Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 02.03.2020 Град КАРЛОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори граждански състав
На трети февруари две хиляди и двадесета
година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: ЦВЕТАНА ЧАКЪРОВА
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 232 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, вр. с
чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.535 от ТЗ, предявен от Т.Г.Б., ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез
пълномощника си адв. С.П.-К. против Р.З.Д., ЕГН **********,***.
Ищцата твърди, че предоставила на
ответника сумата от 50 000 лв., за което бил издаден от него на 29.04.2013 г.
Запис на заповед без протест и без предявяване, с нотариална заверка на подписа
с peг. № 3937/29.04.2013 г. на нотариус Т. Р. - с peг. № 517 на Нотариалната
камара, с район на действие – PC К., с който съшият се задължил неотменимо и
безусловно да ѝ плати лично или на нейна заповед сумата от 50 000 лв., с
падеж на плащане 31.12.2014 г.
Тъй като издателят на заповедта не ѝ
платил сумата на падежа, тя подала заявление по чл. 417, т. 9 от ГПК и със
Заповед за изпълнение № 47/23.02.2015 г., постановена по ч. гр. дело № 137/2015
г. по описа на К. р. с., I гр. състав, било разпоредено същият да ѝ
заплати сумата от 50 000 лв., дължима по издадения запис на заповед от
29.04.2013 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението – 23.02.2015 г., до окончателното плащане, както и направените в
заповедното производство разноски.
В срока по чл. 414 от ГПК постъпило
възражение от ответника срещу издадената заповед за изпълнение, поради което и
на основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК във връзка с чл.
124, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 535 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, ищцата предявила
установителен частичен иск срещу ответника, по който било образувано гр. дело №
562/2015 г. по описа на К. р. с.. С влязло в сила на 19.06.2018 г. Решение №
287/28.07.2016 г., постановено по гр.
дело № 562/2015 г. по описа на К. р. с., трети граждански състав, било признато
за установено по отношение на ответника, че ѝ дължи сумата от 25 000 лв.
– частично дължима по издаден Запис на заповед от 29.04.2013 г., целият за
сумата от 50 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението - 23.02.2015 г., до окончателното изплащане, за която сума е
издадена Заповед № 47/23.02.2015 г. за незабавно изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 137/2015 г. по описа на К. р. с.,
като са присъдени и разноските, направени от ищцата в заповедното и в исковото
производство.
След влизане в сила на съдебното решение,
с Разпореждане № 5407/05.07.2018 г., постановено по ч. гр. дело № 137/2015 г.
по описа на К. р. с., първи граждански състав, влязло в сила на 31.07.2018 г.,
била обезсилена частично издадената по същото Заповед № 47/23.02.2015 г. за
незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и издадения във
връзка с това изпълнителен лист от 23.02.2015 г., в частта относно
разпореждането длъжникът Р.З.Д. да ѝ заплати сума в размер на 25 000 лв.,
представляваща дължима главница. За тази сума ищцата твърди, че подала
заявление по чл. 417 от ГПК, по което била издадена Заповед № 804/15.10.2018 г.
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК,
постановена по ч. гр. дело № 1441/2018 г. по описа на К. р. с., II гр. състав,
с която било разпоредено Р.З.Д. да ѝ заплати сумата от 25 000 лв.,
представляваща задължение по запис на заповед, издаден на 29.04.2013 г., сумата
от 500.00 лв. – за платена държавна такса, и сумата от 870.00 лв. – за
адвокатско възнаграждение. Срещу издадената заповед за изпълнение постъпило от
длъжника възражение по чл. 414 от ГПК. Със съобщение от 23.01.2019 г. по ч. гр.
дело № 1441/2019 г. на РС К., втори граждански състав, получено от ищцата на
25.01.2019 г., съдът ѝ указал на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК за
възможността да предяви иск за вземането.
С
оглед изложеното за ищцата бил налице правен интерес от подаване на настоящата
искова молба.
