Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 07.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-А въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 13212 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Предмет на
обжалване в настоящото производство е решение № 20236372
от 27.10.2020 г. постановено от СРС, 167 състав, по гр. д. № 127/2020 г., с което съдът е отхвърлил предявения по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от И.А.К. срещу Агенция за с.п. иск с правно
основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 300 лева – обезщетение за
претърпени от ищеца неимуществени вреди от незаконно извършено прихващане от
страна на ответника на 09.08.2019 г. на сумата от 97.50 лева, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
до окончателното плащане.
Подадена е въззивна жалба от ищеца в производството,
чрез адв. Ж., с която съдебният акт се оспорва с доводи за неправилност и
необоснованост. С жалбата се поддържа, че първият съд неправилно е
интерпретирал събраните по делото доказателства, като е приел, че прихващане от
страна на ответника е било правомерно извършено, доколкото в частта, с която в
полза на Агенцията е било присъдено юрисконсултско възнаграждение, решението на
АССГ е било отменено с окончателно решение на ВАС, с което ответникът не се е
съобразил. По изложените в жалбата доводи въззивникът е заявил искане решението
на първоинстанционният съд да бъде отменено, а предявеният иск – уважен за
пълния размер. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв.
Ответникът по жалбата Агенция за с.п. е подал отговор,
с който оспорва същата по подробни изложените доводи. Поддържа, че
производството пред гражданския съд е недопустимо, тъй като същото е образувано
след проведено заповедно производство, каквото било недопустимо срещу държавата,
като се позовава на чл. 519, ал. 2 ГПК. Счита, че спорът не е подведомствен на
гражданския съд, тъй като приложим е чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, съответно
производството е следвало да се развие пред административен съд по реда на АПК.
В тази връзка с отговора е заявен и отвод за недопустимост с оглед висящо
административно производство със същия предмет, както и отвод за сила на
пресъдено нещо, като въззиваемия се позовава се на определение №
3843/12.03.2020 г. по адм.д. № 2604/2020 г. на ВАС. Освен това предявеният иск
бил неоснователен – ищецът драматизирал и преувеличавал факти от действителността,
а по делото останали недоказани заявените с исковата молба неимуществени вреди
и наличието на причинна връзка между последните и действията на служител на ответника.
Възразява се срещу искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза
на представляващия страната с доводи, че адвокатска защита в случая не е била
необходима. Заявено е искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в настоящата фаза на производството.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид
наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема за установено следното от фактическа
страна:
Безспорно между
страните по делото, а и това се установява от приетите в хода на съдебното
дирене пред СРС писмени доказателства е, че с решение № 7155/30.11.2018
г. по адм.д. № 2363/2018 г. по описа на АССГ е уважен предявеният от
И.А.К. срещу Агенция за с.п. иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за
сумата от 200 лева - обезщетение за
неимуществени вреди в следствие на отменена заповед № 91-ЗСП-928/26.11.2015 г.
на директора на Дирекция „СП – Люлин“, ведно със законната лихва от 12.12.2017
г. до плащането, като искът е отхвърлен за разликата над уважения до пълния
предявен размер от 500 лева. С това решение К. е бил осъден да заплати на
Агенция за с.п. сумата от 97,50 лева – юрисконсултско възнаграждение за
производството пред този съд.
Не е спорно също
така, че с неподлежащо на обжалване решение № 9416/19.06.2019 г. по адм.д.
№412/2019г. по описа на ВАС, прието като писмено доказателство по делото, приложено
към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, съдържащо
се и в кориците на служебно представеното копие на това производство, решение №
7155/30.11.2018 г. по адм.д. № 2363/2018 г. по описа на АССГ е отменено в
частта, с която И.А.К. е бил осъден да заплати на Агенция за с.п. юрисконсултско
възнаграждение в размер на 97,50 лева и искането за присъждане на такова е
оставено без уважение.
Със заявление,
прието при ответника с вх. № 94И-00-0081/12.07.2019 г., ищецът е представил
издадения в негова полза по административното дело изпълнителен лист от
10.07.2019 г. за присъденото му обезщетение за неимуществени вреди в размер на
200 лева, ведно със законната лихва от 12.12.2017 г. до окончателното плащане.
С писмо, изх. №
94И-00-0081/09.08.2019 г., подписано от изпълнителния директор на Агенцията за с.п.,
адресирано до ищеца, позовавайки се на решение № 7155/30.11.2018 г. по адм.д. №
2363/2018 г. по описа на АССГ, в отменената с решението на ВАС част относно
юрисконсултско възнаграждение в размер на 97,50 лева и на чл. 103 ЗЗД,
ответникът е уведомил ищеца, че счита тази сума за изискуема и ликвидна и че
извършва прихващане с дължимата на ищеца по силата на същото съдебно решение
сума /обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 лева, ведно със
законната лихва от 12.12.2017 г. до окончателното плащане/.
На 07.08.2019 г.
ответникът е превел на ищеца сумата от 136 лева, като основание за плащането е
посочено „ИЛ 10.07.19 г.“.
В хода на
съдебното дирене, проведено пред първия съд, са представени следните официални
документи, свидетелстващи за здравословното състояние на ищеца:
-
Експертно решение
№ 0613/22.03.2016 г. на ТЕЛК за общи
заболявания София – град, по силата на което ищецът е бил преосвидетелстван със
71 % трайно намалена работоспособност за срок от три години с водеща диагноза:
параноидно разстройство на личността. Определени са били като противопоказни за
ищеца условия на труд такива със значително нервно психическо напрежение.
Експертната комисия е констатирала, че освидетелстваният е емоционално лабилен,
кверулантен с параноидна нагласа, дисхармонична личностова структура, влияеща
на поведението му;
-
Експертно решение
№ 0579/26.02.2019 г. на ТЕЛК при IV МБАЛ, II с-в, за
преосвидетелстване на ищеца, с което му е била определена 50 % трайно намалена работоспособност
за срок от три години с поставена водеща диагноза: параноидно разстройство на
личността. При прегледа експертите са установили у освидетелствания личностово
разстройство, характеризиращо се с подозрителност, кверулантност, емоционална
нестабилност. Психичният статус на лицето е оценен като вътрешно напрегнат,
охотно контактен, ориентиран всестранно, формално критичен, емоционално лабилен,
с кверулантно ориентиран мисловен процес и параноидна нагласа, дисхармонична
личностова структура.
-
Експертно решение
№ 0842/15.05.2019 г. на НЕЛК, специализиран състав по психични и вътрешни
болести, с което е констатирано, че не са били обсъдени и оценени всички
заболявания, с оглед което последното постановено решение е отменено с указания
ТЕЛК да извърши ново освидетелстване като обсъди и оцени всички установени при
освидетелствания заболявания.
При така
установената фактическа обстановка въззивният съд намира от правна страна
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Неоснователни са заявените с отговора на въззивната жалба отводи за
недопустимост на исковата претенция на ищеца и на развилото се въз основа на
същата исково производство пред гражданския съд.
Липсват процесуални
ограничения, по силата на които за заявителя да е налице забрана да предяви
вземането си по реда на заповедното производство, подавайки заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В конкретния случай се
претендира вземане, произтичащо от непозволено увреждане от действията на лица,
на които ответникът е възложил работа. Независимо от качеството на страната на
държавна институция, същата разполага с процесуална легитимация да бъде длъжник
в заповедното производство, респективно ответник в исковото производство след
оспорване на издадената заповед за изпълнение. Неотносимо в случая се явява
позоваването на разпоредбата на чл. 519, ал. 2 ГПК с оглед предмета на спора и
етапа, на който производството се намира. По
реда на чл. 410 ГПК не се допуска предварително изпълнение на издадената
заповед и не се издава изпълнителен лист на заявителя, както е в случаите,
когато е подадено заявление по чл. 417 ГПК. Предявяването на вземането по реда
на заповедното производство е алтернативен способ за защита и сам по себе си
последният не ограничава приложното поле на забраната по чл. 519, ал. 2 ГПК.
На следващо място,
неоснователно с отговора на въззивната жалба се поддържа, че гражданският съд
не е компетентен да разгледа и разреши правния спор между страните. Касае се за
гражданско правен спор, а съгласно чл. 14, ал. 1 ГПК на съдилищата са
подведомствени всички граждански дела. Съгласно чл. 14, ал. 2 ГПК съдът сам
решава дали заведеното дело подлежи на разглеждане от него. В теорията и
съдебната практика е проведено ясно разграничение между компетентността на
административните и гражданските съдилища, когато правният спор касае актове и
действия/бездействия на администрацията, в това число това е направено по
задължителен начин с Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. на ВКС по
тълк. д. № 2/2014 г., ОСГК и Първа и Втора колегия на Върховния административен
съд. В конкретния случай от ангажираните от страните в производството
фактически твърдения става ясно, че претендираните вреди се твърди да са
възникнали не от същинската, типична административна дейност, която ответникът
осъществява, а от изявлението на административния орган, че извършва прихващане
на свое вземане с вземане на ищеца по правилата на гражданския закон, като с
осъществяването на това изявление твърди, че е удовлетворил своето притезание,
частично погасявайки вземането на ищеца.
Ето защо и гражданският съд е компетентен да разгледа и разреши правния спор, с
който е сезиран.
Неоснователно също
така въззиваемият, позовавайки се на чл. 299 ГПК, ангажира в производството
твърдения за недопустимост на предявения иск, поради разрешаване със сила на
пресъдено нещо на същия правен спор от административен съд. При служебно
извършени справки в деловодните системи на съдилищата не се установи спорът
вече да е бил разрешен от административния съд, още повече въззиваемият с
отговора на жалбата се позовава на постановени от АССГ и ВАС определения, а
известно е, че със сила на пресъдено нещо се ползват единствено съдебните
решения.
По правилността на
обжалвания съдебен акт въззивният съд, с оглед установеното от фактическа
страна и съдържащите се във въззивната жалба и отговора доводи, дължи да изложи
свои мотиви по приложението на материалния закон към правнорелевантните за
спора между страните факти.
Първоинстанционният
съд е сезиран с установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с
правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за изплащане на обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди, причинени му от изявлението на
ответника, че извършва прихващане без да се легитимира като кредитор на ищеца
въз основа на влязъл в сила съдебен акт, доколкото решението на АССГ, с което в
полза на Агенцията е било присъдено юрисконсултско възнаграждение, е било
отменено с неподлежащо на обжалване решение на ВАС.
Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Административният
орган носи отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител на друго лице за
действията на персоналния състав на органа, както и на служителите, работещи в
администрацията. За основателността на иска е необходимо също така да се
докаже, че натовареният с тази работа чрез противоправно деяние е увредил ищеца,
като му е причинил неимуществени вреди, подлежащи на обезвреда, които от своя
страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на
лицето.
В мотивите на
обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд е изложил съображения, че не
е налице противоправно и виновно поведение на лице, на което ответникът е
възложил извършването на определена работа. Приел е, че ответникът е упражнил
предоставено му от закона право на прихващане. Правилно е посочено, че
материалното изявление за прихващане е способ за погасяване на две насрещни
задължения до размера на по-малкото от тях, когато длъжникът има към своя
кредитор насрещно вземане. Основна предпоставка за осъществяване на
прихващането е двете насрещни задължения да са ликвидни и изискуеми. Ликвидно е
вземане, което е безспорно между страните или е установено със сила на
пресъдено нещо. Решаващият състав е достигнал до извод, че с влязло в сила
Решение № 7155 от 30.11.2018 г., постановено по адм. д. № 2363/2018 г. по описа
на АССГ, ищецът е бил осъден да заплати на Агенция за с.п. сумата от 97,50 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от
иска, поради което ответникът се е възползвал от предвидената в закона
възможност по чл. 103 и сл. ЗЗД и това му поведение според първия съд не би
могло да бъде окачествено като противоправно.
Ето защо
основателно се явява оплакването, съдържащо се във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд неправилно е установил фактическата обстановка с
решението си. По делото дори не е спорно между страните, че решението на АССГ е
било отменено с решението на касационната инстанция в частта, с която в ползва
на Агенция за с.п. е било присъдено юрисконсултско възнаграждение и е
отхвърлено искането за присъждане на такова. Следователно ответникът не е бил
титуляр на вземане за юрисконсултско възнаграждение и неоснователно с
адресираното до ищеца писмо е изложил твърдения за наличието на такова, при
това позовавайки се на влязло в сила съдебно решение. Нещо повече, в тази
хипотеза за ответника не е било възникнало и право на прихващане, доколкото в
неговия патримониум не е имало ликвидно и изискуемо вземане в твърдяния размер.
Като е посочил, че извършва прихващане с несъществуващо вземане, ответникът не
се е подчинил на представения му за плащане изпълнителен лист, съгласно който в
полза на ищеца е била присъдена сума в размер на 200 лева, ведно със законната
лихва от 12.12.2018 г. до окончателното плащане.
Разпоредбата на
чл. 519, ал. 2 ГПК предвижда, че паричните вземания срещу държавни учреждения
се изплащат от предвидените за това средства по бюджета им. За тази цел
изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение.
Ако няма такива средства, съответният първостепенен ръководител с бюджет
предприема необходимите мерки, за да се предвидят най-късно в следващия бюджет.
В конкретния случай ответникът не се позовава на липса на средства в бюджета за
2019 г., от които вземането на ищеца е следвало да бъде изплатено. Позовал се е
на насрещност на вземания и на извършено прихващане, за което се установи, че
не е надлежно упражнено, с оглед липсата на ликвидно и изискуемо вземане към
ищеца. Следователно поведението на ответника, действащ чрез изпълнителния си
директор, подписал писмото до ищеца, с което е отправил изявление за прихващане
е неправомерно, доколкото законът предвижда плащане по представен в държавното
учреждение изпълнителен лист да не бъде извършено само при липса на средства в
бюджета за текущата година. По тези съображения съдът приема, че първият
елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане е налице.
С оглед
конкретиката на казуса и данните за влошеното здравословно и материално
състояние на ищеца, съдържащи се в представените експертни решения, неговия
психически статус и заболявания, включително и при установяване по делото, че
стресовите ситуации и нервното напрежение са противопоказни за лицето, според
настоящия състав на съда обуславят извод, че поведението на лице, на което
ответникът е възложил работа, е причинило на ищеца обичайни неимуществени
вреди, изразяващи се в преживяно нервно напрежение, стрес, тревога,
безпокойство, притеснения и огорчение, както и причинната връзка между тях и изявлението
на изпълнителния директор, съдържащо се в писмо, изх. № 94И-00-0081№1/09.08.2019
г.
Поради тези
съображения настоящият състав намира, че в производството е установено
реализирането на фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 49, вр.
чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Субективната
съставомерност на деликта се презумира, доколкото съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД
във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното. По тези съображения настоящият състав намира, че основанията за
деликната отговорност са изцяло доказани по безспорен начин, което от своя
страна ангажира отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД.
Обезщетението за
неимуществени вреди в хипотезата на чл. 45 ЗЗД се определя от съда в
съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Справедливо
по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи
точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки,
страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които
намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален
дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за
неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята
цялост представляват конкретните неимуществени вреди. Същевременно
обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което всякога се
явява предопределено и от икономическите условия в страната.
Съдът взе предвид,
че в конкетния случай се претендират обичайни неимуществени вреди в резултат от
поведението на лице, на което ответникът е възложил работа, с оглед което
намира, че справедливото обезщетение следва да бъде определено на сумата от 300
лева. Ето защо решението на СРС следва да се отмени, а искът да бъде уважен за
претендирания размер.
За пълнота
въззивният съд намира за необходимо да посочи, че неотносими към предмета на
производството са всички доводи на въззиваемия дали остатъкът от вземането,
който е следвало да бъде изплатен на ищеца при представянето на изпълнителния
лист за плащане, е бил изплатен или с него е извършено прихващане със
съществуващо вземане на ответника към ищеца. Предмет на делото е вземане за
обезщетение за неимуществени вреди от конкретно поведение на лице, на което
ответникът е възложил работа, а не самото вземане, което е било присъдено на
ищеца в производството по адм.д. № 2363/2018 г.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се отмени в частта, с която в полза на ответника е присъдено юрисконсултско
възнаграждение. В полза на процесуалния представител на ищеца, осъществил
безплатна правна помощ в заповедното и в исковото производство, съдът като взе
предвид фактическата и правна сложност на делото на основание чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. определя адвокатско възнаграждение в общ размер на 300
лева. Ответникът на основание чл. 78, ал. 6 ГПК следва да бъде осъден да
заплати държавна такса в размер на 50 лева за производството пред СРС.
За въззивното
производство право на обезвреда за сторените разноски възниква само за
въззивника. Последният е освободен от държавна такса, с оглед което дължимата
за настоящата фаза на процеса такса в размер от 25 лева следва да се възложи в
тежест на въззиваемия. По реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. съдът
определя на адв. Ж. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева за
въззивното производство, което се дължи от въззиваемия.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20236372 от 27.10.2020 г. постановено от
СРС, 167 състав, по гр. д. № 127/2020 г., като вместо
това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от И.А.К., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 49,
вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, че Агенция за с.п., ЕИК по БУЛСТАТ
*********, дължи на ищеца сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от ответника в следствие на противозаконно
извършено прихващане, за което е отправено изявление с адресирано до ищеца
писмо, изх. № 94И-00-0081/09.08.2019 г., ведно със законната лихва от
23.08.2019 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 13.09.2019 г. по ч.гр.д. № 49041/2019 г. по описа
на СРС, 167 състав.
ОСЪЖДА Агенция за с.п., ЕИК по
БУЛСТАТ *********, да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 50
лева – държавна такса за производството пред СРС, както и сумата от 25 лева –
държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА Агенция за с.п., ЕИК по БУЛСТАТ *********, да заплати
на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат А. Н. Ж. сумата от
300 лева – адвокатско възнаграждение за осъществено
безплатно процесуално представителство на ищеца И.А.К. в производствата по ч.гр.д.
№ 49041/2019 г. и по гр.д. № 127/2020 г. по описа на СРС, 167 състав, както и
сумата от 300 лева - адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство на въззивника И.А.К. в производството по в.гр.д. №
13212/2020 г. по описа на СГС, IV-A въззивен
състав.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.