Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

гр. София 30.11.2018 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

Софийският градски съд, първо гражданско отделение,                 І-6 състав

в публичното заседание на тридесети октомври

две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА

при секретаря Антоанета Стефанова                                 и в присъствието на

прокурора                                                           като разгледа докладваното от

съдия Алексиева                                                       гр. дело № 10594 по описа

за 2017 г. и за да се произнесе , взе предвид следното:

         Производството по делото е образувано по искова молба подадена от Е.Д.М. против С.Н.С., с която предявява иск с правно основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД.

Ищецът претендира неимуществени вреди в размер на 100 000 лв. от нарушените му от ответника права по чл.13 във връзка с чл.5, §1, б.“с“ и чл.6 §1 от КЗПЧОС, като в разрез със закона в производството по чл.270 ГПК по н.о.х.д. № 646/2015 г. по описа на СпНС на 09.03.2016 г., не разгледал дали има обосновано предположение във връзка с доказателствата по делото. С тези си действия ответникът го е подложил на жесток психически тормоз, поболял се е от депресия и хипертония, разбила се е психиката му, засегнати са честта му и достойнството, физическото му и емоционално състояние, основните му права и свободи, защитени и гарантирани от международни актове, представляващи част от вътрешното законодателство.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.03.2016 г. до окончателното й плащане. Претендират се всички направени по делото разноски.

         В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор от ответника. Счита исковата претенция за недопустима, тъй като исковата молба е нередовна. При условията на евентуалност твърди неоснователност на иска. Поддържа се, че съдебният състав, разглеждащ наказателно дело № 646/2015 г. не е нарушил по какъвто и да било начин закона, още по-малко пък да е извършил противоправно деяние, тъй като не се е произнесъл на 09.03.2016 г. в развило се производство по ред на чл.270 от НПК по наличието или липсата на обосновано предположение подсъдимият Е.М. да е извършил деянията, за които е обвинен с внесения в СНС обвинителен акт. В това производство молбата на М. и неговите защитници за изменение на мярката му за неотклонение е оставена без уважение, тъй като съдебният състав е преценил, че опасността същият да се укрие от наказателно преследване все още е налична. Твърди се, че в това производство съдът се произнася по мярката без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. Поддържа недоказаност на исковата претенция.

         Моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение предявения иск.

Ищецът поддържа в съдебно заседание така предявените искове лично и чрез своя процесуален представител. Моли съда да постанови решение, с което да ги уважи изцяло. Съображения е изложил в писмени бележки представени по делото.

Ответникът, редовно призован не изпраща представител, не изразява становище в хода по същество.

От събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

На 05.06.2015 г. в С.Н.С. и въз основа на внесен обвинителен акт е образувано н.о.х.д. № 646/2015 г. по описа на съда, в което настоящият ищец участва в качеството си на подсъдим. Съдебното производство пред този съд като първа инстанция е приключило с Присъда № 1/09.01.2018 г., която към момента не е влязла в сила. По това дело ищецът е задържан под стража от 24 ноември 2013 г. до 9 януари 2018 г., когато е оправдан по всички обвинения.

На 09.03.2016 г. по делото е проведено открито съдебно заседание, в което подсъдимият М. и неговите защитници адвокат Б.и адвокат Д.сезирали съда с искане по реда на чл.270 от ГПК за изменение на мярката за неотклонение от „Задържане под стража“ в друга по-лека такава.

С протоколно определение от същата дата съдът е оставил без уважение искането като изрично е указал на подсъдимия, че съобразно действащите към този момент норми на чл.256, ал.1, т.2 и чл.270, ал.2 от НК няма да разгледа въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление, въпреки че е приел, че тези норми директно се конфронтират с базисен правозащитен стандарт, възприет в практиката на ЕС по чл.5 от Конвенцията, като е посочил решения по дела „И.“, „Х.“, „Б.“ и други, където Европейският съд по правата на човека е приел, че обоснованото подозрение за извършено престъпление по смисъла на чл.5, §1,“с“ от Конвенцията, е условие без което не може, за законността на задържането под стража, независимо дали процесът е в досъдебната или съдебната си фаза.

Пред настоящата инстанция е разпитан свидетеля М.С.П., който установява, че знае как СпНС е задържал Е., без да разгледа доказателствата, които се намират по делото срещу него. Помни за конкретната ситуация и може да кажа, че М. бил нервен, защото имал доказателства, които могат да го оневинят, но те без да му бъде обяснено защо, не били гледани, без правно основание. Това го изнервяло.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема следното от правна страна.

Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Отговорността на ответника се претендира с фактически твърдения за причиняване на неимуществени вреди на ищеца, произтекли от произнасяне на 09.03.2016 г., от съдиите правораздаващи в ответния съд, в производството по чл.270 ГПК по н.о.х.д. № 646/2015 г. по описа на СпНС, по искане за изменение на наложена на ищеца мярка за неотклонение от „Задържане под стража“ в друга по-лека такава, без да бъде разгледано дали има обосновано предположение за извършено престъпление, във връзка с доказателствата по делото.

За да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищеца той следва да докаже факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт /противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди/, както и фактите, водещи до ангажиране на отговорност на възложителя - възлагане на работа на деликвента и причиняване на вредите при или по повод на извършването й. Това са правопораждащи факти и доказването им следва да се извърши от ищеца и то пълно и главно - без да остава съмнение за осъществяването на фактите.

По начало отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича от вината на лицето, което възлага работата, а настъпва, когато натовареното лице причини щетата при и по повод изпълнението на възложената му работа. При това положение е очевидно, че то отговаря не за свои действия, а за действията на своя работник или служител. Терминът "възложил", който се употребява в чл. 49 ЗЗД, е указание, че лицето, което извършва работата, се намира в определени отношения с този, който отговаря за неговите действия. С оглед на това възлагане има в случая, когато работникът или служителят е длъжен, да извърши работата по силата на отношенията, в които той се намира с лицето, което възлага. Отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД е отговорност пред пострадалите трети лица.

С оглед установените фактически обстоятелства по делото и предвид правната характеристика на предявения иск, настоящият състав намира, че предявеният иск за причинени на ищеца неимуществени вреди е неоснователен, предвид следните съображения:

Възлагането на работа безспорно се установява и не е било спорно обстоятелство между страните.

Настоящият съдебен състав намира, че не се доказа противоправно поведение.

При постановяване на съдебния си акт на 09.03.2016 .г. съдът се е съобразил, с действащите към този момент правни норми на чл.256, ал.1, т.2 и ал.3, чл.270, ал.2 от ГПК, отменени считано от 05.11.2017 г., съобразно които при постановяване на определението по искането за изменение на мярката за неотклонение, съдът обсъжда налице ли са основанията за изменение или отмяна на мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление.

Действително в своето определение съдът е приел, че горецитираните норми противоречат на чл.5 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и въпреки, че следва да приложи последната, няма да стори това, тъй като ако обсъди доводите на подсъдимия за неговата невиновност, т.е. да обсъди доводите за недостоверност на събраните в досъдебната фаза доказателства, съдът ще е застрашен от указание от по-горната инстанция да се отведе. Позовал се е на решения, постановени от ЕСПЧ.

 Следва да се посочи, че ЕСПЧ не постановява абстрактни решения по законодателството и не изразява становище относно общата съвместимост на посочените разпоредби и съдебна практика с Конвенцията. В правомощията на съда е да преценява конкретни нарушения на Конвенцията.

Тълкуването на правото на ЕС и съвместимостта на национална уредба с правото на ЕС, е в правомощията на Съда на Европейския съд.

Ето защо само в компетентността на СЕС е преценката дали нормите  чл.256, ал.1, т.2 и ал.3, чл.270, ал.2 от ГПК, противоречат на ПЕС.

Решения на ЕСПЧ по дела „И.“, „Х.“, „Б.“, „Н.“ и други, са постановени за констатирани нарушения по съдебен контрол осъществяван върху взета мярка „задържане под стража“ по реда на отменения НПК от 1974 г., където не е имало аналогични на горепосочените норми.

Както бе посочено по-горе в правомощията на ЕСПЧ не влиза преценката дали конкретни норми от националното законодателство са несъвместими с Конвенцията.

Видно от Решение на СЕС по дело № С-310/18 PPU от 19.09.2018 г. с предмет преюдициално запитване на основание чл.267 ДФЕС от Специализирания наказателен съд, условията, при които може да се вземе решение за задържане под стража и по-конкретно въпросите относно степента на категоричност във връзка с авторството на престъплението, начина на разглеждане на различните доказателства и обхвата на мотивите, които съдът трябва да представи в отговор на приведените пред него доводи, попадат под действието единствено на националното право.   

Ето защо и предвид решението на СЕС, настоящият съдебен състав намира, че непроизнасянето от съда дали има обосновано предположение за извършено престъпление, във връзка с доказателствата по делото, с оглед действащата към този момент правна уредба в НПК, не е довело до нарушение на Конвенцията.

Друг е въпроса с оглед тази уредба към 09.03.2016 г. дали държавата е изпълнила задължението си да създаде подходящи процесуални средства за обезпечаване на ползването на всички права по Конвенцията, но съдът не е сезиран с такъв иск, а предявеният се явява неоснователен на така заявеното от ищеца фактическо основание, поради което подлежи на отхвърляне.

Страните не претендират разноски по делото, а и такива не са правили, поради което съдът не присъжда разноски на нито една от страните.

Водим от горното Софийски градски съд, първо гражданско отделение, І-6 състав

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Е.Д.М., ЕГН **********,***, понастоящем в Затвора-гр. София иск с правно основание чл.49 във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД против С.Н.С., гр. София, ул. “*******за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 000 лв. /сто хиляди лв./, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, произтекли от произнасяне на 09.03.2016 г., от съдиите правораздаващи в ответния съд, в производството по чл.270 ГПК по н.о.х.д. № 646/2015 г. по описа на СпНС, по искане за изменение на наложена на ищеца мярка за неотклонение от „Задържане под стража“ в друга по-лека такава, без да бъде разгледано дали има обосновано предположение за извършено престъпление, във връзка с доказателствата по делото, ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.03.2016 г. до окончателното й плащане.

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му страните пред Софийски апелативен съд.

                  

ПРЕДСЕДАТЕЛ: