№ 983
гр. София, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито
заседание на четвърти юли през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги И.
Димитър Мирчев
като разгледа докладваното от Георги И. Въззивно гражданско дело №
20221000500917 по описа за 2022 година
Разгледа в съдебно заседание на 06.06.22г. /с участието на секретаря Милкова/
въззивно гражданско дело № 917/22г. и констатира следното:
С решение на СГС 1-13 състав от 24.11.21г. по г.д. № 4389/20г. /поправено с решение
от 24.01.22г. – при условията на чл. 247 от ГПК и изменено с определение от 24.01.22г. – при
условията на чл. 248 от ГПК/ са уважени изцяло /за сумата общо 63 000 лева и законна лихва върху
тази главница за периода след 27.05.20г./ искове /с правно основание чл. 92 от ЗЗД/ на К. И.
против “Люлин Билд“ ЕООД.
Решенията на СГС се обжалват /изцяло/ от “Люлин Билд“ ЕООД.
Съображенията на страните са изложени по делото /в рамките на производствата пред
СГС и САС/.
Събраните в процеса /в рамките на производството пред СГС/ доказателства /писмени
и експертни – преценени в съвкупност и в контекста на твърденията – възраженията на страните/
установяват, че:
По силата на /на основание на/ споразумение от 20.04.17г. /което препраща конкретно
и изрично към предходно сключени сделки между страните както следва: предварителен договор
от 19.10.05г. – за учредяване на право на строеж срещу задължение за изграждане на недвижими
имоти; допълнително споразумение и две приложения към този договор; нотариален акт за
учредяване на право на строеж от 08г./ ответникът /в качеството си на строител – изпълнител и
като правоприемник на първоначалната страна по описаните предходни правоотношения –
„МИИК“ ЕООД/ е поел задължение /конкретно в чл. 1, т. 2, т. 3, и т. 4 от споразумението,
съответно в чл. 6 от същото/ към ищеца /в качеството му на – възложител; заедно с още трима
други възложители/ да: приеме строежа на блок „А“ с акт „образец 15“ – 6 месеца след 01.09.17г.;
да приеме строежа на блок „Б“ с акт „образец 15“ – до 01.07.18г.; да въведе в експлоатация
строежите на блок „А“ и на блок „Б“ – до 01.09.18г.; да плати неустойка на всеки от възложителите
/в това число и на ищеца/ при забавено неизпълнение на всяко от изброените задължения.
Жалбата е неоснователна:
1
Съдържанието на въззивната жалба /преценено в контекста на правилото по чл. 269,
изр. 2-ро от ГПК, съответно в контекста на заявените от ответника защитни тези и възражения в
рамките на производството пред СГС - преценени в съвкупност/ налага извода, че – исковете не се
оспорват по размери /на практика и по периоди/.
Спорни са обстоятелствата: осъществен ли е съставът на чл. 92 от ЗЗД /във връзка с чл.
6 от процесното споразумение във връзка с чл. 1, т. 2, т. 3, и т. 4 от същото/.
Досежно конкретните възражения на ответника /заявени и поддържани в рамките на
първоинстанционното производство, съответно – конкретизирани пред настоящата инстанция/:
Приетата пред СГС техническа експертиза /в това число и обясненията на вещото лице
от съдебното заседание/ налага извода, че: приемането с надлежен констативен акт /доколкото на
практика в случая двата обекта - на блок „А“ и на блок „Б“ се явяват строително и по
предназначение обособени като самостоятелни сгради – постройки/ е било възможно /фактически
и юридически/ да бъде сторено – поотделно /самостоятелно за всеки от двата строежа/. С оглед
тази изрична /конкретна/ констатация на експерта: възражението на ответника /че уговорените
задължения по чл. 1, т. 2 и т. 3 от споразумението се явяват недействителни по смисъла на чл. 26,
ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД поради „невъзможен предмет“/ се явява неоснователно.
Действително: събраните в процеса доказателства удостоверяват /а този факт не е и
спорен/, че в случая е проведено /след сключване на процесното споразумение/ производство по
чл. 154 от ЗУТ /във връзка със законодателна промяна/. Това обстоятелство /факт/ обаче /при
отсъствие на анекс към договорната връзка, който в съответствие със/заради промяната в
законодателството да преуреди/промени сроковете по чл. 1 от процесното споразумение/ не може
/дори и при наличие на съгласие на възложителя – ищец за предприемане на съответното
инвестиционно изменение; отклонение от първоначалния инвестиционен проект/ да дерогира /да
изключи/ задължението на дружеството – строител по чл. 92 от ЗЗД във връзка с чл. 6 от
споразумението. В подкрепа на този извод е и редакцията на чл. 154, ал. 5, изр. – последно от ЗУТ
/която следва да бъде съобразена/отчетена предвид принципната си постановка и регламентация,
въпреки, че не е съществувала към релевантния период на действие на процесната договорна
връзка/. Досежно възраженията на ответника /заявени във връзка правилото по чл. 154 от ЗУТ/
първоинстанционният съдия е изложил /в контекста на разпоредбите на Наредба № 4 от 09г и
Наредба № РД-02-20-2 от 17г./ и допълнителни съображения /с които е обосновал - липсата на
необходимост за предприемане на допълнително производство по чл. 154 от ЗУТ и като следствие
от това – липсата на основание за дерогиране на имуществената отговорност на строителя/.
Настоящият съдебен състава – препраща /при условията на чл. 272 от ГПК/ към доводите на СГС в
тази насока. На последно място в същата връзка: сочената от ответника непреодолима сила
/законодателна промяна/ би могла да освободи дружеството от отговорност – само, ако е била
проведена процедурата по чл. 306, ал. 3, изр. 1-во от ТЗ /а доказателства в тази насока – липсват по
делото; доказателствената тежест в посочената насока е за дружеството – съобразно правилото на
чл. 154 от ГПК/. Този законов текст се явява приложим /косвено/ и досежно обсъдените по-горе
възражения на ответника, заявени в контекста на правилото по чл. 26, ал. 2, предл. 1-во от ЗЗД във
връзка с чл. 1, т. 2 и т. 3 от споразумението /и за тази евентуална невъзможност за неизпълнение –
възложителят не е бил уведомен при условията на чл. 306, ал. 3, изр. 1-во от ТЗ/.
Всяка хипотеза /всяко задължение/ на дружеството /строител – изпълнител – ответник/
по чл. 1 от споразумението /да извърши определен обем СМР-ти и да оформи съответната
документация за това/ са отграничени /в отделни параграфи/ и са конкретизирани самостоятелно
/индивидуализирани/ с точни параметри /срокове/. С оглед тази именно редакция на цитираните
договорни текстове /преценени по съдържание граматически и логически - в контекста на
принципната редакция по чл. 20 от ЗЗД/ в случая следва да се приеме, че: правилото на чл. 6 от
споразумението /преценено във връзка с нормата на чл. 92 от ЗЗД/ позволява кумулиране
/натрупване/ на обезщетения /неустойки/ за неизпълнение на всяко едно от задълженията на
дружеството /визирани в отделните – самостоятелни параграфи на чл. 1 от споразумението/. В този
смисъл /с оглед това/: възражението на ответника /че договорната клауза позволява присъждане
само на една глобална неустойка/ се явява – неоснователно.
Представената по делото покана от 27.02.20г. сочи, че: едва на тази дата /след
2
сроковете по чл. 1 от споразумението/ дружеството е поканило възложителя – ищец да подпише
окончателния образец 15 /който впоследствие е бил входиран в държавната администрация с оглед
приемането на строежа/. Именно поради това /поради обстоятелството, че към посочената дата е
бил оформен последният – окончателен вариант на този строителен документ/ предходно /към
18г./ разменената /в същата връзка/ кореспонденция между страните се явява ирелевантна /в тази
кореспонденция самото дружество е посочило изрично, че предстои последващо приемане на
окончателен акт образец 15/. От друга страна /в същата връзка/: по делото липсват доказателства
/като доказателствената тежест в тази връзка е за ответника – съобразно правилото на чл. 154 от
ГПК/ към релевантните за спора моменти – периоди /визирани в текстовете на чл. 1 от процесното
споразумение/ процесните строежи да са били изпълнени и фактически /физически/ до степен и
годност за приемане с акт 15, съответно с разрешение за ползване и въвеждане в експлоатация.
Изложеното обосновава извода, че: ответникът е изпаднал в неизпълнение - забава /по
смисъла на чл. 6 от процесното споразумение във връзка с принципните правила на чл. 63 от ЗЗД,
чл. 79 от ЗЗД и конкретното правило на чл. 92 от ЗЗД/ да изпълни надлежно /точно/ задълженията
си по чл. 1, т. 2, т. 3, и т. 4 от процесната сделка /и поради това – имуществената отговорност на
дружеството следва да бъде ангажирана до размера на заявените суми; съобразно изложеното по-
горе – исковете не се оспорват по размери и периоди/.
На последно място:
Настоящият съдебен състав /във връзка със заявените защитни тези на ответника/
съобразява /косвено – макар, че това обстоятелство няма пряка връзка с предмета на разглеждания
правен спор, който се явява рамкиран единствено от клаузите по процесното – последно
споразумение на страните/ наличието на съществена /многогодишна/ забава /считано от
учредяването на процесната договорна връзка – съгласно изброените по-горе предварителни
договори с допълнения, споразумения, приложения и нотариален акт/ на ответника /да изпълни
основните си задължения - да построи процесните обекти на собственост и да ги предаде на
възложителите - фактически и с надлежен акт/.
Съдът съобразява също /в контекста на принципната постановка, че в идентични
хипотези законът следва да бъде прилаган еднакво/ обстоятелството, че: с друг съдебен акт
/решение на СГС 1 - 30 състав от 19.02.21г. по г.д. № 2813 от 20г., потвърдено с решение на САС
от 13.07.21г. по г.д. 1493 от 21г. / са уважени /изцяло/ идентични искове /по чл. 92 от ЗЗД/ на друг
възложител /Б. И./ по същото споразумение. В мотивите на тези две решения са обсъдени
подробно и конкретно /съответно са окачествени като неоснователни/ същите възражения
/защитни тези на ответника/, които се поддържат и в настоящото производство. Тези съдебни
актове се съобразяват /разбира се/ само косвено от съда /доколкото към момента все още не се
явяват – влезли в сила/.
С оглед изложеното: двете решения и определението на СГС следва да бъдат –
потвърдени.
Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция: в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени съдебни разноски /за производството пред САС/.
Настоящият съдебен състав констатира, че в дизпозитивите на трите съдебни акта на
СГС /двете решения и определението/ е допусната ОФГ, касаеща собственото име на ищеца /К.
вместо К./. Този порок може да бъде отстранен служебно от СГС /в рамките на производство по
чл. 247 от ГПК/ и на по-късен етап /дори и след влизане в сила на съдебното решение/.
Съдът,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение на СГС 1-13 състав от 24.11.21г. по г.д. № 4389/20г.
/поправено с решение от 24.01.22г. – при условията на чл. 247 от ГПК и изменено с определение от
24.01.22г. – при условията на чл. 248 от ГПК/.
ОСЪЖДА /на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК/ “Люлин Билд“ ЕООД да плати на К. И.
3
И. – 2 904 лева - съдебни разноски /за производството пред САС/.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в 1-месечен срок от съобщаването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4