РЕШЕНИЕ
гр. София,
05.04.2018 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на втори февруари
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ДЕСИСЛАВА ВЛАЙКОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров
в.гр. дело № 13089 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на ищеца М.М. Х.Х., чрез пълномощника си . адв. А.Б. с надлежно
учредена представителна власт по делото, срещу Решение № 185609 от 31.07.2017 г. по гр. д. № 52928/2016 г. по
описа на СРС, 52 състав, с което са отхвърлени предявените от него против
ответника „С.Б.” ЕООД кумулативно обективно съединени искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване на уволнението му, извършено със
Заповед № 1 от 19.07.2016 г. на управителя на „С.Б.” ЕООД, за незаконно и
неговата отмяна; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване
на ищцата на заемата преди уволнението длъжност – „Експер, трудово
посредничество и професионално ориентиране“ и с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ – за заплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на
незаконно уволнение в размер на 2700,00 лв. за периода 21.07.2016 г. –
26.09.2016 г., включително и в частта, с която е осъден да заплати на ответника
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1405,00 лв., представляваща разноски
по делото.
Във въззивната
жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на
материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Поддържа се, че в нарушение на процесуалния закон в съдебно заседание от
23.01.2017 г. първоинстанционният съда е предоставил на ответното дружество в
едномесечен срок да отговор на исковата молба, тъй като дружеството е било
редовно уведомено по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК на 02.11.2017 г., когато
длъжностното лице призовкар при СРС е върнал адресираното до ответното
дружество съобщение за писмен отговор по чл. 131 ГПК с отбелязване, че
дружеството е напуснало адреса. Изтъква, че допуснато от СРС процесуално
нарушение е довело до събиране на доказателства по искане на ответното
дружество, въпреки че по отношение на същите е била настъпила предвидената в
закона преклузия. Изтъква, че необосновано СРС е приел, че е спазена
процедурата при налагане на процесното дисциплинарно наказание, доколкото
ищецът не бил канен надлежно да даде обяснения по чл. 193, ал. 1 КТпо същество.
Сочи, че работодателят не е спазил принципа на чл. 8, ал. 1 КТ за
добросъвестност, тъй като ищецът не знаел български език, а този отрицателен
факт не следвало да се установява от ищеца, още повече, че трудовият договор е
съставен и подписан и на английски език. Изтъква още, че по делото не било
установено виновно нарушение на трудовата дисциплина. Поддържа, че
уволнителната заповед не е мотивирана, като в същата не фигурира информация
кога е извършеното твърдяното нарушение, респективно кога е използвана
твърдяната за служебна информация и по какъв начин изложил интересите и
репутацията на ответното дружество на риск. Сочи още, че по делото не е
доказано, че работодателят е спазил нормата на чл. 192 КТ. Моли съда да отмени
решението и уважи предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1,
т. 2 и т. 3 КТ, като присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият –
ответник „С.Б.” ЕООД чрез пълномощника си – адв. В.М., с надлежно учредена
представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който
оспорва същата по подробно изложени съображения. Моли съдът да остави без
уважение жалбата и да потвърди обжалваното решение, като присъди направените по
делото разноски.
Жалбата е подадена
в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процес, поради което е
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно
и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна, а
решението за неправилно по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. В
подадената от ищеца въззивна жалба е направено оплакване за допуснато от
първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неправилно
предоставяне в
съдебно заседание от 23.01.2017 г. на ответното дружество възможност в
едномесечен срок да подаде отговор на исковата молба. В тази връзка следва да
се отбележи, че изпратеното съобщение с ИН 1070169 /лист 50 по делото/ е
надлежно връчено на ответното дружество по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК на
02.11.2017 г., доколкото длъжностното лице призовкар е удостоверило, че
дружеството е напуснало адреса на управление, като съобщението е изпратено
именно на вписания в ТР адрес на управление /виж приложената разпечатка от ТР/,
поради което едномесечния срок за отговор е изтекъл на 02.12.2017 г.
Ирелевантно е обстоятелството, че на 15.11.2016 г. /съдът служебно извърши
справка в ТР/, преди да изтече едномесечния срок за отговор на исковата молба,
„С.Б.” ЕООД е вписала нов адрес на управление, тъй като към момента на връчване
на съобщението за отговор на исковата молба – 02.11.2016 г. дружеството е имал
вписан адрес на управление, до който е било изпратено съобщението, като в
същото са вписани и последиците от непредставяне на отговор в законоустановения
срок. Ето защо същото е надлежно връчено по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК на
02.11.2016 г., като аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 120 ГПК,
според която настъпилите след подаването на
исковата молба промени във фактическите обстоятелства, обуславящи местната
подсъдност, не са основание за препращане на делото. Изложеното налага
обоснован извод, че депозирания от ответното дружество отговор на
исковата молба е представен след изтичане на едномесечния преклузивен срок по
чл. 131, ал. 1 ГПК и следователно са настъпили последиците на чл. 133 ГПК,
доколкото не се установява неспазването на срока да е следствие на особени непредвидени обстоятелства. Следва да се
посочи още, че за съда не е съществувало задължение да изготвя нов доклад по
делото, още повече, че този обективиран в Определение от 22.12.2016 г., не е
бил надлежно връчен на ответното дружество, доколкото в изпратено съобщение на
вписания в ТР нов адрес на управление, връчено на ответника по реда на чл. 50,
ал. 1 ГПК чрез служител на дружеството на 04.01.2017 г., тъй като в приложеното
по делото съобщение /лист 69 по делото на СРС/ не се съдържа отбелязване същото
да е част от съдебните книжа, които ответникът е получил. Изготвеният доклад
обективиран в Определение от 22.12.2016 г. не е обявен на ответника и в
проведеното съдебно заседание от 23.01.2017 г. Тъй като предпоставка за настъпване
на процесуалната преклузия по отношение на доказателствени искания по чл. 313 ГПК е надлежното връчване на доклада по делото, то обоснован е правният извод,
че за ответното дружество не е започнал да тече едноседмичния срок по чл. 312,
ал. 2 ГПК, поради което и направените доказателствени искания и представените
от ответника с Молба от 23.02.2017 г. /озаглавена Писмен отговор/ писмени
доказателства са своевременно направени по смисъла на цитираната разпоредба и
същите следва да се ценят по същество на спора.
Основателни са и
релевираните в жалбата оплаквания на ищцата за допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон. В тази връзка следва да се отбележи, че
законосъобразното развитие на процедурата по налагане на дисциплинарното наказание
– дисциплинарно уволнение, е предпоставена от спазването на определен ред,
който следва да обезпечи правото на защита на уволнения работник, така, както
предписва правната норма, регламентирана в чл. 193, ал. 1 КТ. Ето защо първото
процесуално действие след установяване на нарушителя и неговото нарушение,
което работодателят е длъжен да извърши, представлява задължението му преди да
наложи съответното дисциплинарно наказание да изслуша служителя или да приеме
писмените му обяснения. Чрез тази законоустановена процедура се дава възможност
на субекта на дисциплинарна власт да прецени по-точно и отношението на
служителя към нарушението, от една страна, както и обезпечава възможността на
служителя да се защити в рамките на тази опростена дисциплинарна процедура.
От събраните по
делото писмени доказателства не се установява, че за обективираните в заповедта
за уволнение дисциплинарни деяния ищецът е бил надлежно поканен да даде
обяснения. Представените писмени доказателства от ответното дружество не
установяват това обстоятелство. В тази връзка следва да се отбележи, че
тежестта на доказване, т. е. задължението за установяване законността на
уволнението носи ответникът по настоящото дело – „С.Б.” ЕООД. А законността на
едностранното прекратяване на трудовото правоотношение се обуславя от
проявлението на обстоятелствата, предвидени в чл. 195 КТ, във вр. с чл. 190 КТ,
чл. 194, ал. 1 КТ включително и чл. 193,
ал. 1 КТ. В конкретния случай ответникът поддържа, че е изпълнил
задължението си по чл. 193 КТ с изпращане на искане на електронния адрес на
ищеца – *******@*******.*** на 05.07.2016 г., но с оглед изричното оспорване на
това обстоятелство от ищеца още в исковата молба, то в тежест на ответника е
било да установи при условията на пълно доказване, че същото е получено и ищеца иХ.е узнал за него преди налагане на най-тежкото
дисциплинарно наказания. Само така работодателят би изпълнил вмененото с
разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ задължение. От представения в превод на
български език електронно писмо /лист 98 по делото на СРС/ адресиран до
електронния адрес на ищеца не се установява правнорелевантното обстоятелство.
Нещо повече, електронния адрес до който е изпратено това писмо е ********.com и е различен от
този, който се сочи от ответното дружество в Молбата озаглавена „Писмен
отговор” от 23.02.2017 г., в която е посочен друг електронен адрес, а именно - saidiy*@*******.***. Отделно от това, в представения в превод
на български език електронно писмо от 05.07.2016 г. дори не се съдържа под
каквато и да е форма покана за даване на обяснения. Поради тези правни
съображения настоящата съдебна инстанция приема, че не е спазена дисциплината
процедура, уредена в чл. 193, ал. 1 КТ и само на това основание следва
процесното дисциплинарно уволнение да бъде отменено, без да се разглежда
правния спор, предмет на делото, по същество – арг. чл. 193, ал. 2 КТ.
Само за пълнота на
изложението следва да се отбележи, че са основателни оплакванията на
жалбоподателя и за немотивираност на уволнителната заповед. Съгласно чл. 195,
ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в
която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено,
наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Липсата на
който и да е от тези реквизити нарушава правото на защита срещу уволнението на
служителя, а от друга страна прави невъзможна проверката на законосъобразността
на заповедта за наказание, която следва да извърши съдът. Съдът не би могъл да
разгледа спора по същество, ако не е ясен и точно определен предметът на
съдебния контрол, поради което следва служебно да следи за наличието на
задължителната форма по чл. 195, ал. 1 КТ. Особено съществено изискване към
мотивирането на заповедта е ясното индивидуализиране с всичките му обективни
и субективни признаци на извършеното дисциплинарно нарушение, посочването
на обстоятелствата, при които е извършено, както и времето на
извършването му. В конкретния случай липсва каквото и да е конкретно описание кога
ищецът е злоупотребил с доверието на работодателя и е изложил репутацията
на фирмата на риск, като в заповедта не е посочено и времето на извършване
на визираните нарушения, каквото е изискването на чл. 195, ал. 1 КТ. Това
обстоятелство е от значение, както за самото индивидуализиране на дисциплинарно
нарушение, така и с оглед служебната проверка от съда за спазването на
преклузивните срокове по чл. 194, ал. 1 КТ за налагане на дисциплинарно
наказание. Твърдението в заповедта за уволнение за признание от страна на ищеца
за извършване на вменените дисциплинарни нарушения е твърдение на изгоден за
ответното дружество факт, но дори и това не освобождава работодателя да мотивира
заповедта. Ето защо заповедта е незаконосъобразна, като неотговаряща на
изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, поради което и на това основание
дисциплинарното уволнение се явява незаконно и като такова следва да се отмени,
без да се разглежда спора по същество. Друг е въпросът, че ангажираните по
делото доказателства не установяват и по същество твърдяните нарушения на
трудовата дисциплина от страна на ищеца, който въпрос обаче, с оглед прието
нарушение в процедурата по издаване на уволнителната заповед, съдът не следва
да анализира.
Ето защо
уволнението на ищцата М.М. Х.Х., извършено със Заповед № 1 от 19.07.2016 г. на
управителя на „С.Б.” ЕООД е незаконно и следва да бъде отменено.
Обусловеността на
иска по чл. 334, ал.1, т.2 КТ от изхода на спора по предявения иск по чл. 334,
ал.1, т.1 КТ предопределя и уважаването на иска за възстановяване на ищцата на
заеманата преди уволнението длъжност – „Експер, трудово посредничество и
професионално ориентиране“ в „С.Б.” ЕООД, доколкото ищецът е престирал труд по
трудов договор за неопределено време.
В конкретния случай
е налице фактическият състав на вземането за обезвреда по чл. 225, ал. 1 КТ –
ищецът е понесъл вреди от оставането си без работа в рамките на процесния
период от 21.07.2016 г. до 26.09.2016 г. /предвид допуснато в с.з. от
05.04.2017 г. изменение на иска/, вследствие осуетено от незаконното уволнение
приращение в имуществото му, в размер на неполученото брутно трудово
възнаграждение за този период, което за процесния период възлиза на 2734,61
лв., имайки предвид, че БТВ на ищеца за пълен отработен месец предхождащ
уволнението възлиза на 1200,00 лв., както и е говорено и в трудовия договор от
03.08.2015 г., като от служебно извършената от съда справка от трудовата книжка
на ищеца в съдебно заседание от 05.04.2017 г. се установява, че през процесния
период от 21.07.2016 г. до 26.09.2016 г. липсва отбелязване ищеца да е започвал
работа по друго трудово правоотношение. Това обстоятелство се установява и от
представената по делото Справка актуално състояние на всички трудови договори
за ищеца с ЛНЧ **********. Ето защо и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес предявения иск е основателен и доказан за процесния период
за пълния предявен размер от 2700,00 лв., ведно със законната лихва от датата
на исковата молба - 19.09.2016 г. до окончателното изплащане на задължението.
С оглед на
гореизложеното и доколкото настоящата съдебна инстанция достига до различни
правни изводи решението трябва да бъде изцяло отменено, като предявените искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ следва да бъдат уважени.
При този изход на
правния спор и с оглед предмета на делото пред настоящата инстанция, ответникът
трябва да бъде осъден по правилата на чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1,
т. 1 ГПК да заплати по сметка на СГС дължимите държавни такси, съобразно
уважения размер на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, а именно искове в размер на по 60,00 лв. за
неоценяемите искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ и 108,00
лв. за оценяемия иск по чл. 225, ал. 1 КТ, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 273 ГПК в полза на въззвиника ищец и сумата от 960,00 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС
по договор за правна защита и съдействие от 02.09.2016 г. и сумата от 504,00
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред
СГС по договор за правна защита и съдействие от 21.08.2017 г.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение може да бъде обжалвано пред ВКС.
Така мотивиран
Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 185609 от 31.07.2017 г. постановено по гр. д. № 52928/2016
г. по описа на СРС, 52 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА.
ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал.
1, т. 1 от КТ Заповед № 1 от 19.07.2016 г. на управителя на „С.Б.”
ЕООД, с която на М.М. Х.Х., ЛНЧ **********, със съдебен адрес:***, пл. „********–
адв. А.Б., е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“.
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал.
1, т. 2 от КТ М.М. Х.Х., ЛНЧ **********,
със съдебен адрес:***, пл. „********– адв. А.Б. на заеманата преди уволнението длъжност - „Експер, трудово посредничество и професионално ориентиране“ в „С.Б.”
ЕООД, ***.
ОСЪЖДА „С.Б.” ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, със
съдебен адрес:*** – адв. В.М. да заплати на М.М. Х.Х., ЛНЧ **********, със
съдебен адрес:***, пл. „********– адв. А.Б. на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата
от 2700,00 лв., представляваща обезщетение за периода от 21.07.2016 г. до
26.09.2016 г ., през който М.М. Х.Х. е останал без работа поради незаконното му
уволнение, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 19.09.2016
г. до окончателното заплащане на сумата, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК сумата от 960,00
лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СРС
по договор за правна защита и съдействие от 02.09.2016 г. и сумата от 504,00 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС по договор за
правна защита и съдействие от 21.08.2017 г.
ОСЪЖДА „С.Б.” ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, със
съдебен адрес:*** – адв. В.М. да заплати на основание чл.
78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 273 ГПК в полза на бюджета
на СГС държавна такса в размер на сумата от 228,00 лв.
РЕШЕНИЕТО може
да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на
чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: