Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 1205
гр. Пловдив, 28.07.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Наказателна
колегия, в открито съдебно заседание на двадесети юли, две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при участието на секретаря Анелия Деведжиева като разгледа
докладваното от съдията АНД № 2350/2020г. по описа на РС- Пловдив, IV- ти наказателен състав, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по повод на жалба,
подадена от Г.Д.П., ЕГН ********** срещу Наказателно постановление № 19-1030-013178
от 19.03.2020г., издадено от Началник група към ОД на МВР-Пловдив, с-р „Пътна
полиция“, с което за нарушаване състава на чл. 140, ал. 1 ЗДвП, на Г.Д.П., ЕГН **********,
на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 ЗДвП му е наложена глоба в размер на 200 /двеста
/лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца.
В жалбата се навеждат
съображения в насока незаконосъобразност на атакувано НП. Сочи се, че при
съставянето на АУАН и издаването на НП са допуснати съществени нарушения,
водещи до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Възразява се, че НП
е издадено без органът да се увери, че за същото деяние не се води или ако се е
водило, то е приключило наказателно производство. Посочва се, че дадената в
АУАН и НП правна квалификация е непълна, тъй като нормата на чл. 140, ал. 1 ЗДвП е типична
бланкетна. Предвид това, то е следвало да се посочи кой е надлежният ред за
регистриране на МПС. След като това не е сторено, то дадената правна
квалификация не отговаря на стандарта за съдържание на АУАН и НП, установен в
чл. 42, т. 5 ЗАНН, съответно чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗАНН. Предвид изложеното, моли
се атакуваното наказателно постановление да бъде отменено в своята цялост.
Претендират се разноски.
В съдебно заседание, жалбоподателят,
редовно призован, не се явява, изпраща упълномощен процесуален представител в
лицето на адв. П.. Поддържа се така депозираната жалба. Излага се становище по
същество на спора.
В съдебно заседание, въззиваемата
страна, редовно призована, не изпраща представител.
Съдът, след като се запозна с приложените по делото
доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери
правилността на атакуваното постановление, счита следното:
Жалбата е подадена в
законоустановения седемдневен срок, считано от връчването на препис от атакуваното
НП ( същото е връчено на 31.03.2020г., а жалбата е входирана на 01.04.2020г.),
произтича от процесуално легитимирана страна, насочена е срещу акт, подлежащ на
самостоятелно обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Относно приложението на процесуалните правила:
Съдът, след запознаване с приложените по дело АУАН и
НП счита, че съставеният АУАН и обжалваното НП не отговарят на формалните
изисквания на ЗАНН досежно тяхното съдържание, тъй като при описание на
нарушението от правна страна не са спазени разпоредбите на чл. 42 т. 5 ЗАНН,
съответно чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗАНН.
В АУАН и НП е приета за
установена следната фактическа обстановка: на 22.09.2019г. около 18.53ч. в с.
Дълго поле, ул. „1-ва“ до № 29 служители при ОД на МВР- Пловдив са констатирали,
че жалбоподателят П. управлява по път, отворен за обществено ползване, собствения
си мотопед марка „Кумко“ с номер на рама *******, без същия да е регистиран. По повод на така извършеното от
жалбоподателя е образувана проверка по преписка в РУ- Хисаря.
Макар и така описаната в АУАН и
НП фактическа обстановка да е съответна на обективната действителност, то както
бе посочено и по- горе, правното описание на нарушението е непълно. Нормата на
чл. 175, ал. 3 ЗДвП, в частта с която запретява управление на МПС, нерегистрирано по надлежен ред, се явява
типична бланкетна норма. В тази й част, съдържанието й следва да се попълни със
съответното препращане към нормативния или подзаконовия нормативен акт, уреждащ
процедурата по надлежното регистриране. Именно и предвид това, за да се счете,
че е налице пълно и точно описание на нарушението от правна страна, е следвало
поне наказващият орган, при съставянето на атакуваното НП, да посочи кой е
редът за регистрация на мотопеда, управляван от жалбоподателя. Съдът,
разполагайки със съответните познания, може да изведе заключение, че надлежен
ще бъде редът, разписан в Наредба № I- 45 от 24 март 2000 г. за регистриране, отчет, спиране
от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и
възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета,
теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни
превозни средства. Подобна правно- аналитична дейност обаче, не може да бъде
възлагана в тежест на жалбоподателя. Именно и предвид това, чл. 42, т. 5 ЗАНН и
чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗАНН изискват пълно, ясно и точно описание на нарушението
от правна страна. Жалбоподателят следва да е наясно с всички елементи на
нарушението, както от фактическа, така и от правна страна, доколкото организира
защитата си, не само по фактическите, но и по правните аспекти на спора.
Поставянето му в положение на неяснота винаги ще води до накърняване правото му
на защита, а оттам и до необходимост от отмяна на атакуваното наказателно
постановление.
На следващо място, съдът счита за
нужно да посочи, че при издаване на процесното наказателно постановление е
накърнен принципът “ne
bis in idem”, изключващ възможността паралелно да се ангажира наказателната и административнонаказателната
отговорност на едно и също лице за едно и също деяние. Във връзка с така извършеното от жалбоподателя на дата
22.09.2019г. е образувано ДП № 209/2019г, по описа на РУ- Хисар при ОД на МВР-
Пловдив, което се е водило за престъпление по смисъла на чл. 345, ал. 2, вр.
ал. 1 НК. Същото е било прекратено с Постановление от 06.07.2020г. на основание
чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, като наблюдаващия прокурор е
приел, че деянието не разкрива признаци на престъпление, доколкото се явява
малозначително ( чл. 9, ал. 2 НК).
Предвид изложеното дотук, то се налага изводът, че е
налице идентитет между деянието, за което е ангажирана отговорността на П. във воденото досъдебно производство и процесното Наказателното постановление.
В актуалната наказателноправна практика и доктрина, безспорно установено е
положението, че едно лице, при идентични факти, не следва да носи едновременно
наказателна и административнонаказателна отговорност. Това е така, тъй като и
двете процедури предвиждат санкция ( която сама по себе си е с репресивен
характер ) и като крайна цел са насочени към постигане на поправително-
превъзпитателен ефект спрямо дееца. Тоест, недопустимо е паралелното протичане
на две санкционни производства ( или тяхното дублиране). Същевременно,
реализирането на наказателната отговорност винаги е с преимущество пред
административнонаказателната ( арг. от чл. 33 от ЗАНН). Следва да се отбележи, че
прокурорът може да прецени, че извършеното не разкрива признаците на престъпление,
тъй като поради ниската степен на обществена опасност, деянието представлява
административно нарушение. При това положение, той ще прекрати наказателното
производство и ще изпрати материалите на наказващия орган за произнасяне. Едва
след влизане в законна сила на постановлението на прокурора за прекратяване на
наказателното производство, то наказващият орган би могъл да издаде наказателно
постановление, при наличието на предпоставките за това.
Предвид гореизложените принципни
съображения, след
като са били
налице данни, че за извършеното от П. се
води досъдебно производство, то напълно недопустимо е при все още висящо
наказателно производство, наказващият орган да издаде НП за същото деяние. В
конкретния случай, към датата на издаване на атакуваното НП (19.03.2020г.), то все още се е
провеждало наказателно производство, което е било прекратено едва на 06.07.2020г. ( видно от информацията,
постъпила от РП- Пловдив- л. 36 от съд. пр.). Издаденото наказателно
постановление по своето същество представлява правораздавателен акт- с него се
ангажира отговорността на нарушителя, като държавен орган взема официална
позиция в насока извършване на дадено нарушение, неговият автор и вината му.
Предвид това, то недопустимо в процесуалноправен аспект е, при висящо досъдебно
производство за същото деяние, наказващият орган да издаде наказателно
постановление и да се произнесе по отговорността, преди това да е сторил
прокурорът. Обстоятелството,че няколко месеца след издаване на процесното НП,
наблюдаващият прокурор е прекратил наказателното производство не е в състояние
да санира допуснатото нарушение. Това разбиране е в унисон и със задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение
№ 3 от 2015г. на ОСНК на ВКС. В мотивната част на цитираното тълкувателно решение
изрично е обсъдена като неправилна практиката да се образуват и провеждат
административнонаказателни производства спрямо нарушители, въпреки наличието на
образувани за съответните деяния наказателни производства ( л. 15, абз. 2- ри
).
В светлината на изложеното
дотук, следва да се акцентира и върху принципното положение, че в случаите, при
които състави на административни нарушения се дублират със състави на
престъпления (какъвто е и процесният), то административнонаказващият орган, преди
да се произнесе, следва да изчака преценката на прокурора дали съответният случай
разкрива белезите на престъпление по особената част на Наказателния кодекс. В
противен случай, се стига до недопустим резултат, при който наказващият орган,
на практика „изземва“ правомощията на прокурора и сам преценява, че деянието не
съставлява престъпление, а административно нарушение ( както на практика се е случило
в процесния казус).
Предвид изложеното и доколкото
съдът констатира, че при съставянето на АУАН и НП са допуснати съществени
нарушения, опорочаващи административнонаказателното производство, то
атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено в своята цялост.
По разноските:
Съобразно разпоредбата на чл. 63,
ал. 3 ЗАНН, в съдебните производства, развиващи се по реда на посочения закон,
страните имат право на присъждане на разноски по реда на
Административнопроцесуалния кодекс / АПК/. От своя страна, чл. 143, ал. 1 АПК
разпределя отговорността за разноски в хипотезата, при която оспорваният акт е
отменен. Процесният случай е именно такъв, предвид което и съобразно изхода по
делото, ОД на МВР- Пловдив, следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя Г.Д.П.
разноски за процесуално представителство. Съобразно представения по делото
договор за правна защита и съдействие ( л. 6), договореният и изплатен хонорар
от въззивника възлиза на сумата от 400 лв. ( включващи 100 лв. за изготвяне на
жалбата и 300 лв. за процесуално представителство). Същевременно, с изпратената
по делото молба- становище / л. 1/, въззиваемата страна е релевирала възражение
за прекомерност на адвокатския хонорар и е поискала редукцията му до минимума,
разписан в Наредба № 1 от 2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
Съгласно трайната съдебна
практика, в случай на реално заплатено от клиента адвокатско възнаграждение
(какъвто е и процесният случай), меродавна е редакцията на Наредбата към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, респективно уговаряне
на дължимото възнаграждение (Решение №
9779 от 21.07.2017 г. по адм. д. № 9012/2016 на Върховния административен съд,
Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. д. № 4087/2016 на Върховния
административен съд, Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. д. № 14588/2018 на
Върховния административен съд). В тази връзка следва да се съобрази, че
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. създава императивна забрана за заплащане за
адвокатски услуги на суми по-ниски от определените в Наредбата в зависимост от
вида дело. Тази забрана е гарантирана и със съответната дисциплинарна
отговорност за адвоката, който я наруши. В този смисъл гражданите желаещи да се
ползват от адвокатска защита са обвързани да заплатят възнаграждение в размер
на минимално предвиденото в Наредбата към момента на сключване на договора за
адвокатска защита и съдействие. В случай, че това възнаграждение е реално
заплатено, то представлява за тях пряка и непосредствена вреда, за която следва
да бъдат репарирани. Предвид това, последващи промени в размера на минималните
размери, предвидени в Наредбата, не биха могли да имат действие за
жалбоподателя. От гореизложеното следва, че макар и към настоящия момент да е
отменена редакцията на Наредбата, предвиждаща минимално адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева, към момента на сключване на договора- 31.03.2020г.,
тя е била действащо право и обуславя в конкретния случай минимален размер за
адвокатска защита и съдействие, включваща процесуално представителство в размер
на 300 лева (съобразно чл. 18, ал. 2 от Наредбата).
В тази връзка следва да се
маркира обстоятелството, че двете алинеи на чл. 18 от Наредбата съществуват в
условията на алтернативност, като в зависимост от особеностите на конкретния
случай се дължи адвокатско възнаграждение само по една от тях, но не и по
двете. Приложното поле на чл. 18, ал. 1 от Наредбата е когато защитата и
съдействието на адвоката се е изразило само в изготвяне на жалбата, но не и в
процесуално представителство. Чл. 18, ал. 2 от Наредбата е приложим когато
освен, че е изготвил жалбата, адвокатът е осъществил и процесуално
представителство в открито заседание.
Това намира своето отражение и в доста по- високия размер на минимално дължимия
хонорар- 300 лв. Тоест, след като в случая един и същ адвокат е изготвил
жалбата и е оказал процесуално представителство, то се дължи само
възнаграждението по ал. 2, а не и двете възнаграждения по ал. 1 и ал. 2 на чл.
18 от Наредбата. Дейността по процесуално представителство, защита и съдействие
е единна и включва в себе си, както изготвяне и входиране на жалбата (което
поставя начало на процедурата по обжалване), така и самото представителство в
открито съдебно заседание. Аргумент в подкрепа на това становище е и самата
езикова конструкция на нормата на чл. 18, ал. 1 от Наредбата- „за изготвяне на жалба срещу наказателно
постановление без процесуално представителство…“. Тоест, нормата на чл. 18,
ал. 1 от Наредбата е приложима в хипотеза, при която адвокатът единствено е
изготвил жалбата.
В подкрепа на гореизложеното
становище, е практиката на Върховен
административен съд- Решение № 7709 от
19.06.2017 г. по адм. д. № 4087/2016 на Върховния административен съд, Решение
№ 16273 от 27.12.2018 г. по адм. д. № 10321/2018 на Върховния административен
съд,Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. д. № 14588/2018 на Върховния
административен съд. В този смисъл е и практиката на Административен съд-
Пловдив по касационни дела- Решение № 870
от 27.05.2020 г. по к. адм. н. д. № 442 / 2020 г. на XXIV състав на
Административен съд – Пловдив, Решение № 616 от 10.03.2020 г. по к. адм. н. д.
№ 237 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив и
преобладаващата практика на Административен съд- Пловдив по първоинстанционни
дела- Решение № 422 от 14.02.2020 г. по
адм. д. № 3894 / 2019 г. на XII състав на Административен съд - Пловдив,
Решение № 465 от 18.02.2020 г. по адм. д. № 3859 / 2019 г. на II състав на
Административен съд - Пловдив, Решение № 694 от 10.04.2020 г. по адм. д. № 3907
/ 2019 г. на XXVIII състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 976 от
15.06.2020 г. по адм. д. № 413 / 2020 г. на XXIX състав на Административен съд
- Пловдив,Решение № 947 от 08.06.2020 г. по адм. д. № 223 / 2020 г. на X състав
на Административен съд - Пловдив,
Решение № 711 от 13.04.2020 г. по адм. д. № 48 / 2020 г. на XII състав
на Административен съд – Пловдив.
По изложените съображения, в
полза на жалбоподателя срещу ОД на МВР- Пловдив се поражда право на разноски в
размер на 300 лева, като за разликата над 300 лева, до пълния претендиран
размер от 400 лева, претенцията му е неоснователна. Съдът счита за нужно да
посочи и че настоящият казус не разкрива правна и фактическа сложност, която би
обусловила заплащане на възнаграждение над минимума, установен в Наредбата към
датата на договаряне на дължимия хонорар.
Допълнително, в рамките на
настоящото производство, с РКО е изплатена на св. Т. / актосъставител/ от
бюджета на съда, сума в размер от 15 лева, възмездяваща сторените от него пътни
разходи във връзка с явяването му за разпит. Предвид това и съобразно изхода по
делото, то ОД на МВР- гр. Пловдив следва да бъде осъдена да заплати по сметка
на РС- Пловдив, в полза на бюджета на съдебната власт, сума в размер от 15 /
петнадесет/ лева.
Така мотивиран и на основание чл.
63, ал. 1 ЗАНН, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 19-1030-013178 от
19.03.2020г., издадено от Началник група към ОД на МВР- Пловдив, с-р „Пътна
полиция“, с което за нарушаване състава на чл. 140, ал. 1 ЗДвП, на Г.Д.П., ЕГН **********,
на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 ЗДвП му е наложена глоба в размер на 200
/двеста /лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от шест месеца.
ОСЪЖДА ОД на МВР- гр. Пловдив да заплати в полза на Г.Д.П., ЕГН
**********, сума в размер от 300 /триста/ лева, представляваща сторени от последния
разноски за процесуално представителство.
ОСЪЖДА ОД на МВР- гр. Пловдив да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на РС- Пловдив, сума в размер от 15 /петнадесет/
лева, представляваща сторени от съда разноски във връзка с разглеждането на
делото в настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Административен съд-
гр. Пловдив в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му, по реда на гл. XII АПК и на касационните основания, разписани в НПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п.
Вярно с
оригинала.
Т.К.