№ 237/08.02.2023 г.
гр. Пловдив,
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Административен съд – Пловдив – ХІХ – административен
състав, в открито съдебно заседание на дванадесети януари, две хиляди двадесет и трета година в състав:
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: |
СТОИЛ БОТЕВ |
|
ЧЛЕНОВЕ: |
1. ПЕТЪР
КАСАБОВ |
|
При секретар
|
ПЕТЯ ДОБРЕВА |
и с участието |
|
на прокурора
|
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА |
изслуша
докладваното |
|
от съдия |
СВЕТОМИР
БАБАКОВ |
|
|
по к.адм.
дело № 3028 по описа на съда за 2022 г. |
||
Производството е по реда на чл.208 и сл. от АПК, във вр. чл.63, ал.1 ЗАНН.
Образувано е по
касационна жалба на ОДМВР Пловдив срещу РЕШЕНИЕ № 1918 от 13.10.2022 г. на ПРС,
по нах. дело № 4856/2022г. по описа на същия съд.
В касационната жалба са развити доводи
за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Касаторът моли съда да
постанови решение, с което да бъде
отменено РЕШЕНИЕТО на РС Пловдив и спорът да бъде решен по същество, като се
потвърди изцяло електронен фиш К 6143647
на ОДМВР Пловдив.
В съдебно заседание, касаторът не се
явява и представлява. Постъпило е становище от гл. юрк. Ивелина Пенкова, с
което се излагат допълнителни доводи в подкрепа на касационната жалба и се
претендират разноски.
Ответникът
по касационната жалба- Е. Ю. А. се представлява в съдебно заседание от адв. Д.
и от адв. Б. , които излагат доводи за неоснователност на касационната жалба и
молят да се остави в сила решението на първоинстанционния съд. Претендират
разноски.
Представителят на ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА
ПЛОВДИВ дава заключение за
неоснователност на жалбата и моли решението на РС да бъде потвърдено.
Административен съд- Пловдив, в
настоящия състав, като обсъди
приложените по делото доказателства, взе предвид изложените касационни
основания и доводите на страните, при спазване
разпоредбата на чл.218, ал.1 и
2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА,
като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок по чл.211, ал.1 от АПК, във вр. чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН и срещу подлежащ на касационно
обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
От фактическа страна, въззивният съд е приел
за установено следното: Електронният фиш е издаден ЕФ серия К No 6143647 от
ОДМВР Пловдив, за това, че на 08.07.2022г. в 11:14 часа път ІІ 86, км.21+100 посока
гр. Асеновград с МПС Фолксваген Пасат 2.0 ТДИ вид лек автомобил рег. No РВ ***ХТ
е извършено нарушение на чл.21, ал.2, вр. ал.1 от ЗДвП, установено и заснето с
АТСС ARH CAM S1 No 120сса8 и отчетен толеранс от – 3 % в полза на водача.
разрешена скорост - 90 кm/h.; установена скорост -
141 кm/h.; превишение на разрешената скорост - 51 кm/h. В издадения ЕФ е посочено
че нарушението е извършено в условията на повторност в едногодишен срок от
влизане в сила на ЕФ К/5466680.
За
описаното в електронния фиш нарушение на Е. Ю. А. е наложено на основание
чл.189, ал.4 във вр. с чл.182, ал.4 от ЗДВП административно наказание глоба в
размер на 1200 лева.
При така установеното от фактическа страна,
районният съд правилно е приел, че на административно- наказателната фаза от
процеса е допуснато съществено процесуално нарушение, доколкото нарушителят е
санкциониран за „повторност“, а разпоредбата на чл. 182 ал.4 от ЗДвП препраща
към различни нарушения, като не става ясно точно на коя хипотеза се е спрял
административно наказващия орган, за да наложи санкцията.
В решението въззивният съд е изложил
аргументи, които се споделят напълно от касационната инстанция, поради което и
на основание чл.221 от АПК се препраща към тях. Следва да се посочи, че е даден
отговор на поддържаните и в касационното производство възражения, като не са
ангажирани каквито и да било доказателства, които да оборват вече направените
законосъобразни изводи на въззивния съд. Първоинстанционният съд в оспореното
решение е отговорил на всеки един от повдигнатите с жалбата въпроси.
Съгласно
§ 6 т.33 от ДР ЗДвП, повторно е нарушението, извършено в едногодишен срок от
влизане в сила на наказателното постановление, с което на нарушителя му е
наложено наказание за същото по вид нарушение. От една страна, наказващият
орган e посочил, че извършеното нарушение е повторно, в
едногодишен срок от влизане в сила на ЕФ № К/5466680, но е приложил
санкционната норма на чл. 182 ал.4 от ЗДвП без да уточни за коя хипотеза на
повторност е санкциониран нарушителя. Противно на изложеното в касационната
жалба, този порок е съществен, тъй като нарушителят не може да разбере какво точно нарушение е извършил.
Разпоредбата на чл. 182 ал.4 от ЗДвП препраща към различни хипотези на
нарушения на чл. 182 ал.1-3 от ЗДвП, за които се предвиждат отделни наказания.
Повторността е утежняващ вината на нарушителя елемент, тя винаги се прилага във
връзка с конкретно нарушение, чиято обществена опасност е по- висока, тъй като
деецът вече е бил санкциониран за същото нарушение, т.е. наложената спрямо него
санкция не е постигнала в достатъчна степен своя поправителен и превъзпитателен
ефект и не му е попречила отново да извърши нарушение от същия вид. И именно
защото повторност може да има само по отношение на конкретно нарушение, същото
следва да бъда квалифицирано като такова и по основния състав на нарушението,
към който повторността препраща- в случая някоя от хипотезите на чл. 182 ал.1-3
от ЗДвП.
Няма
никакво значение каква е обществената опасност на нарушението, както и какви са
засегнатите с него обществени отношения след като ЕФ е отменен на формално
основание.
По изложените съображения, решението на районния
съд следва да бъде оставено в сила.
Съобразно
разпоредбата на чл. 63д ал.1 от ЗАНН, в съдебните производства по ал. 1
страните имат право на присъждане на разноски по реда на АПК. При този изход на спора, разноски се дължат на
ответника, който ги претендира своевременно, като представя и списък по чл. 80
от ГПК. Направено е възражение от страна на касатора за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно.
Претенцията е за 1000 лв. заплатен адвокатски хонорар, при минимален такъв
определен съгласно чл. 18 ал.2 вр. чл. 7 ал.2 т.2 от Наредбата за минималните
адвокатски възнаграждения в размер на 420 лв. С оглед фактическата и правна
сложност на казуса и процесуалната активност по делото на представителите на ответника,
съдът счита че е справедливо да присъди 600 лева разноски за адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2,
пр.1 от АПК във вр. с чл.63в от ЗАНН СЪДЪТ,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА РЕШЕНИЕ № 1918 от 13.10.2022 г. на ПРС, по нах. дело №
4856/2022г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА ОДМВР
Пловдив да заплати на Е. Ю. А. , ЕГН **********
*** по сметка на ОДМВР Пловдив разноски по делото в размер на 600/шестотин
лева/ адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.