи.
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази законодателна дадена възможност на банките търпи ограничения, за да се
запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2
ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на
банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни
термини при определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е
освен това тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в
неравноправно положение (чл. 143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и
общоприложимото правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.
1 ЗЗД).
По
отношение на приложимостта на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП към
процесните клаузи следва да се има предвид, че са изпълнени условията за
прилагане на института на неравноправните клаузи.
В тежест на ищеца по настоящото дело е било да
докаже, че посочените разпоредби от договора са били уговорени индивидуално (т.е. не са били предоставена от банката на ответника
в този вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) – арг. от
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В
тази връзка доказателства не са представени (липсват и такива твърдения).
Не е приложимо и изключението, че не се прилагат правилата
за неравноправните клаузи при определяне основния предмет на договора.
Договорът за банков кредит е особен вид договор за заем. Характерната престация
по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на предоставените му
заместими вещи с други от същия вид, количество и качество. Поради това следва
да се приеме, че основното съдържание на договора за банков кредит от гледна
точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката предоставените
му пари. Задължението за лихва се явява допълнително, а начинът на изчисляване
на нефиксирана лихва със сигурност не може да се приеме за основно съдържание
на договора на банков кредит.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
Разпоредбата на чл. 7 от процесния договор
предвижда, че за предоставения кредит, кредитополучателят заплаща първоначална
лихва за период от 3 години, считано от датата на усвояване на кредита,
формирана от Базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка в размер на 1.9
процентни пункта. За останалия срок на кредита, кредитополучателят заплаща
лихва, формирана от Базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която
може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на
преференциален лихвен процент по програма „Уют“ (Приложение № 2 от
договора). Базовият лихвен процент се
определя периодично от кредитора. Към датата на сключване на договора, Базовият
лихвен процент е 3.69 %, а стандартната надбавка е в размер на 4.60
процентни пункта.
По делото не са представени посочените в
договора погасителния план (Приложение № 1 към договора), Тарифата на
банката (Приложение № 3 към договора),
и Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица
(ОУ), които кредитополучателят е заявил че е получил и приема с подписването на
договора.
Съгласно
т. 3 от Допълнителното споразумение от 07.01.2015 г., кредитът се олихвява с
преференциален променлив лихвен процент в размер на 7.90 % годишно, формиран от
стойността на 6-месечен SOFIBOR 1.351% и надбавка 6.549 %.
По делото не са представени Условията па
програма Уют (Приложение № 2), като липсват твърдения, че същите са били
приложими.
Съгласно
т. 3 от Допълнителното споразумение от 12.08.2016 г., към датата на сключване
на споразумението, кредитът се олихвява с променлив лихвен процент в размер на
6.88 % годишно, формиран от стойността на 6-месечния SOFIBOR към съответната
дата и надбавка в размер на 6.549 %. Съгласно т.3.1, лихвеният процент
се променя с промяната на 6-месечния SOFIBOR при предпоставките, посочени в
Общите условия. Крайният процент не може да бъде по-нисък от размера на
фиксираната стандартна надбавка.
По
делото е представен Погасителен план от 12.08.2016 г. – Приложение към
Допълнителното споразумение от 12.08.2016 г. и подписани от страните Общи
условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити (ОУ), версия юли 2016 г.
Съгласно
т.9.2.1 от ОУ, променлив лихвен процент, зависещ от 6-месечния SOFIBOR, се
променя от кредитора два пъти в годината, на 15 януари и на 15 юли. Промяната
се извършва съгласно котировката на 6-месечния SOFIBOR, която се обявява 2
работни дни преди посочените дати от БНБ.
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело №
240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да
е налице конкретна формула за
определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на
този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.
143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
настоящия случай, банката е увеличавала ГЛП за възнаградителна лихва по
процесния кредит на база увеличения на Базовия лихвен процент за кредити в лева
на банката, които увеличения са извършени на основание Решения на Комитета по
управление активите и пасивите на „Б.Д.“
ЕАД.
