Р Е Ш Е Н И
Е
№261124
гр. Перник, 08.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пернишкият
районен съд, гражданска колегия, Х - ти състав, в открито
съдебно заседание на шести октомври две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
Съдия: Маринела
Маринова-Стоева
при секретаря
Божура Антонова, като разгледа гр. д. № 00686
по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано
по искова молба на “Агенция за контрол на просрочени вземания” ЕООД срещу А.В.С.,
с която се иска да бъде установено, че ответникът дължи сумата в размер на 800,00 лева - главница по договор за
паричен заем № *******/17.10.2018 г., сумата от 140,23 лева-договорна лихва за периода от 16.11.2018г. до
14.07.2019 г. и сума от 49,72 лева - лихва за забава периода, считано
от 17.11.2018 г. до датата на подаване заявлението – 19.06.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по
чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането. Претендират се разноски.
В исковата молба се посочва, че между А.В.С. (заемател) и „Вива Кредит” ООД
(заемодател) е сключен договор за паричен заем № *******/17.10.2018 г. По силата на този договор заемодателят
предоставил на ответната страна сума в размер на 800 лева, която следвало да
бъде върната заедно с договорна лихва. Главницата и лихвата следвало да се
погасят до 14.07.2019 г. Посочва се, че между „Вива Кредит” ООД и ищеца е
сключен договор за цесия, по силата на който в полза на ищцовото дружество са
прехвърлени вземанията към ответника, произтичащи от цитирания договор за
паричен заем. Към исковата молба се представя уведомление за извършената цесия.
Ответната страна е подала отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете по подробно изложени съображения. Счита,
че договорът не отговаря на изискванията за валидност на ЗПК, същият е нищожен,
поради което на осн. чл. 23 ЗПК ответникът дължи връщане само на чистата
стойност на кредита и то на извъндоговорно основание, с какъвто иск съдът не е
сезиран.
Пернишкият
районен съд, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните
по делото доказателства, намира за установено следното:
„Агенция за контрол на просрочени
вземания ” ЕООД е депозирало заявление
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу
ответницата,
отнасящо се за вземанията, които са предмет на настоящите искови претенции.
Районният съд е издал заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д.
№ 03105 по описа за 2020 г. на Пернишки районен съд, за която е подадено
посоченото заявление. Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника,
който е подал възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, поради което на заявителя са
дадени указания да предяви искове за установяване на вземанията си.
По делото
е представен договор за паричен заем *******/17.10.2018
г., сключен между А.В.С. и „Вива Кредит” ООД, както и Тарифа, относима към
договора.
По силата на
този договор „Вива Кредит” ЕООД се задължило да предостави кредит в размер на
800 лева, а ответникът се задължил да я върне за срок от 9 месеца с
падежни дати-16.11.2018г., 16.12.2018г., 15.01.2019г., 14.02.2019г.,16.03.2019
г., 15.04.2019г.,15.05.2019г., 14.06.2019г.,14.7.2019г. В чл. 2, ал. 2 от договора е уговорено, че
подписването на договора представлява разписка за получаването на заемната
сума.
Уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент по договора в размер на 40,30 %, а годишнен процент на разходите –
49,46 %. В чл. 2.1 от
договора е уговорено, че погасителната вноска е в размер на 144,69 лева и
включва – главница, лихва и такса. В чл. 1, ал.3 от договора е посочено, че
заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на
кредита в размер на 361,98 лв., която ще се заплати разсрочено и включи в
размера на погасителните вноски. В чл. 2, ал. 1, т. 7 е посочено, че общата
дължима сума за главница и общи разходи по кредита, при взети предвид
допускания в т. 8, възлиза на 1302,21
лева. В чл. 4, ал.2 от договора е предвидена неустойка в размер на 361,98 при
неизпълнение на задължението за предоставяне на поне едно от следните
обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на многобройни условия.
Въпросната неустойка ще се заплаща на равни части и включи в погасителната
вноска, коят ще е в размер на 187,91 лева или общото задължение по договора ще
стане в размер на 1664,19 лева.
Съдът
намира, че ответникът е получил заемната сума, тъй като съгласно чл. 2, ал.2
от договора е записано, че същият има силата на разписка. Този извод се подкрепя и от изготвената и приета по делото
съдебно –счетоводна експертиза, която съдът намира за компетентно изготвена и я
кредитира, в която е посочено, че на 17.10.2018г. е издаден от дружеството
заемодател РКО № 138 от 17.10.2018 г. да се брои на А.В.С. с основание кредит №
******* сумата от 800 лева, като са поставени подписи на броил и получил
сумата. Вещото лице след извършени справки посочва, че по договара не са
правени вноски за погасяване на задължението. Сумата от 361,98 лв. такса за
експресно разглеждане на документите за отпускане на кредита е включена в
общата сума за връщане от 1302,21 лв., като върху нея не е начислявана лихва.
Тази сума е разпределена и включена в размера на погасителната вноска по 40,22
лв. или общо 144, 69 лв. –размер на месечна погасителна вноска. Посочено е, че
ГПР в размер на 49, 46 % е изчислен върху главницата от 800 лв. и договорната
лихва от 140,23 лв. и не надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения, която към датата на сключване на договора е 10 процента. Неплатените суми по договора са 800 лв. –главница, 140,23
– договорна лихва и 127,11 лв.-лихва за забава за периода от 17.11.2018 г. до
19.06.2020г. Съдът намира, че лихвата за забава следва да се начислява не върху
общата сума по кредита за претендирания период, а за всяка падежна вноска до
подаване на заявлението, тъй като изискуемостта им настъпва в различен момент,
респективно изпадането в забава на длъжника също. Съдът, използвайки програмен
продукт, достъпен на интернет сайта : www. Calculator.bg достигна до следните стойности:
върху дължимата се вноска от 104, 47 лв. за главница и договорна лихва за
периода от 17.11.2018 г. до 19.06.2020 г. – законната лихва е в размер на – 16,
86 лв., за
периода от 17.12.2018 г. до 19.06.2020 г. – законната лихва е в размер на – 15,
99 лв., за периода от 16.01.2019 г. до
19.06.2020 г. – законната лихва е в размер на – 15, 12 лв., за периода от 15.02.2019 г. до 19.06.2020 г. –
законната лихва е в размер на – 14, 25 лв., периода от 17.03.2019 г. до 19.06.2020 г. – законната лихва е в размер на
– 13, 38 лв., периода от 16.04.2019 г. до
19.06.2020 г. – законната лихва е в размер на – 12, 51 лв., периода от 16.05.2019 г. до 19.06.2020 г. – законната
лихва е в размер на – 11, 64 лв., периода
от 15.06.2019 г. до 19.06.2020 г. – законната лихва е в размер на – 10, 77 лв.,
периода от 15.07.2019 г. до 19.06.2020 г. –
законната лихва е в размер на – 9, 90 лв. или общо в размер на 120,42 лв., а
върху дължимата се главница, посочена съобразно размерите в заключението е
както следва: за периода от 17.11.2018 г. до 19.06.2020 г. – при
главница 77,60 лв. законната лихва е в размер на – 12, 52 лв., за периода от 17.12.2018 г. до 19.06.2020 г. – при
главница – 80,21 лв законната лихва е в размер на – 12, 27 лв., за периода от
16.01.2019 г. до 19.06.2020 г. – при
главница 82,90 лв. законната лихва е в размер на – 12 лв., за периода от
15.02.2019 г. до 19.06.2020 г. – при главница 85,69 лв. законната лихва е в
размер на – 11, 69 лв., периода от 17.03.2019 г. до 19.06.2020 г. – при главница
88,57 лв. законната лихва е в размер на – 11, 69 лв., периода от 16.04.2019 г.
до 19.06.2020 г. – при главница 91,54 лв. законната лихва е в размер на – 10,
54 лв., за периода от 16.05.2019 г. до
19.06.2020 г. – при главница 94,62 лв., законната лихва е в размер на – 10, 54 периода
от 15.06.2019 г. до 19.06.2020 г. – при главница 97,79 лв. законната лихва е в
размер на – 10, 08 лв., за периода от 15.07.2019 г. до 19.06.2020 г. – при
главница от 101,08 лв. законната лихва е в размер на – 9, 90 лв. или общо в
размер на 100,97 лв.
По делото е
представен рамков договор за цесия от 01.12.2016 г. и приложение № 1 от
02.09.2019 г.към него, от които е видно, че „Вива Кредит“ ООД е прехвърлило на
ищцовата страна “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД всички вземания към ответната страна, произтичащи от договора за паричен заем, съответно и бъдещи такива,
каквото се явява настоящото към момента на сключване на договора. Приложено
е пълномощно, от което се установява, че цедентът е упълномощил ищцовото дружество да извърши всички действия
по уведомяване на длъжниците за сключения договор за цесия. По делото е приложено уведомително
писмо на “Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, в качеството си на пълномощник на цедента. Писмото е адресирано до ответника и чрез същото се извършва
уведомяване за извършено
прехвърляне на вземането. Съдът приема, че ответникът е уведмен за цесията,
което е извършено с получавнаето на исковата молба и приложеното уведмоление
към нея.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав
прави следните правни изводи:
Предявени са искове по
реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1
и ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1 и чл. 99 ЗЗД и вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Фактическият състав, от който възниква задължението на
потребителя за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните
елементи: действителен договор за потребителски кредит,
предоставяне на договорения заем, изискуемост на задължението за неговото връщане, заедно с размера на лихвата. В
тежест на ищеца е да установи тези остоятелства.
От предмета на процесния договор, страните и
съдържанието на правата и задълженията, съдът прави извода, че е налице
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Настоящият
състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието на правата и
задълженията на сключения договор, намира за неоснователни доводите на ответника, че процесният
договор не отговоря на изискванията на
ЗПК за действителност съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма и в съответствие с чл. 11, ал.
1, т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размера на
получената сума, общия размер, който потребителят следва да върне, лихвен
процент, размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. В процесния договор не са налице форматиране на текста или разлики в
големината на шрифта, на който той е съставен, които да затрудняват правилното
възприемане на информацията или да въвеждат в заблуждение потребителя. От
факта, че потребителят е подписал договора, следва че той е имал физическата
възможност да възприеме съдържанието му /да го прочете/, съответно е дал
информирано съгласие за сключването му. В противен случай е имал възможността и
е следвало да откаже да подпише договора.
За да се установи дали размера на шрифта на процесния договор е по-малък от
изискуемия се по закон е налице необходимост от констатации в тази смисъл от
специализирано в тази област лице. Такива констатации не са направени и събрани
по надлежния процесуален ред. Дори и да се приеме за установено, че шрифтът на
процесния договор не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК,
настоящият състав счита, че това несъответствие не би следвало да води до
недействителност на конкретното облигационно правоотношение на основание чл. 22
от ЗПК. Безспорно това е предвидената от законодателя санкция за неспазване на
изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, но същата не съответства на тежестта на
нарушението. Изискването за изготвяне на договора за кредит с конкретен размер
на шрифта е въведено с цел охраняване интересите на икономически по-слабата
страна - кредитополучателя, от недобросъвестни практики, при които сключените
договори съдържат твърде малки букви, което затруднява кредитополучателя да
осъзнае съдържанието на отделните клаузи, тоест не е самоцелно. В конкретния
случай правата и интересите на кредитополучателя не са нарушени, тъй като
договорът е сключен в писмена форма, по разбираем и ясен начин, приложените
копия са четливи. Изрично в него е посочена сумата за усвояване на кредита,
лихвения процент, броя на вноските и на падежа на всяка една от тях. Всичко
това дава възможност на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и
след като вида и размера на шрифта не е пречка за това, не следва само поради
формалното несъответствие, кредитодателят да бъде санкциониран с най-тежката
санкция-загубване на правото на лихви и разноски по кредита. Без да променя
горните изводи, но за пълнота в изложението, настоящият съдебен състав счита за
необходимо да отбележи, че разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК не противоречи
на възприетото в Директива 2008/48/ЕО, което изключва приложението й. Липсата
на поддържаното от ответника противоречие, както и компетентността на държавата
членка да налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат
представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт-не по. малък от 12 са
приети в Определение на ЕС от 14.04.2021 год., постановено по преюдициално
запитване, отправено на основание чл. 267 ДФЕС от Окръжен съд Разград по
тълкуването на член 10, параграф 2 и чл. 22, параграф 1 от директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23. април. 2008 год. относно договорите
за потребителски кредити и отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета, което е
задължително за националните юрисдикции.
На следващо място не е приложимо
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК, доколкото договорът не е за стоков
кредит. Имайки предвид, че
договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за
всички вземания по него, изискването на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК за посочване на последователността на разпределение на
вноските е неприложимо и не се отразява на действителността на договора липсата
на разбивка на всяка от погасителните вноски. В случая процесния договор е в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК - съдържа информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски. Изискване за посочване отделно на
главницата и лихвата и допълнителните
разходи в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, която касае ситуация, в която потребителят погаси
предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при която за него се
поражда право да получи нов погасителен план, и в този само случай планът
трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването
на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка
е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11,
ал. 1, т. 12 ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под
формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това
следва, че хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК не бива да се смесва с тази, предвидена в т. 11, която е
приложимата в настоящия случай и съобразно която не е предвидено такова
завишено по съдържание изискване към погасителния план. Нормите на чл. 11, ал.
1, т. 11 и т. 12 ЗПК транспонират в българското законодателство изискванията на
член 10, параграф 2, букви "з" и "и" от Директива 2008/48.
По повод на тълкуването на тази правна норма действие има решение на съда на ЕС
по дело С-42/15 от
09.11.2016 г., според което член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива
2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница.
Тези разпоредби, тълкувани във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива,
не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си
правна уредба. Съдът
намира, че няма нарушение и на императивната
норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се
посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е
така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и
т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите
си горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в
ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на
ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а
не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно
изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на
Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно
изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания /чл.
19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б"
приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от Директива
2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група
допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато
допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ
кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална
дефиниця е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и
посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се
правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една-единствена ставка
с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. "г" от
Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19
г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3,
буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще
е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще
изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по
договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти,
а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са
неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят
хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не
е. С оглед
гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е
императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за
потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да
обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще
върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С
оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на
договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира, че между страните по делото е възникнало
валидно облигационно отношение по договор за заем. Договорът е сключен съгласно
законовите изисквания, в предвидената по закон форма и съдържание, поради което
и на основание чл. 20а ЗЗД има силата на закон между страните. При
установяване, че ищецът е изпълнил договорното си задължение, то в тежест на
ответника е да докаже, че е изпълнил насрещното си задължение по договора, а
именно да върне предоставената му в заем сума, ведно с надбавките и в
сроковете, уговорени в договора.
По делото се установи,
че отпуснатия кредит е в размер на 800 лева, а възнаградителната лихва възлиза
на 140,23 лева. Размерът на последната не противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Следва да се отбележи, че
е настъпил падежът на всички вноски по кредита (последната е на 14.07.2019 г.).
След като процесният договор за кредит
е с характер на потребителски договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за
защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен правилата на ЗПК, които важат за всички
договори за потребителски кредит и
уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и правилата на ЗЗП. Нормите,
уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от императивен
характер и за приложението им, съдът следи и служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010
г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е дадено задължително
тълкуване, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции (обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции), както и
от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора
не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави.
В случая неустойката в уговорения размер представляват значителна част (приблизително
1/2) от размера на главницата. Предвид изложеното тази неустойка се явява
несъответна на очакваните от неизпълнение
на задължението вреди и противоречи на обезщетителната й функция. Същата по своя характер е единствено санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорни задължения (непредставяне на обезпечение), но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не
кореспондира с последиците от неизпълнението. Подобна клаузи задължават потребителя при неизпълнението на договора да заплати
необосновано висока неустойка. В този
смисъл клаузата за неустойка противоречи на закона и следователно е нищожна. Отделно
от горното следва да се отбележи, че въведените
многобройни изисквания за обезпечение на потребителски кредит, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да
създаде единствено и само предпоставки
за начисляване на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца
заемодател, т. е. въвежда се още един сигурен източник на доход на икономически по - силната страна. В този смисъл клаузата за
неустойка се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1,
пр. трето ЗЗД. С
претенция за неустойка съдът не е сезиран, но ако кредиторът неправомерно я бе
удържал от общата стойност на предоставения кредит при евентуално плащане от
страна на длъжника съдът следва да извърши преценка дали същото би погасило
вземания, предмет на иска. Настоящият случай не е такъв. Предвид възраженията в
отговора следва да се посочи, че недействителността на клаузата за неустока не
обуславя недействителност на целия договор – чл. 26, ал.4 ЗЗД. Разпоредбата на
чл. 22 ЗПК предвижда недействителност основана на противоречие с изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -
9.
