№ 21270
гр. София, 22.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20221110140160 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на И. О. С., ЕГН: **********,
с адрес: с..........., чрез Д. В. М. - адвокат в Адвокатска колегия-Пловдив против „ФБ” ЕООД,
ЕИК: ........, със седалище и адрес на управление: гр. С, общ. Столична, обл. София (област),
представлявано от управителя ........
Ищецът твърди, че е страна по договор за паричен заем № 4491711/23.05.2022г.,
подписан с „И” АД, съгласно който трябвало да върне сумата по кредита в размер на 1
847.58 лева, при сума на получаване 1 700.00 лева, при 21 на брой вноски.
Твърди се, че във връзка договор за паричен заем № 4491711/23.05.2022г., ищецът
сключил с „ФБ” ЕООД, договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който
договор, дължал на "ФБ" ЕООД сумата от 903.42, платими разсрочено на вноски, всяка от
които в размер на 43.02 лева.
Твърди се, че договор за предоставяне на поръчителство № 4491711 е нищожен поради
пoради противоречие със закона и добрите нрави.
Твърди се, че нееквивалентност между престациите е налице, тъй като сумата която се
претендира чрез договора за предоставяне на поръчителство № 4491711 в размер на 903.42
лв. съставлява допълнителна сума, която е в размер на 70% от сумата на отпуснатия кредит
от 1700.00 лв. Твърди се, че допълнителната сума се заплаща без ищецът да получава нищо
насреща, напротив същият е принуден да сключи договора за предоставяне на
поръчителство № 4491711 с предварително избрано от кредитодателя дружество, за да му
бъде отпуснат кредит.
На следващо място се твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство №
1
4491711 е нищожен поради това, че се стига до нарушаване на нормативно предвидения
размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 19 ал.
4 от ЗПК.
Твърди се, че уговореното възнаграждение по процесния договор по своята същност
представлява разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР.
Аргументи за това се откриват в чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК .
Твърди се, че при извършена справка в ТР по партидата на ответната страна се е
установило, че едноличен собственик на капитала на „ФБ“ ЕООД е „И“ АД. Основен
предмет на дейност на ответника е гаранционни сделки, каквато е процесната. Сочи се, че
печалбата на „ФБ“ ЕООД, от извършената от него търговска дейност като поръчител, се
разпределя в полза на едноличния собственик „И“ АД. С оглед това обстоятелство се
твърди, че със сключване на договора за поръчителство се е целяло да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се е уговорило
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на „И“ АД.
Твърди се, че с договора за поръчителство не се е целяло реално обезпечаване на
договора за кредит, сключен с „И“ АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя в
полза на същото, кредиторът плаща вземането си сам на себе си.
Твърди се, че договорът за предоставяне на поръчителство № 4491711 е
недействителен на основание чл. 143 ал. 1 и ал. 2 т. 19 от ЗЗП. Същият е във вреда на
потребителя и не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до
неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на ищеца като потребител
/ чл. 143 ал. 1 ЗЗП /. Твърди се, че посоченият по-горе договор за поръчителство не е
разбираем и не е позволил на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора - чл. 143 ал. 2 т. 19 ЗЗП.
При горното се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за установено в
правоотношенията между И. О. С., ЕГН: **********, с адрес: с.Ч и „ФБ” ЕООД, ЕИК: ........,
със седалище и адрес на управление: гр. С, представлявано от управителя ......., че договор за
предоставяне на поръчителство № 4491711, сключен между И. О. С., ЕГН: **********, с
адрес: с.Ч и „ФБ” ЕООД, ЕИК: ........, със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от управителя ......., предвиждащ заплащането на сумата от 903.42 лева е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване
на нормите на чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, вр. с чл. 19 ал. 4 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от
ЗЗП.
От съда се иска с решението да осъди ответната страна да заплати и направените в
настоящото производство разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявения иск като недопустим и неоснователен. Твърди се, че предявеният
установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес от ищеца.
Твърди се, че ищецът изначално е разполагал с по-засилена защита, а именно
2
осъдителен иск за връщане на заплатените без правно основание суми, а същият е предявил
установителен иск за нищожност.
Твърди се, че процесуалното поведение на ищцовата страна представлява злоупотреба
с право съгласно чл. 3 ГПК и съзнателен опит за обогатяване с допълнителни разноски по
всеки иск за сметка на ищеца и ответника.
Твърди се, че злоупотребата с право представлява съзнателно превратно упражняване
на субективно право, което е свързано не само с увреждането на чужди блага, но и с
извличането на полза от превратното упражняване на права - какъвто именно е настоящия
случай.
Алтернативно, в случай че настоящият иск се счете процесуално допустим, то
ответникът излага следните аргументи:
Твърди се, че процесуално представляваното от ответника дружество е било вписано
като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с
основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Именно в
това си качество - на търговец, дружеството следва да получава съответно възнаграждение
по всяка сключена от него гаранционна сделка (поръчителство), с цел гарантиране
изпълнението на всички парични задължения на потребителя, възникнали съгласно договор
за паричен заем. Твърди се, че с оглед на изложеното следва приложими са разпоредбите на
Търговския закон.
Оспорва се договорът между ищцовата страна и „ФБ“ ЕООД да е бил лишен от правно
основание. Твърди се, че именно изпълнението на договорното задължение на заемателя за
обезпечаване на вземанията по Договора за паричен заем е породило сключването на
договора за предоставяне на гаранция, а дружеството е сключило договора поради
възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга.
Оспорва се твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е бил сключен в
противоречие на добрите нрави поради това, че в българското действащо право, в
отношенията между правните субекти, действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от
ЗЗД).
Твърди се, че ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в
процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен
морален принцип.
Оспорва се наличието на обосновка в тази насока в исковата молба, която прави
претенциите за нищожност голословни и недоказани.
Оспорва се нееквивалентността на престациите по процесния договор. Твърди се, че е
било поето задължение представляваното от ответника дружество да отговаря солидарно с
цялото си имущество за задълженията на заемателя, включително и разноските по събиране
на вземането.
Твърди се, че дължимото възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е
3
било определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за
несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора.
Оспорва се твърдението, че заемодателят е поставил изискване към заемателя да
обезпечи вземането по договора единствено чрез сключване на договор с дружество-гарант,
каквито твърдения са наведени в исковата молба. Твърди се, че заемодателят е предоставил
възможност за избор от три начина за обезпечаване на договора, а ако прецени да не
изпълни задълженията си, отговорността на заемателя би била реализирана по общия ред.
Твърди се, че дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма
интерес да сключва безвъзмездни сделки. Твърди се още, че предоставянето на гаранционни
сделки е основният предмет на дружеството, поради което не може да си позволи да ги
извършва безвъзмездно.
Оспорва се твърдението за нищожност на договора за предоставяне на гаранция на
основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, сключен при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.
4 ЗПК във връзка с чл. 22 ЗПК като неотносимо и неправилно.
Твърди се, че в исковата молба не е била наведена никаква конкретна обосновка в тази
връзка и твърденията на ищеца се явяват напълно голословни и неподкрепени от аргументи
или доказателствен материал.
Твърди се, че искането на нищожност на горното основание е неотносимо към
процесния договор, поради факта, че разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последиците от
неприлагането й са относими единствено и само за договори за потребителски кредит,
какъвто процесният договор категорично не е.
Твърди се, че договорът за предоставяне на гаранция не се регулира от ЗПК, а от ТЗ и в
тази връзка всякакви твърдения за нищожност на основание ЗПК са напълно ирелевантни.
Иска се от ответника съдът да постанови решение, с което да отхвърлите изцяло като
неоснователни и недоказани предявените искове от страна на ищеца; в полза на ответника
да бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски и възнаграждение за
процесуално представителство в размер на 360.00 лева.
В открито съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд е мотивиран да направи следните фактически и правни
изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен
процесуален представител срещу пасивно процесуално легитимиран ответник, придружена е
с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря на останалите
формални изисквания на закона по чл. 127 и чл. 128 ГПК, поради което е редовна, а
предявеният с нея иск е процесуално допустим. Неоснователни са доводите на ответното
дружество за недопустимост на предявения иск поради липса на правен интерес или поради
наличие на идентични дела между страните. Липсва информация ищцата да е предявила
осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД, а освен това страните определят вида на защита, която търсят.
При уважаването на предявения иск договорът за предоставяне на гаранция би бил обявен за
4
недействителен, което съответно ще доведе на недължимост на вземанията по него. Ищцата
не е въвела твърдения, че е погасила вземанията по договора, с оглед на което не би могло
да и се вмени задължения да предяви осъдителен иск.
В настоящето производство е заявен положителен установителен иск с правна
квалификация чл. 26, ал. 1, пр.3 от Закона за задълженията и договорите във връзка с чл.19,
ал.4 от Закона за потребителския кредит във връзка с чл.146, ал.1 и ал.2, т.5, т.15 и т.19 от
Закона за защита на потребителите.
В тежест на ищцата по този иск е да докаже което и да е от твърдените основания за
нищожност на договора за кредит – нарушение и заобикаляне на правилата на ЗПК или
нарушение на добрите нрави.
От представения по делото договор за паричен заем № 449711 се установява, че на
23.05.2022 г. ищецът и третото лице „И“ АД сключили договор за паричен заем, по силата
на който третото лице е предоставило на ищцата сумата в размер на 1700,00 лв., а ищецът
поел задължението да върне тази сума ведно с фиксирана възнаградителна лихва в размер на
40 % на годишна основа на 21 ежеседмични погасителни вноски.
Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят е длъжен 3-дневен срок от подписване
на договора за заем да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две
физически лица Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов
договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И“
АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една
година назад да е със статус “период на просрочие от 0 до 30 дни“; Поръчителят подписва
договор за предоставяне на поръчителство. 2. банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя,
за сумата по чл.2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по настоящия договор. 3. Одобрено от Заемодателя Дружество - поръчител,
което предоставя гаранционни сделки.
От представения по делото договор за предоставяне на гаранция № 449711 се
установява, че между И. О. С. и „ФБ“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция
на 23.05.2022 г., който договор е за обезпечаване на сключения между „И“ АД и И. О. С. е
договор за паричен заем № 449711. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на
гаранция № 449711 потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 903,42 лв.,
платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 43,02 лв.
Във връзка с анализираните два договора, следва да се съобрази следното: въпреки че
всеки един от посочените два договора формално представлява самостоятелен договор,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от
уговорката за необходимост от предоставяне на кредитора на обезпечение по кредита в 3-
дневен срок от датата на сключване на договора за заем, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждение за даване на обезпечение, ведно с основното задължение по
кредита. Поради това съдът намира, че по отношение преценката относно действителността
на процесния договор за предоставяне на гаранция следва да намерят приложение общите
5
правила на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът като физическо лице е потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
В разпоредбата на чл. 3 от процесния договор за предоставяне на гаранция е
предвидено, че уговореното възнаграждение, дължимо от ищеца не постъпва в
патримониума на ответника, а е уговорено като част от погасителната вноска, която
заемателят следва да заплати на заемодателя „И“ АД. Съдът счита, че уговореното в чл. 3 от
договора за предоставяне на гаранция задължение за заплащане на възнаграждение не
поражда права и задължения за страните, тъй като накърнява добрите нрави и води до
неговата нищожност. С оглед изложените съображения съдът следва да обоснове извод, че
чрез сключването на този договор за предоставяне на гаранция се цели заобикаляне на
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото в договора за предоставяне на гаранция се уговаря
възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на „И“ АД. По този
начин се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително
възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се
избегне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС.
В самия договор за заем е посочено, че размерът на ГПР възлиза на 46,87%, но в същия
не е включено възнаграждението за предоставената гаранция, възлизащо на месечната сума
от по 43,02 лева, съобразно нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, като в случай, че същото
възнаграждение бъде включено към размера на ГПР, то същият надвишава значително
максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следва да се отбележи и обстоятелството, че при направена служебно справка в ТР се
установява, че едноличен собственик на капитала на ответното дружество, което се е
задължило да поръчителства за задълженията на ищцата към „И“ АД, е „И“ АД. За да е
налице поръчителство по начало не се изисква да бъде сключван договор между длъжника и
поръчителя, в какъвто смисъл е последователната съдебна практика (решение № 351 от 12.