Ищцата моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че ответникът ѝ дължи сумата от 25 000 лв.,
частично дължима по издаден запис на заповед от 29.04.2013 г., за която сума е
издадена Заповед № 804/15.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановена по ч. гр. дело № 1441/2018 г.
по описа на К. р. с.. Претендират се и разноските по делото, включително и
направените в заповедното производство.
Ответникът, представляван от адв. Щ.Ц., оспорва
иска.
На първо място, ответникът се позовава на изтекла
погасителна давност. Твърди, че искова молба по чл. 422 ГПК има като правни
последици прекъсване на погасителната давност на основание чл. 116, б. „б” ЗЗД.
По силата на чл. 422, ал. 1 ГПК погасителната давност се считала прекъсната от
датата на подаване на заявлението в заповедното производство – т. 9 от ТР от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. По различен начин обаче
стоял въпросът за погасителната давност относно непредявената част от вземането
при предявен частичен иск и при направено общо възражение по реда на чл.414 от ГПК за цялата сума от длъжника какъвто е настоящия казус.
Твърди, че основния принцип на института на
погасителната давност е, че нейните правни последици настъпват като санкция за
бездействащия кредитор. При предявяването на частичен иск по чл. 422 ГПК в
случаите когато той не съответства по своята цена на размера на направеното
възражение от длъжника, както било в настоящия случай, няма да е налице
хипотеза на активни действия по защита на цялото вземане на кредитора,
претендирано в заповедното производство. В непредявения размер на вземането в
исковата молба заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, и
изпълнителния лист ще бъдат обезсилени от съда – арг. от чл. 415, ал. 2 ГПК,
както било и сторено. Според ответника причината за това ще е невъзможността да
се докаже пред съда упражняване на пълна и съразмерна по обем съдебна защита
спрямо предявеното възражение от длъжника, с което се отрича съществуването на
вземането. Кредиторът по своя преценка ще се е отказал да действа, да търси
защита на част от своето вземане. С оглед на това и при наличието на принципа
на погасителната давност, че бездействащият кредитор се санкционира и за него
давността тече, задавал се логичният въпрос трябва ли да бъде поощрявано това
бездействие на кредитора, признавайки се правната последица на спиране на
погасителната давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД за непредявената
част от вземането? Отговорът според ответника трябва да е отрицателен. Счита,
че за непредявената част от вземането с иска по чл. 422 ГПК погасителната
давност не спира на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД, защото следва да се
даде преимущество на основния принцип на института на погасителната давност, че
нейните правни последици настъпват като санкция за бездействащия кредитор. В
общата хипотеза на исково производство кредиторът е стимулиран да действа с
прекъсване на погасителната давност при предявяване на исковата молба, както и
с нейното спиране по време на висящността на съдебния процес.
Твърди, че в хипотезата, когато е налице документ по
чл. 417, т. 9 ГПК – вземане по запис на заповед, менителница или приравнена на
тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея, и
направено възражение от длъжника, тогава принудителното изпълнение се спира по
силата на закона. За предявената част от вземането кредиторът няма да може да
действа и съответно за него давност няма да тече, но по отношение на
непредявената част от вземането той бездейства. Важен бил принципът: може ли
кредиторът да действа, за неговото вземане погасителната давност тече. С оглед
на това се налагал изводът, че погасителната давност не спира да тече по време
на съдебния процес по установяване на вземането, ако кредиторът е можел да
действа в рамките на висящото изпълнително производство и не е сторил това.
Според ответника, когато предявява частичен иск,
ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното право. Нямало
законен довод, който да подкрепи разширяването на въздействието на
предявяването на частичен иск и върху останалата част от правото, която не е
въведена като предмет на делото. Нормата на чл.116, б. „б” от ЗЗД следвало да
се тълкува стриктно, защото въвеждала изключения от правилото за непрекъснато
течене на давността и имало изчерпателно изброяване. Поради това, предявяването
на частичен иск и неговото уважаване не спирало, и не прекъсвало давността за
останалата част от вземането, която не е предмет на делото. Съгласно т.18 ТР
1/2000 ОСГК, със СПН се ползува само решението по отношение на спорното
материално право, въведено с основанието и петитума на иска, като предмет на
делото. Съгласно мотивите на т.1 ТР №1/200 1г. на ОСГК в предмета на частичния
иск не се включва тази част от твърдяното вземане, която надвишава размера, за
който се отнася петитумът на иска.
Ответникът твърди, че прекъсването на погасителната
давност с предявяването на иск или възражение е поставено под условие: наличие
на влязло в сила решение, с което те са уважени. В обективните предели на СПН
на решението, с което частичния иск е уважен, се включвало вземането само в
частта, за която искът или възражението са били предявени и уважени. Тази част
от вземането, която надвишава този размер, оставала извън тези предели. Законът
не предвиждал прекъсване на погасителната давност за вземане, което не е било
предмет на влязло в сила решение.
Сочи, че разпоредбата на чл.116, б. „б“ от ЗЗД
предвижда като основание за прекъсване на давностният срок предявяването на
иск. Понятието частичен иск нямало изрична правна уредба. В съответствие с
диспозитивното начало в гражданския процес неговият предмет се определял от
търсената защита. Спиране и прекъсване следвало да има само относно спорното
право, т. е. правото, с което съдът е сезиран, и за което трябва да се
произнесе с решение. Именно относно това спорно право носителят му е проявил
активност, докато за непредявената част било налице бездействие. В този смисъл
били изложените мотиви в Решение № 610 от 09.12.2008 г на ВКС по т. дело №391/2008
г . постановено по реда на чл.290 ГПК: „…Съобразно
изложеното, ВКС-I т.о. приема за правилна практиката, че предявяването на
частичен иск нито спира, нито прекъсва погасителната давност за останалата част
от цялото вземане …“
Ответникът твърди, че в настоящият казус процесният
Запис на заповед за сумата от 50 000 лв. е издаден на 29.04.2013 г. с падеж на
31.12.2014 г. Давностния срок по Записа на заповед е изтекъл на 31.12.2017 г. а
настоящият иск е предявен на 12.10.2018г. от ищцата (от датата на подаденото
ново Заявление по чл. 417 ГПК), което било след изтичане на давностния срок.
Алтернативно, в случай, че се приеме, че не е
изтекъл давностният срок, ответникът излага следните възражения срещу
предявения иск:
Оспорва твърдението в исковата молба, че ищцата е
предоставила заем на ответника в размер на 50 000 лв., част от които са предмет
на настоящата искова претенция и се претендират като дължими по силата на
заемно правоотношение, без обаче да е посочен вида на каузалната сделка.
Записът на заповед от 29.04.2013 г. бил издаден във връзка с водени
предварителни разговори за сключване на договор за заем за сумата от 50 000 лв.
Поради обстоятелството, че ищцата не била в състояние сама да осигури
договаряната сума, нотариално завереният Запис на заповед бил необходим
предварително като гаранция пред нейни приятели, за да ги убеди да осигурят
сумата. Едва след това, съгласно постигнатата договореност, е трябвало да бъде
подписан и самият договор за заем и предадена заемната сума по банков път
съгласно нормативните изисквания за суми над 15 000 лв. Впоследствие
договор за заем не бил подписван с ищцата и не били предавани от нея на
ответника каквито и да е парични суми. С оглед твърдението на ищцата, че сумата
от 50 000 лв. е дадена назаем, било очевидно, че Записът на заповед е издаден с
обезпечителна функция, да обезпечи бъдещ заем. Според ответника, в това си
качество, вземането по запис на заповед, в отношенията между издател и поемател
ще има акцесорна стойност и възникването и съществуването му ще е предопределено
от съществуването на валиден фактически състав, от който произтича каузалната
претенция. По необходимост в такава хипотеза следвало да се установи каузалното
правоотношение и неговото съдържание, за което от ищцата нямало представени
доказателства.
На следващо място, в подаденото на 12.10.2018 г. от
ищцата ново Заявление по чл. 417 от ГПК и образувано ч. гр. д. № 1442/2018г. по
описа на PC-К., II гр. състав, и издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 804/15.10.2018 г., не
било посочено каузалното правоотношение, което твърди ищцата в исковата молба.
Според ответника предметът на иска по чл.422 от ГПК е обусловен от издадената
заповед за изпълнение, а в заповедното производство заявителят следва да посочи
основанието на притезанието, размера и страните. Нужно било да има идентичност
между претенциите в тези две производства – по основание, размер и страни.
Искът по чл. 422 ГПК трябвало да има за предмет съдебното установяване на
вземане, идентично със заявения в заповедното производство дълг. Сочената
идентичност представлявала изискване, процесуална предпоставка, както за
редовността на иска, респективно за надлежното сезиране на съда, така и за
допустимостта на предявената претенция. В производството по реда на чл.422 ГПК
не намирали приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК – за
изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от
което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение. Налице било
разминаване в обстоятелствата, от които се твърди да произтича вземането,
посочени от заявителя в подаденото заявление по чл.417, впоследствие, отразени
в заповедта за изпълнение и тези, наведени в исковата молба и уточненията към
нея. В първите се сочело, че вземането представлява непогасено задължение по
Запис на заповед, а в исковия процес се заявява, че вземането било за дадени назаем
50 000 лв., за което бил издаден Запис на заповед, а такъв договор не
съществувал. Разликите били значителни, доколкото се касаело за противоречиви и
несъвпадащи твърдения, неизменна част от фактическия състав на претенцията.
Изводът, който следвал е, че основанието на вземането, чието установяване се
иска по настоящото дело, не съвпада с това, за което е било поискано издаването
на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Моли иска да бъде отхвърлен и да му се присъдят
разноските по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По допустимостта:
Искът е допустим, а възражението за изтекла погасителна давност,
направено с отговора на исковата молба, касае неговата основателност. От
приложеното ч. гр. д. №1441/2018 г. по описа на РС К. е видно, че по заявление
на Т.Г.Б. е била издадена Заповед №804/15.10.2018 г., с която е било
разпоредено длъжникът Р.З.Д. да ѝ заплати сумата 25 000 лв. (двадесет и пет
хиляди лева), както и разноските в заповедното производство 500.00 лв.
(петстотин лева) – за платена държавна такса и 870.00 лв. (осемстотин и
седемдесет лева) – за адвокатско възнаграждение. В заповедта е посочено, че вземането
произтича от издаден в полза на кредитора запис на заповед от 29.04.2013 г. в
размер на 50 000 лева, с падеж 31.12.2014 г., който е редовен от външна страна
и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане на кредитора против длъжника.
В срока по
чл.414 от ГПК длъжникът (ответник) Р.З.Д. е възразил срещу заповедта, а кредиторът
(ищец) Т.Г.Б. е предявила настоящия иск за установяване на вземането си в
законовия едномесечен срок. Налице е
правен интерес за ищеца от предявяването на исковата претенция, обусловен от правото
му да иска в качеството си на поемател на запис на заповед от издателя на
ценната книга плащане на сумата по
менителничния ефект.
По основателността:
Исковата претенция, предмет на настоящото дело,
черпи своето правно основание от разпоредбите на чл.415, ал.1, във вр. с
чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 535 ТЗ. Предмет на делото при предявен
установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед
за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК (нова т.10 – изм. ДВ, бр.100 от 2019 г.) е
съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Ищецът – кредитор следва
да докаже вземането си, основано на менителничен ефект – съществуването на
редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение – т. 17 от ТР
№4/2013 ОСГТК. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от
издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с
което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на ценната
книга. В тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и
каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава
твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед. Ответникът в качеството си
на издател носи тежестта за главното и пълно доказване на релевираните от него
менителнични възражения – арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 465 ТЗ.
С оглед възражението за изтекла
давност, в тежест на ищеца е да установи обстоятелства, довели до спирането или
прекъсването на предвидената в закона погасителна давност.
Не е спорно, както и се установява от формата и
съдържанието на записа на заповед приложен в оригинал по ч. гр. д. №1441/2018
г. по описа на РС К., че същият съдържа предвидените в чл. 535 от ТЗ реквизити,
както следва: наименованието „запис на заповед“ в текста на документа на езика,
на който е написан; безусловно обещание да се плати определена сума пари;
падеж; място на плащането; името на лицето, на което, или на заповедта на
което, трябва да се плати; дата и място на издаването; подпис на издателя.
Записът на заповед е и нотариално заверен, което обстоятелство не е и
предвидено в закона, но е такова подчертаващо неговата автентичност. От страна на
ответника не се оспорва автентичността на документа, както и неговото
съдържание (истинността му). С оглед изложеното съдът счита, че процесният
запис на заповед, издаден на 29.04.2013 г. отговаря на изискванията относно
формата, установени в разпоредбата на чл.535 от Търговския закон, т. е. същият
представлява редовен от външна страна документ, като формално удостоверява и
търсеното вземане.
Основното възражение на ответника е за изтекла
погасителна давност за предявяване иска.
Възражението е направено в писмения отговор, поради което съдът следва
да се произнесе най-напред по това възражение, тъй като уважаването му е
свързано с отхвърляне на иска, без да бъде разглеждан по същество.
Давността е период от време, с изтичане на който
законът свързва погасяването на правото на иск за защита на права, които лицето
е могло, но не е упражнило в течение на същия период от време. Давността не
прекратява съществуването на самото право, а погасява само правото за неговата
защита по съдебен ред. Затова, ако някой изпълни свое задължение, погасено по
давност, не може обратно да иска изпълненото. Съдилищата обаче не следят
служебно за давността. Тя се взема предвид само по възражение, направено от
насрещната страна. Ако възражението се направи и бъде доказано, искът следва да
се отхвърли като неоснователен именно, защото е погасен по давност, т. е. той е
просрочен.
Съобразно разпоредбата чл.531, ал.1 във вр. чл.537
от ТЗ исковете по записа на заповед срещу издателя се погасяват с тригодишна
давност от падежа. Съгласно чл.486, ал.1, т.1 във вр. чл.487, ал.1, изр.1 от ТЗ, падежът на менителницата може да бъде на предявяване /менителницата на
предявяване е платима с предявяването ѝ/. Вземането срещу издателя на
запис на заповед се погасява с изтичането на тригодишна давност и в случая,
когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл.417, т.9 от ГПК, но не е предприел действия по принудително изпълнение на сумата по записа
в продължение на 3 години от уважаване на молбата му. Същевременно, с
разрешението по т.14 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК се приема, че подаването на
молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание не
представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на
чл.116, б. „в” от ЗЗД и не прекъсва давността за вземането.
Преценявайки възражението на ответната страна, по
общото правило на чл.235, ал.3 ГПК, настоящият съдебен състав взе предвид
всички факти, които са от значение за спорното право, както следва:
Процесният Запис на заповед за сумата от 50 000 лв.
е издаден на 29.04.2013 г. и е с падеж на 31.12.2014 г. Давностния срок по
Записа на заповед изтича на 31.12.2017 г., но същият е прекъснат на 23.02.2015
г., когато е подадено заявление от поемателя Т.Б. по реда на чл.417 ГПК.
Образувано е ч. гр. д. №137/2015 г. и е издадена Заповед №47/23.02.2015 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК за
сумата от 50 000 лева. Въз основа на заповедта е издаден изпълнителен лист от
23.02.2015 г..
След направено възражение от длъжника по ч. гр. д.
№137/2015 г. Р.Д., на 08.06.2015 г. кредиторът Т.Г. Б. е предявила установителен иск по чл.422 ГПК против Р.З.Д. за сумата от 25 000 лева, частично дължима по издадения Запис на заповед от
29.04.2013 г., за която сума е издадена Заповед №47/23.02.2015 г. за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, постановена по ч.
гр. д. №137/2015 г. по описа на РС К.. Искът е бил уважен, като постановеното
по гр. д. № 562/2015 г.по описа на РС К. решение е влязло в законна сила на
19.06.2018 г.
С Разпореждане от 05.07.2018 г. по ч. гр. д.
№137/2015 г. съдът е обезсилил частично издадената Заповед №47/23.02.2015 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за
сумата над 25 000 лева, които не са били предмет на иска по гр. д. №
562/2015 г. по описа на РС К..
Именно остатъка от 25 000 лева се претендира по
настоящото гр. д. №232/2019 г., образувано по иск от 15.02.2019 г., след като
по ч. гр. д. №1441/2018 г. по описа на РС К. на 12.10.2018 г. е подадено
заявление и за тази сума е била издадена Заповед №804/15.10.2018 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК –
процесният Запис на заповед за сумата от 50 000 лв. от 29.04.2013 г., с падеж
на 31.12.2014 г.
При така изложените факти съдът намира възражението
за изтекла погасителна давност за основателно.
Както вече се посочи, падежът по Записа на заповед е 31.12.2014
г., а погасителната давност изтича на 31.12.2017 г. Давностният срок е
прекъснат на 23.02.2015 г., когато е подадено заявление от поемателя Т.Б. по
реда на чл.417 ГПК. От тази дата до 12.10.2018 г. – датата на подаване на
заявлението ч. гр. д. №1441/2018 г., е изминал период от време по-дълъг от три
години, като по делото не се установи той да е бил спиран или прекъсван.
Давността, съгласно чл.116, б. „в” от ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по
т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК, се прекъсва от предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. В цитираното
тълкувателно решение примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните
действия, прекъсващи давността – налагане на запор или възбрана, присъединяване
на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане и т. н.;
както и действията, с които давността не се прекъсва – образуването на
изпълнителното дело, изпращане на призовка за доброволно изпълнение, извършване
на справки, изискване на удостоверение за данъчна оценка, проучване на
имущественото състояние на длъжника и др. В случая, първото извършено от ищцата
Т.Б. действие, което е да прекъснало давността за остатъка от 25 000 лева е
12.10.2018 г. – подаване на заявлението по
ч. гр. д. №1441/2018 г. Това действие обаче е предприето след като е
изтекъл тригодишният давностен срок за вземането, който според настоящия
съдебен състав е изтекъл на 23.02.2018 г., като предприетите след тази дата действия
на ищцата нямат значение на прекъсващи давността /в този смисъл е и Решение №
42 от 26.02.2016г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г., IV г. о., ГК, постановено
по реда на чл.290 от ГПК/.
За пълнота следва да се посочи, че предявяването на
частичен иск, както е сторил ищецът на 08.06.2015 г. (и е образувано гр. д. №
562/2015 г. по описа на РС К.), нито
спира, нито прекъсва погасителната давност за останалата част от цялото вземане
(предмет на настоящото дело). Съгласно Решение № 610 от 09.12.2008 г на ВКС по
т. дело №391/2008 г. постановено по реда на чл.290 ГПК: „Когато предявява частичен иск, ищецът въвежда като предмет на делото
само част от спорното право. Няма законен довод, който да подкрепи
разширяването на въздействието на предявяването на частичен иск и върху
останалата част от правото, която не е въведена като предмет на делото. Нормата
на чл.116,б.”б” ЗЗД следва да се тълкува стеснително, защото въвежда изключения
от правилото за непрекъснато течене на давността и има изчерпателно изброяване.
Поради това, предявяването на частичен иск и неговото уважаване не спира и не
прекъсва давността за останалата част от вземането, която не е предмет на
делото. Съгласно т.18 ТР 1/2000 ОСГК, със СПН се ползува само решението по
отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на
иска, като предмет на делото. Диспозитивът на решението представлява източника
на СПН. Мотивите към решението не са част от него. Неправилно е разбирането, че
при уважен частичен иск съдът в последващ процес за останалата част от
вземането ще решава само за размера на иска, но не и за основанието, защото за
него имало вече влязло в законна сила решение. Това е неправилно,защото
фактическите констатации на съда не влизат в законна сила, а в законна сила влиза
заключението, което съдът извежда от субсумирания под правната норма фактически
състав и което намира израз в диспозитива на решението, но не и предпоставките
от които се извежда това заключение. Решението по частичния иск изобщо не може
да произвежда действието на законна сила в следващия процес за останалата част
от вземането.
Съгласно
мотивите на т.1 ТР 1/2001 ОСГК, в предмета на частичния иск не се включва тази
част от твърдяното вземане, която надвишава размера за който се отнася
петитумът на иска.
Прекъсването
на погасителната давност с предявяването на иск или възражение е поставено под
условие: наличие на влязло в сила решение, с което те са уважени. В обективните
предели на СПН на решението, с което частичен иск е уважен, се включва
вземането само в частта му, за която искът или възражението, са били предявени
и уважени. Тази част от вземането, която надвишава този размер, остава извън
тези предели. Законът не предвижда прекъсване на погасителната давност за
вземане, което не е предмет на влязло в сила решение.
Разпоредбата
на чл.116,б.”б” ЗЗД предвижда като основание за прекъсване на давностния срок
предявяването на иск. Понятието частичен иск няма изрична правна уредба. В
съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес неговият предмет се
определя от търсената защита.
Диспозитивното
начало изисква да се даде свобода на лицата да преценяват сами
целесъобразността, дали да търсят целия размер на едно вземане, или част от
него. Понякога предявяването на частичен иск се налага от съображението, че
следващата част от дълга не е още изискуема, а ищецът не желае да предявява иск
за бъдещи вземания. Наложителен е частичния иск, когато съдът е пропуснал да се
произнесе по вземането в неговата цялост и ищецът е пропуснал да поиска съдът
да постанови допълнително решение.
Съдът е
длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и
петитума на иска. Затова е обяснимо защо ЗЗД не взема отношение, дали частичният
иск и неговото уважаване спират и прекъсват давността относно цялото вземане.
Разумно е да се приеме, че спиране и прекъсване следва да има само относно
спорното право, т.е. правото, с което съдът е сезиран и за което трябва да се
произнесе с решение. Именно относно това спорно право носителят му е проявил
активност, докато за непредявената част е налице бездействие“.
С оглед всичко изложено, съдът счита, че искът се
явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. Доколкото не се установи вземането
на заявеното основание, изследване на въведеното каузално правоотношение не е
необходимо.
Предвид
изхода на делото и на основание чл.78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да се
възложи заплащането на направените от ответника разноски. Направено е съответно
искане, представен е списък по чл. 80 ГПК /л.128/, като са налице доказателства
за плащане на адвокатско възнаграждение от 1200 лева /л.34/.
Мотивиран от горното и на основание чл. 422, вр. чл.
415 ГПК, вр. с чл.535, ал.1 ТЗ, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявения от Т.Г.Б., ЕГН: **********,
с адрес: ***, чрез пълномощника си адв. С.П.-К. против Р.З.Д., ЕГН **********,***,
иск за признаване за установено в отношенията между страните, че Р.З.Д. дължи
на Т.Г.Б. сумата от 25 000 лв., частично дължима по издаден запис на заповед от
29.04.2013 г., за която сума е издадена Заповед № 804/15.10.2018 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК,
постановена по ч. гр. дело № 1441/2018 г. по описа на К. р. с .
ОСЪЖДА Т.Г.Б.,
ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на Р.З.Д., ЕГН **********,*** сумата
от 1200.00 лв. /хиляда и двеста
лева/ – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Ц.Ч.