Присъда по дело №2547/2021 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта:	9
Дата:	11 февруари 2022 г. (в сила от 1 март 2022 г.)
Съдия:	Силвия Александрова Цанкова

Дело:	20215300202547
Тип на делото:	Наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	16 декември 2021 г.

Съдържание на акта

ПРИСЪДА
№ 9
гр. Пловдив, 11.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ в публично заседание на единадесети
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Силвия Ал. Цанкова
СъдебниЗлатка П.а Алексова

заседатели:Иван Игор Еждик
при участието на секретаря Христина П. Николова
и прокурора Тодор Павлов
като разгледа докладваното от Силвия Ал. Цанкова Наказателно дело от общ
характер № 20215300202547 по описа за 2021 година

ПРИСЪДИ:
ПРИЗНАВА подсъдимия А. И. М. - ******, живущ в същия град, б., б.
г., с основно образование, женен, работещ, реабилитиран, ЕГН ********** за
ВИНОВЕН в това, че на 13.10.2020 г. в гр. К., обл. П., на кръстовището
между улиците „Г. К.“ и „Г. З.", при управление на моторно превозно
средство – автобус марка „Беркхоф“, модел „Премиер 1“ с регистрационен
номер РВ 6983 РС, при извършване на маневра „завой наляво“ от улица „Г..
К.“ към улица „Г. З.“ е нарушил правилото за движение: чл.119, ал.4 от ЗДвП:
„Водачите на завиващите нерелсови пътни превозни средства са длъжни да
пропуснат пешеходците “ – като водач на завиващо нерелсово пътно превозно
средство не е пропуснал пешеходец, и по непредпазливост е причинил
смъртта на В. Й. Б., ЕГН ********** от гр. С.., обл. П., настъпила на
14.11.2020 г., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което
и на основание чл. 343, ал.3, б. „б“, пр.1, във вр. с ал.1 във вр. с чл.342 ал.1 от
НК, вр. с чл. 58а, ал. 1, вр. чл.54 от НК ГО ОСЪЖДА на ТРИ ГОДИНИ
ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, като го ПРИЗНАВА за НЕВИНЕН в това да е
нарушил и правилата за движение по чл. 5, ал.2, т.1 и чл. 116 от ЗДвП ,
поради което и на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА по
1

обвинението смъртта да е настъпила и в следствие на такива нарушения.
На основание чл. 66 ал. 1 НК ОТЛАГА изпълнението на така
наложеното на подсъдимия А. И. М. наказание от ТРИ ГОДИНИ
ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ, считано
от влизане на присъдата в законна сила.
На основание чл. 59 ал. 1 т. 1 и ал. 2 от НК ПРИСПАДА от така
наложеното на подсъдимия А. И. М. наказание „лишаване от свобода“
времето, през което същият е бил задържан по ЗМВР за срок от 24 часа,
считано на 13.10.2020г, като единият ден задържане се зачита за един ден
лишаване от свобода.
На основание чл. 343г, вр. чл. 343, ал.3, б. „б“, пр.1, във вр. с ал.1 във
вр. с чл.342 ал.1 от НК, вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК ЛИШАВА подсъдимия
А. И. М. от правото да управлява моторно превозно средство за срок от ПЕТ
ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в законна сила.
ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА – 2 бр. кафяви кожени
обувки, находящи се в Окръжен съд гр. Пловдив ДА СЕ УНИЩОЖАТ като
вещи без стойност, след влизане на присъдата в законна сила.
ВЕЩЕСТВЕНОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО : Автобус „Беркхоф Премиер
1“ с рег. № ********* - оставен на отговорно пазене на служител от фирма
„Хеброс Бус“ АД гр.Пловдив, ДА СЕ ВЪРНЕ на правоимащото дружество
„Х. Б.“ АД гр.П..
ВЕЩЕСТВЕНОТО ДОКАЗАТЕЛСТВО – 1бр. диск, находящ се в
кориците на делото ДА ОСТАНЕ по същото.
На основание чл. 189 ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимия А. И. М., със
снета по делото самоличност ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ОД на МВР –
Пловдив направените в хода на досъдебното производство разноски в размер
на 2745,50 лева (две хиляди седемстотин четиридесет и пет лева и 50 ст.).
На основание чл. 189 ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимия А. И. М., със
снета по делото самоличност ДА ЗАПЛАТИ на частния обвинител Т. В. ИВ.
направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000
/три хиляди/ лева.
ПРИСЪДАТА подлежи на обжалване и протест в 15-дневен срок пред
Апелативен съд – Пловдив.
Председател: _______________________
Заседатели:
1._______________________
2._______________________
2

Съдържание на мотивите

МОТИВИ към присъда № 9 от 11.02.2022г. по НОХД № 2547 по описа на
Пловдивския окръжен съд за 2021 год.

Окръжна прокуратура Пловдив е повдигнала обвинение срещу
подсъдимия А.И.М. за престъпление по чл. 343, ал.3, б. „б“, пр.1, във вр. с
ал.1 във вр. с чл.342 ал.1 от НК за това, че на 13.10.2020 г. в гр. К., обл. П., на
кръстовището между улиците „***“ и „***“, при управление на моторно
превозно средство – автобус марка „Беркхоф“, модел „Премиер 1“ с
регистрационен номер ***, при извършване на маневра „завой наляво“ от
улица „***“ към улица „***“ е нарушил правилата за движение: чл. 5, ал.2,
т.1 от ЗДвП: „Водачът на пътно превозно средство е длъжен да бъде
внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са
пешеходците …“ – Като водач на пътно превозно средство не е бил
внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са
пешеходците; чл. 116 от ЗДвП: „Водачът на пътно превозно средство е
длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към ...
престарелите хора“ – Като водач на пътно превозно средство не е бил
внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към престарелите хора;
чл.119, ал.4 от ЗДвП: „Водачите на завиващите нерелсови пътни превозни
средства са длъжни да пропуснат пешеходците“ – Като водач на завиващо
нерелсово пътно превозно средство не е пропуснал пешеходец и по
непредпазливост е причинил смъртта на В.Й.Б., ЕГН ********** от гр. С.,
обл. П., настъпила на 14.11.2020 г., като деянието е извършено на пешеходна
пътека.
Представителят на прокуратурата поддържа изложената в обвинителния
акт фактическа обстановка и предлага съда да признае подсъдимия М. за
виновен в извършване на процесното престъпление. По отношение
реализиране наказателната му отговорност държавното обвинение пледира да
бъде наложено наказание при условията на чл.54 от НК при превес на
смекчаващите отговорността обстоятелства, като посочва, че справедливият
размер на наказанието лишаване от свобода е към предвидения в закона
специален минимум, който следва да бъде редуциран с 1/3 с оглед прилагане
разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК. По отношение начина на изтърпяване на
основната санкция прокурорът намира, че целите на индивидуалната и
генералната наказателна превенция биха се постигнали и с прилагане на
„условното осъждане“ по смисъла на чл.66, ал.1 от НК, като бъде определен
максимално възможния изпитателен срок от пет години. Относно
кумулативно предвидената санкция „лишаване от право“ прокурорът излага
становище, че съответният на обстоятелствата, предвидени в разпоредбата на
чл.54 от НК, е размер, съответен на минимално възможния за този вид
наказание.
По делото не бяха предявени за съвместно разглеждане с наказателния
процес граждански искове срещу подсъдимия от пострадалите от процесното
1

престъпление лица, но дъщерята на починалата, въз основа на отправена до
съда по надлежния ред писмена молба, бе конституирана в процесуалното
качество на частен обвинител, представлявана от повереника си адв.Д..
В хода на съдебните прения частното обвинение принципно се
присъедини към изложеното от представителя на Окръжна прокуратура
Пловдив, като изложи несъгласие единствено по отношение предложения от
прокурора размер на допълнителната санкция, пледирайки същата да бъде
определена за максимално възможния срок, съгласно правилата на чл.49, ал.2
от НК.
Доколкото производството по делото бе проведено по реда на Глава
XXVII от НПК, подсъдимият и неговият защитник-адв.Б. не оспориха тезата
на прокуратурата относно фактическите обстоятелства, при които е
извършено престъплението. Изрази се становище, че наличните по делото
смекчаващи отговорността обстоятелства са многобройни и изключителни по
своя характер, поради което минимумът на предвиденото в закона наказание
лишаване от свобода се явява несъразмерно тежка наказателна репресия. В
тази връзка защитата предложи основната санкция да бъде
индивидуализирана при условията на чл.55 от НК, като бъде използвана
възможността на чл.55, ал.3 от НК и не бъде налагано кумулативно
предвиденото „лишаване от право“. Относно начина на изтърпяване
наказанието лишаване от свобода, защитата също аргументира тезата, че
целите на наказателната превенция биха се постигнали и с приложение
института на „условното осъждане“.
Производството по делото бе проведено по реда на Глава XXVII от
НПК в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК. Подсъдимият М. направи признание
на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изрази
съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Както бе посочено, той
и защитата му не оспориха тезата на прокуратурата относно фактическите
обстоятелства, при които е извършено престъплението.
Съдът, като анализира доказателствата по делото, направеното от
подсъдимия самопризнание и обсъди изразеното от страните, намира, че
самопризнанията на подсъдимия по фактите, изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт и наличните по делото доказателства, обуславят
извод за безспорна фактическа установеност на извършеното, каквато е
описана в обвинителния акт, по който е образувано съдебното производство.
Подсъдимият А.И.М. е роден на *** г. в гр. Х.. Той живее в същия град,
*** е, *** гражданин, има основно образование, женен е, работещ,
реабилитиран по право. Има ЕГН:**********.
Подсъдимият М., който бил правоспособен водач на МПС, от месец
юли 2019 г. работел като шофьор във фирма „*** гр. П., управлявайки
автобус марка „Беркхоф Премиер 1“ с рег. № ***, собственост на
юридическото лице, който бил в съответстващо техническо състояние за
движението по пътищата, отворени за общо ползване.
2

Към месец октомври 2020г. подсъдимият М. извършвал превоз на
пътници по линията К.-К., като началото на курса било в 06:40 часа от гр. К.,
а в гр.К. автобусът пристигал около 07:15-07:20 часа, след което тръгвал
обратно за К..
На 13.10.2020 г. в посочения начален час автобусът, управляван от
подсъдимият, потеглил от гр. К. и в около 07:15 часа бил в гр. К.. Видимостта
била добра, била светлата част на денонощието, асфалтовата покривка на
пътното платно била влажна и равна. В около 07:20 часа М., движейки се по
ул. „***“, спрял на кръстовището на ул. „***“ и ул. „***“ в посока изток-
запад, с намерение да извърши маневрата „завой наляво“ към ул.“***“,
понеже за него светел забранителния червен сигнал на светофарната уредба.
По същото време пешеходката В.Б., облечена в тъмни дрехи, стояла на
югоизточния ъгъл на кръстовището на улиците „***“ и „***“ с намерение да
пресече „***“, движейки се направо в посока от изток на запад. За нея като
пешеходец също светел червен забранителен сигнал на светофарната уредба.
Когато светнал зелен разрешителен сигнал, той важал едновременно,
както за пешеходците на ул. „***“, така и за автомобилите на ул. „***“, вкл. и
за управлявания от подс.М. автобус, на който предстояла маневра „ляв завой“
към ул. „***“. 83-годишната Б. предприела пресичането на ул. „***“ от изток
на запад, движейки се по маркираната пешеходна пътека. В същото време,
непосредствено след светването на зеления разрешителен сигнал,
подсъдимият, който не забелязал пресичащата пешеходка Б., предприел завой
с автобуса наляво, ускорявайки движението му до около 28,04 км/ч., която
била технически съобразена с конкретната пътна обстановка и атмосферните
условия. Към онзи момент подсъдимият имал техническа възможност да
забележи възрастната жена и да предотврати произшествието чрез безопасно
екстрено спиране, в случай, че своевременно е възприел пресичащата пътното
платно пешеходка, понеже при навлизането си на пътното платно Б. се е
намирала извън опасната зона за спиране на автобуса. В крайна сметка,
понеже водачът М., не забелязал пресичащата жена и не реагирал с безопасно
екстрено спиране, последвал сблъсък между нея и автобуса около средата на
пешеходката пътека, по която преминавала Б., при който жената, намираща се
в ляво от автобуса, била ударена с предната лява част на превозното средство
в задната дясна част на тялото си. Пешеходката паднала, а предната лява гума
на автобуса преминала през краката ѝ.
Вследствие на удара и прегазването, на Б. били причинени редица
травматични увреждания, сред които смазване с травматична ампутация на
левия крак на ниво средна трета на тялото на голямата пищялна кост и
главата на малката пищялна кост, десният крак получил размачкване и
разкъсване на тъканите в областта на подбедрицата със счупване на главата
на дясна малка пищялна кост, а 7-мо и 8-мо ребро били счупени в ляво.
Вследствие на травмата в областта на левия долен крайник, след откарването
на пострадалата в болнично заведение се наложило извършване на
3

терапевтична ампутация и последваща реампутация на крайника до ниво на
бедрото. Съпътстващата остра кръвозагуба и последвалите некрози на тъкани
с възпаления изложили на опасност живота на Б.. Междувременно в процеса
на лекуване травмата на левия долен крайник и настъпилите некротични и
възпалителни изменения, възникнали и в областта на десния долен крайник и
поради залежаването, общото здравословно състояние на възрастната жена се
влошило и значителното отслабване и потискане на имунната й система
довели до смъртта на Б., настъпила на 14.11.2020 г. в резултат от увредите,
получени при пътното произшествие, случило се около месец по-рано.
Предвид предмета на делото, в хода на досъдебното производство били
назначени и изготвени експертизи, както следва:
Видно от заключението на назначената и изготвена по делото съдебна
химикотоксикологична /токсикохимична/ експертиза /т. 1, л.66-67 от ДП/,
от извършените изследвания на предоставените биологични проби от водача
А.М., не е установено наличие на наркотични вещества или техни аналози и
други токсични вещества.
Съгласно експертното изследване на назначената и изготвена по делото
химическа експертиза за определяне на концентрация на алкохол в кръв и
урина /т.1, л. 59 от ДП/, не е констатирано наличие на алкохол в кръвта и
урината на подс.М..
Видно от заключенията на назначените и изготвени в хода на
досъдебното производство тройна съдебномедицинска експертиза на труп и
допълнителна такава /т. 1, л. 140-144 и л.152-168 от ДП/ , при огледа и
аутопсията на трупа на В.Б. било установено, че вследствие на удара и
прегазването на жената било причинено смазване с травматична ампутация
на левия крак на ниво средна трета на тялото на голямата пищялна кост и
главата на малката пищялна кост, размачкване и разкъсване на тъканите в
областта на дясната подбедрицата със счупване на главата на дясна малка
пищялна кост, счупване на 7-мо и 8-мо ребра в ляво. Механизмът на
възникване на травматичните увреждания е посредством действието на
твърди тъпи предмети и е възможно да са възникнали по начин и време, както
се съобщава в данните на досъдебното производство, а именно при станало на
13.10.2020г. ПТП, при което починалата е участвала като пешеходец, блъснат
от тежкотоварно средство /автобус/ и е последвало прегазването й. В полза на
втория етап от възникването на травмите в генезиса на ПТП свидетелстват
видът и характерът на травматичните увреждания в областта на двата долни
крайника. Травмата в областта на левия долен крайник, представена със
смазване на тъканите и костите на крайника до степен на травматична
ампутация на крайника на ниво средна трета на тялото на голямата пищялна
кост и главата на малката пищялна кост, е наложила извършването на
терапевтична ампутация и последваща реампутация на крайника до ниво на
бедрото и обективно реализира медико-биологичния признак загуба на ляв
долен крайник. Свързаната с тази травма и наблюдавана обичайно остра
4

кръвозагуба, а също и последвалите некрози на тъкани с насложено тъканно
възпаление, покриват медико-биологичния признак разстройство на здравето,
временно опасно за живота. Травмата в областта на десния долен крайник,
представена чрез размачкване и разкъсване на тъканите в областта на дясната
подбедрица и счупване главата на дясна малка пищялна кост, първоначално
реализират медико-биологичния критерий за трайно затрудняване
движението на десен долен крайник. В процеса на лекуване на тази травма са
се развили нерядко срещани усложнения при такива увреди, некрози с
неограничено тъканно възпаление в областта на дефекта на подбедрицата.
Тези усложнения създават предпоставка за генерализиране на процеса и
възникване на риск за живота на пациентката, което покрива медико-
биологичния признак разстройство на здравето, временно опасно за живота.
Травмата в областта на гръдния кош представлява разстройство на здравето,
извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК. Вещите лица обобщават, че на фона
на тези процеси, които са налице във връзка с травмите, се наблюдава
влошаване на общото здравословно състояние на пациентката и потискане на
имунната система и имунния отговор на организма, което е обичайно явление
при политравматични пациенти и води до риск от повишена податливост и
възприемчивост към инфекции и по-тежкото и продължително протичане,
както на възстановителните процеси, така и на самите инфекциозни
заболявания. Така насложената коронавирусна инфекция се явява финален
етап в хронологичната и патогенетична верига на настъпване на смъртта, като
този етап е предшестван от редица процеси, свързани с влошаване
здравословното състояние на Б., поради получената тежка травма на долните
крайници. Въпросната инфекция се е развила на фона на един увреден
политравматичен организъм с потиснати имунни реакции и повишена
възприемчивост към инфекции и намалени съпротивителни сили, именно във
връзка с получените от произшествието травми. Въз основа на експертното
изследване, вещите лица формулират извода, че е налична причинно-
следствена връзка между възникналите травматични увреждания, които са
предпоставка за постъпването на Б. в болнично заведение, продължителното
й залежаване с влошаване на здравето и настъпилата смърт от развитие на
коронавирусна инфекция. Не е налице момент или събитие, което да води до
прекъсване на патогенетичната верига в процеса на овладяване на
посттравматичните усложнения, както и на самите травми, залежаването,
както и насложилата се ковид-инфекция, като единствено починалата е била
междинно прехвърлена в УМБАЛ“Пълмед“, във връзка с наличието на
неограничено възпаление на дясната подбедрица, която също пряко е
усложнила травмата в областта на крака.
В хода на досъдебното производство е била назначена и изготвена и
автотехническа експертиза /том 1, лист 95-122 от ДП/, според чието
заключение ударът е настъпил на място, което се намира около 8,60 м
източно от ориентира, приет в протокола за оглед по широчина на платното
за движение и 1 м северно от ориентира, приет в протокола за оглед по
5

дължина на платното за движение. Ударът е настъпил в предната лява част на
автобуса и в дясната част на тялото на пешеходеца. Скоростта на движение на
автобус марка „Беркхоф“, модел „Премиер 1“ с регистрационен номер ***
непосредствено преди настъпване на пътно-транспортното произшествие е
била 28,04км/ч, която е била технически съобразена с конкретната пътна
обстановка и атмосферни условия. Водачът на автобуса е имал техническа
възможност да предотврати произшествието чрез безопасно екстрено
спиране, в случай, че своевременно е възприел опасността, представляваща
пресичащата пътното платно пешеходка и е задействал спирачния привод с
максимална сила и интензитет, тъй като при навлизането си на пътното
платно, пешеходката се е намирала извън опасната зона за спиране на
автомобила. Според експертното изследване най-вероятният механизъм на
настъпване на пътното произшествие е следният: На 13.10.20г. около 7,20 ч.
А.М. управлявал автобус „Беркхоф“, модел „Премиер 1“ с рег.№ *** в гр.К.,
по ул.“***“, в посока изток-запад, достигайки кръстовището с ул.“***“, с
намерение да извърши маневра „завой наляво“. На кръстовището спрял на
червен, забранителен за него сигнал на светофарната уредба. В същото време
пешеходката В. Б. се намирала на югоизточния ъгъл на кръстовището на
ул.“***“ с ул.“***“ с намерение да пресече ул.“***“ в посока изток-запад,
като за нея също светил червен забранителен сигнал на светофарната уредба.
Светнал зелен разрешителен сигнал на светофарната уредба за пешеходката
Б. и тя предприела пресичане на пътното платно на ул.“***“ в посока изток-
запад на пешеходната пътека. В същото време светнал зелен разрешителен
сигнал и пред автобуса, управляван от А.М. и водачът, не забелязал
навлязлата на пътното платно по пешеходната пътека Б., предприел маневра
„завой на ляво“, като автобусът се движил равноускорително. В резултат
настъпил сблъсък между автобуса с предната му лява част и пешеходката в
дясната част на тялото й, като скоростта на движение на превозното средство,
непосредствено преди произшествието била 28,04км/ч. В резултат от удара
пешеходката паднала на пътното платно и предната лява гума на автобуса
преминала през крака й.
При извършване на задължителната преценка по чл.154 от НПК във
връзка с всички изготвени по делото експертизи, настоящият състав съобрази,
че същите са изготвени обективно, професионално, с необходимите познания
и опит в съответните области, поради което съдът ползва като способ за
подпомагане дейността му всички, изготвени по делото експертни
заключения. Изводите на автотехническата и на съдебномедицинските
експертизи представляват важна експертна информация относно елементите
на произшествието, възможностите на водача за предотвратяването му,
причината за настъпването му и причините за смъртта на починалото лице. Те
не се и оспорват от защитата и частното обвинение.
Така описаната по-горе фактическа обстановка, се установява по
безспорен и категоричен начин от направените от подсъдимия признания на
фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, които
6

самопризнания са направени при условията на чл.371, т. 2 от НПК и приети
от съда по реда на чл. 372, ал. 4 от НПК. Тези самопризнания се подкрепят
изцяло от събраните в хода на досъдебното производство доказателства,
установени чрез показанията на свидетелите Г.Р.; Д.Т.; К.Б.; Н.Ч.; П.П.; С.Р.;
Т.И.; Т.И.; Т.К., Х.Л.; Х.Г. и Х.Х., от заключенията на назначените по делото
експертизи: химическа експертиза за определяне на концентрация на алкохол
в кръв и урина /т.1, л. 59 от ДП/, тройна съдебномедицинска експертиза на
труп и допълнителна такава /т. 1, л. 140-144 и л.152-168 от ДП/,
автотехническа експертиза /том 1, лист 95-122 от ДП/ и съдебна
химикотоксикологична /токсикохимична/ експертиза /т. 1, л.66-67 от ДП/,
както и от приложените в хода на досъдебното производство писмени
доказателства и доказателствени средства, приобщени по реда на чл.283 от
НПК – протокол за оглед на пътнотранспортно местопроизшествие, ведно с
фотоалбум /т.1, л.74-91 от ДП/, справка за нарушител /водач /т.1, л.35-36 от
ДП/, справка за съдимост /т.1, л.38 от ДП/, преписи от трудов договор и
длъжностна характеристика на подс.М. /том 1, л.42-46 от ДП/, график за
работа /том 1 , л.51 от ДП/, препис от удостоверение за техническа
изправност на МПС /том 1, л.53 от ДП/, преписи от свидетелство за
управление на МПС и контролен талон /том 1, л.47 от ДП/, карта за
квалификация на водач на МПС /том 1, л.49 от ДП/, протокол за доброволно
предаване /том 1, л.135 от ДП/, справки от Дирекция „Национална система
112“ /т.2, л.23-30 от ДП/, удостоверения за наследници и справки за близки
родственици /том 2, л.35-36 от ДП и л.10-14 от предходното производство
пред ПОС/, копия от медицинската документация на починалата Б. /том 3 т.4
от ДП/; както и от приложеното по делото като веществено доказателствено
средство-СД със запис от камерите на кръстовището на ул.“***“ и „***“,
приложен към кориците на делото /том 1, л.136 от ДП/.
Между гласните доказателствени средства не се установяват
съществени противоречия по отношение на включените в предмета на
доказване факти и обстоятелства, които да налагат по-задълбоченото и
подробното им обсъждане и анализиране по смисъла на чл.305, ал.3 от НПК.
Същите кореспондират и със записа от камерите на кръстовището, заснели
самото произшествие, инкорпорирани в приложения по делото като
веществено доказателствено средство СД. Поради това съдът възприе и
кредитира при постановяване на присъдата си показанията на свидетелите
относно изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти,
признати по реда на чл.371, т.2 от НПК като обективно, логично и
последователно пресъздаващи обстоятелствата от значение за предмета на
доказване, кореспондиращи, както помежду си, така и с останалите, събрани и
приложени по делото, писмени доказателства, веществени доказателствени
средства и заключения на изготвените експертизи.
В хода на съдебните прения от страна на защитата бе поставен на
изрично обсъждане въпросът относно поведението на подсъдимия,
непосредствено след извършване на процесното деяние, като се наведоха
7

твърдения относно наличието на оказана помощ от М., с което се мотивира
претенцията това обстоятелство да бъде ценено като смекчаващо
отговорността на подсъдимия. Видно от гореизложената фактическа
обстановка, възприета и в сезиращия съда обвинителен акт, в
обстоятелствената му част коректно прокуратурата не е изложила факти,
описващи предприети от страна на подсъдимия мероприятия по оказване
помощ на пострадалата. Такива обстоятелства не се установяват и от
събраните по делото гласни доказателства, както и от писмените справки от
Дирекция „Национална система 112“. От последните е видно, че във връзка с
процесното ПТП са осъществени множество обаждания на граждани до тел.
112, но никое от тях не е от водача М., като от показанията на разпитаните по
делото свидетели не може да бъде изведена информация относно предприета
от страна на подсъдимия деятелност, изпълваща критериите за оказана помощ
на пострадалото лице.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът намери
за доказано по безспорен и несъмнен начин, че подсъдимият А.И.М. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл. 343, ал.3, б. „б“, пр.1, във вр. с ал.1 във вр. с чл.342 ал.1 от НК, за това, че
на 13.10.2020 г. в гр. К., обл. П., на кръстовището между улиците „***“ и
„***“, при управление на моторно превозно средство – автобус марка
„Беркхоф“, модел „Премиер 1“ с регистрационен номер ***, при извършване
на маневра „завой наляво“ от улица „***“ към улица „***“ е нарушил
правилото за движение: чл.119, ал.4 от ЗДвП: „Водачите на завиващите
нерелсови пътни превозни средства са длъжни да пропуснат пешеходците “ –
като водач на завиващо нерелсово пътно превозно средство не е пропуснал
пешеходец, и по непредпазливост е причинил смъртта на В.Й.Б., ЕГН
********** от гр. С., обл. П., настъпила на 14.11.2020 г., като деянието е
извършено на пешеходна пътека.
По тази правна квалификация, съдът го призна за виновен.
От обективна страна-засегнати са обществените отношения,
осигуряващи безопасността на транспорта. Изпълнителното деяние е
извършено чрез нарушаване на едно от инкриминираните правила за
движение-а именно това по чл.119, ал.4 от ЗДвП: „Водачите на завиващите
нерелсови пътни превозни средства са длъжни да пропуснат пешеходците“ –
като водач на завиващо нерелсово пътно превозно средство не е пропуснал
пешеходката Б..
Налице са всички обективни съставомерни признаци на
престъплението, а именно - противоправно поведение, изразяващо се в
нарушаване на въпросното правило за движение, като това нарушение е в
пряка причинна връзка с процесното ПТП и настъпилите съставомерни
последици. Престъплението е резултатно–причинена е смъртта на едно лице-
пешеходката Б., като е налице пряка причинно–следствена връзка между
поведението на подсъдимия и настъпилия резултат, установена и от
8

заключението на съдебномедицинските експертизи.
Въпросът за съответното нарушение/я, запълващо/и бланкетната
диспозиция на чл. 343 от НК се решава отделно за всеки конкретен казус в
зависимост от установените факти. Възможни са и случаи, когато резултатът
може да настъпи от съчетаното действие на различни нарушения на правилата
за движение по пътищата. Съдът прие, че в конкретния случай е налице
единствено нарушение на правилото за движение, регламентирано в чл.119,
ал.4 от Закон за движението по пътищата, което е предпоставило настъпилия
резултат. Инкриминираното правило, което съдът прие за единствено
нарушено от водача М. вменява задължение за водачите на завиващите
нерелсови пътни превозни средства да пропуснат пешеходците, което
очевидно не е сторено от подсъдимия, предприел маневра „завой наляво“ в
момент, в който Б. вече е предприела напълно правомерно пресичане на
пътното платно. Тази маневра е довела до пресичане траекториите на
пешеходката и превозното средство, с което пряко и непосредствено е
предпоставила настъпилото ПТП, в резултат от което е осъществен и
престъпният резултат, изразил се в смъртта на В.Б., настъпила около месец
по-късно /на 14.11.20г./.
Правомерното поведение на водачите на МПС предполага стриктно
спазване правилата за движение, включващи и стриктно съблюдаване на
пътната обстановка, което да им даде възможност във всеки един момент да
възприемат възникване на опасност на пътя и да реагират своевременно като
намалят или спрат превозното средство. В конкретния случай, подсъдимият е
имал техническа възможност да предотврати произшествието чрез безопасно
екстрено спиране, в случай, че своевременно е възприел опасността,
представляваща пресичащата пътното платно пешеходка и е задействал
спирачния привод с максимална сила. Налице е причинна връзка между
нарушаването именно на инкриминираното правило на чл.119, ал.4 от ЗДвП и
настъпването на предвиденото в закона последствие. В настоящия случай
именно непропускането на пешеходката Б. от предприелия маневра „ляв
завой“ М. е предпоставило престъпния резултат, понеже е довело до
пресичане траекториите на двамата участници в пътното движение. С други
думи, ако подсъдимият бе забелязал пресичащата пешеходка и бе реагирал
своевременно, отдавайки й прогласеното от закона предимство, то
произшествието не би настъпило.
Държавното обвинение е запълнило бланкетната норма на
инкриминираното престъпление и с нарушение разпоредбите на чл. 5, ал.2,
т.1 и чл. 116 от ЗДвП. При съпоставяне на двете норми и разпоредбата на
чл.119, ал.4 от ЗДвП, може да бъде направен извод, че първите две
представляват общи правила по отношение на чл.119, ал.4, като единствено
последната е нарушена в конкретния случай, защото именно тя се явява
специална, доколкото произшествието е настъпило поради непропускането на
пешеходец от водача на завиващото нерелсово пътно превозно средство. На
това основание съдът прие, че коректната правна постановка на
9

осъщественото от подсъдимия престъпление е за нарушаване само на чл.119,
ал.4 от ЗДвП, като именно то е в пряка причинно-следствена връзка с
настъпилото инкриминирано последствие, изразило се в причиняването
смъртта на В.Б.. Това становище на съда е съобразено с установената в
доктрината и съдебната практика принципна постановка, че при
противоправно поведение на пътя, с което едновременно се нарушават
правилата на обща и специална норма, то това поведение се субсумира под
състава на специалната норма, каквато се явява в случая тази по чл.119, ал.4
от ЗДвП /арг. изв. от ТР№28/28.11.1984г. на ОС на ВС/.
Ето защо, съдът призна подс.М. за невинен в това включително и
вследствие на нарушения по чл. 5, ал.2, т.1 и чл. 116 от ЗДвП да е причинил
престъпния резултат, като го оправда по обвинението в тази му част.
Доколкото смъртта на пострадалата от процесното произшествие В.Б. е
настъпила впоследствие-около месец след това /на 14.11.20г./, като
междувременно се е насложила и ковид-инфекция, то необходимо е да се
обсъдят по-подробно съображенията на съда, въз основа на които прие
наличие на причинно-следствена връзка между престъпното деяние и
съставомерното последствие.
Според правната доктрина, разгледаната на фона на наказателното
право, причинно-следствената връзка има същата конструкция, както
причинно-следствената връзка като философска категория. Наказателното
право търси отговора на въпроса: кога може да се счита, че дадени
общественоопасни последици са в причинна връзка с определено човешко
деяние, т.е. кога последното е частична причина, едно от необходимите
условия за настъпване на тези последици. В тази връзка причинно-
следствената връзка в наказателното право обединява именно престъпното
деяние и общественоопасните последици като факти от обективната
действителност, по такъв начин, че общественоопасните последици се
приемат за обусловени от престъпното деяние. Този въпрос нееднократно е
бил предмет на обсъждане в правната доктрина. Така, според проф.Ив. Ненов,
причината като явление, което предхожда и закономерно предизвиква друго явление, никога не
действа изолирано. Тя се проявява винаги при определени условия на времето и мястото, тъй като
отношението причина-следствие не само не изключва, а дори предполага наличието на множество
други връзки и обусловености, както по отношение на предизвикващото явление /причината/, така
и по отношение на предизвиканото явление /следствието/. Болшинството от криминалистите на
източноевропейската школа разглеждат изпълнителното деяние като едно от необходимите
условия /conditio sine qua non/ за настъпване на общественоопасните последици. Т.напр. Т.В.
Церетели посочва, че човешката постъпка никога не бива единствената причина за настъпващото в
обективния външен свят изменение, а само един от факторите, съвместно с другите, способстващ
за настъпването на определено последствие. От изложеното дотук би могъл да се
направи изводът, че причината в тесен смисъл /изпълнителното деяние/ и
условията /съпътстващите изпълнителното деяние явления/ се намират в
състояние на диалектическо проникване, по такъв начин, че заедно
предизвикват дадени общественоопасни последици по силата на една
необходимост и неизменност. Според проф. Н.Долапчиев наказателното право използва
10

понятието “причина” в неговия тесен смисъл : като частична съпричина, като част от цялата
съвкупност от необходимите условия за настъпване на дадени общественоопасни последици. В
тази връзка Н.Долапчиев посочва: “Ако бихме възприели широкото значение на думата причина,
подобно на философията, ние никога не бихме могли да считаме едно човешко деяние за причина
на даден резултат, защото никога то не представлява цялата съвкупност от всички необходими
условия за този резултат; а това би означавало да се намерим в невъзможност да установим
каквато и да било правна отговорност за дееца, щом, от друга страна, необходимата предпоставка
за тая отговорност е, щото деянието да бъде причина за резултата. Проф. Долапчиев обобщава, че
“причината е винаги цялата съвкупност от всички необходими условия за дадена последица” и
“никое отделно условие не може да бъде възведено в единствената и пълна причина за резултата,
защото то е само една равноценна част от цялото, една частична съпричина”. Така „причината на
едно явление не може да се търси само в едно от неговите необходими условия, тъй като
наличността на всички други условия е еднакво необходима за неговото конкретно настъпване и
тъй като без наличието на тези условия резултатът не би настъпил, макар да е налице условието,
което се сочи като причина“. С други думи, релевантните за наказателното право
общественоопасни последици са необходим и закономерен резултат от
реализирането на изпълнителното деяние при определени условия на време,
място и обстановка. Ето защо изпълнителното деяние, съчетано с определени
условия на време, място и обстановка, вкл. и действия на други лица,
предизвикват или ускоряват определени процеси от различен характер и с
различно съдържание, които с оглед закономерностите, при които протичат и
се развиват, пораждат определени обективни промени в действителността,
представляващи отрицателно засягане на обществените отношения, които са
непосредствен обект на посегателство.
При разглеждане на въпроса за причинната връзка между деянието е
престъпния резултат в контекста на процесния случай, неминуемо следва да
се обсъдят и възможните усложнения при протичане на причинния процес,
които не особено прецизно в съдебната практика понякога се определят като
прекъсване на причинната връзка. Това най-общо са хипотезите на
последващи, привходящи фактори, които се дължат на проява на друго лице,
на принос на самия пострадал или на последващо действие на природни
сили или други фактори, както и случаите на възможност за предотватяване
на резултата, което не се е случило поради невземане на подходящи
контрамерки от пострадалия или друго лице. По отношение на т.нар
прекъсване на причинна връзка, в съдебната практика е застъпено
становището, че ако между поведението на подсъдимия и свързания с него
престъпен резултат не се намеси нова причина, поставена от друго лице, не
може да има прекъсване на причинната връзка /Р.№ 608/75г. на ВКС, I н.о./.
За прекъсване на установения от едно деяние причинен ред, водещ до даден
престъпен резултат, може да се говори само тогова, когато имаме
привхождане към деянието на една нова самостоятелна по произход
деятелност, която, нямайки никакво отношение към първоначалната
деятелност, се насочва към осъществяване на резултата /И.Николов,
Наказателният закон според тълкувателните решения на ВКС от 1896-1945 г., част I, 1946г., с.56/.
Така напр. в Р.№833/1941г. на I н.о. на ВС се приема, че констатираната от
съда причинна връзка между деянието на подсъдимия и смъртта на
пострадалата не отпада и когато потърпевшата в действителност е отказала
11

да се подложи на операция, а такава според заключението на вещото лице
имало вероятност тя да бъде спасена /И.Николов, Наказателният закон според
тълкувателните решения на ВКС от 1896-1945 г., част I, 1946г., с.60/. Без правно значение е
също и обстоятелството дали пострадалият е прибягнал своевременно до
лекарска помощ и дали това лекуване е било правилно или не, защото за
съставомерността на деянието е достатъчно съдът да констатира наличието
на причинна връзка между нанесената телесна повреда и смъртта на
пострадалия. Законът не отдава значение, дали смъртта е могла да бъде
предотвратена или не, като за прекъсване на причинната връзка се приемат
единствено намесата на такива необикновени и виновни действия на
пострадалия или такива привходящи и чужди сили, които самостоятелно
изменят причинния ход на събитието, по начин, че изключват отговорността
на подсъдимия за предизвикания от другиго престъпен резултат /Р.
№101/1942г.,на I н.о. на ВС, интересни примери за прекъсване на причинната връзка са наведени
от Н.Долапчиев в Наказателно право, 1994, с.185-187/.
В конкретния случай такива прекъсващи причинно-следствената
връзка фактори не са налице, предвид и категоричното становище на вещите
лица, изготвили съдебно-медицинските експертизи, че не е налице момент
или събитие, което да води до прекъсване на патогенетичната верига между
претърпените в резултат от процесното ПТП увреди и настъпилата
впоследствие смърт на Б. в процеса на овладяване на посттравматичните
усложнения, както и на самите травми, залежаването, както и насложилата
се ковид-инфекция.
Налице е по-тежко наказуемият състав на чл. 343, ал.3, б. „б“, пр.1 от
НК, за който коректно държавното обвинение е изложило подробни факти в
обстоятелствената част на обвинителния акт, признати от подсъдимия М.,
понеже деянието е извършено на пешеходна пътека. Легалната дефиниция на
понятието "пешеходна пътека" е съдържима в пар.6, т.54 от ДР на ЗДвП и тя
гласи, че това е "част от платното за движение, очертана или не с пътна
маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на
пешеходци. На кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на
тротоарите и банкетите върху пътното платно". Очевидно е, че законодателят
е визирал условно два вида пешеходни пътеки–такива, които са очертани или
не с пътна маркировка, но задължително сигнализирани с пътни знаци и
такива, за които не е необходима изрична сигнализация било чрез вертикална
или хоризонтална маркировка, тъй като те са естествено продължение на
тротоарите и банкетите върху пътното платно. В конкретната ситуация
пътното произшествие е настъпило на кръстовище, поради което в този
случай няма спор, че деянието е извършено на пешеходна пътека и съответно
е осъществен квалифициращият признак на престъплението по ал.3 на чл.343
от НК, без да е необходимо да установява наличие на пътна маркировка,
обозначаваща пешеходната пътека, както и съответстващ пътен знак, видим
за водачите на моторни превозни средства. Това е така, понеже ex lege се
приета, че на кръстовищата пешеходните пътеки са продълженията на
12

тротоарите и банкетите върху пътното платно, което съответства на
обстоятелствата по делото. Тези разсъждения, аргументират становището на
съда за съответствие с материалния закон на възприетата от страна на
държавното обвинение квалификация, касателна позицията му, че мястото,
където В.Б. е пресичала /респ. е настъпило процесното произшествие/,
притежава статут на "пешеходна пътека". Предвид гореизложеното, съдът
призна подс.М. за виновен именно за престъпление по чл. 343, ал.3, б. „б“,
пр.1, във вр. с ал.1 във вр. с чл.342 ал.1 от НК.
От субективна страна деянието на подсъдимия М. е извършено при
форма на вината непредпазливост във вида небрежност. Тази именно форма
на вината е проявил деецът към съставомерното последствие, защото „вината
е отношението на дееца към последиците, предвидени към съответния състав
от НК, а не отношението към нарушаване на съответните правила за
движение” /ППВС №1/83г. на ВС/. Подс. М. не е предвиждал настъпването на
престъпния резултат, но е бил длъжен да има поведение, съобразено с
правилата за движение по пътищата. Нарушавайки задълженията си, вменени
му със ЗДвП, сам се е поставил в положение да не може да предотврати
резултата.
При преценката относно субективната страна на процесното
престъпление съдът прие, че са налице и двата признака на небрежността:
обективен, тъй като деецът е бил длъжен да предвиди настъпването на
общественоопасните последици и субективен - деецът е могъл да предвиди
тези последици. В конкретния случай съществува юридическо правило, което
регламентира конкретната ситуация-съответната норма на ЗДвП, нарушена от
подсъдимия М.. Реализираното от последния отклонение от дължимото
поведение поражда за него задължението да предвиди настъпването на
престъпния резултат. Поставя се въпросът, а имал ли е подсъдимият
възможността, ако действаше в рамките на дължимото поведение, да
предвиди престъпния резултат. Отговорът и на този въпрос е положителен.
Подсъдимият М. е могъл да разбира свойството и значението на извършеното
и да ръководи постъпките си, предвид, както липсата на изключваща
вменяемостта му душевна болест, така и индивидуалното му достигане на
възрастта за психическа и социална зрелост. Налице са били всички
субективни предпоставки, за да може подсъдимият да предвиди настъпването
на престъпния резултат. Ако бе проявил дължимата грижа и взискателност,
ако бе подложил на внимателна преценка всички обстоятелства, подсъдимият
можеше да изведе в съзнанието си представата за общественоопасните
последици от своето деяние.
На последния етап от разглеждане на делото съдът отчете критериите за
индивидуализиране на наказателната мяра по чл. 54 НК и правилото по чл.
35, ал.3 НК за съответствие между деяние и наказание, в контекста на
отмерване на най-подходящите санкции за процесното престъпление.
При индивидуализация наказанието на подсъдимия М. съдът изходи от
13

общите разпоредби на закона / чл.54 от НК/, принципите за определяне на
наказанието съгласно чл.36 от НК, както и от предвидените в съответната
специална разпоредба на закона конкретен вид и размер наказание.
За престъплението по чл. 343, ал.3, б. „б“, пр.1, във вр. с ал.1 във вр. с
чл.342 ал.1 от НК законът предвижда наказание “лишаване от свобода” от 3
до 15 години. Съобразно императивната препращаща разпоредба на чл. 343г
от НК, съдът лишава виновния от правото му по чл.37, ал.1, т.7 от НК да
управлява МПС.
Съдебното производство протече по реда на Глава XXVII в хипотезата
на чл. 371 т.2 от НПК, като подс. М. призна изцяло фактите, изложени в
обстоятелствената част на обвинителният акт.
Предвид изложеното и съгласно разпоредбата на чл.373 ал.2 вр. с чл.
372 ал.4 от НПК, съдът е длъжен да определи наказание при условията на чл.
58а от НК. Ал.1 на същата разпоредба препраща при определяне на
наказанието лишаване от свобода да се прилагат разпоредбите на Общата
част на НК, като размерът на определеното наказание следва да се намали с
1/3.
При индивидуализацията на наказанието съдът съобрази същото със
специфичните особености на конкретния случай, вземайки предвид
обстоятелствата, които определят конкретната тежест на извършеното
престъпление и онези, характеризиращи личността на дееца. Съдът отчете, че
принципно тези обстоятелства биха могли да обуславят по-голяма или по-
малка степен на обществена опасност на извършеното, както и
необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху
извършителя с оглед постигане целите на генералната и специалната
превенции.
В случая съдът взе предвид като смекчаващи отговорността на
подс.М. обстоятелства чистото му съдебно минало /същият е реабилитиран по
право/, положителните данни за личността му, трудовата му ангажираност,
собствената му възраст, която никак не е малка /към инкриминирания момент
е бил на около 65г., а понастоящем на около 67г./.
Като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство бе
отчетен и конкретният вид на проявената непредпазлива форма на вина, а
именно небрежност. Изложеното не представлява нарушение на чл.56 от НК,
доколкото законодателят е поставил под един знаменател извършваните при
форма на вината непредпазливост транспортни престъпления по чл.343 от
НК, което дава възможност при индивидуализация на наказанието, да се
релевира съответният й вид, като нейният по-смекчен вариант относно
субективната страна на деянието се явява несъзнаваната непредпазливост или
небрежността. В подобен смисъл е и практиката на върховната съдебна
инстанция /напр. Р. № 159/68г., на ІІІ н.о. на ВС/, според която видът на
непредпазливост при транспортните престъпления /съзнателна или
несъзнателна/ е едно от обстоятелствата, които съдът е длъжен да обсъжда
14

съгласно чл.54 и чл.55 от НК при определяне вида и размера на наказанията,
без това да съставлява нарушение на чл.56 от НК.
Съдът не е третира като допълнително смекчаващо отговорността
обстоятелство направеното от подсъдимия едва пред съда по реда на чл.371,
т.2 от НПК самопризнание на фактите и обстоятелствата, отразени в
обвинителния акт. Изложеното е в синхрон с указанията, дадени с ТР № 1 от
6.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г., според което редукцията на наказанието,
предвидена в разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК представлява законодателна
гаранция за значително по-благоприятно третиране на направилия “признание
за виновност” подсъдим, като самият закон е дал оценка на самопризнанието
на дееца, придавайки съществено значение на процесуалното му поведение.
Задължителните постановки на ОСНК на ВКС, залегнали в т. 7 на ТР № 1 от
6.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г., указват, че в хипотезите на съкратеното
съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК самопризнанието може да се
третира като отделно смекчаващо обстоятелство със съответната тежест, само
ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното
посегателство и неговия извършител. В разглеждания казус самопризнанието
на подс.М. е направено едва при искането за разглеждане на делото по реда
на съкратеното съдебно следствие, като не е налице изначално съдействие от
негова страна, което обективно да е подпомогнало процесът на доказване на
осъщественото деяние в началния етап на досъдебното производство.
Налице е и отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство,
а именно конкретните обстоятелства, при които е осъществено
престъплението. Видно от материалите по делото, вкл. и записа от камерите
на кръстовището, приложен по делото, пешеходката е изминала значително
разстояние по пешеходната пътека, когато е настъпил процесният сблъсък,
като не са били налични каквито и да било фактори пред професионалния
шофьор М., затрудняващи видимостта му към пешеходната пътека, респ.
възможността му за своевременна реакция. В този смисъл абсолютно
непонятни са причините, поради които водачът на автобус, превозващ
пътници, в една необременена пътна обстановка не е могъл да възприеме и
реагира на правомерно пресичащата на пешеходна пътека /на която е
обичайно да има хора/ Б..
Съдът не цени предходното осъждане на подсъдимия също за
транспортно престъпление със смъртен резултат като отегчаващ
отговорността факт, в синхрон с актуалната съдебна практика, според която
след настъпила реабилитация, която заличава осъждането и отменя за в
бъдеще последиците, които са свързани със самото осъждане, е недопустимо
това осъждане да бъде ценено сред данните, характеризиращи личността на
подсъдимия.
Не представлява отегчаващо отговорността на подсъдимия
обстоятелство и динамиката на престъпленията от инкриминирания вид и
обществения отзвук на подобен род деятелност. Подсъдимият не може да
15

бъде държан отговорен за престъпленията, вършени в страната от други лица,
особено когато става дума за непредпазлива проява. Разпространеността на
дадено поведение може да бъде мотив на законодателя, не и на съда за
завишаване на санкционирането. Впрочем, противното би означавало да се
приеме, че въпросното „обстоятелство“ ще е отегчаващо наказанието на
всеки, без изключение, автор на престъпление по чл.343 и сл. от НК, тоест
според въпросната постановка не може да има нито едно престъпление от
този вид, санкционирането за което да е в рамките на минимума.
Не може да бъде окачествено като отегчаващо обстоятелство и
претърпените от близките родственици на В.Б. психически страдания от
загубата на починалото лице, доколкото се касае за посткриминални и
независещи от дееца обстоятелства. Общ принцип при индивидуализацията
на наказателната отговорност е, че като отегчаващи обстоятелства е
допустимо да се третират само осъзнатите фактически особености на
проявата, т.е. тези, към които виновният има съответното психическо
отношение.
Съдът прие, че измежду съобразените от съда смекчаващи
обстоятелства липсват отделни, които по характер и значение да бъдат
оценени като изключителни, а броят и относителната им тежест не формират
действителна многобройна съвкупност, която да аргументира извода, че и
най-лекото, предвидено в закона наказание се явява несъразмерно тежко и да
обуслови приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Поради което и не бе
възприета претенцията на защитата за индивидуализация на санкцията по
чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК.
При определяне на наказанието съдът отчете принципната теза,
застъпвана и в практиката на ВКС, че „при индивидуализацията на
наказанието няма място за механичен формален подход при съпоставката
между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не става въпрос за
математически величини, а за различни фактически констатации, които
следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност
на деянието и дееца” /Р.№ 300/21.03.16 г. на ІІІ н.о. по н.д. №671/2015 г./.
Гореизложеното дава основание да се направи извод, че на подсъдимия
следва да се определи наказание при условията на чл. 54 от НК, като се
отчете, че смекчаващите отговорността обстоятелства са с по-значителна
тежест от отегчаващото, което изисква отмерване на наказанието
„лишаване от свобода“ в размер към предвидения в закона специален
минимум (от три години) и далеч под средата /от девет години/. Тази среда
(медианата на санкцията) отразява типичната степен на обществена опасност
на деянието и типизираната степен на обществена опасност на дееца, степен,
проявявана вкл. и при баланс на наличните смекчаващи и отегчаващи
обстоятелства. При съвкупната преценка на противоположните по насоченост
индивидуализиращи отговорността обстоятелства, налични по делото,
справедливо се явява наказание „лишаване от свобода“ в размер от четири
16

години и шест месеца, надвишаващо минимума /от три години/, но
значително под средния размер на основната санкция за това престъпление.
След редукцията по чл.58а, ал.1 от НК, приложима на основание чл.373, ал.3
от НПК, на изпълнение ще подлежат две трети от посочения размер, тоест
ТРИ ГОДИНИ. Това точно е наказанието, което отговаря и на двата критерия
по чл.54 от НК – съобразяване със степента на обществена опасност на
деянието и отчитане личността на дееца, включая обществената й опасност.
Привилегията за редуциране, която подсъдимият ползва заради приложената
диференцирана процедура, не е обвързана с тези преценки.
В конкретния случай са налице всички предпоставки, визирани в чл. 66
ал.1 от НК, от които да може да се направи изводът, че за поправянето и
превъзпитанието на подс.М. не е необходимо той ефективно да изтърпи
наложеното му наказание „лишаване от свобода”. Тези изводи са напълно
съобразени с изискването на нормата на закона и с предпоставките,
съдържащи се в нея. Наложеното наказание „лишаване от свобода” е в размер
на три години, подсъдимият не е осъждан до момента на наказание
„лишаване от свобода” за престъпление от общ характер /същият е
реабилитиран по право/, както и за постигане целите на наказанието и най-
вече за поправянето и превъзпитанието на дееца не се налага изтърпяване на
наказанието. Докато първите две предпоставки са обективни такива, то
третата е свързана с всеки конкретен случай и с особеностите на дееца. Затова
и законодателят поставя акцент върху индивидуалната превенция на
наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото
изпълнение. Това от своя страна предполага констатиране на съответни
индивидуални особености и характеристика на конкретния деец, които в
своята съвкупност да предпоставят възможност за негово поправяне и
превъзпитание без ефективно изтърпяване на наложеното наказание.
Независимо обаче, че съгласно константната съдебна практика за
приложението института на условното осъждане е водеща преди всичко
индивидуалната превенция, съдът е длъжен да не игнорира и нуждите на
генералната превенция. За това следва да се преценят не само личните
качества на подсъдимия, но и конкретната обществена опасност на деянието.
За да бъде същата завишена, трябва да са налице конкретни данни, които да
характеризират дееца и деянието с по-висока степен на обществена опасност
от обикновените случаи на престъпления от този вид, тъй като принципно за
всяко по вид престъпление законодателно е заложена съответна степен на
обществена опасност на деянието, намерила израз в предвидената санкция.
По отношение на подсъдимия М. съдът, въз основа направената преценка,
намира, че и третата предпоставка е налице, за да се приложи чл. 66, ал.1 от
НК по отношение на наказанието „лишаване от свобода”. В конкретния
случай подсъдимият е с много добри характеристични данни, същият е с
чисто съдебно минало, трудово ангажиран, направил е самопризнания,
разглежданият случай е небрежно проявление на вината, деецът съжалява за
стореното и е искрено шокиран от случилото се, а конкретиката на деянието
17

не го характеризира като такова, чиято степен на обществена опасност да го
откроява осезаемо от обикновените случаи на престъпления от този вид.
С оглед изложеното, съдът намира, че по отношение на подсъдимия М.
ефектът на наказателното въздействие може да бъде обезпечен с отлагане
изтърпяването на определеното наказание „лишаване от свобода” с
определянето на изпитателен срок в размер на пет години, считано от
влизане на присъдата в законна сила. Не е правилно в случая отмерването на
по-кратък срок от определения от съда, доколкото е налично съществено
квалифициращо обстоятелство, а и значимо отегчаващо обстоятелство,
обосноваващи нуждата от по-дълъг срок за изпитание на дееца. Справедлив
се явява именно максималният законоустановен размер от пет години, който
именно ще постави на проверка волята на подсъдимия за в бъдеще да се
въздържа от престъпна дейност, доколкото в случай на осъществяване на
ново престъпление, ще следва да изтърпи и отложеното наказание.
Въздържанието от престъпно поведение, както и коригиране на поведението
към стриктно спазване на закона, са конкретните проявления, чрез които
подсъдимият би демонстрирал своето поправяне и превъзпитание.
На основание чл. 59, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 1 от НК съдът приспадна от така
наложеното на подсъдимия М. наказание „лишаване от свобода“ времето,
през което същият е бил задържан по ЗМВР за срок от 24 часа, считано на
13.10.2020г, като единият ден задържане се зачете за един ден лишаване от
свобода.
При преценката относно размера на кумулативното наказание по чл. 37,
ал.1, т.7 от НК „лишаване от право да управлява МПС”, съдът отчете
наличието на специфика при индивидуализация на кумулативните санкции
според съдебната практика, изразяваща се във възможността размерът на
кумулативните допълнителни наказания по чл. 57, ал. 2 от НК да се определи
при известно отклонение от правилата на чл. 54 и чл. 55 от НК - въз основа на
обстоятелства, които може да не са нито смекчаващи, нито отегчаващи. Тази
особеност е била предмет на обсъждане и в практиката на ВКС, като е
застъпвано становище, споделяно и от настоящия съд, че допълнителното
кумулативно наказание може да бъде индивидуализирано в известно
отклонение от обстоятелствата, отчетени при определяне на основното
наказание /Р.№372/2008г. на ІІІ н.о. на ВКС/. Това е така, предвид
допълнителното изискване, поставено от разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от НК,
че при определяне размера на кумулативните санкции, те в своята съвкупност
трябва да отговарят на целите, посочени в чл.36 от НК. Наистина в правната
литература, а и в съдебната практика не се отделя дължимото внимание на
обстоятелствата, подлежащи на обсъждане при индивидуализиране на
допълнителните наказания при условията на чл. 57, ал. 2 от НК. Т. напр.
според Р. № 693/1993г. на І н.о. на ВС „в случаите с предвидени
допълнителни наказания съдът най-напред преценява дали въобще е
необходимо и целесъобразно те да се налагат. Длъжен е да изложи
съображения, за да обоснове защо при конкретните обстоятелства и с оглед
18

правилата по чл. 50, чл. 44-45 от НК и целите по чл. 36 НК на подсъдимия
трябва да се наложи такова съчетание от наказания, такъв размер на всяко от
тях, както и обратното - защо не трябва да се ползва предоставената от закона
възможност.” Анализът на съществуващата съдебна практика, налага
становището, че определени обстоятелства имат съществено значение при
отмерване на кумулативните санкции /макар понякога тези обстоятелства да
няма характер на смекчаващо, нито на отегчаващо отговорността
обстоятелство-напр. имущественото състояние на дееца при глобата/.
Многократно в съдебната практика, особено при престъпления против
транспорта, недостатъчната професионална квалификация на дееца или
специални умения, респ. поведението му като водач на МПС по принцип и по
време на инкриминираните събития, са отчитани при условията на чл. 57, ал.
2 от НК като отделно основание, чието значение в конкретния случай, може
да обуслови чувствително увеличаване или намаляване на наказанието
лишаване от право.
В конкретния случай съдът при определяне срока на кумулативното
наказание по чл. 37, ал.1, т.7 от НК, наложено на подсъдимия, отчете
конкретиката на случая, а така също и ефектът на отегчаващото
отговорността обстоятелство, свързани с характеристиката на М. като водач
на МПС, които се очертават като особено значими. Същите окачествяват
подсъдимия като несъвсем внимателен шофьор, осъществил на
инкриминираната дата пътно-транспортно произшествие, и то на пешеходна
пътека, превозвайки пътници с междуградски автобус, като не е пропуснал
преминаващата пешеходка, за възприемането на която не са били налице
каквито и да било затруднения. Изложеното води до извода, че е редно
подсъдимият М. да бъде отстранен като участник в движението за по-
продължителен период от този на наказанието лишаване от свобода-малко
под максимално възможния /от шест години/ съгласно изискванията на чл.49,
ал.2 от НК, а именно от ПЕТ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в
законна сила. Така определеният срок на лишаване от право ще има
положително въздействие и ще стимулира в бъдеще подсъдимия да спазва
правилата за движение, като по този начин ще се усили предупредителното и
възпиращо въздействие на наказанието върху него. В съответствие с чл.58а,
ал.5 от НК правилата на предходните алинеи на същия текст не се прилагат
за предвидените в особената част наказания по чл.37, ал.1, т.2-11 НК, поради
което размерът на това наказание не се редуцира.
Съдът намира, че така определените на подсъдимия М. кумулативни
санкции са съобразени с правилото, залегнало в ал. 2 на чл. 57 НК, според
което, когато в особената част на НК е предвидена възможност за дадено
престъпление да бъдат наложени едновременно две или повече наказания,
съдът, като се ръководи от правилата на предходните членове, определя
размера на всяко едно от тях така, че те в своята съвкупност да отговарят на
целите, посочени в чл. 36 от НК.
Съдът се произнесе и относно приобщените по делото веществени
19

доказателства, както следва:относно автобус „Беркхоф Премиер 1“ с рег. №
*** - оставен на отговорно пазене на служител от фирма „*** АД гр.П., бе
постановено същият да се върне на правоимащото дружество „*** АД гр.П., а
вещественото доказателство 1бр. диск със запис от камерите на
кръстовището, находящ се в кориците на делото – се остави към материалите
по същото.
С оглед постановената осъдителна присъда подсъдимият М. бе осъден
на основание чл. 189 ал. 3 от НПК да заплати по сметка на ОД на МВР –
Пловдив направените в хода на досъдебното производство разноски в размер
на 2745,50 лева (две хиляди седемстотин четиридесет и пет лева и 50 ст.). На
основание чл. 189 ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия бе възложено и
заплащането на направените от частния обвинител Т.И. разноски за
заплащане на адвокатско възнаграждение на упълномощения от нея
повереник в размер на 3000 лв. /три хиляди лева/.

По изложените съображения съдът постанови присъдата си.

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :

20

Съобщи за изтекли лични данни