06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС
по гр. дело № 252/1999 г., V г. о). Регресните вземания на изпълнИ. чуждите задължения
поръчител възникват срещу длъжника по силата на закона. Преди изпълнението на тези
задължения от поръчителя в класическия случай между тях не съществува правна
обвързаност (решение № 74 от 01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС).
Частноправните субекти разполагат с автономия на волята да сключват каквито и да било
договори, включително такива, каквито законодателството изрично не предвижда и
следователно поръчителят и длъжникът биха могли да сключат и договор за „предоставяне“
на персоналното обезпечение, макар и такъв да не се предвижда от законодателството.
Автономията на волята на страните обаче е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
6
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ), като за спазването им съдът
следи служебно.
При така установените характеристики на договора за паричен заем и договора за
„предоставяне на гаранция“ от 23.05.2022 г. настоящият съдебен състав приема, че
възнаграждението за предоставяне на поръчителство по втория договор следва да бъде
приравнено на разход по потребителския кредит. Това следва от дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в пар. 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В
разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от
сключването на договор за „предоставяне на гаранция“ от страна на кредитополучателя.
При това положение този разход по кредита е следвало също да бъде включен от страните
при изчисляването на ГПР.
Всеки един от двата договора от 23.05.2022 г. – договорът за паричен заем и този за
предоставяне на гаранция – разгледани изолирано един от друг сами по себе си не
противоречат на закона, но заедно постигат забранена с повелителна правна норма цел –
увеличават ГПР по договора за паричен заем над императивния максимум по чл. 19, ал. 4
ЗПК. При това положение двата договора са нищожни поради заобикаляне на закона (чл. 26,
ал. 1, предл. първо, алт. втора ЗЗД).С оглед на това съдът счита, че сключеният договор за
предоставяне на гаранция е недействителен, а предявеният иск е основателен.
В допълнение следва да се отбележи, че сключеният договор противоречи и на добрите
нрави, доколкото сумата, която се претендира по него, е определена под условие за всеки
ден, за който е в сила поръчителството, не е включена в ГПР, посочен в договора за заем,
като при включване на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция
действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК
ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността
на разходите, които следва да направи по обслужване на заема и реално по този начин се
калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за
заем.
По разноските
При този изход на спора право на разноски има ищецът съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК,
като същият е сторил разноски за държавна такса в размер на 50,00 лв. Ищецът не е сторил
разноски за адвокатско възнаграждение, но претендира присъждането на възнаграждение в
7
полза на адвокат Д. М., във връзка с което е представил договор за безвъзмездна правна
защита (л. 39).
При това положение съдът намира, че ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на адвокат Милев минимално адвокатско възнаграждение, което съобразно
съответната приложима редакция на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения възлиза на 360 лв. Доколкото представеният договор за
правна помощ и съдействие е от 15.07.2022 г., което е преди датата на влизане на
измененията в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради
което съдът приема дължимото възнаграждение в размер на 360 лв. с ДДС.
Мотивиран от всичко изложено и на основание чл. 26, ал. 1, пр.2 и пр.3 от Закона за
задълженията и договорите във връзка с чл.19, ал.4 от Закона за потребителския кредит във
връзка с чл.146, ал.1 и ал.2, т.5, т.15 и т.19 от Закона за защита на потребителите, и на
основание чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. О. С., ЕГН: **********, с
адрес: с..........., установителен иск срещу „ФБ” ЕООД, ЕИК ........, със седалище и адрес на
управление гр. С, че договор за предоставяне на гаранция № 4491711, сключен между И. О.
С. и „ФБ“ ЕООД на 23.05.2022 г., е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо, алт.
втора от Закона за задълженията и договорите.
ОСЪЖДА „ФБ” ЕООД, ЕИК ........, със седалище и адрес на управление гр. С, да
заплати в полза на И. О. С., ЕГН: **********, с адрес: с.Ч, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 50,00 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „ФБ” ЕООД, ЕИК ........, със седалище и адрес на управление гр. С, да
заплати в полза на адв. Д. В. М. на основание чл. 38 ЗАдв. сумата от 360,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за безвъзмездна правна помощ в
първоинстанционното производство по гр.дело № 40160/2022 година по описа на Софийски
районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8