Клаузата за начисляване
на такса за събиране на вземането, уговорена в договора противоречи на чл. 33,
ал. 1 ЗПК, тъй като цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане
на допълнителни плащания, чиято дължимост де факто е изцяло свързана с хипотеза
на забава на длъжника, поради което е нищожна.
Чрез клаузата, с която
се уговаря такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен
заем се прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията
на финансовата институция по чл. 16 ЗПК за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващите за кредит. Същевременно съгласно чл.
10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал.
2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая предвидената
такса за експресно разглеждане на документи, е свързана с процедурата по
усвояване на кредита, респективно клаузата, която предвижда дължимостта
ѝ, влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл.10а, ал. 2 ЗПК. В
този смисъл претенцията за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи
за отпускане на паричен заем, противоречи на закона и като такава е нищожна.
Съгласно чл. 16 ЗПК кредиторът има задължение да извърши проверката за
кредитоспособността на потребителя, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. Това означава, че разглеждането на документите по
искането за кредита е задължение на кредитора, поради което същият не може да
се възлага финансова тежест за изпълнението на това задължение на друго лице,
каквото е потребителят. Така констатираните нищожно клаузи, обаче, не обуславят
цялостна недействителност на договора за кредит, в каквато насока са доводите
на ответника.
Главницата на предоставения на ответника кредит е на стойност 800 лева.
Общата стойност на възнаградителната лихва е 140,23 лева . Плащания не са
извършвани от ответника, поради което предявените искове следва да се ужават
като доказани по основание и размер.
Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение се дължи
обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на забавата.
Претенцията на ищеца за лихва върху
вземанетоно за главница е дължимо за сумата от 100,97 лв., но с оглед принципа
на диспозитивното начало в гражданския процес, на същия следва да се присъди
претендирания размер – 49,72 лева.
По делото се установи, че между „Вива
Кредит“ ООД и “Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД е сключен
договор за цесия по смисъла на чл. 99, ал. ЗЗД, с който в полза на ищцовото
дружество са прехвърлени вземанията по процесния договор за потребителски кредит. В този
смисъл цесионерът (ищцовото дружество) става титуляр на вземането в отношението
със стария кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от
съобщаване на прехвърлянето от цедента.
Договорът
за цесия е произвел действието си и към датата на подаване на заявлението от
ищеца за снабдяване със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответницата,
тъй като за прехвърлянето на вземането на цедента на цесионера /ищецът по
делото/ не е необходимо съгласие или уведомяване на длъжника. Доколкото
длъжникът не е страна по договора за цесия, за да произведе действие същият /т.
е. вземанията на цедента да преминат в патримониума на цесионера/ не е
необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е в
смисъл, че длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е бил
уведомен от цедента за прехвърлянето на вземането /включително чрез
пълномощник/, но само ако е платил на цедента, вместо на цесионера /т. е.
освобождава се от отговорността по чл. 75 ЗЗД/ -така решение № 139 по гр. д. №
4025/2008 г. на ВКС и др. Съобщаването на извършеното прехвърляне на вземането
спрямо цедирания длъжник е направено с връчването му на препис от исковата
молба по настоящото дело и приложенията към нея, включително препис от
гореописания договор за цесия заедно с Приложение № 1, пълномощно, дадено от
законния представител на цедента за упълномощаване на цесионера за извършване
на действия по уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД на длъжниците, уведомление по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД и потвърждение от цедента, с което правата и законните
интереси на длъжника са гарантирани.
Относно
възражението за нищожност на цесията, поради съществуваща забрана за
прехвърляне на вземането настоящият съдебен състав намира следното.
Според
чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗПК кредиторът може да прехвърли вземанията си срещу
потребителя на друго лице само при условие че договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност, като потребителят има право да направи спрямо това
трето лице всички възражения, които има срещу първоначалния кредитор,
включително възражение за прихващане (тоест предвидено е изключение от
правилото на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, което поначало лишава съгласилия се с
прехвърлянето цедиран длъжник от възможността да прихваща срещу новия кредитор
с вземания, които има към цедента).
Ответникът
- потребител възразява, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора, позволяваща
бъдеща цесия на вземанията на заемодателя към него, не го обвързва и цесията е
нищожна, тъй като клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП
понеже „дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на
потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това
може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя. Съгласно чл. 143,
т.9 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка
в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като налага на потребителя приемането на клаузи, с
които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора.
Чл.146, ал.3 ЗЗП предвижда, че обстоятелството, че някои условия са индивидуално
уговорени, не изключва прилагането на този раздел към останалата част от
договора.
Съгласно
трайно установената съдебна практика /напр. Решение № 98 от 25.07.2017 г. на
ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК/ индивидуално уговорена клауза по
смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била
изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била
изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното
съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално
уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния
предмет на договора, както и до съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП.
Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката
от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от
потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.
Не
е установено дали оспорената клауза е уговорена индивидуално, но дали същата не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и като
такава е неравноправна. На първо място в случая следва да се изясни
законодателната идея при договорите за потребителски кредит да се предвижда
предварително съгласие на потребителя за прехвърляне на вземанията, които
банката има към него, на трето лице, както и какво трябва да се разбира под
„гаранции за потребителя“ по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, които биха могли да
бъдат намалени в резултат на цесията.
В
общата уредба на цесията в чл. 99-100 ЗЗД прехвърлянето на вземането не е обусловено
от съгласието на длъжника, като законодателят изхожда от идеята, че за длъжника
принципно е без значение на кого ще плати. Тъй като задължението на
кредитополучателя по договора за банков кредит е чисто парично, поначало за
длъжника не е от особена важност на кого изплаща вноските и затова
предвиждането на възможност банката да прехвърли вземанията си към потребителя
на трето лице не внася неравнопоставеност в отношенията между банката и
кредитополучателя потребител. Поради това по принцип клаузата в договор за
кредит, предвиждаща право цаемодателят да цедира вземанията си към потребителя
на трето лице, не е неравноправна изначално, тъй като не води до увреждане
интересите на кредитополучателя, а и възможността финансовата институция да
прехвърля портфейли с вземания, особено когато са необслужвани или погасени по
давност, е важно средство за осигуряване на свежи парични средства.
Поради
особения характер на отношенията между финансовата институция и
кредитополучателя и по-конкретно поради идеята, че тези отношения се крепят на
доверие и очакване за лоялност, в определени случаи промяната на кредитора може
да доведе до увреждане на потребителя. Става въпрос за хипотезите, в които финансовата
институция предвижда преференциални условия за свои лоялни клиенти/изрядни
платци или възможности за рефинансиране/частично опрощаване при просрочване на
задължения от дългогодишен клиент и т.н. Това именно са гаранциите, за които
говори чл. 143, т. 15 ЗЗП, защото въз основа на тях потребителят е направил
избора си да изтегли кредит от точно определена институция и да се довери на
възможностите, които тя му предоставя за управление на паричните средства. Ако
условията за възползване от тези преференции са предвидени изрично в договора
за кредит, то цесията не би увредила потребителя, доколкото чл. 26, ал. 2 ЗПК
изрично предвижда правото му да противопоставя на цесионера всички възражения,
които има спрямо първоначалния кредитор, и то без възможност това право да бъде
ограничавано. В повечето случаи обаче преференциите са резултат на отделни
промоционални кампании и не са изрично предвидени в индивидуалните договори с
потребителите. Когато една такава кампания се осъществи след като потребителят
е бил уведомен за цесията, той няма да може да се възползва от нея, тъй като финансовата
институция вече не е титуляр на вземането и съответно не може да се разпорежда
с него. Ако една институция гради доброто си име и съответно привлича клиенти
въз основа на обещание за лоялни и добросъвестни отношения с тях, не би
следвало да се допуска чрез цесията да се заобикаля неговото изпълнение. Затова
когато се установи, че финансовата институция цедира вземанията си с идея да
лиши свои клиенти от преференции, които биха им се полагали, ако не беше
извършена цесията, както и когато се установи практика тя да прехвърля
вземанията си на субекти, прилагащи агресивни методи при събиране на
вземанията, то следва да се приеме, че клаузата, даваща възможност за
прехвърляне на вземанията по договора за потребителски кредит, е неравноправна
и не обвързва длъжника потребител. До този извод следва да се стига само в
такива крайни хипотези на недобросъвестна търговска практика, в които въз
основа на конкретните обстоятелства (съобр. чл. 145, ал. 1 ЗЗП) се констатира
желание на финансовата институция чрез цесия да увреди потребителя. В случая не
се установяват такива обстоятелства, поради което съдът счита, че клаузата на
чл. 3, ал.1 от договора не е неравноправна.
