Р Е
Ш Е Н
И Е № 260173
Гр.Пловдив,11.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в открито заседание
на дванадесети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№224 по описа за 2021 г.,за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260058 от 06.10.2020 г.,постановено по
т.д.№223/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XII-ти състав,е осъден
ответника З. „О.“АД-гр.С* с ЕИК .. да заплати на ищеца Ш.А.С. сумата от 65 000
лв. обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания от следните
травми-контузия на главата,разкъсно-контузна рана на главата,контузия на
гръдния кош и корема,счупване на 3,4 и 5 ребра вдясно,счупване на дясната
лопатка,наличие на въздух и кръв в дясната половина на гръдната кухина,контузия
на бял дроб,счупване на горното и долното рамо на пубисните кости
двустранно,счупване на седалищните кости двустранно,всички настъпили в резултат
на пътнотранспортно произшествие,настъпило на 01.02.2018 г. в с.Д.,обл.П.,по
вина на А. Я. К. от гр.К.,Община Р.,обл.П.,ул.С. 21,при управление на МПС „Х.“,модел
„.“,с рег.№..,със сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „ОЗК-З.със
застрахователна полица №...,ведно със законната лихва върху главницата,считано
от 04.01.2018 г. до окончателното й плащане,като в останалата му част до пълния
предявен размер на главницата от 130 000 лв. иска е отхвърлен като
неоснователен.
Със същото решение ответникът З. „О.“АД с ЕИК .. е осъден
да заплати на адвокат Л.Л. от САК адвокатско възнаграждение за процесуално
представително пред Окръжен съд-Пловдив на Ш.А.С. съобразно чл.38,ал.2 от ЗАдв.,съобразно
уважената част от исковете,в размер на 2480 лв. с ДДС. и освен това е осъден да
заплати по сметка на Окръжен съд-Пловдив държавна такса в размер на 2600 лв.
съобразно уважената част от исковете.
С определение №260288 от 11.02.2021 г.,постановено по
т.д.№223/2019 г. по описа на ОС-Пловдив,ТО,XII-ти състав,,е допълнено
горното решение от 06.10.2020 г. в частта за разноските по реда на чл.248 от ГПК,като е осъден ищеца Ш. А.С. да заплати на ответника З. „О.“АД с ЕИК ..
сумата от 2268 лв. разноски по делото съобразно отхвърлената част от
исковете.Определението не е обжалвано в предвидения от закона двуседмичен срок
и понастоящем е влязло в сила.
Настоящото въззивно производство е образувано на
основание въззивна жалба,подадена от З. „О.“АД-гр.С. с ЕИК .. срещу частта на
решение №260058 от 06.10.2020 г.,постановено по т.д.№223/2019 г. по описа на
ОС-Пловдив,ТО,XII-ти състав,с която предявения осъдителен иск е уважен до сумата от
65 000 лв.,представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от
ищеца С.,ведно със законната лихва,считано от 04.01.2018 г.Дружеството-жалбоподател
счита,че в обжалваната част
първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно,както и
постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.Поддържа още,че в обжалваната част решението е и
необосновано и несъобразено със събраните по делото доказателства.Счита за
неправилен и извода на съда,че не е налице съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалия.Развива аргументи и излага обстоятелства за
обосноваване на становището си,че пострадалия е съпричинил вредоносния
резултат.И още поддържа,че първоинстанционният съд погрешно е кредитирал
заключението на вещото лице С.,като намира за неправилен извода на експерта,че
не е била налице възможност за предотвратяване на настъпилите вредоносни
последици.В тази връзка жалбоподателят намира,че не следва да се обвързва
възможността за предотвратяване на пътнотранспортното произшествие единствено с
управлението на процесния автомобил.Излага довода,че стига С. да не бе скочил
от степенката на специализирания сметосъбиращ автомобил,то същият не би го
притиснал към сградата.Поддържа и аргумента,че дори и след
скачането,настъпилото притискане пак би могло да се предотврати след правилна
преценка на ситуацията /за което счита,че е имало предостатъчно време/ и придвижване
от ищеца към източния край на сградата.
