Р Е Ш Е Н И Е
гр. София,………….
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, в публично съдебно заседание
на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЛИЦА ДИМИТРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при
участието на секретар Д. Шулева, разгледа докладваното от младши съдия Дончева в.
гр. дело № 7118 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Инициирано е с въззивна жалба от
процесуален представител на ответника по делото Д. Ф. „З.“ (ДФЗ), срещу решение
№ ІІ-59-262 от 04.06.2014 г. по гр. дело № 251/2012 г. на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 69-и състав, с което са уважени, предявените от Р.И.Р.
искове на основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ и по чл. 224, ал.
1, вр. чл. 221, ал. 2 от КТ, като извършеното със заповед № 1125 от 31.10.2011
г. уволнение е признато за незаконно, ищецът е възстановен на длъжността
„главен счетоводител“, ответникът е осъден да му заплати обезщетение за
времето, през което е останал без работа в размер на 8909.44 лева ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 30.12.2011 г. до окончателното
изплащане, както и за 2062.62 лева, представляващи обезщетение по чл. 221, ал.
2 от КТ ведно със законната лихва, считано от 30.12.2011 г. до окончателното
изплащане на сумата. С решението ищецът е осъден да заплати разноски в размер
на 27.30 лева, а ответникът да заплати разноски в размер на 538.88 лева.
В подадената срещу горепосочения
съдебен акт въззивна жалба са наведени доводи за неправилност, като се твърди,
че са допуснати нарушения на материалния и процесуален закон и че е налице
необоснованост на съдебния акт. Акцентира се върху извода на районния съд за
това, че не е спазена процедурата по чл. 193, ал. 1 от КТ, като се твърди, че
този извод не е в съответствие със случилото се в действителност и със
законовите изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарно наказание.
Изтъква се, че при разглеждане на делото от първоинстанцонния съд е допуснато
нарушение на съдопроизводствените правила с оглед заличаване от списъка на
лицата за призоваване на допуснатия до разпит свидетел. Сочи се, че
първоинстанционният съд неправилно е оставил без уважение направеното с
отговора на исковата молба възражение за прихващане. Иска се отмяна на
атакувания съдебен акт и постановяване на решение, с което предявените искове
да бъдат оставени без уважение като неоснователни, като евентуално – в случай,
че съдът не формира извод за неоснователност на исковите претенции, се иска
уважаване на направеното възражение за прихващане. Направено е възражение за
прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски. Във въззивната
жалба е направено искане за допускане до разпит на свидетел при режим на
довеждане, което е уважено с определение от 29.06.2017 г.
В законоустановения срок е постъпил
отговор на въззивната жалба, в който са изложени подробни съображения за
неоснователност на жалбата и на направените с нея искания. Изразява се
становище за недопустимост на направеното от насрещната страна искане за разпит
на свидетел пред въззивната инстанция, като се сочи, че с оглед процесуалните
разпоредби и предвид непосочване на уважителна причина за неявяване на
свидетеля пред районния съд, направеното искане е преклудирано.
С определение от 29.06.2017 г. искането
за разпит на свидетел във въззивното производство е уважено.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните, материалите по делото и закона, прие за установено от фактическа
страна следното:
От материалите по делото се установява,
а и не се спори между страните, че по силата на трудов договор № 281 от
18.11.2002 г. Р.И.Р. е заемал длъжността „главен счетоводител“ в Централно
управление на Д. Ф. „З.“. От представено и прието по делото заверено копие на
заповед № 1125 от 31.10.2011 г., връчена на Р. на същата дата се установява, че
трудовото правоотношение между Р.Р. и Д. Ф. „З.“ е било прекратено от страна на
работодателя на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, а именно поради
дисциплинарно уволнение. Причина за това са констатирани нарушения на трудовата
дисциплина, извършени в периода 28.04.2010 г. – 31.12.2010 г., изразяващи се в
неосъществяване на контрол при осчетоводяване и отчитане на плащанията по
програма „САПАРД“, извършени във връзка с влезли в сила съдебни решения по
договори за безвъзмездна финансова помощ, по които ДФЗ е отказало плащания,
подробно описани в доклад №
ФИ5СФ-0070/25.08.2011 г., предаден на ДФЗ с вх. № 02-4800/28/26.10.2011 г., в
резултат на което съставеният отчет за касово изпълнение на извънбюджетни
сметки и Ф.ове за 2010 г. по пълна единна бюджетна класификация, представляващ
елемент от годишния финансов отчет за 2010 г. не представя вярно и честно
финансовото състояние на ДФЗ, което нарушение представлява неправилно отчетени
по параграф 10-00 „издръжка“, вместо по параграф 55-00 „Капиталови трансфери“
плащания в размер на 210 515.04 лева. В заповедта е посочено, че
нарушението е констатирано по повод извършена финансова инспекция с доклад
ФИ5СФ-0070/25.08.2011 г., предаден на ДФЗ с вх. № 02-4800/28/26.10.2011 г.
По делото са приети като писмени
доказателства допълнително споразумение към посочения трудов договор с № 2356
от 08.10.2010 г.; уведомление за получено обезщетение; заверено копие на
трудова книжка; длъжностна характеристика; 6 броя писма, с които са поискани
писмени обяснения; 6 броя писмени обяснения; 2 броя заповеди за налагане на дисциплинарно
наказание „забележка“; служебна бележка от Столична община“, район „Изгрев“;
удостоверение за брутен доход“; справка от НОИ с налични данни от регистър на
трудовите договори и регистър на осигурените лица относно Р.И.Р.; уведомление
от ТД на НАП – София. Назначена е съдебно-счетоводна експертиза, заключението
по която не е оспорено от страните и е прието от първоинстанционния съд.
Представени са заверени копия на шест
писма /л. 31, л. 34, л. 37, л. 38, л. 40 и л. 42/ от ДФЗ до Р.Р., с които по
реда на чл. 193, ал. 1 от КТ от служителя са искани писмени обяснения във
връзка с констатирани нарушения на трудовата дисциплина, като по делото са
налични и дадените в съответствие с тези писма писмени обяснения на Р.Р., но тези
доказателствени източници не съдържат относима с оглед предмета на делото
информация, тъй като не касаят процесното дисциплинарно нарушение, а
предхождащи го други нарушения.
От представеното копие на трудова книжа
не се установява след 01.11.2011 г. Р.Р. да е започнал работа при друг
работодател.
Същевременно, от служебна бележка и
удостоверение за брутен доход, издадени от Столична община – Район „Изгрев“,
както и от справка от НАП и справка от НОИ /л. 68-71/ е видно, че през месец
януари 2012 г. Р. е започнал работа при друг работодател, както и че за периода
от януари 2012 г. – април 2012 г. е получил трудово възнаграждение в размер
общо на 3368.06 лева /л. 69/.
Във въззивното производство е разпитана
свидетелката Е.Г.С., която към дата 31.10.2011 г. е заемала длъжност началник
отдел „Човешки ресурси“ в Д. Ф. „З.“.
От показанията на свидетелката С. се
установява, че по повод заеманата от нея длъжност, познава Р.Р., който по
същото време е заемал длъжността главен счетоводител при същия работодател.
Свидетелката споделя, че няма спомен да
е съставяла заповед за прекратяване трудовото правоотношение с Р., но твърди,
че подписът в графа „Съгласувал“ е положен от нея. Свидетелката не си спомня
дали във връзка с прекратяване трудовото правоотношение на Р. от страна на
работодателя са били поискани, съответно взети предвид писмени обяснения на
служителя и не знае да са били искани устни такива.
Същевременно, свидетелката твърди, че
докато е работила в Д. Ф. „З.“, там е била установена практика, съгласно която
при прекратяване на трудови правоотношения със служители, от същите са се
искали писмени обяснения, които били прилагани към техните трудовите досиета,
но във връзка с конкретния случай няма спомен това да е било сторено.
Съдът намира тези свидетелски показания
за достоверен доказателствен източник, доколкото са дадени добросъвестно и не
противоречат на останалите доказателства по делото. Въпреки това, тези
показания не могат да послужат за изграждане констатациите на съда, тъй като не
съдържат информация относно значимите от гледище предмета на делото факти.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства, описани по-горе и изводимата от тях фактическа обстановка, прие
за установено от правна страна следното:
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за
признаване на извършеното със заповед № 1125 от 31.10.2011 г. уволнение за
незаконно е основателен, тъй като от доказателствата по делото се установява,
че уволнението е извършено в нарушение на предвидените към дисциплинарната
процедура законови изисквания. В конкретния случай не е съобразено изискването
на чл. 193 от КТ, съгласно който законов текст работодателят е длъжен, преди
налагане на дисциплинарно наказание, да изслуша служителя или да събере
писмените му обяснения. По делото не се установява работодателят да е изискал –
писмени или устни обяснения от служителя Р.Р.. За установяване на това
обстоятелство, районният съд е дал надлежни указания на ответника, но същият не
е проявил активност в насока към представяне на доказателства, от които да се
изведе, че в конкретната дисциплинарна процедура той е предоставил възможност
на служителя Р. да даде обяснения по повод констатираното дисциплинарно
нарушение. Както бе посочено по-горе, по делото са събрани доказателства, че от
служителя Р. са искани обяснения, както и че такива на няколко пъти са дадени
писмено, но те се отнасят до други нарушения на служителя, а не до това, което
е станало повод за неговото уволнение. Разпоредбата на чл. 193 от КТ е
императивна, а установеното с нея изискване е въведено, от една страна, за да
се осигури възможност на работника да се защити, а от друга страна, за да се
гарантира, че преди налагане на дисциплинарно наказание, работодателят ще
прецени всички обстоятелства, свързани с констатираното нарушение – в този
смисъл е решение № 221 от 30.07.2014 г. по гр. дело № 7639 от 2013 г., ІІІ г.
о. на ВКС. Именно поради значението на регламентираното изискване в чл. 193,
ал. 2 от КТ е предвидено, че непоискването на обяснения е основание за отмяна
на заповедта за уволнение без да се разглежда спорът по същество.
Съобразно практиката на върховната
съдебна инстанция и дадените в ТР № 2 от 12.12.2013 г. по т. д. № 2 от 2013 г.
на ОСГК, ВКС указания, в тежест на работодателя е да докаже, че е упражнил
правото си на уволнение законосъобразно. Това означава, че в настоящия случай
работодателят трябва да докаже, че е поискал обяснения от работника – в тази
насока е решение № 1112 от 19.10.1999 г.
по гр. дело № 759 от 1998 г., ІІІ г. о. на ВКС. От
събраните по делото доказателства не може да се изведе, че ответникът е изискал
обяснения от служителя във връзка с нарушението, станало повод за налагане на
дисциплинарно наказание „уволнение”, поради което и с оглед гореизложеното,
предявеният иск за отмяна на заповед за уволнение № 1125 от 31.10.2011 г. е основателен.
При това основание за уважаване на исковата претенция, съобразно чл. 193, ал. 2
от КТ, другите доводи на страните не следва да се разглеждат по същество.
По иска с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 2 от КТ.
Предвид акцесорния характер на предявения
иск с основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, както и с оглед обстоятелството, че
към момента на прекратяване на трудовото правоотношение същото е било
безсрочно, съдът намира исковата претенция за основателна. Поради това искът
следва да се уважи и служителят да се възстанови на предишната работа, а именно
на длъжност „главен счетоводител“ в Д. Ф. „З.“.
По иска с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ.
Съгласно чл. 225, ал. 1 от КТ, при отмяна на
уволнението като незаконно, за времето, през което работникът е останал без социално
осигурен доход, работодателят дължи обезщетение, без да се изследва причинната
връзка между уволнението и оставането му без работа, като размерът на вредите е
фингиран от закона в размер на месечното му възнаграждение за шест месеца – в
този смисъл е решение № 178 от 09.11.2017 г. по гр. дело № 375 от 2017 г., ІІІ
г. о. на ВКС.
Целта на предвиденото в КТ обезщетение е възмездяване
на щетите, понесени от работника от оставането му без доходи поради незаконното
прекратяване на трудовия договор за период, обичайно необходим за устройването
му с друга работа, с оглед на което в закона е определен както начинът на
определяне размера на обезщетението - въз основа на брутното трудово
възнаграждение на работника, така и срокът, за който се дължи обезщетение или
времето през което работникът е останал без работа, но не за повече от шест
месеца. Изхождайки от характерната престация по трудовия договор -
предоставянето на работна сила, законодателят е ограничил размера на
обезщетението за дължими от работодателя вреди в предвидим размер, обусловен от
разумния срок, необходим за възникване на ново трудово правоотношение.
В настоящия случай, от събраните по
делото доказателства се установява, че от датата на прекратяване на трудовото
правоотношение, а именно от 31.10.2011 г. до месец януари 2012 г. Р.Р. не е бил
страна по друго трудово правоотношение и е останал без работа. С оглед на това
са налице предпоставките за ангажиране деликтната отговорност на ответника за
оставане без работа на ищеца в посочения период.
Същевременно, от месец януари 2012 г.
насетне, Р. ***, като по делото са приобщени доказателства за размера на
полученото в периода от месец януари 2012 г. до месец април 2012 г.
възнаграждение при новия работодател, което не надхвърля брутното трудово
възнаграждение по прекратения трудов договор. Поради това и предвид
обстоятелството, че този период попада в шестмесечния срок, за който ищецът
претендира обезщетение за оставане без работа, то той следва да бъде обезщетен
и за него.
Съобразно установената съдебна практика
и дадените в ТР № 2 от 12.12.2013 г. по т. д. № 2 от 2013 г. на ОСГК, ВКС
указания, размерът на дължимото обезщетение се определя на база на последното
брутно трудово възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, като
същото не може да бъде по-малко от установената за периода минимална работна
заплата. Това ще рече, че в конкретния случай дължимото от работодателя за
шестмесечния период след незаконното уволнение обезщетение се равнява на 12277.50
лева, от която сума следва да се приспадне полученото при втория работодател
трудово възнаграждение за същия период, а именно сумата от 3368.06 лева. Тази
разлика възлиза на 8909.44 лева, поради което и предявеният иск е основателен
до този размер и в тази част следва да се уважи, но е неоснователен за
разликата до пълния предявен размер от 9524.96 лева, поради което в тази част
следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 221, ал.
2 от КТ:
При дисциплинарно уволнение работникът
или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си
трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово
правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово
правоотношение. В конкретния случай, от назначената по делото експертиза се
установява, че на ищеца Р. е удържана сумата от 2 062.62 лева, като
обезщетение по горепосочения законов текст. Предвид незаконосъобразността на
уволнението, то и паричната сума е удържана от работодателя без основание, с
оглед на което исковата претенция на Р.Р. за осъждане на ответника за заплащане
на сумата от 2 062.62 лева е основателна.
Настоящата съдебна инстанция споделя
извода на районния съд за неоснователност на направеното от ответника и въззивник
възражение за прихващане с получено от служителя обезщетение по чл. 224, ал. 1
от КТ, тъй като при това положение, след отмяна на уволнението като незаконно и
възстановяване на работа, работникът няма да има право на съответните дни
платен годишен отпуск, за неизползването на които е бил обезщетен при
прекратяване на правоотношението. Споделя се и изводът на първоинстанцонния съд
за основателност на претенцията на ищеца за присъждане на законна лихва върху
присъдената сума като обезщетение за оставане без работа, считано от датата на
подаване на исковата молба, а именно от 30.12.2011 г. до окончателното й
изплащане.
С оглед гореизложеното, въззивният съд прие,
че жалбата, с която е сезиран е неоснователна, а първоинстанционното решение е
правилно и законосъобразно, поради което намира, че същото следва да се
потвърди.
При този изход на правния спор право на разноски има
въззиваемият Р., процесуалният представител на който е направил искане за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. От представения по делото
договор за правна защита и съдействие се установява, че такива разноски
действително са били сторени и то в размер на 300 лева, поради което
въззивникът и ответник по делото Д. Ф. „З.”, следва да бъде осъден да ги заплати
в полза на ищеца Р.Р..
Направеното възражение за прекомерност е
неоснователно, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение не надхвърля
определяемата въз основа на установените в чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения критерии сума.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІ-59-262 от 04.06.2014 г. по
гр. дело № 251/2012 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 69-и
състав.
ОСЪЖДА Д. Ф. „З.” на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да
заплати на Р.И.Р. с ЕГН: **********, сумата от 300 лева, представляваща сторени
във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред Върховен касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.