По
тези съображения следва, че активно материалноправен носител на процесните
вземания по процесния договор за кредит срещу ответницата е именно ищецът
"Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД.
По разноските:
С оглед изхода на делото и съобразно
разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да му се присъдят разноски в
исковото и заповедното производство.
Ищцовото дружество е направило следните разноски в настоящото
производство: за държавна такса в размер на 39, 18 лв., но същата е определена
неправилно и дължимата върху цената на предявения иск е в размер на 25 лв..
Действително в титулната част на ИМ е посочен иск с цена 1958 лв., за който са
били заявени претенции в заповедното производство, но частично са отхвърлени, и
предявените искове, за които са дадени указания са в размер на 989,95 лв. В този смисъл
отговорността на ответника за разноски за ДТ е до размера на дължимата. Редът
за връщане на надвнесената е друг. Ищецът е сторил разноски в размер на 180
лева – депозит за вещо лице и 100 лева – юрисконсултско възнаграждение (в
минимален размер), а в заповедното производство разноските са следните: 25 лева
– държавна такса – за претенциите-предмет на настоящото дело и 50 лева -
юрисконсултско възнаграждение. Предвид изложеното в полза на ищцовото дружество
следва да се присъди сумата от 305,00 лева - направени разноски в исковото
производство и сумата от 75,00 лева – разноски в заповедното производство.
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд,
Гражданска колегия,
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че А.В.С., ЕГН **********, с адрес ***
ДЪЛЖИ на “Агенция за контрол на просрочените вземания” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. С., ул. „П.В.“ № 29, ет.3 сума в размер на 800
/осемстотин/ лева, представляваща главница по договор за
паричен заем № ******* от 17.10.2018 г., сключен между цедента « Вива Кредит»
ООД и ответницата А.В.С., сумата от 140,23 лева - договорна възнаградителна лихва по посочения договор
за кредит за периода от 16.11.2018 г. до 14.07.2019 г. и сумата в размер на 49,72
лева– обезщетение за забава, считано
от 17.11.2018 г. до 19.06.2020 г., ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на
вземането, които вземания са прехвърлени на цесионера „Агенция за
контрол на просрочените вземания” ООД и за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 03105 по описа за 2020 г. на Пернишкия районен съд.
ОСЪЖДА А.В.С., ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на “Агенция
за контрол на просрочените вземания” ООД, ЕИК202527341, със седалище и
адрес на управление гр. С., ул. „П.В.“ № 29, ет.3 сумата в размер на 305 /
триста и пет/ лева - направени разноски в исковото производство и сумата от
75 / седемдесет и пет/ лева - разноски в заповедното производство по ч.
гр. д. № 3105 по описа за 2020 г. на Пернишки районен съд.
Решението подлежи на
обжалване пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЛЕД влизане на решението в
сила, изисканото ч. гр. д. № 03105 по описа за 2020 г. на Пернишки районен съд
да бъде върнато на съответния състав, като към него се приложи и препис от
влязлото в сила решение по настоящето дело.
Вярно
с оригинала:С.Г.
Съдия: