Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260062
гр.
Пловдив, 24.8.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито
съдебно заседание на 19.08.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЖИДАР КЪРПАЧЕВ
при
участието на секретаря Марина Малинова, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 4510/2020 г. по описа на
ПРС, I наказателен състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН
Образувано е по жалба на МАЙПУЗЗИ ООД, ЕИК 203 499 806 против
Наказателно постановление № 507386- F537527, издадено от Директор на Дирекция „Обслужване“ в ТД на НАП- Пловдив, с което на МАЙПУЗЗИ ООД е
наложена имуществена санкция в размер на
500 лв. за нарушение на основание чл. 179, ал.1 ЗДДС.
С
жалбата и в съдебно заседание се навеждат конкретни възражения за незаконосъобразност на НП, а именно
неправилно приложение от административно наказващия орган на чл. 28 ЗАНН. Моли
се за отмяна на НП и присъждане на разноски.
Въззиваемата страна взема
становище за неоснователност на жалбата. Моли за потвърждаване на НП.
Претендира разноски. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатения от жалбоподателя
адвокатски хонорар.
Жалбата е
подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против
акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради, което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съдът като се запозна с
приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и
служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че са
налице основания за неговата отмяна по следните съображения:
От събраните по делото
доказателства се установява следната фактическа обстановка:
На 15.01.2020г. в ТД
на НАП- Пловдив е установено, че МАЙПУЗЗИ ООД, ЕИК 203 499 806 като
регистрирано лице по ЗЗДС не е спазило установения от закона срок за подаване на отчетните регистри
по смисъла на чл. 124 ЗДДС в ТД на НАП- Пловдив за данъчен период 01.12.2019г.- 31.12.2019г. до 14.01.2020г.
включително.
Отчетните регистри не
са подадени и до момента на съставяне на АУАН.
Посочената фактическа
обстановка се установява от разпита на актосъставителя, който в съдебно
заседание категорично потвърди констатациите от АУАН, както и от приложената по
делото писмена документация.
Следва да се отбележи
и че изложената фактическа обстановка
по същество не се оспорва от жалбоподателя
Въз основа
на изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Не е
оспорено по делото, а и от приложената по делото Заповед №ЗЦУ –ОПР 17/17.05.2018г. се
установява компетентността на административно наказващия орган и на
актосъставителя.
При изготвяне
съдържанието на АУАН и НП не са допуснати съществени процесуални нарушения,
довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Фактическата
обстановка, изложена в АУАН, изцяло кореспондира на тази посочена в НП. Както в
АУАН, така и в НП подробно са изброени съставомерните обективни признаци на
допуснатите нарушения и нарушените правни норми. Спазени са законоустановените
реквизити на АУАН и НП.
АУАН
е съставен в присъствието на представител на дружеството-нарушител, като по
този начин в максимална степен е гарантирано правото му на защита в най-ранния
етап на административно-наказателното производство.
При
съставянето на АУАН и издаването на НП не са нарушени сроковете по чл.
34 ЗАНН. Нарушението е извършено и констатирано на 15.01.2020г, АУАН е издаден
на 12.02.2020г., а НП - на 22.04.2020г., тоест преди погасяване на
административно-наказателната отговорност на дружеството по давност.
Въз основа
на правилно установена фактическа обстановка, съвсем законосъобразно административно наказващия орган
е счел, че с действията си жалбоподателят е допуснал нарушение на чл. 125, ал.3
вр. чл. 125, ал.5 ЗДДС.
Приложена е и правилната
санкционна норма на чл. 179, ал.1 ЗДДС.
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя, че случаят бил маловажен по смисъла на чл. 28 ЗАНН
Действително съгласно разрешението дадено с ТР 1/2007 по тълкувателно дело
1/2005г. на ВАС, че преценката за маловажност на случая е такава по законосъобразност,
изводът, че нарушителят следва да бъде санкциониран, задължително следва да
бъде предшестван от обсъждане на въпроса позволява ли констатираната обществена
опасност да деянието ангажиране на административно-наказателна репресия спрямо
дееца.
Настоящия
състав изцяло споделя трайно утвърдените в практиката принципни съображения, че при липса на
изрична законова дефиниция на понятието маловажен случай в ЗАНН, то на
основание чл. 11 ЗАНН субсидиарно приложение следва да намери НК, според чл. 93, т.9 на който маловажен случай е налице когато с оглед липсата или незначителността на
вредни последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, деянието
представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените
случаи на престъпление от съответния вид.
Стъпвайки
на тази законова дефиниция, практиката е извела правилото, че за да се счете, че случая е маловажен
следва да се констатира, че степента на обществена опасност както на деянието,
така и на дееца е по-ниска от обичайните за подобни нарушения.
Според
настоящия състав конкретното нарушение е такова, което разкрива типичната, а не по-ниска степен на обществена опасност
за подобен вид нарушения, по следните аргументи:
На
първо място следва да се посочи, че забавата
в изпълнението на законовото задължение не
се дължи на обективни причини, а практиката е категорична, че именно
наличието на обективни причини, които са възпрепятствали законосъобразното
процедиране е един от отличителните белези на маловажния случай. В тази връзка
не може да се счете за такава обективна извинителна причина- изтъкваната от
жалбоподателя, а именно влошени
отношения между задължения по ЗДДС субект и обслужващата го счетоводна кантора и неизпълнение задълженията от страна на
счетоводната кантора.
