Определение по дело №89/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С решение № 80/31.07.2013г. по гр. д. № 618/2013г. К. районен съд е признал за установено на основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл.327, ал.1 във вр. с чл.318, ал.1 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, че „Д.-94” Е., гр. К., има парично вземане от „С.” Е., Г., представляващо неплатена цена в размер на 13 234,50 лева по договор за продажба на строителни стоки, инкорпориран във фактура № №1114/30.11.2008г., както и обезщетение за забава в размер на 3 910,65 лева за периода 06.02.2010г. до 17.12.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.02.2013г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед № 175/11.02.2013г. по ч.гр. N 224 /2013г. на Р. съд - К.. Съдът е отхвърлил като погасен по давност иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД за разликата от 3 910,65 левадо пълния му размер от 5 894,80 лева и за периода от 01.12.2008г. до 05.02.2010г. С решението страните са осъдени да заплатят разноски съобразно уважените и отхвърлените части на предявените искове.

Настоящото производство е образувано по въззивна жалба, подадена от ответника в първоинстанционното производство - „С.” Е., гр. С., с която решението се обжалва в осъдителната му част като неправилно поради противоречие със закона и необоснованост. В жалбата се излагат съображения, че ищецът в първоинстанционното производство - „Д.-94” Е., не е ангажирал доказателства договорът за цесия да е бил съобщен по надлежния ред на ответника по исковете. Жалбоподателят твърди, че към исковата молба има приложено съобщение от цедента „Д.” ООД за уведомяване по смисъла на чл. 99, ал. З от ЗЗД, което не бил получил. Счита наред с това, че от представената по делото обратна разписка, подписана от Р. В., по безспорен начин се установявало липсата на уведомяване на длъжника за цесията, като разписката не съдържала данни какъв документ е бил връчен. Наред с това сочи, че депозирането на исковата молба от цесионера не може да се счита за валидно уведомяване, тъй като съобщението следва да бъде извършено от цедента. С оглед изложените съображения намира, че представеният по делото договор за цесия от 18.12.2012г. не е произвел действие и вземането не е било прехвърлено от стария на новия кредитор. Намира за неправилен доводът на районния съд за настъпила преклузия по отношение възражението за липса на уведомяване чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Излага съображения за неправилност на решението с оглед извеждането от страна на районния съд на фактически обстоятелства във връзка с предаването на процесните стоки, непосочени от ищеца в исковата молба. Навежда и доводи по основателността на иска, идентични с изложените в отговора на исковата молба. Сочи също и че осчетоводяването на сумата по процесната фактура, както и евентуално ползването на данъчен кредит от страна на въззивника, не може да бъде прието за изявление, удостоверяващо наличие на задължение за плащане на цена за непредадена стока. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, в частта, с която съдът е уважил предявените искове, вместо което да постанови ново, с което да отхвърли същите като неоснователни. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание, чрез упълномощен процесуален представител, поддържа жалбата.

Ответникът по въззивната жалба – „Д.-94” Е., Г., в отговор по чл.263, ал.1 от ГПК излага доводи за правилност на първоинстанционното решение. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди атакуваното първоинстанционно решение в обжалваната му част. Претендира заплащане на разноски. В съдебно заседание, чрез упълномощен представител, оспорва жалбата.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Въззивната жалба, като подадена в срок и от страна, имаща правен интерес от обжалване, е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В този смисъл настоящият състав намира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Същото е и правилно по следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 327, ал. 1 във вр. с чл. 318, ал. 1 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че „Д.-94” Е., гр. К., има парично вземане от „С.” Е., гр. С., в размер на 13 234,50 лева - главница по Фактура №1114/30.11.2008г.; 5 894,80 лева - мораторна лихва, считано от 01.12.2008 г. до 17.12.2012г.; законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателно изплащане на дължимата сума.

Безспорно и ненуждаещо се от доказване в процесуалните отношения на страните е обстоятелството, че „Д.” ООД е издало процесната фактура № 1114/30.11.2008г. на стойност 13 234,50 лв. с ДДС за доставка на стъкло и вертикални щори, която ответникът „С.” Е. е осчетоводил, както и че издалият фактурата „Д.” ООД е продал вземането си по нея на ищеца „Д.-94” Е. с договор за цесия от 18.12.2012г.

Спорно между страните е дали обективираните във фактурата материали са били реално доставени на ответника „С.” Е., както и дали последният е бил уведомен за прехвърлянето на вземането по фактурата с договора за цесия от 18.12.2012г.

Съгласно заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, което и настоящата инстанция кредитира изцяло, се установява, че с процесната фактура са фактурирани стоки - стъкло и щори, същата е осчетоводена надлежно от страните, като при ответното дружество е отразена като извършен разход за закупуване на строителни материали, по която няма извършено плащане в полза на ищеца. Ищецът “Д.-94” Е. отразил счетоводно изплатена на “Д.”ООД по силата на чл.11 от Договор за продаване на вземане от 18.12.2012г. от касата на дружеството уговорена цена, като предстоящото вземане по процесната фактура в размер на 13 234,50 лева с ДДС също било надлежно осчетоводено. Установено бе, че за доставката в ответното дружество не били съставени експедиционни бележки, пътни листове или двустранно подписани протоколи за предаване – приемане на стоката, както и че продавачът е разполагал със фактурираните стоки към 30.11.2008г. – датата на съставяне на Фактура №1114/30.11.2008г. и било установено намалението на стоките в склада, вследствие извършена продажба на ответника, която документално била отразена по съответните сметки.

От свидетелските показания на разпитаните по делото Ш. и И.се установява, че ответникът бил в трайни търговски отношения с “Д.” ООД в продължение на 2-3 години през периода 2007г. до края на 2009г., като обичайно ответникът отивал на място в склада на дружеството, давал заявката си за необходимите стоки, те се товарели и след това в офиса бил издаван документ. Ответникът обикновено купувал стъкла и материали, и поръчвал дограма, стъклопакети, щори. Осъществяването на поръчката било извършвано пред св. Ш..,който бил натоварен с конкретното изпълнение на поръчките и експедирането на стоките, които се заявявали. Ответникът бил редовен клиент и често закупувал стоки от “Д.” ООД. По принцип документите, които издавал продавачът били фактури в брой или по банков път и касови бележки. На ответника били съставяни фактури при получаването и при доставката на материалите. Предаване на фактурата ставало и в офиса на ответника или била получавана от лице на име Е. А..

По делото е приобщено уведомление от 18.12.2012г. и обратна разписка, които „Д.-94” Е. представя за установяване на обстоятелството, че на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД въззивникът „С.” Е. е бил уведомен от цедента „Д.” ООД за сключения на 18.12.2012г. договор за продажба на вземане, предмет на който е и вземането по процесната фактура (видно от т. 4 от уведомлението). В разписката е посочено, че на 19.12.2012г. Р. В. от името на „С.” Е. е получил товарителница № ********* с подател „Д.” ООД, без посочено съдържание на пратката.

При тези доказателства по делото предявеният установителен иск, основан на договор за продажба, се явява основателен. Установява се по делото, че към датата на издаване на процесната фактура „Д.” ООД и въззивникът са поддържали търговски взаимоотношения, изразяващи се в продажба, доставка и монтаж на дограма и строителни материали. Процесната фактура, съгласно приетото по делото заключение на вещото лице, неоспорено от страните, е осчетоводена в счетоводството на ответното дружество като извършен разход за закупуване на материали. В този смисъл е неоснователен доводът, наведен във въззивната жалба за липса на подпис от представител на въззивника върху процесната фактура, тъй като е очевидно, че същият изявил воля за сключване на договора, обективиран във фактурата, с факта на приемане и осчетоводяване на същата в търговските му книги. Същевременно, дружеството „Д.” ООД е разполагало със стоките по фактурата и документално е отразило намалението им в резултат на продажбата. В тази връзка се явява неоснователен и доводът, че не е налице реална доставка на стоките по процесната фактура. Събраните по делото доказателства са еднопосочни и непротиворечиви, като от тях може да бъде направен единствено извод, че доставката на описаните във фактурата стоки реално е осъществена. Счетоводните книги и на двете дружества са редовно водени, видно от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, с оглед на което надлежно вписаните обстоятелства в тези книги могат да бъдат приети като доказателства за установяване на договора за търговска продажба. Отразяването на процесната фактура в счетоводството на ответното дружество (купувач), включването й в дневника за продажбите по ДДС, ползването на данъчен кредит по нея представляват недвусмислено признание за съществуване на задължението. В този смисъл е задължителната съдебна практика, цитирана и от първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното решение (решение № 42/19.04.2010г. по т. д. № 593/2009г. на ВКС, II т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 30/08.04.2011г. по т. д. № 416/2010г. на ВКС, І т. о.). Следва да се посочи още, че липсата на експедиционни документи не опровергава извода за реалност на извършената доставка, тъй като в случая останалите събрани по делото доказателства, обсъдени съвкупно, безспорно установяват, че такава реално е осъществена. Предвид изложеното дотук се налага изводът, че за ответното дружество „С.” Е. е възникнало задължението да плати сумата по процесната фактура. С цедирането на вземането в полза на „Д.-94” Е. за последното е възникнало и правото да получи изпълнение на задължението по тази фактура от ответника.

Що се отнася до довода, изложен във въззивната жалба, по отношение ненадлежното уведомяване на въззивника за сключения договор за цесия по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, настоящият състав намира същия за неоснователен. На първо място, доколкото възражението предполага съобразяване от страна на съда на императивна материалноправна норма, каквато е нормата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, същото не е преклудирано, независимо от обстоятелството, че е наведено едва с писмената защита пред първата инстанция. Същото обаче е неоснователно по следните съображения: на първо място, съобщаването на длъжника за цесията не е елемент от значение за валидността на договора за прехвърляне на вземане, а има за цел единствено да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което към момента на изпълнението не е носител на вземането, т.е. съобщаването е ирелевантно за самото цедиране, а обезпечава единствено точното изпълнение от страна на длъжника. Наред с това, съобщаването няма конститутивно действие по отношение възникване на задължението на длъжника по цедираното вземане, а служи единствено като негово защитно средство за противопоставимост, в случай че е изпълнил спрямо стария кредитор. Длъжникът може да възразява успешно за липса на уведомяване, само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на цедента преди уведомяването, но не и след като бъде известен за цесията да възразява срещу претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване (в този смисъл има произнасяне на ВКС в определение № 987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011г., ІV г. о., ГК). На следващо място, по делото се установява, че въззивникът е уведомен от цедента за извършената цесия. Действително, няма данни, че с обратната разписка от 19.12.2012г. е доставено именно уведомлението по чл.99, ал. 3 от ЗЗД с дата 18.12.2012г., тъй като разписката не съдържа данни относно съдържанието на пратката. Но доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то съдът е длъжен да съобрази получаването му в рамките на съдебното производство по предявения иск за цедираното вземане (в този смисъл е задължителната съдебна практика – решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ІІ т. о.). Оттук следва, че независимо от това дали е налице или не надлежно уведомяване преди предявяването на иска, съдът намира, че най-късно в рамките на образуваното съдебно производство по настоящото дело длъжникът - „С.” Е., е бил уведомен за извършената цесия. Уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, изходящо от цедента „Д.” ООД, е приобщено като доказателство в процеса в първото съдебно заседание пред първата инстанция от 12.07.2013г. Още повече, че обстоятелството да е сключен договор за цесия е отделено като безспорно от районния съд с доклада по делото, по който въззивникът не е направил възражения. Освен това в писмената защита, представена в първоинстанционното производство, а и във въззивната жалба, същият изрично заявява, че е запознат с приложеното към исковата молба съобщение от „Д.” ООД до ответното дружество за уведомяване по сýисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът следва да съобрази обстоятелството, че въззивникът като длъжник по цедираното вземане е бил уведомен в хода на висящото съдебно производство за цесията.

Въз основа на гореизложеното обуславящият иск по чл. 422 от ГПК във вр. с чл.327, ал. 1 във вр. с чл.318, ал.1 от ТЗ се явява основателен. Такъв се явява също и обусловеният от него иск за установяване дължимостта на обезщетение за забавено плащане на парично задължение до признатия от първоинстанционния съд размер от 3 910,65 лв. за периода 06.02.2010 – 17.12.2012 г., който е съобразен с възражението за изтекла давност.

Въз основа на гореизложените обстоятелства въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на К.р. съд – да бъде потвърдено като законосъобразно в обжалваната му осъдителна част. В отхвърлителната му част същото е влязло в сила като необжалвано.

При този изход на делото в полза на въззиваемото дружество се дължат направените пред въззивната инстанция разноски. Присъждане на такива е своевременно поискано, като за установяване направата им е представен договор за правна защита и съдействие с дата 01.10.2013г., съгласно който е договорено и заплатено в брой възнаграждение в размер на 2 400 лв. за осъществяване на юридическа помощ, адвокатска защита и представителство пред въззивната инстанция от адвокатите Илиян К. и Велина Пелова (заедно и поотделно). Тъй като разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК предвижда дължимост на заплатеното от страната възнаграждение за един адвокат, настоящият състав намира, че следва да се присъди да бъде заплатено възнаграждението, уговорено за един адвокат – съобразно общата договорена сума и броя на адвокатите, т.е. възнаграждение в размер на 1 200 лв. В тази връзка, следва да се отбележи, че предвид фактическата и правна сложност на делото и съобразно минимално определения размер, до който може да бъде уговорено възнаграждението за адвокатска защита – за един адвокат, в конкретния случай - 832, 60 лв., съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждението от 1 200 лв. - за един адвокат не се явява прекомерно. С оглед изложеното не се налага и да бъде присъждано адвокатско възнаграждение в по-нисък размер, каквото искане е направено от въззивника.

Предвид обстоятелството, че не е внесена в пълен размер дължимата държавна такса за обжалване пред въззивна инстанция върху обжалваемия интерес, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на К.окръжен съд и сумата от 210,59 лв., представляваща държавна такса.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 80/31.07.2013г., постановено по гр. д. № 618/2013г. по описа на Кърджалийския районен съд, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА „С.” Е., с ЕИК *********, да заплати на „Д.-94” Е., ЕИК *********, сумата от 1 200 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА „С.” Е., с ЕИК *********, да заплати по сметка на К. окръжен съд сумата от 210,59 лв., представляваща държавна такса за обжалване пред въззивна инстанция върху обжалваемия интерес.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република България при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.