Не
е ясно, обаче, с кои фактори е била обвързана промяната на цената на услугата. В договора
(приложимите към сключването му ОУ не са представени) липсва посочване на обективните фактори, както условия, при които
банката може да извърши промяната, респ. не е посочен никакъв алгоритъм и
правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства
и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с
изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за
промяната (в този смисъл е и решение № 299/15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г.
по описа на ВКС, ІІ ТО, както и цитираните в него решение, постановени по реда
на чл. 290 ГПК). Това
създава възможност банката да определи
абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвен процент и така
едностранно да определи съдържанието на договора. Такава клауза за определяне
на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени
изисквания на ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право на едностранно
изменение на договора от страна на банката), не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до неравновесие във вреда на
потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от волята на една от
тях).
По
този начин, икономически по-силната страна в правоотношението, е променила
размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс
и по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от търговската
си дейност на потребителя на предоставяната услуга. Вярно е, че размерът на
възнаградителната лихва е бил намаляван, но вследствие на измененията на ГЛП са
начислени в повече 12 775,11 лв. - възнаградителната лихва (видно
от ССчЕ). Следователно, посочените клаузи са уговорени в ущърб на потребителя –
„в негова вреда“ по смисъла на ЗЗП. Това води до значително неравновесие между
правата на търговеца и потребителя и затова тази уговорка противоречи на
правилата на добросъвестността, поради което същата несъмнено е неравноправна и
следователно – нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Потребителят следва предварително да получи
достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени
цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин
(решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).
Поради
изложеното, съдът приема, че посочената клауза от договора е неравноправна и следователно нищожна.
Относно
размера на лихвата, страните по договора са били обвързани с първоначално уговорените условия по
договора – до 07.01.2015 г. (когато е подписано първото допълнително
споразумение). Съгласно тези условия (чл. 7 от договора), за предоставения кредит, кредитополучателят
заплаща първоначална лихва за период от 3 години, считано от датата на
усвояване на кредита, формирана от Базов лихвен процент за този вид кредит и
надбавка в размер на 1.9 процентни пункта. За останалия срок на кредита,
кредитополучателят заплаща лихва, формирана от Базов лихвен процент за този вид
кредит и надбавка. Към датата на сключване на договора, Базовият лихвен процент
е 3.69 %, а стандартната надбавка е в размер на 4.60 процентни пункта (или общо
8.29 %).
В допълнителните споразумения е посочен обективен
фактор (6-месечен SOFIBOR), и надбавка
от
6.549 %, както и кога и при какви условия се променя размерът на лихвата. Тези
клаузи не са неравноправни, поради което и след 07.01.2015 г. страните са
били обвързани от тях.
От
заключението по ССчЕ се установи, че в случай, че се е прилагал първоначално
уговорения ГЛП, и без да е била извършена капитализация, биха били погасени
вноски до месец 11.2016 г., като просрочени се явяват вноските след месец
12.2016 г (които са повече от 3).
Съгласно
чл. 20.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над
90 дни, целият непогасен остатък от глвницата става предсрочно изискуем.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага
изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от
него за предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които
не са изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи
вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно и с
упражняването му едната страна само едностранно внася промяна в съдържанието на
възникналото облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от
упражняването на това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната
странa.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 18 от ТР № 4 от 18.04.2014г., в хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК при вземане, произтичащо от договор за банков кредит с
уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере
вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането
или настъпването на обстоятелствата,
след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В решението е
прието, че постигнатата в договора за кредит предварителна уговорка, че при
неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, кредитът става
предсрочно изискуем, без да се уведомява длъжника, т.е. т.нар. уговорка за
автоматична предсрочна изискуемост, какъвто характер има и клаузата на т. 20.2
от ОУ към процесния договор, не поражда действие, ако банката изрично не
е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
което волеизявление следва и да е достигнало до кредитополучателя. Следователно
предсрочната изискуемост, във всички случаи, включително и при уговорена
автоматична такава, настъпва от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от него за предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили и обективните
факти, които страните по общо съгласие са уговорили, че ще обуславят
възникването на правото на банката да обяви кредита за изискуем преди изтичане
на уговорения срок.
В
настоящия случай, исковата молба (е и приложеното към нея извлечение) съдържа и
волеизявлението на банката, че поради неизпълнение задълженията на ответника за
погасяване на месечните вноски счита целия остатък от кредита за предсрочно
изискуем.
По
реда на чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника е назначен особен представител, който е
възразил, че предсрочна изискуемост не е настъпила, тъй като волеизявлението на
банката е достигнало до него, а не до ответника.
С определение № 274/31.05.2018 г. по т.д. №
193/2018 г. на ВКС, I ТО е допуснато касационно обжалване на въззивното решение
на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос: Допустимо ли е предявеният
осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на
длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител,
назначен на осн. чл.47, ал.6 ГПК? С решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, І ТО (и в
цитираните в него решения) е прието, че банката,
ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото
изявление на длъжник и че връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. С решение е даден
следния отговор на така поставения въпрос: „В хипотезата
на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба
по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да
направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на
предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения
представител представлява надлежно уведомяване на длъжника- ответник“.
По изложените
съображения, с получаване на исковата молба от назначения в производството
особен представител, кредитът е станал
предсрочно изискуем, което
е станало на 26.11.2018 г. Възраженията
в тази връзка са неоснователни
С
оглед изложените по-горе съображения, за периода от 16.08.2007 г до 07.01.2015
г., ответникът е дължал възнаградителна лихва в размер на 8.29 %, а след 07.01.2015 г. – предвиденият в допълнителните споразумения
размер, а именно: 6-месечен
SOFIBOR плюс надбавка от 6.549 %.
Както беше посочено, при изчисляване размера на дължимата главница не
следва да се взема предвид „капитализираната“ лихва.
Видно
от ССчЕ, в случай, че се е прилагал първоначално уговорения ГЛП, и без да е
била извършена капитализация, непогасените
задължения биха били, както следва:
-
неплатена
главница – 95 077.49 лева,
-
неплатена
редовна (възнаградителна лихва) – 5454.62 лева,
-
неплатена
санкционираща лихва – 9.32 лева,
-
неплатена
годишна такси за управление – 95 лева (колона 19, Приложение 3).
Следователно, искът по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД
следва да бъде уважен за сумата от 95 077.49
лева, а за разликата до пълния предявен размер от 102 711.55 лева, искът
следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Сумата е дължима, ведно със законната лихва, считано от 26.11.2018 г. – когато кредитът е станал предсрочно изискуем. Претенцията
за лихва за периода от датата на предявяване на исковата молба до 25.11.2018 г.,
следва да се отхвърли.
Относно исковете по чл. 430, ал.1 ТЗ:
След 07.01.2015 г., страните са били обвързани от предвидения в допълнителните споразумения
размер, който е по-нисък от 8.29 %, (при който процент е изчислена сумата от
5454.62 лева) и който е отразен в колона 3 на приложение 2.
Освен това, сумата от 5454.62 лева се отнася за периода от 07.11.2016 г. до
11.08.2017 г., а ищецът претендира възнаградителна лихва за периода от 07.03.2017
г. до 10.08.2017 г., и за периода от 08.07.2013 г. до 29.01.2015 г. За
последния период, искът е изцяла неоснователен, а за периода от 07.03.2017 г.
до 10.08.2017 г., искът е основателен за сумата от 2247.76 лева (изчислена по реда на чл. 162 ГПК с помощта на
компютърна програма) до който размер искът по чл. 430, ал. 2 ТЗ следва да се
уважи, а за разликата до пълния предявен размер – да се отхвърли.
Относно
иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 6.87 лева – санкционираща лихва за
периода от 07.05.2017 г. до 11.08.2017 г.:
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането
е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно
задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително
и неизпълнение на главното задължение.
Първите
и последната предпоставки са установени при разглеждането на иска по чл. 79, ал.1 пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430,
ал. 1 ТЗ.
Установи
се и че в Общите условия, при които е сключен договора е включена клауза за
неустойка - съгласно чл. 20.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на
главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от главницата по кредита става
предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент и с
надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. На тази разпоредба от ОУ се
основава претенцията на ищеца.
В
изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че
същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният размер
не нарушава принципа на справедливост.
Видно
от заключението по ССчЕ, дължимата от
ответника „санкционираща“ (наказателна) лихва е в по-голям от претендирания
размер и с оглед диспозитивното начало, искът следва да се уважи изцяло за
предявения размер от 6.87 лева.
Относно иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата от 1146.58
лева
– такси и разноски за застраховка, за периода от 16.08.2012 г. до 11.08.2017 г.
Видно от ССчЕ, в случай, че се е прилагал първоначално уговорения ГЛП, и
без да е била извършена капитализация, с извършените плащания по кредита са
погасени годишни такси за управление – 855 лева (колона 19, Приложение 3), и
застраховките в размер на 561.82 лева
(колона 22 Приложение 3). В този случай, непогасена щеше да годишна такса за
управление – 95 лева и неплатена такса за ипотека в размер на 562.90 лева
(Приложение 3), или общо 657.90 лева. Следователно, искът е основателен и
следва да се уважи за сумата от 657.90
лева, а за разликата до пълния предявен размер, искът следва да се
отхвърли.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата
от 6252.19 лева от общо направените
разноски в размер на 7269.99 лева (7269.99 лева х 0.86), в т.ч.: платена
държавна такса – 4557.99 лева (л. 39), депозит за особен представител – 1980
лева (л. 68), депозит за ССчЕ – 732 лева (л. 104 и л. 137). На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя
на 450 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 387 лева (450 х 0.86) за юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът не е представил доказателства за
извършени разноски, поради което и такива не му се присъждат.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА А.С., с ЕГН: **********, с
обявен постоянен и настоящ адрес:***, да заплати на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***, както следва:
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, сумата от 95 077.49
лева – главница по Договор за ипотечен кредит от 16.08.2007
г., изменен с Допълнително споразумение от 07.01.2015 г. и с
Допълнително споразумение от 12.08.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 26.11.2018 г. до окончателното плащане,
-
на
основание чл. 430, ал. 2 ТЗ, сумата от 2247.76
лева – възнаградителна лихва, за периода от 07.03.2017 г. до
10.08.2017 г.,
-
на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 6.87
лева, представляваща санкционираща (наказателна) лихва по чл.
20.2 от ОУ към Договор за ипотечен
кредит от 16.08.2007 г., за периода
от 07.05.2017 г. до 11.08.2017 г.,
-
на
основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 657.90 лева – такси и разноски за
застраховка, за периода от 16.08.2012 г. до 11.08.2017 г., както
и
-
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 6252.19 лева – разноски по делото и на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК, и
сумата от 387 лева -
юрисконсултско възнаграждение, като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни:
-
иска
по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над 95 077.49
лева до пълния предявен размер от 102 711.55 лева, както и претенцията
за законна лихва върху 95 077.49
лева, за периода от 11.08.2017 г. до
26.11.2018 г.,
-
иска по чл. 430, ал. 2 ТЗ, за разликата
над 2247.76 лева до пълния предявен размер от 3582.75 лева – възнаградителна лихва, за
периода от 07.03.2017 г. до 10.08.2017 г.,
-
иска по чл. 430, ал. 2 ТЗ, за сумата от 6502 лева – отсрочена „редовна“
(възнаградителна) лихва по Допълнително споразумение от 12.08.2016 г., за
периода от 08.07.2013 г. до 29.01.2015 г.,
-
иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за разликата
над 657.90 лева до пълния предявен размер от 1146.58 лева – такси и разноски.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: