РЕШЕНИЕ
№ 2005
гр.
Пловдив, 09 ноември, 2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХ състав, в открито заседание на тринадесети
октомври, две хиляди и двадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО ДИЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАН РУСЕВ
СВЕТЛАНА МЕТОДИЕВА
при секретаря Таня Костадинова и с
участието на прокурора от ОП - Пловдив Данаила Станкова, като разгледа
докладваното от съдия Св. Методиева касационно административно дело № 1459 по
описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.285, ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража /ЗИНЗС/ и глава XII от АПК.
Депозирани
са две касационни жалби против решение № 1718/09.08.2019 г., постановено по
административно дело № 584/2019 г. по описа на Административен съд Пловдив, 28
състав, с което е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр .София
да заплати на Г.М.С. с ЕГН ********** обезщетение в размер на 2 200 лева
за претърпени неимуществени вреди за периода от 01.06.2013 г. до 17.09.2013 г.,
от 26.09.2013 г. до 29.09.2013 г., от 01.10.2013 г. до 05.02.2015 г., от
17.10.2018 г. до 19.10.2018 г. и от 23.10.2018 г. до 21.02.2019 г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска 25.02.2019 г. до окончателното
изплащане на сумата, като е отхвърлена претенцията на С. до пълния ѝ
размер от 20 000 лева като неоснователна. С решението ГДИН е осъдена да
заплати адвокатско възнаграждение от 125 лева в полза на адвоката,
представлявал ищеца в производството, разноски от 10 лева в полза на ищеца и разноски
в полза на Административен съд Пловдив от 150 лева.
Касационният
жалбоподател Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ гр. София,
обжалва Решение № 1718/09.08.2019 г. в частта, с която е бил осъден да заплати
обезщетение от 2 200 лева със законна лихва. С жалбата се излагат твърдения за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното съдебно решение, като се
сочи, че съдът не е преценил правилно доказателствената тежест на събраните
доказателства, не е установил по категоричен начин вредата, бездействието на
администрацията и причинната връзка. Сочи се, че установената пренаселеност в
Затвора – Пловдив била компенсирана от възможността за раздвижване на лишените
от свобода в коридорите и в останалите помещения. Отразено е, че съдът, постановил
обжалваното решение, бил приел общо, че хигиената в помещенията на затвора била
лоша. Твърди се, че неимуществени вреди не били доказани и съдът бил направил
субективна преценка за тяхното наличие, което било съществен порок на решението
му. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново
такова по същество, с което да се отхвърлят исковите претенции на С., или
решението да се отмени в частта му, с която ГДИН е осъдена да заплати
обезщетение за сумата над 500 лева до присъдения размер от 2 200 лева. Не се
претендират разноски. В съдебно заседание, редовно призован, касационният
жалбоподател не е изпратил представител и не е взел становище по същество, нито
такова по жалбата на другия касационен жалбоподател С..
Касационният
жалбоподател Г.С., в жалбата си, депозирана чрез пълномощника адв. В.С.,
сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено
при съществени процесуални нарушения, като се моли да бъде отменено и изцяло да
бъде уважен предявения иск против ГДИН. В съдебно заседание, редовно призован,
жалбоподателят или негов процесуален представител не са се явили, като не е
взето и становище по жалбата на другата страна. Не са претендирани разноски.
Прокурор
Станкова при ОП Пловдив изразява становище за неоснователност на жалбата на Г. С.,
както и за уважаване тази на ГДИН.
Касационният
съд, като извърши преглед на обжалваното съдебно решение по повод на наведените
от страните оплаквания, както и във връзка с дължимата служебна проверка по чл.218, ал.2 от АПК, намери следното:
Касационните
жалби са подадени в предвидения законов срок и от страни по първоинстанционното
производство, за които в съответната обжалвана част решението е неблагоприятно,
поради което и всяка от жалбите се явява допустима.
Съдът,
постановил оспореното решение, като е изложил възприетата от него на базата на
събраните относими доказателства фактическа обстановка, е приел в мотивите си,
че предявената искова претенция с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, е
частично основателна, а именно само по отношение на оплакванията на С. за
пренаселеност в спалните помещения на лишените от свобода, в които същият е
пребивавал и само по отношение на задържането му в Затвора - Пловдив в
посочените в обжалваното решение няколко периода. В тази насока и възраженията
в касационната жалба на ГДИН - София относно приетото от съда по отношение на
хигиената в Затвора Пловдив не са изобщо основателни, защото Административен
съд Пловдив, в едноличния си състав, не е посочил тези условия, свързани с
хигиената, да са основание за присъждане на обезщетение, но напротив, изложил е
мотиви в обратна насока, като на практика не е уважил това оплакване на ищеца. Съдът при преценка конкретно на периодите, за
които е счел, че се следва обезщетение за така установеното нарушение по чл.3
от ЗИНЗС стриктно се е съобразил със събраните доказателства, както и наведените
конкретни оплаквания в исковата молба, като правилно е изключил тези периоди от
общия исков период, в които ищецът е пребивавал в ЗООТ Смолян, както и периодите,
за които не се установява на практика ищецът да е бил задържан в пенитенциарно
заведение. Правилно Административен съд - Пловдив в състава, постановил
обжалваното решение, е приел на базата на писмените доказателства, представени
от самия ответник и събраните гласни такива,
че за периодите, за които е присъдено обезщетение, е установено, че
ищецът е пребивавал в помещения, в които не е била осигурена площ от минимум 4
кв. метра на лишен от свобода. В тази връзка и съдът се е позовал и на
относимата практика на ЕСПЧ, като е отчел, че условията, свързани с пренаселеност
в Затвора Пловдив сочат на нарушение на чл.3 от ЕКЗПЧОС. Неоснователни са твърденията на ГДИН в
касационната жалба относно необоснованост на съдебното решение досежно
доказаността на исковата претенция в частта ѝ относно наличието на
пренаселеност в килиите, които е обитавал ищецът по време на своето задържане в
Затвора Пловдив, доколкото е видно, че първоинстанционният съд е основал
решението си на годни доказателства и фактът, че ответникът по иска не е
проявил достатъчна активност да ангажира такива в насока потвърждаване на
своята теза за неоснователност на претенциите на С., не може да бъде ползван
като основание за касиране на решението, при условие, че възможност да ангажира
доказателства са били предоставени от съда и на ответника по иска.
Неосигуряването на достатъчна жилищна площ, установено от първоинстанционния
съд, категорично е форма на бездействие на администрацията в местата за
лишаване от свобода и в тази насока е налице пряка причинно-следствена връзка
на това установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС и претендираните от ищеца вреди. Правилно
първоинстанционният съд е приел в решението си, че фактът на пренаселеност на
обитаваните от ищеца килии е бил достатъчен, за да се счете, че е налице
поставяне на С. в неблагоприятно положение от администрацията на Затвора
Пловдив, което покрива обективните предпоставки по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, респ.
чл.3 от КПЧОС. Според ЕСПЧ при
оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на
липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори:
(а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко
задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в)
размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица
да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи
сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в
нарушение на този член. В тази насока и възражението по касационната жалба на
ГДИН, съдържащо и признание за наличната пренаселеност, че независимо от това,
пренаселеността се преодолявала с оглед факта, че на лишените от свобода било
позволено да се движат по коридора и да посещават други помещения, не може да
бъде преценено като основателно. И това е така, защото пак ЕСПЧ /конкр. в
пилотното Решение Н. и др. срещу България, цитирано и от Административния съд в
обжалваното му решение/, приема, че при оценката
на наличното пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе
предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената площ за
всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят
позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди
- спане, обличане, занимания в затворени
помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Сиреч, приема
се, че има нарушение винаги, когато в самото спално помещение площта, полагаща
се на един затворник, е по-малка от 4 кв. м. и че има особено съществено
нарушение, когато тя е под 3 кв.м., предвид факта, че основно лишените от
свобода прекарват своето време именно в килиите /спалните помещения/. В случая
от доказателствата по делото – справките относно размера на стаите по
настаняването на С. и броя настанени в тях лица, както и показанията на
свидетелите, може да се направи извод и
че за част от периода разполагаемата площ е била и под 3 кв. м. на човек, при
което пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе сама по
себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от Конвенцията / в
този см. вж. пак Решение Н. и др. срещу България/.
Неоснователни в тази
връзка са оплакванията в касационната жалба на ГДИН, че вредите, претендирани
от С., са останали недоказани пред първоинстанционния съд и съдът ги бил извел
на база свои субективни възприятия. Следва да се има предвид тук факта, че съгласно
разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, а именно на
установено нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, настъпването на неимуществени вреди,
каквито са претендирани, се предполага до доказване на противното. В случая,
тази презумпция не е била оборена от страна на касационния жалбоподател ГДИН
при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд. Съгласно
неколкократно цитираното вече пилотно решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по
делото Н. и др. срещу България, също не е необходимо доказването на
настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в ареста. Според настоящата съдебна
инстанция, първоинстанционният съд е установил категорично нарушение на чл.3,
ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед съдържанието на същото, правилно е намерил, че то
действително води до неприятните психически изживявания, посочени от ищеца. В
тази насока от страна на ответника, както се каза, не са ангажирани
доказателства, които да са могли да доведат до противен извод. В случая не е
била налице искова претенция, при която е следвало да се изследват поставени от
страна на ищеца някакви по-високи изисквания, свързани с индивидуални негови
битови потребности, както се твърди в жалбата на ГДИН, а напротив, поставено е
оплакване от недостатъчна жилищна площ, съобразно с установените законови
стандарти за това.
Съобразно
с общите принципи, изложени и в Делото А. и др. срещу България, властите трябва
да гарантират, че едно лице е задържано при условия, съвместими с уважението
към човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на наказанието
лишаване от свобода, или друг вид мярка за задържане, не подлага човека на
стрес или трудности с интензитет, надвишаващ неизбежната степен на страдание,
присъща на задържането и практическите изисквания на лишаването от свобода, че
здравето и благосъстоянието на човека са гарантирани в достатъчна степен.
Поради това и обстоятелството, че дадено лице търпи наказание лишаване от
свобода и именно поради това е в пенитенциарно заведение, не може да се сочи
като основателен довод във връзка с това, че именно поради този факт няма как
да не му бъдат причинени вреди, доколкото в случая, обезщетение е присъдено,
поради констатирано поведение по чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, което е свързано с
поставяне на лишен от свобода в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието му, изрично предвидени в закона като основание да се приеме
нарушение по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
Неоснователно
е възражението в касационната жалба на ГДИН –София, както и в тази на Г.С. по отношение и на размера на присъденото обезщетение.
Съдът, при постановяване на решението си е съобразил в достатъчна степен
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди, като е отчел факта, че се касае и за
няколко периода и е извел общата продължителност на престой на ищеца С. *** от
731 дни. В тази насока общият размер на обезщетението от 2200 лева, при
преценка на средно дневното, респективно средно месечното обезщетение, което се
получава на база на броя дни на престой в затвора, се явява напълно съобразен с
принципа на справедливостта, като се има предвид характера и интензитета на
претърпените от страна на ищеца вреди.
С оглед приетата за основателна претенция, правилно и съдът се е произнесъл
по отношение на акцесорната такава относно законната лихва и съответно по
разноските.
Що се касае конкретно до оплакванията на касационния жалбоподател С., то
съдът ги намира за неоснователни. Видно е, че съдът е положил усилия за
установяване на претенцията на ищеца, като е събрал относимите доказателства,
включително и по свой почин. Административен съд Пловдив, в състава, постановил
обжалваното решение, е изложил конкретни и обосновани мотиви по отношение на
всички наведени в исковата молба твърдения за лоши условия в Затвора Пловдив,
като аргументирано и основано на доказателствата по делото е отхвърлил всички
останали оплаквания, освен това за пренаселеност в помещенията по изтърпяване
на наказанието.
Конкретно по отношение на твърденията, свързани със заболяване Хепатит С,
по делото е била изслушана съдебно-медицинска експертиза, която на базата на
събраните към момента на изготвянето ѝ медицински документи е дала
отговор, че при наличните данни не може да се направи извод, че С. страда от
заболяване и липсва записано в медицинската документация диагностициране, или
лечение на хепатит тип С. След приемане на това заключение, по делото са
постъпили медицинските документи, съхранявани за ищеца в ЗООТ Смолян, като
действително е видно, че през 2015 г. на 16 февруари и на 23 април от
извършените серологични изследвания на ищеца са показани положителни резултати
за антитела по отношение на вируса на Хепатит С. Нито една от страните не е
поискала нова медицинска експертиза, но и такава не е било необходимо да се
назначава служебно от съда, доколкото от писмените доказателства е видно, че в
този период от време ищецът се е намирал в ЗООТ Смолян, а оплакванията му в
исковата молба са ограничени единствено до времето на престоя му в Затвора
Пловдив. Отделно от това, в исковата си молба ищецът е твърдял да не му е било
провеждано лечение по повод заболяването от хепатит С. Видно от медицинската
документация, включваща и здравен картон, воден в Затвора Пловдив от 2018 г., в
чиято графа минали заболявания е отразено, че ищецът не съобщава изобщо такива, както и от останалите медицински
документи, в същите изобщо не са регистрирани оплаквания, или нужда от лечение
по отношение на такова заболяване на С.. При това положение и правилно при
липса на такива регистрирани оплаквания съдът е счел, че е неоснователна
претенцията на ищеца за неосъществено лечение в условията на затвора. Напротив,
видно е че са осъществявани консултации, прегледи и лечение по отношение на
здравословни оплаквания от различен от коментирания от ищеца характер. Нещо
повече, както е широко известно, само наличието на серологично изследване с
положителен резултат, не означава, че носителят на антитела има нужда от
лечение, защото антителата могат да се проявят, както когато заболяването е
хронично, така и неограничено във времето и след ликвидиране на инфекцията. Ето
защо и правилно съдът, постановил оспореното решение, е стъпил в същото, освен
на експертизата, така и на посочените в решението медицински документи, които
са неоспорени от страна на ищеца и са събрани в хода на съдебното дирене, като
е стигнал до обоснования извод, че в периода, в който е прието ищецът да е бил
в Затвора Пловдив, същият не имал заболяване, за което да му е било отказано
медицинско обслужване.
Предвид всичко изложено и съдът намира, че следва да остави в сила обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно.
По изложените мотиви и
съобразно чл.221, ал.2, предл. първо от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1718 от 09.08.2019 г., постановено по АД № 584/2019 г. на Административен съд – Пловдив.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.