Счетоводното
отчитане е основно публично задължение за всеки търговец и в този смисъл, той
във всеки един момент е длъжен да гарантира изпълнението му било лично, било
чрез обслужваща счетоводна фирма. Лошата
съгласуваност в действията на обслужваното предприятие и обслужващата
счетоводна фирма и особеностите на техните вътрешни договорни отношения
обаче по никакъв начин не могат да
оправдаят неизпълнението на вменените в закона задължения от търговеца, още
повече, че съгласно трайната съдебна практика отговорността на юридическите лица е обективна и безвиновна.
В случай на установена небрежност от
страна на обслужващата счетоводна фирма това би било основание наказания субект
да търси обезщетение за вреди по гражданско правен ред, но не може да
доведе до отпадане на административно наказателната отговорност.
Отсъства и
още един основен белег, който съдебната практика приема като предпоставка за
приложение на института на чл. 28 ЗАНН, а именно своевременно и доброволно отстраняване на нарушението. В
този смисъл от показанията на актосъставителя се установи, че нарушението не е отстранено не
само към момента на съставяне на АУАН, но и към момента на провеждане на
откритото съдебно заседание.
Не
може да доведе до извод за малозначителност на деянието обстоятелството, че В
АУАН и НП е отбелязано, че нарушението е
за първи път. Този извод се
опровергава от изготвените от съдебния секретар служебни разпечатки от
деловодната система на съда по АНД 4511/2020 и 4512/2020, от които е видно, че
дееца е извършил аналогично нарушение и за предходен данъчен период. В този смисъл
са и показанията на актосъставителя, който изрично заяви, че наказания субект е
допуснал идентично нарушение за
няколко последователни данъчни периода, тоест налице е системност в противоправната
деятелност на наказания субект.
Не
може да бъде довод за маловажност на случая и обстоятелството, че в случая
интересите на фиска не са нарушени. Съставът на чл. 125 ЗДДС има комплексен обект на защита,
като обслужва не само обществените отношения свързани с набиране на приходната
част на държавния бюджет, но и обществените отношения свързани с правилното
отчитане на извършваната в страната търговка дейност и движението на паричния
поток, което пък от своя страна е свързано с планирането на бюджета за
следващата година и осведомеността на
правните субекти за финансовото състояние на техните съконтрахенти. Поради
това и не може да се възприеме доводът, че обществените отношения, предмет на
защита не били реално накърнени.
Така
изрично Решение № 2585 от 11.12.2019 г. по к. адм. н. д. № 2697 / 2019 г. на
XXVI състав на Административен съд – Пловдив.
Извод
за маловажност на случая не може да се направи и от твърдяното обстоятелство,
че дружеството не е извършвало
дейност пред отчетния период. Това е така, доколкото съгласно изричната
разпоредба на чл. 125, ал.4 ЗДДС дължимите
документи се подават и когато не следва да се внася или възстановява
данък, както и в случаите, когато
регистрираното лице не е извършило или получило доставки или
придобивания или не е осъществило внос за този данъчен период.
Следва
да бъде съобразено и още едно обстоятелство. В случая е наказан не управителя на ЮЛ, а е наложена имуществена
санкция на самото ЮЛ. За разлика от отговорността на физическите лица, за чието
ангажиране трябва да се установява вина, било то и под формата на небрежност,
отговорността на ЮЛ, е обективна, безвиновна, като за нейното ангажиране е
достатъчно да се установи наличие на правно валидно задължение и неговото
изпълнение, като не е необходимо да се изследват причините и мотивите за
извършване на нарушението.
Всичко
гореизложено налага извод, че нарушението не е с по-ниска степен на обществена
опасност от типичните нарушения от този вид.
При извършена служебна проверка обаче съдът намира, че при
санкционирането на наказаното лице е допуснато процесуално нарушение, което не е съзряно от нито една от страните,
а именно грубо погазване на принципа
не бис ин идем. Това е така по
следните съображения:
От изготвената от съдебния секретар разпечатка от
деловодната система на съда е видно, че с НП № 507384- F537523 /приложено в заверен препис като доказателство по делото/ МАЙПУЗЗИ
ООД е наказан за това, че като регистрирано лице по ЗЗДС не е спазило
установения от закона срок за подаване на Справка
за декларация по смисъла на чл. 125 ЗДДС в ТД на НАП- Пловдив за данъчен период 01.12.2019г.-
31.12.2019г. до 14.01.2020г. включително.
От съпоставката на фактите вменени с двете НП е видно, че
жалбоподателя е наказан в два отделни
административно-наказателни процеса два пъти за едно и също нарушение,
извършено с едно и също деяние, което е несъвместимо с принципа не бис ин идем.
Действително документите,
които не са подадени в двата случая са различни- предмет на НП № 507386
е неподаването на отчетните регистри за
данъчен период декември 2019г, а на НП № 507384- на справката декларация з
същия данъчен период. Посоченото обаче води до извод до усложнение в резултата на единното нарушение, а не до множественост
на деянията, респективно нарушенията.
Горния извод произтича по един недвусмислен начин от трайно
установеното, както в теорията, така и в
съдебната практика разбиране за деянието като извършени под контрола на съзнанието в дадено време,
на дадено място от конкретен правен субект при
единство на обстановката и в
резултат на единно или подновяващо се решение:
- съвкупност от телодвижения, при действие като форма на изпълнителното
деяние
- пропуск да се
извърши правно дължимо действие, възникнало въз
основа на конкретен фактически състав, предвиден в нарочна правна
норма- при бездействие като форма на изпълнителното деяние,
От гореизложената дефиниция следва, че две
различни деяния при форма на изпълнителното деяние- действие ще са налице, само ако са извършени две различни системи от
телодвижения при промяна във времето, мястото или обстановката и в резултат от
две самостоятелни решения.
При бездействие като форма на изпълнителното движение, система от
телодвижения изобщо не се извършва. Затова и теорията и практиката са извели
критерия, че преценката дали се касае
за единство или множественост на нарушенията следва да се направи на
база единството на правопораждащия
фактически състав и правната норма, въз основа на която възниква
неизпълненото задължение, при отчитане
дали е налице неизменност във времето, мястото и обстановката, при която е извършено
бездействието и единството на решението, което го обуславя.
От горното следва, че ако не са изпълнени две задължения, произтичащи от една и съща норма,
породени от осъществяване в действителността на един и същи фактически състав при неизменност на времето, мястото, обстановката и
субективната страна ще е налице единство
на престъплението/ деянието с усложнение в резултата. Това усложнение в
резултата следва да бъде съобразено
при индивидуализация на размера на налаганата санкция, но в никакъв случай не
може да води до дублиране на наказателни процедури спрямо едно и също
лице.
Така изрично Решение № 93 от
24.II.1977 г. по н. д. № 64/77 г., I н. о. на ВС, Решение № 52 от 21.06.2002 г.
по н. д. № 667 от 2001 г., I н.о., на ВКС, Решение № 20 от 01.02.2016 г. по н.
д. № 16 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение на ВКС,
Решение № 202/ 04 юни 2015 год., трето
наказателно отделение наказателно дело № 290/2015 год. на ВКС.
В изпълнение на гореизложените
принципни постановки практиката на ВКС трайно е приемала, че:
-
ако дееца е осъден с едно решение на гражданския съд да изплаща издръжка на две или повече деца,
той извършва единно престъпление по чл. 183 НК, независимо за колко от децата не
е изплащал издръжка за един и същи период от време;
-
при кражба по едно и също време на едно и също място на няколко вещи,
включително и боеприпаси ( за които е налице квалифициран състав по чл. 195 НК)
той извършва единно престъпление кражба;
-
при държане по едно и също време на едно си също място на няколко различни по вид наркотични вещества-
високорискови, рискови или прекурсори, за които по принцип е предвидена
различна санкция, се извършва единно престъпление по чл. 354а НК, а не
съвкупност от престъпления
-
при държане по едно и също време на
едно си също място на различни по вид боеприпаси и/или огнестрелни оръжия,
дееца върши единно престъпление по чл. 339 НК
-
при нарушаване с едно и също действие и/или бездействие едновременно на
право върху марка и промишлен дизайн се извършва единно престъпление по чл.
172б НК.
-
при престъпления, за които е предвидена повече от една алтернативни форми
на изпълнителното деяние ( държане, придобиване, разпространение и др.)- чл.
234 НК, чл. 354а НК, чл. 172б НК е налице единно деяние и престъпление,
независимо от броя на осъществените алтернативни форми на изпълнителното
деяние.
Така изрично Решение № 258 от
31.08.2015 г. по н. д. № 667 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение, Решение № 126 от 06.04.2015 г. по н. д. № 205 / 2015 г. на Върховен
касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 396 от 28.12.2015 г. по н. д. №
961 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, Решение № 443 от
21.02.2014 г. по нак. д. № 1450/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение №
390 от 02.12.2015 г. по н. д. № 1120 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во
нак. отделение, Решение № 407 от 05.01.2015 г. по нак. д. № 1120/2014 г. на
Върховен касационен съд, Решение № 262 от 08.12.2017 г. по н. д. № 873 / 2017
г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение, Решение №241/21.01.2020 по
дело №1058/2019, Решение №134/08.10.2019 по дело №643/2019, Решение № 357 от
21.12.2015 г. по н. д. № 1155 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак.
отделение, Решение № 292 от 19.06.2009 г. по н.д. № 260/2009 г. на Върховен
касационен съд, Решение № 3 от 01.03.2018 г. по н. д. № 1256 / 2017 г. на
Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение и много други.
Във всички тези случаи върховната
съдебна инстанция е приела, че е налице усложнение
в резултата на единното престъпление, което усложнение следва да се
отчете при индивидуализация на
санкцията чрез налагане на по-висок размер на наказанието, а не като се провеждат
процеси за множество от престъпления, каквато множественост не
съществува.
Приложени към конкретиката на
процесния случай изложените принципни положения водят до несъмнения извод, че неподавайки едновременно справка
декларация и отчетни регистри за един и същи данъчен период- декември 2019г.,
жалбоподателя е извършил едно единно нарушение, изразило се в едно деяние под формата на бездействие,
с усложнение в резултата- неподаване на два изискани от правната норма
документа, за което е следвало да му се наложи единно наказание, в рамките на един административно-наказателен
процес. Това е така, доколкото задължението за представяне и на двата
документа:
-
се дължи по силата на една правна
норма- чл. 125, ал.5, вр.чл. 125, ал.3, вр. чл. 125, ал. 1 ЗДДС
-
възниква въз основа на единен
фактически състав- изтичане на данъчния период- декември 2019г.
-
предвиден е единен срок за
изпълнение на задължението за представяне на двата документа- до
14.01.2020г.
-
неизпълнението на задължението за представяне на двата документа се е изразило в едно и също фактическо
бездействие, продължило по едно и също време, на едно и също място, при
неизменност на обстановката и субективното отношение.
На тези изводи навежда и изричния
текст на санкционната норма на чл.
179, ал.1 ЗДДС, от който е видно, че нарушението на чл. 125 ЗДДС ще е
довършено с непредставянето или закъснялото представяне, на който и да било от изброените документи.
Непредставянето на повече от един от правно дължимите документи само завишава степента на обществена
опасност на извършеното нарушение, но не създава множественост на нарушенията. Това е така, доколкото, както вече се отбеляза,
става въпрос за единно фактическо поведение, изразило се в противоправно
бездействие, извършено при неизменност на обстановката и субективната страна.
Именно затова и при определяне на санкцията законодателят е използвал техниката
от…до, като е предвидено налагане на глоба или имуществена санкция от 500 до 10000 лева. В
този смисъл ако за даден данъчен период не е представен само един от документите,
изискани от правната норма деянието би било с по-ниска степен на обществена опасност
и би обусловило налагане на санкция клоняща към законоустановения минимум.
Непредставянето на
повече от един документ за един и същи данъчен период завишава
степента на обществена опасност на извършеното и би позволило налагането на
по-висока санкция. Това обаче обезателно следва да стане в един административно-наказателен
процес, доколкото се касае за единно
нарушение, което не може изкуствено да бъде мултиплицирано.
Аргумент за обратното не може да
бъде изведен от чл. 18 ЗАНН, доколкото с тази разпоредба е уредена хипотезата,
в която дееца с едно деяние върши няколко отделни нарушения в условията на идеална съвкупност или няколко
отделни нарушения при реална
съвкупност, но в приложното й поле не попадат случаи като процесния, в който
се касае за едно единно нарушение с
усложнение в резултата.
В този смисъл е и практиката на Административен съд
Пловдив по сходни административни състави –чл. 91, ал.1, т.1 ЗАвтП, като
е прието, че независимо колко от изисканите с една покана в рамките на
комплексна проверка документа дееца не е представил, се касае за единно
нарушение, за което следва да се наложи едно наказание, в рамките на един
процес.
Така изрично Решение № 672 от
09.04.2020 г. по к. адм. н. д. № 3994 / 2019 г. на XXII състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 958 от 30.04.2018 г. по к. адм. н. д.
№ 711 / 2018 г. на XIX състав на Административен съд - Пловдив,Решение № 892 от
23.04.2018 г. по к. адм. н. д. № 385 / 2018 г. на XIX състав на Административен
съд – Пловдив.
В този изричен смисъл са и
принципните постановки на Върховен касационен съд и Европейския съд по правата на човека по приложение на
принципа не бис ин идем.
Този принцип е закрепен легално в чл. 4 от
Протокол 7 към ЕКЗПЧОС (която е в сила за България, ратифицирана и обнародвана
по надлежния ред и съответно пряко приложима от съдилищата) и в чл. 24, ал.1,
т.6 НПК, който намира субсидиарно приложение съгласно препращащата норма на чл.
84 ЗАНН.
Макар двете норми да са
въплъщение на един и същи принцип, те имат частично различаващо се съдържание,
което налага и разграничаване на приложното им поле.
Според чл.4 от Протокол 7 към
ЕСПЧ никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за
престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден.
Според чл. 24, ал.1, т.6 НПК не
се образува наказателно производство, а образуваното се прекратява, ако спрямо
същото лице за същото престъпление има незавършено
наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в
сила определение или разпореждане за прекратяване на делото.
От съпоставката на текстовете на
двете норми е видно, че разпоредбата на чл.
24, ал.1, т.6 НПК има по-широко приложно поле.
Разпоредбата на чл.4 от Протокол
7 към ЕСПЧ въплъщава класическия принцип ne bis in idem, забраняващ повторното
осъждане на едно и също лице за същото деяние, когато спрямо същото лице за
същото деяние има приключило производство с окончателен /влязъл в сила/ акт .
От своя страна нормата на чл. 24,
ал.1, т.6 НПК съдържа както класическия принцип, така и процесуалната гаранция, че няма да се стигне до неговото нарушаване,
въплътена в задължението при две висящи наказателни процедури за едно и също
деяние, насочени срещу едно и също лице да се прекратява тази, която е образувана по –късно, макар нито една от процедурите все още да не
е приключила с влязъл в сила акт.
От съпоставката на двете норми е
видно, че принципът ne bis in idem и процесуалната гаранция за неговото
спазване следва да се прилагат по следния механизъм:
-когато спрямо едно и също лице
за едно и също деяние са налице две висящи процедури с наказателен характер,
като никоя от тях не е все още приключила с влязъл в сила акт- следва на
основание чл. 24, ал.1, т.6, предл.1 НПК да бъде прекратена по-късно образуваната
процедура, поради наличие на незавършило наказателно производство.
-ако по някаква причина обаче
двете производства продължат паралелното си развитие и едно от тях приключи с
влязъл в сила акт, следва на основание класическия принцип ne bis in idem да
бъде прекратено производството, което все още е висящо, независимо кое
производство е образувано първо
- при всички случаи обаче-
независимо дали се прилага класическия принцип, въплътен в чл.4 от Протокол 7
към ЕСПЧ или чл. 24, ал.1, т.6 НПК при преценката дали се касае за:
- идентичност на деянието и
- за дублиране на наказателни
процедури
следва да се изхожда от значението, което влага ЕСПЧ в тези
понятия. Така изрично задължителните указания на ТР 3/2015 ОСНК на ВКС.
Конкретния случай е класически
пример, в който е следвало да намери
приложение процесуалната гаранция по чл.
24, ал.1, т.6 НПК, доколкото за
едно и също нарушение са висящи две отделни производства с наказателен характер,
образувани по две самостоятелни наказателни постановления, като наказателното постановление предмет на
настоящото дело, видно от номера му, е
по-късно издадено, респективно производството
по него е по-късно образувано. На същия извод се достига и при
съпоставка на поредността на АУАН-ите по настоящото дело по АНД 4511/2020 по
описа на ПРС, от които е видно, че настоящия
АУАН е по-късно издадения, а не
подлежи на съмнение в теорията и практиката, че именно АУАН е акта, който поставя началото на отделните
административно-наказателни процеси.
Съгласно задължителните указания
на ТР 3/2015 ОСНК едно производство е
наказателно по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията и чл. 4 от Протокол
№ 7, ако отговаря на поне един от
следните три алтернативни критерия, известни като критериите Енгел:
1) квалификация на деянието по националното
право. Щом съгласно националното право обвинението е наказателно, случаят
всякога попада в сферата на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. Производството обаче може да се
класифицира като наказателно и тогава, когато не е квалифицирано като такова по
вътрешното право, ако изследването на останалите критерии доведе до извод за
наказателен характер на обвинението и/ или на предвидената санкция.
2) характер и естество на
нарушението. Този критерий изследва вида
на защитените обществени отношения, обект на нарушението. При
определянето на същността на нарушението се разглежда кръгът от адресати на съответната разпоредба, тъй като
характерна черта на наказателното обвинение е насочеността на правната норма
към неограничен кръг адресати, а не към група със специален статут.
3) вид и тежест на предвиденото
наказание („суровост на възможното наказание”).
Вторият и третият критерий се
разглеждат алтернативно, но могат да
бъдат преценени и кумулативно, ако анализът им поотделно не е
достатъчен за убедително заключение.
По мнение на настоящия състав-
предвижданата за нарушението по чл. 125 ЗДДС санкция от 500 до 10 000 лева, както по своя вид,
доколкото глобата е санкция предвидена и за престъпленията по НК, така и по
своята тежест обоснова наказателен
характер на производство.
Освен това, видно от чл. 12 ЗАНН санкциите налагани по реда на ЗАНН
целят както санкциониране на
нарушителя, така и индивидуална и
генерална превенция, т.е преследват същите цели като наказанието в
наказателния процес /чл. 36 НК/.
В същото време практиката на Европейския съд
по правата на човека е категорична, че национални
процедури, които преследват цели сходни с целите на наказателния процес имат
наказателен характер по смисъла на ЕКЗПЧОС и за тях следва да намери
пълно проявление принципа за ne bis in idem, въплътен чл.4 от Протокол 7 към ЕСПЧ.
Така изрично решение по делото „Цоньо Цонев срещу България“,
Решение от 2.09.1998 г. на ЕСПЧ по делото Лауко срещу Словакия, (Lauko v.
Slovakia), Решение от 21.02.1984 г. на ЕСПЧ по дело Йозтюрк срещу Федерална
Република Германия (Ozturk v. Federal Republic of Germany), дело Сергей
Золотухин срещу Русия.
В този смисъл и практиката на
ВКС- Решение№ 143/ 07.10.2016 г., второ наказателно отделение, дело № 518/2016
г. по описа на ВКС.
От гореизложеното е видно, че предпоставката
/бис/ е налице, доколкото отговорността на дееца е изследвана в два самостоятелни процеса с
наказателен характер по смисъла на конвенцията, образувани по повод
наказателни постановления № 507386 и № НП № 507384.
Както вече се обоснова налице е и
предпоставката идем, доколкото предмет
и на двата процеса е едно и също единно нарушение, извършено с едно и също бездействие, при
усложнение на резултата.
В тази връзка само за пълнота на
изложението следва да се посочат и европейските
стандарти за преценка дали е налице идентичност на деянието, които
изцяло съответстват на изложените по-горе, залегнали в практиката на ВКС и
съобразени от настоящия състав.
Така в ТР 3/2015 ОСНК на ВКС, е
изяснено, че в трайната практика на ЕСПЧ престъплението (нарушението) се
разглежда като съвкупност от
конкретни фактически обстоятелства, които се отнасят до един и същи извършител и са неразделно свързани
помежду си във времето и в пространството.
Според Европейския съд отправната
точка за преценка на понятието „същото деяние” е „конкретното незаконно поведение”, „идентичността на фактическите актове”.
С основополагащо в този смисъл
значение е решението по дело Сергей Золотухин срещу Русия, в което е въведен
хармонизиран подход при преценка дали се касае за същото деяние, като е прието,
че принципа ne bis in idem въвежда забрана за провеждане на втори процес с
наказателен характер срещу едно и също лице въз основа на идентични
факти или факти, които по
същностните си елементи са едни и същи, като от значение за извода дали
се касае за идентични факти е съпоставката
на конкретните условия на време, място, обстановка при осъществяване на
деянието и единството на решението, въз основа на което е предприето
поведението на дееца
В процесния случай, вече се обоснова, че се
касае за абсолютно идентично бездействие с усложнение в правния
резултат резултат (неподаване на два отделни документа), но не и до две
самостоятелни деяния, поради което и
следва да се приеме, че е налице идентичност на деянието предмет НП № 507384-
F537523 и на атакуваното наказателно постановление.
Нещо повече практиката на ВКС е
категорична, че без значение
за преценката дали лицето е съдено два пъти за едно и също деяние е
обстоятелството, че в двата отделни процеса с наказателен характер при едни и
същи факти лицето може да е наказано за нарушение на две различни
правни норми, охраняващи
различен кръг обществени отношения.
Така изрично ТР 3/2015 ОСНК, Решение № 227/ 06 януари 2017 г., трето наказателно
отделение, наказателно дело № 617/2016 г. на ВКС, Решение № 71 от 17.06.2015 г.
по н. д. № 1958 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 2-ро нак. отделение на
ВКС, Решение № 97 от 11.04.2017 г. по н. д. № 238 / 2017 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро нак. отделение на ВКС.
В идентичен смисъл е и трайната
практика на Европейския съд по правата на човека , която приема, че принципа ne
bis in idem се прилага при тъждество
на деянието („историческият акт”), разбирано като съвкупност от неразривно свързани помежду си факти, независимо от правната му квалификация
или от защитавания правен интерес. (За справка дело Золотухин против
Русия).
На още по силно основание следва да се приеме, че деянието и нарушенията в конкретния
случай са едно, доколкото, както вече се установи става въпрос за бездействие
в изпълнение на задължение за представяне на два отделни документа, като задължението за представянето им
произтичане от една и съща правна норма, обуславя се от един и същи фактически
състав и защитава един и същи обществен интерес.
По изложените съображения следва
да се приеме, че по силата на изричната законова норма на чл. 24, ал.1, т.6 НПК
за наказващия орган е съществувала абсолютна забрана при вече издадено
наказателно постановление за същото нарушение/деяние - НП № 507384 да издаде и второ поред, а именно това по настоящото дело, поради което
и по-късно издаденото Наказателно постановление № 507386- F537527 подлежи на
безусловна отмяна.
В случая обаче наказването на
дееца два пъти за едно и също нарушение освен, че се явява в противоречие с чл.
24, ал.1, т.6 НПК води и до неправилно
приложение на материалния закон и до несправедливост на наложената санкция,
което се явява самостоятелно основание за отмяна на процесното НП, дори и то да не беше издадено второ
поред и в отделен процес.
Това е така, доколкото с мултиплицирането на едно единно
нарушение, за което следва да се
наложи единно наказание и налагането
на отделни наказание недопсутимо се утежнява материално правното положение на
наказаното лице.
Това е особено важимо в
конкретния случай, в който е
предвиден законоустановен минимум на санкцията- 500 лева, като с изкуственото
мултиплициране на единното нарушение на дееца за едно и също
деяние му се налагат няколко на брой санкции с минимум 500
лева, вместо една единна санкция, която с оглед конкретната обществена
опасност на извършеното да се
индивидуализира в границите от 500 до 10 000 лева.
Посоченото се явява основание за отмяна на всяко едно от НП,
издадено по изкуствено мултиплицираните нарушения, независимо от поредността на издаването им.
Основен принцип както на
наказателния, така и на административно-наказателния процес е, че целите на
наказанието могат да се постигнат само, ако наложеното наказание е справедливо
и е запазен баланса между обществената опасност на извършеното и интензитета на
употребената държавна репресия. В конкретния случай този баланс е
нарушен флагрантно, предвид налагането
на две самостоятелни санкции за едно единно нарушение, което обуславя
безусловна отмяна на НП.
Само за пълнота на изложението
следва да се отбележи, че на настоящия състав е ноторно и служебно известна трайната практика на НАП да
налага отделни санкции за непредставянето на справка декларация и отчетни
регистри за един и същи данъчен период.
Практиката на нито една
административна институция, обаче не може да има примат пред тълкувателната
практика на ВКС и най-вече пред практиката
на Европейския съд по правата на човека по приложение на Конвенцията за
правата на човека и основаните свободи, по която република България е страна и
е поела безусловни ангажименти.
Поради това и тази практика на НАП следва да претърпи
промяна в смисъл независимо от броя на непредставените документи по
смисъла на чл. 179, ал.1, вр. чл. 125 ЗДДС дееца
да се санкционира за единно нарушение, като броя на документите се отчете при
индивидуализация на отговорността в рамките от 500 до 10 000 лева,
точно както еволюция търпи и практиката на съдилищата с оглед съобразяване на
стандартите задавани от Европейския съд по правата на човека.
По изложените съображения НП
следва да се отмени.
При
този изход на спора на основание новелата на чл. 63, ал.3
ЗАНН право на разноски има жалбоподателя. Същият е доказал заплащането
на 300 лева за адвокатски хонорар. С оглед изрично направеното възражение за
прекомерност от страна на въззиваемата страна съдът дължи нарочни съображения
за размера, който следва да се възложи върху нея.
Съгласно
чл. 36, ал.2 от Закона за адвокатурата присъжданият размер на адвокатския
хонорар следва да е справедлив и обоснован.
За
да определи справедливия размер на адвокатското възнаграждение, което следва да
се възложи върху въззиваемата страна, съдът съобрази:
-
вида на оказаната юрисконсултска защита
и съдействие- изразила се в изготвяне
на жалбата и представителство в 1 открито съдебно заседание;
-фактическата
и правна сложност на делото. Констатира се, че процесния случай не разкрива
особености от фактическа и правна страна, като между страните дори не
съществува спор относно фактите и приложимия материален закон, като основният спорен въпрос е за
приложението на чл. 28 ЗАНН.
-
интересът от делото- наложена е имуществена
санкция в размер на 500 лева, без лишаване от права.
-основанието
поради което е отменено НП- поради процесуален
порок, служебно разкрит от съда, който не е повдиган от нито една от страните.
При
отчитане на гореизложените съображения, съдът намира, че справедливият размер, който следва да се
присъди възлиза на минимума съгласно
чл. 18, ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения
за адвокатско съдействие, включващо
освен изготвяне на жалбата и процесуално представителство в открито заседание.
Особеност
на конкретния случай е, че към момента на връчване на наказателното
постановление и подаване на жалбата от адвоката е действала една редакция на
Наредбата, която е предвиждала минимален размер- 100 лева. Към момента на
оформяне на договора за адвокатски услуги в писмена форма обаче е налице нова
редакция, която предвижда по-висок минимален размер- 300 лева.
В
трайната практика на съдилищата по граждански дела по приложението на чл. 78,
ал.5 ГПК се е утвърдило становището, че
меродавна е редакцията към момента на сключване на договора за адвокатска
защита и съдействие, предвид установените в гражданския процес принципи на
автономия на волята, свобода на договарянето и диспозитивно начало.
В
редица хипотеза тази практика по граждански дела е приложима и по АНД. В
конкретния обаче случай тя не може да намери приложение, предвид особеностите в
процесуалното развитие на делото.
В
тази връзка следва да се съобрази, че съгласно задължителните указания на ТР №
1 от 15/03/2017 по тълкувателно дело № 2/2016 ОСС от I и II колегия на ВАС присъждането на разноски за
адвокатски хонорар в производството по ЗАНН, независимо от реда по който става
присъждането на разноските, представлява овъзмездяване на вредите, които наказания субект е претърпял в резултат от издаването
на един незаконосъобразен властнически
санкционен акт, т.е представлява квази деликтна отговорност.
Съгласно
общите принципи на деликтното право на
обезщетяване подлежат само преките и непосредствените вреди от
увреждащото деяние, в случая отмененото наказателно постановление. В същото
време в цитираното тълкувателно
решение изрично е изяснено, че пряка
и непосредствена вреда от отмяна на атакуваното НП са само разходите за
адвокатски хонорар, които са в рамките
на минималните размер съгласно Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Това е така, доколкото и адвоката и клиента са
обвързани от посочените в Наредбата размери, като и при най-добро желание не
могат да уговорят по-ниско възнаграждение, което правило е скрепено и с
дисциплинарната отговорност на адвоката.
Уговорен
размер на адвокатското възнаграждение
по-висок от минималния по Наредбата, според тълкувателното решение
представлява луксозни разноски
и не подлежи на овъзмездяване. Това е
така, доколкото този размер не се намира в пряка и непосредствена причинна
връзка с незаконосъобразното НП, а
във връзка със свободната воля и свободата на договаряне на клиент и адвокат,
които са определели по-висок размер на адвокатското възнаграждение, което е
тяхно право, но не може да засегне интересите на насрещната страна.
Налага
се извод, че подлежат на
овъзмездяване от насрещната страна само
разноските в размер, който жалбоподателят е бил безусловно задължен да направи,
съгласно съществуващите ограничения на Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за да
реализира конституционно закрепеното си право на адвокатска защита.
Присъждането на по-висок размер би довело до неоснователно облагодетелстване за
сметка на държавен орган, като в ТР № 1 от 15/03/2017 по тълкувателно
дело № 2/2016 ОСС от I и II колегия на ВАС изрично е посочено, че такъв
резултат не само е обществено неприемлив, но и правно недопустим.
Безспорно
е също така, че правото на адвокатска
защита и съдействие съгласно чл. 56 от Конституцията може да бъде реализирано във всеки един
момент, като не могат да бъдат поставяни никакви времеви ограничения във връзка с това. В този смисъл
жалбоподателят може да ангажира защитник за адвокатска защита и съдействие още
за изготвяне на жалбата срещу НП, но може да направи това и на по-късен етап-
за представителство в съдебно заседание или дори едва за първи път за
представителство пред касационната инстанция.
Приложени
към конкретиката на процесния казус гореизложените принципни съображения водят
до следните изводи
Видно
от текста на жалбата същата е
подадена на 10.07.2020г. Същата
е изготвена чрез
посредничеството на адвокат Х., като същият изрично е посочен в жалбата като
съдебен адресат на жалбоподателя. Тоест жалбоподателя в конкретния
случай е избрал да упражни правото си
на достъп до адвокат още в първия възможен момент на съдебна фаза- подаване на
жалбата срещу НП. Дължимият размер на адвокатското възнаграждение съгласно
редакцията на Наредбата към момента на изготвяне и входиране на жалбата е 100 лева. Този размер
жалбоподателят е бил безусловно
задължен да заплати, за да се ползва от адвокатска защита и съдействие към
избрания от него момент-изготвяне на жалба срещу НП. Поради това и
следва да се приеме, че именно този размер на дължимото адвокатско възнаграждение-
100 лева се намира в пряка и
непосредствена причинна връзка с
незаконосъобразното НП.
От
материалите по делото се установява, че жалбоподателя и адвоката не са оформили веднага в писмена форма
договорните си отношения. Безспорно това е тяхно право и произтича от
автономията на волята и свободата на договарянето. Договорът в писмена форма е от 18.08.2020г., месец и половина по-късно, към който момент е налице нова редакция на Наредбата,
предвиждаща по-висок минимален размер-
300 лева, който е заплатен от клиента.
Съдът
намира, че този по-висок размер
на дължимото възнаграждение, обаче не се намира в пряка и непосредствена
причинна връзка с незаконното НП. В случая причинната връзка с
по-високия заплатен размер се
опосредява от свободната воля на страните, които са избрали да сключат договора не към момента, когато наказания
субект реално е упражнил правото си на достъп до адвокатска помощ, а на
по-късен момент- след месец и половина, когато дължимият минимален
размер вече е по-висок.
Безспорно
свободната воля на страните по договора на адвокатска защита и съдействие
следва да бъде уважена. Това обаче не може да стане за сметка на другата
страна, която да бъде осъдена да заплати по-висок размер на адвокатското възнаграждение,
който не се намира в пряка и непосредствен причинна връзка с незаконното й
поведение.
Да
се приеме обратното, напрактика би довело до неоснователно обогатяване за сметка на държавен орган, което
е резултат чужд на законодателя и изрично забранен от ТР № 1 от 15/03/2017 по
тълкувателно дело № 2/2016 ОСС от I и II колегия на ВАС.
По
изложените съображения върху наказващия орган следва да се възложат 100 лева, доколкото именно този
размер на адвокатското възнаграждение се е
дължал към момента, когато наказания субект реално е избрал да упражни правото
си на достъп до адвокат, респективно само този размер се намира в пряка
и непосредствена причинна връзка с издаденото незаконосъобразно НП.
Остатъка
от заплатения адвокатски хонорар за разликата над 100 лева до пълния заплатен
размер от 300 лева следва да остане за сметка жалбоподателя, доколкото се дължи
на свободната му воля да оформи в
по-късен момент договора за адвокатска защита и съдействие, повече от
месец по-късно, след като реално е
осъществил конституционно закрепеното си право за достъп до адвокат.
Съгласно т.6 от ДР
на АПК "Поемане на разноски“ от административен орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в
структурата на което е административният орган. В случая въззиваемата
страна ТД на НАП не е самостоятелно
юридическо лице, което означава, че разноските следва да бъдат възложени върху
ЮЛ, от което е част наказващия орган, а
именно Национална Агенция по приходите, като разпоредител с бюджетни
кредити по аргумент от чл. 2, ал.2, вр.
чл. 19 от Закона за НАП
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 507386-F537527/ 22.04.2020, издадено от Директор на Дирекция „Обслужване“ в ТД на НАП- Пловдив, с което на МАЙПУЗЗИ ООД е
наложена имуществена санкция в размер на
500 лв. за нарушение на основание чл. 179, ал.1 ЗДДС.
ОСЪЖДА Националната
Агенция по приходите да ЗАПЛАТИ на МАЙПУЗЗИ ООД, ЕИК 203 499 806
сумата от 100 лева, представляващи деловодни разноски по делото пред Районен
съд, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за
разноски за разликата над 100 лева до пълно претендирания размер от 300 лева.
Решението подлежи на обжалване
пред Пловдивски Административен съд в 14-дневен срок от получаване на
съобщението до страните за постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Вярно с оригинала.
С.Д.