На следващо място,дружеството-жалбоподател поддържа,че
присъденият размер на обезщетението е неоснователно и прекомерно завишен,като
конкретни доводи в тази насока излага в жалбата си.И въз основа на всички изложени
в жалбата съображения,жалбоподателят моли да бъде постановено решение от
настоящата инстанция,с което да се отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част и вместо това да бъде постановено друго,с което да се
отхвърли иска като недоказан и необоснован,а в случай,че съдът го намери за
основателен,то да бъде присъдено обезщетение в значително по-нисък размер,като
се отчете и реалния процент съпричиняване от страна на пострадалия.Моли да му
се присъдят направените съдебни разноски.А в случай,че въззиваемата страна
претендира разноски по настоящото производство,жалбоподателят заявява,че прави
възражение за тяхната прекомерност.
Въззиваемият Ш.А.С. не е подал в срока по чл.263,ал.1 от ГПК отговор на въззивната жалба,но в депозирано писмено становище с вх.№263738
от 12.05.2021 г.,подадено чрез пълномощника му адв. Я. Д.,е взел становище по
жалбата,заявявайки че я оспорва изцяло като неоснователна.Счита,че нито едно от
наведените в жалбата оплаквания не може да бъде споделено.Конкретни доводи в
тази насока въззиваемият излага в посоченото писмено становище.С оглед на тях
моли настоящият съд да постанови решение,с което да се потвърди
първоинстанционния акт като правилен и съобразен със закона и събраните
доказателства.Моли за присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно
осъществявана правна защита на основание чл.38,ал.1,т.1 от ЗАдв. съгласно
представения със становището договор за правна защита и съдействие от
15.04.2021 г.А в случай,че другата страна претендира разноски за адвокатска
защита,въззиваемият заявява,че прави възражение за прекомерност по смисъла на
чл.78,ал.5 ГПК.
От страните не са представени писмени доказателства и не
са направени искания за събиране на нови
доказателства в производството пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с
акта,предмет на обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а
също и със събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е
подадена от лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение и
при подаването й е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо
жалбата подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваната
му част и в частност-че съдът се е произнесъл именно по иска,с който е сезиран
по конкретното първоинстанционно дело,а самия иск счита за допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба,както и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
Искът,по който Окръжен съд-Пловдив
се е произнесъл с решение №260058 от 06.10.2020 г.,постановено по т.д.№223/2019
г. по описа на същия съд,ТО,XII-ти
състав,е предявен от Ш.А.С. с ЕГН ********** против ЗАД „ОЗК-З.“-гр.С. с ЕИК ..
и е основан на разпоредбата на чл.432,ал.1 от КЗ.С този иск ищецът е поискал
ответното дружество да бъде осъдено да му заплати сумата от 130 000 лв.
обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания,претърпени от него
вследствие на ПТП от 01.02.2018 г.,станало в с.Д..Поискал е да още ответникът
да му заплати и законната лихва върху главницата,считано от 04.01.2018 г. до
окончателното й изплащане.
Искът е основан на твърдения за
настъпило на датата 01.02.2018 г. в с.Д.
пътнотранспортно произшествие,при което сметосъбиращ автомобил с марка „Х.“,модел.
с рег.№.,управляван от А.Я. К. с ЕГН **********,е затиснал ищеца до страничната
стена на една къща и вследствие на това ищецът претърпял описаните в исковата
молба телесни увреждания,а като последица от тях и описаните тям неимуществени
вреди-физически и психически болки и страдания.Конкретни обстоятелства за
механизма на процесното ПТП ищецът е изложил в исковата молба и твърди,че
произшествието е настъпило изцяло поради противоправното и виновно поведение на
водача на горния сметосъбиращ автомобил,който не спазил съответните разпоредби
на ЗдвП,посочени в исковата молба.Описва още и обстоятелства за проведено
болнично и извънболнично лечение на твърдяните телесни увреждания,явяващи се
резултат от процесното ПТП,а по отношение на някои от тях-и за осъществено
оперативно лечение.Твърди още,че по отношение на горния сметосъбиращ автомобил
е налице сключена застраховка „Гражданска оговорност“ при ответното
застрахователно дружество със застрахователна полица №..,със срок на действие
до 17.06.2018 г.А за обосноваване на правния интерес от предявения иск,ищецът е
изложил в исковата молба обстоятелството,че с молба-претенция с вх.№99-4868 от
26.09.2018 г. и на основание чл.429,ал.1 от КЗ е сезирал
ответника-застраховател за изплащане на обезщетение от 150 000 лв. за
претърпените неимуществени вреди от описаното в исковата молба ПТП,но
ответникът отказал изплащането на такова обезщетение и го уведомил за това с
писмо изх.№99-6354 от 24.02.2019 г.
Ответникът З. „О.“АД,с подадения от
него отговор на исковата молба,е оспорил изцяло исковата претенция,поддържайки
редица възражения в тази насока,а именно:оспорил е вината на водача А. К. за
причиняване на вредоносния резултат,по аргумент на разпоредбата на чл.300 от ГПК;оспорил е наличието на причинно-следствена връзка между твърдяните вреди и
твърдяният инцидент;поддържа,че същият инцидент не е настъпил по изключителна
вина на К. и че в конкретния случай вина за ПТП има не този водач,а другият
участник в произшествието-ищецът Ш.С..Заявил е и възражението,че е налице
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец и то в голям
процент.Заявил е още,че приносът на пострадалия е основание за намаляване
размера на застрахователното обезщетение на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.Оспорил
е твърдението,че в резултат на ПТП за ищеца са възникнали всички описани в
исковата молба телесни увреждания.Оспорил е иска и по размер,считайки
претендирания от ищеца размер за неоснователно завишен и прекомерен,както и
несъответстващ на принципа на справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД.Ответникът е оспорил и акцесорната претенция за лихва,както и началния
момент,от който лихвите се претендират.
В допълнителната искова молба ищецът
е пояснил,че противоправното и виновно поведение на лицето А. Я. К. е
установено с акт по чл.300 от ГПК в хода на НОХД №7472/018 г. по описа на
Районен съд-Пловдив,което е приключило с одобрено от съда споразумение,имащо
силата на влязла в сила присъда.
В отговора на допълнителната искова
молба ответникът е заявил,че изцяло поддържа първия си отговор /отговора на
ИМ/,както и всички направени в него възражения.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел за безспорен факта,че с одобрено споразумение
от 30.11.2018 г. по НОХД №7472/2018 г. на РС-Пловдив /приложено към
първоинстанционното т.д.№223/2019 г. на ОС-Пловдив/,А. Я. К. е бил признат за
виновен в извършването на престъпление с посочената в споразумението
квалификация,за това,че на 01.02.2018 г. в с.Д.,обл.П.,при управление на МПС
марка „Х.“ с рег.№..,е нарушил правилата за движение по пътищата,при което по
непредпазливост е причинил телесни повреди на повече от едно лице,и конкретно
на ищеца Ш.А.С. е причинил описаните в решението пет средни телесни повреди.С
оглед на това споразумение и при съобразяване разпоредбата на чл.300 от ГПК,първоинстанционния съд е счел за установени факта на настъпване на
ПТП,противоправността на деянието,извършено от водача А.Я. К. и неговата вина.Освен
това,при съобразяване на конкретно посочени доказателства,включая и на
заключението,изготвено от назначената по първоинстанционното дело комплексна
съдебномедицинска и автотехническа експертиза,окръжният съд е счел за установен
механизма на настъпване на процесното ПТП,причините за това и участниците в
него и е приел,че същите напълно кореспондират с твърденията в исковата молба.В
обжалваното решение са описани и установените на база представената по делото
медицинска документация и комплексната експертиза телесни увреждания на
ищеца,като е прието още,че всички травми са били причинени от процесното
ПТП.Наред с това е прието за доказано,че на ищеца е проведено описано в
решението медицинско лечение на телесните му травми,явяващи се резултат от
процесното ПТП,както и факта,че ищецът е претърпял посочените в решението
неимуществени вреди вследствие на същите увреждания.Приел е за доказано и
това,че ответника е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск
с правно основание чл.432 от КЗ предвид безспорния между страните факт,че
гражданската отговорност на водача на горния автомобил,е била застрахована при
ответното застрахователно дружество със сключена застраховка „Гражданска
отговорност“,обекивирана в застратователна полица №...От друга страна,съдът е
приел за недоказано направеното в отговора на ответника възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец.И като краен
резултат,след като е изложил и мотиви за обосноваване размера на дължимото на
ищеца обезщетение за неимущесвени вреди,първоинстанционният съд е счел,че
справедливия размер на това обезщетение възлиза на сумата от 65 000 лв.,поради
което е уважил иска до този именно размер,а за разликата до пълния предявен
размер от 130 000 лв. е отхвърлил иска като неоснователен и недоказан.
Настоящата апелативна инстанция
счита,че фактическата обстановка,относима към предмета на процесния иск и
касаеща настъпването на твърдяния от ищеца деликт,механизма на процесното
ПТП,причинно-следствената връзка на произшествието с причинените на ищеца
телесни увреждания,самите тези увреждания,както и причиняването на
неимуществени вреди на ищеца в резултат на уврежданията,а също и наличието на валидна
и действаща към момента на деликта застраховка „Гражданска отговорност“ по
посочената в първоинстанционното решение застрахователна полица,е изяснена
правилно,пълно и съобразно събраните по първоинстанционното дело
доказателства.На база установената по същото дело фактическа обстановка,в
обжалваното решение е направен правилен правен извод,че процесния осъдителен
иск по чл.432,ал.1 от КЗ е доказан по своето основание.Имайки предвид
оплакванията,поддържани в процесната въззивна жалба,основната преценка,която
следва да бъде извършена от настоящата инстанция в случая е за размера на
дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди с оглед залегналия в
нормата на чл.52 от ЗЗД критерий за справедливост,за наличието на съпричиняване
на вредоносния резултат от ищеца и за размера на съпричиняването.
Във въззивната жалба на
дружеството-ответник се поддържат доводи за неправилен извод на
първоинстанционния съд за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на ищеца.Самият ответник в отговора на исковата молба е заявил
възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия,като в тази насока е
изложил следните твърдения:твърди,че ищецът С. изключително безотговорно е
скочил от степенката на сметосъбиращия автомобил наляво към къщата.Твърди,че
същата степенка,на която ищецът се е возил,е останала здрава след удара на
сметосъбиащия автомобил в къщата и ако ищецът не бе скочил от нея,то
автомобилът не би го притиснал и е нямало на ищеца да бъдат причинени
твърдяните наранявания.Също така,според ответника,няма доказателства твърдяната
уплаха от пострадалия да е довела до погрешна преценка за обстоятелствата,която
да предизвика и скачането от въпросната степенка.А във въззивната си
жалба,дружеството-ответник твърди още,че поведението на ищеца по време на
пътния инцидент допълнително го е лишило от възможността да избегне удара,тъй
като се е разположил именно до жилищната сграда,в която автомобила се е ударил
и не е имал изход да избегне притискащото го превозно средство.Поддържа,че
стига пострадалият да бе спазил задълженията си е не беше скачал от превозното
средство в движение,то вредоносните последици по тялото и психиката му въобще
не биха настъпили.
От
фактическа страна,по повод на пподдържаното от ответника възражение за
съпричиняване,се установява,че действително ищецът преди настъпване на
процесното ПТП е пътувал на лявата степенка в задната част на сметосъбиращия
автомобил /намирал се е там във връзка с
изпълняваната от него работна дейност на товарач/,а след като автомобилът
поради настъпила загуба на сцепление между гумите и пътната настилка /частично
покрита със сняг и лед/ и под въздействието на гравитационната сила е тръгнал
на заден ход,ищецът Ш. А.С. е скочил от степенката и излезнал от коридора на
автомобила.При движение на автомобила на заден ход настъпил удар с притискане
на пешеходеца С. от автомобила към прозоречния капак на жилищна сграда.Ударът е
настъпил при движението от задна към предна част на зоната на лява страна от
кабината на автомобила и отпред назад и отляво надясно за пешеходеца към
сградата.Тези обстоятелства стават видни от установения от комплексната
експертиза механизъм на настъпване на процесното ПТП.От същата експертиза обаче
не се установяват факти и обстоятелства от механизма на ПТП,които да
обосновават извод за несъобразяване с пътната обстановка от страна на
пострадалия ищец.В тази връзка в заключението на експертизата е отразено,че
преди настъпване на загубата на устойчивост /загубата на управление/ на
автомобила,ищецът,понеже се е намирал в задната част на автомобила,е бил с
ограничена възможност да възприема случващото се пред автомобила,а също така
преди,по време и след загубата на устойчивост на автомобила пострадалият като
пътник или като пешеходец не участва в управлението на автомобила и с оглед на
това не е имал възможност да промени скорост и посока на автомобила,съответно
не е могъл да има техническа възможност да предотврати произшествието.А след
слизането на ищеца от автомобила,както се сочи от експертизата /в част автотехническа/,възможността
ищецът като пешеходец да избегне удар с автомобила е била ограничена от
сградата,в която е бил притиснат и от достигналата го задна част на
автомобила.Наред с това,в заключението на комплексната експертиза е посочено,че
от материалите по делото не може еднозначно и категорично да се определи колко
време е изминало след напускането на автомобила от пострадалия ищец до
настъпването на удара.Предвид това обстоятелство,експертизата не изключва
възможността,ударът да е настъпил,когато пешеходецът се е придвижвал към
източния край на сградата,при което да е бил застигнат от автомобила и
притиснат от него в сградата,т.е. пешеходецът да е предприел действия за
придвижване към източния край на сградата,но да е нямал техническа възможност
да предотврати произшествието.При тези данни и изводи,съдържащи се в
експертното заключение,не може да бъде направен от съда категоричен извод,че
чрез соченото от ответника поведение на ищеца,последният е допринесъл за
настъпване на вредоносния резултат.Жалбоподателят счита,че коментираното
експертно заключение неправилно е било кредитирано от първоинстанционния съд,но
настоящата инстанция счита за неоснователен този довод на жалбоподателя.Като
съдържание заключението е ясно и обосновано,и с него е отговорено в пълнота на
всички поставени от страните въпроси,като не са налице обстоятелства,навеждащи
на извод,че същото заключение не следва да бъде кредитирано,а и самите страни
не са оспорили заключението по предвидения за това ред и в предвидения от
закона срок.И въз основа на установения от експертизата механизъм на процесното
ПТП,както правилно е прието и от първоинстанционния съд,става ясно,че
произшествието е породено не от поведението на ищеца,а от липсата на сцепление
между гумите на автомобила и заледения участък от пътя,както и от последвалото
неуправляемо придвижване на същия автомобил до момента,когато пострадалият е
бил затиснат до стената от автомобила.Самият пострадал ищец не е имал
възможност да възприема случващото се пред автомобила,не е могъл и по никакъв
начин да промени скоростта или посоката на движение на автомобила.И наред с
това,експертизата не изключва възможността произшествието да е настъпило именно
при предприет от ищеца опит да избегне притискането на автомобила и да се
придвижи към източната част на сградата.Предвид изложеното се налага извод за
недоказаност на твърдението на ответника,че ищецът с поведението си е
допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.За да се приеме извод за такъв
принос,следва по категоричен и несъмнен начин да е установено в конкретното
исково производство,че пострадалият със собственото си поведение е създал
условия или улеснил с поведението си настъпването на вредоносния резултат,а в
случая остава само в сферата на гадаенето и вероятността дали е щяло да се избегне
притискането на ищеца от автомобила,ако той не бе скочил от степенката,на която
е пътувал преди настъпването на произшествието.Не е установено с категоричност
и обратното-че ищецът,като е скочил от въпросната степенка и се е разположил до
жилищната сграда,както ответникът твърди,се е поставил сам в невъзможност да
избегне притискането на автомобила.При това положение твърдяното от ответника
съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца остава недоказано,съответно на
което е и неоснователно.Затова правилно първоинстанционният съд е приел в
обжалваното решение,че не е налице съпричиняване от страна на ищеца и че с
оглед на това претендираното обезщетение за неимуществени вреди не следва да
бъде намалявано на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД.
На
следващо място,във въззивната жалба на ответното застрахователно дружество се
поддържа оплакването,че присъденият размер на обезщетението е прекомерно завишен.Това оплакване също е
неоснователно.Както се установява от приложената към първоинстанционното дело
медицинска документария и заключението на комплексната експертиза /част
съдебно-медицинска/,вследствие на процесното ПТП от 01.02.2018 г. ищецът е
получил следните телесни увреждания:счупване на дясната лопатка,счупване на
горното и долното рамо на пубисните кости двустранно,счупване на седалищните
кости двустранно,счупване на 3,4 и 6 ребра в дясно,наличие на въздух и кръв в
дясната половина на гръдната кухина,контузия на десния бял дроб,контузия на
гръдния кош и корема,контузия на главата,разкъсно-контузна рана на
главата.Счупването на дясната лопатка е довело до трайно затрудняване
движенията на десния горен крайник,а счупването на горното и долното рамо на
пубисните кости двустранно,както и счупването на седалищните кости
двустранно,поотделно и по съвкупност,са довели до трайно затрудняване
движенията на двата долни крайните.Счупването на 3,4 и 6 ребра в дясно е довело
до трайно затрудняване движенията на снагата,а наличието на въздух и кръв в
дясната половина на гръдната кухина,наложило и оперативна интервенция,съставлява
разстройство на здравто,временно опасно за живота на ищеца.Контузията на десния
бял дроб е довело до разстройство на здравето,временно опасно за живота,както
се сочи в експертното заключение.Освен това,чрез горните доказателства се установява,че
пострадалият ищец след ПТП е бил приет на лечение в болнично заведение,където е
проведено хирургично лечение чрез торакоцентеза,лечение с медикаменти и
стационарно лечение.След това е бил изпратен в УМБАЛСМ „Н.И.П.“ЕАД-гр.С.,където
е извършено оперативно наместване и метална фиксация на счупените седалищни
кости и счупените срамни кости двустранно.Както се сочи в експертното
заключение,непосредствено след инцидента пострадалият Ш.С. е изпитвал
значителни по сила и интензитет болки и страдания,които постепенно са затихнали
в хода на оздравителния процес,до пълното им изчезване след неговото
приключване,а оздравителният процес е траел около 6-7 месеца,при благоприятен
изход и без настъпването на усложнения в него,за което няма писмени и гласни
доказателства по делото.При определяне на размера на обезщетението всички
гореизложени обстоятелства,касаещи характера и вида на причинените на ищеца телесни
увреждания,както и продължителността на оздравителния период и проведеното
лечение на ищеца във връзка с тези увреждания,са отчетени от първоинстанционния
съд.Наред с това правилно и обосновано същият съд е отчел при определяне
размера на обезщетението,че освен претърпените физически болки и страдания,в
пряка причинно следствена връзка с процесното ПТП,на ищеца са причинени и
фактически,ежедневни неудобства,свързани с характера на описаните травми и
промяната на начина на живот,наложена за протичане на възстановителния
процес.Отчетено е обаче и обратното-че по делото не са ангажирани доказателства
за по-голям от обичайния интензитет на болки и страдания,свързани с такива
травми,като показанията на изслушаната по делото свидетелка /съпруга на
ищеца/,са преценени от първостепенния съд като изключително оскъдни и даващи
представя основно за промяна в начина на живот в периода на възстановяване и
домашно лечение на ищеца,а не и за по-големи или продължителни от обичайните за
такъв вид травми билки и страдания.Взето е впредвид и обстоятелството,че към
момента на настъпване на увреждането,ищеа е на възраст,която не е способствала
за по-бързото му възстановяване без усложнения.Всички изложени
обстоятелства,имащи отношение към определяне размера на обезщетението,се
споделят и от настоящата инстанция и на база тях се налага извод,че
определеното с обжалваното решение обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 65 000 лв. не е занижено и не е определено в разрез с принципа на
справедливост,произтичащ от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.Напротив,настоящата
инстанция счита,че в случая размера на обезщетението,при съвкупна преценка на
относимите към определянето му обстоятелства,би следвало да е по-голям от
този,който първоинстанционният съд е определил,но тъй като въззивна жалба от
ищеца няма за отхвърлената част от иска,то от настоящата инстанция не би могло
да се присъди нещо повече от определеното от първоинстанционния съд.Като краен
резултат,предвид изложеното,въззивният съд приема,че е неоснователно заявеното
от жалбоподателя оплакване,че присъденият с първоинстанционното решение размер
на обезщетението е прекомерно завишен.
Вследствие
на всички изложени по-горе съображения,въззивният съд счита за правилно
първоинстанционното решение в обжалваната част,с която ответникът е осъден да
заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 65 000 лв. и
като такова решението следва да бъде потвърдено в тази му част.
Решението
е обжалвано и в частта,с която ответникът е осъден да заплати на ищеца законна
лихва върху главницата,считано от датата 04.01.2018 г. до окончателното
плащане.В тази част решението е частично неправилно-относно началния момент,от
който е присъдена законната лихва.Всъщност,в мотивите на решението правилно е
прието,че задължението на застрахователя да обезщети възниква или считано от
датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното
събитие по реда на чл.430,ал.1,т.2 от КЗ,или от датата на уведомяване или на
предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице,която от датите е
най-ранна.Съответно на това и законната лихва върху обезщетението се дължи от съответната
по-ранна дата,определена по посочения начин.В решението още е прието
правилно,че в конкретния случай ищецът е предявил застрахователната си
претенция пред застрахователя на датата 26.09.2018 г. и от тази дата следва да
бъде осъден застрахователя да заплати законната лихва върху присъденото
обезщетение.Но неправилно и погрешно първоинстанционният съд е приел,че следва
да присъди лихвата от датата 04.01.2018 г. с аргумент,че това е посочената от
самия ищец дата,от която същият претендира законната лихва и тази дата е
по-късна от горната дата,на която е предявена претенцията на увредения пред
застрахователя.Ищецът действително е претендирал в исковата молба лихвата да му
се присъди от датата 04.01.2018 г.,но това очевидно не е дата,която да е последваща
спрямо датата 26.09.2018 г. и дори е дата отпреди настъпване на самото
застрахователно събитие-процесния пътен инцидент от 01.02.2018 г.Предвид
изложеното и като счита,че лихвата се дължи от датата 26.09.2018 г.,въззивният
съд счита,че първоинстанционното решение следва да бъде отменено като
неправилно в частта,с която е присъдена законна лихва върху главницата за
периода от датата 04.01.2018 г. до датата 26.09.2018 г. и да се отхвърли
искането на ищеца за присъждане на законна лихва за посочения период.А в
частта,с която е присъдена законна лихва върху главницата за периода от
26.09.2018 г. до окончателното плащане,първоинстанционното решение е правилно и
като такова следва да се потвърди в тази му част.
С
оглед изхода на делото пред настоящата инстанция,следва да бъде уважено
заявеното в становището на въззиваемия от 12.05.2021 г. искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от ЗАдв.В тази връзка
въззивният съд отчита и обстоятелството,че в приложения към това становище договор
за правна защита и съдействие от 15.04.2021 г.,сключен между въззиваемия Ш.А.С.
и адвокат Я. Д. Д.,е уговорено безплатно процесуално представителство и защита
по настоящото въззивно дело на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата.Размера на възнаграждението следва да бъде определен съобразно
чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и предвид обжалвамия интерес пред настоящата
инстанция.С оглед на това,дължимият размер на адвокатското възнаграждение по
чл.38,ал.2 от ЗАдв. за осъществена от адв. Я. Д.безплатна защита на въззиваемия
пред настоящата инстанция възлиза на сумата от 2 480 лв.Тази сума следва да се
присъди в полза на посочения адвокат,а заплащането й следва да се възложи в
тежест на дружеството-жалбоподател с оглед неоснователността на подадената от
него въззивна жалба.Тази сума ще се присъди без начислен върху нея ДДС,тъй като
по делото не са представени доказателства за регистрацията на адвоката по
ЗДДС.Заявеното от дружеството-жалбоподател възражение за прекомерност на
претендираните от въззиваеми разноски не следва да се разглежда по същество,тъй
като такова възражение е относимо само към случаите,когато се касае за
уговорено и платено от насрещната страна адвокатско възнаграждение,не и за
случаите,когато е претендирано адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатна адвокатска защита на основание някоя от хипотезите по чл.38,ал.1 от
ЗАдв.
На
дружеството-жалбоподател не следва да бъдат присъждани съдебни разноски за
настоящата инстанция,въпреки отмяната на първоинстанционното решение за част от
периода,за който е присъдена законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди.Това е така,понеже самата претенция за лихвата не е самостоятелен
иск,а разпоредбата на чл.78,ал.3 от ГПК има предвид присъждането на разноски
съобразно отхвърлената част от иска,т.е. съобразно отхвърлената част от
предявен по делото самостоятелен иск.
Мотивиран
от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение №260058 от 06.10.2020 г.,постановено по
т.д.№223/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XII-ти състав,в обжалваната част,с която е
осъден ответника З. „О.“АД-гр.С.с ЕИК. да заплати на ищеца Ш.А.С. сумата от 65
000 лв. обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания от травмите,описани
в диспозитива на решението,всички настъпили в резултат на пътнотранспортно
произшествие,станало на 01.02.2018 г. в с.Д.,обл.П.,по вина на А. Я. К. от гр.К.,Община
Р.,обл.П.,ул.С. 21,при управление на МПС „Х.“,модел „Х.“,с рег.№.,със сключена
застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗАД „ОЗК-З.“ със застрахователна
полица №..,както и в частта,с която е присъдена законна лихва върху главницата
за период от датата 26.09.2018 г. до окончателното плащане.
ОТМЕНЯ
решение №260058 от 06.10.2020 г.,постановено по т.д.№223/2019 г. по описа
на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XII-ти
състав,в частта,с която е присъдена законна лихва върху главницата от 65 000
лв. за периода от датата 04.01.2018 г. до датата 26.09.2018 г.,като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
искането на ищеца Ш.А.С. за начисляване на законна лихва върху претендираната
главница за периода от 04.01.2018 г. до датата 26.09.2018 г.
ОСЪЖДА
З. „О.“АД с ЕИК ..,със седалище и адрес на управление *** да заплати на адвокат
Я. Д. Д. от САК,с ЕГН ********** и със служебен адрес:г***,сумата от 2480 лв.
/две хиляди четиристотин и осемдесет лева/,представляваща адвокатско
възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата за осъществена безплатна
адвокатска защита на въззиваемия Ш.А.С. по въззивно т.д.№224/2021 г. по описа
на Апелативен съд-Пловдив на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за
адвокатурата. Решението подлежи на касационно обжалване пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.