Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 06.01.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-20 състав, в публичното съдебно заседание на девети
октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
СЪДИЯ: Татяна Костадинова
при секретаря А.
Г., като разгледа т.д. № 1195 по описа
на СГС за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 92 ЗЗД.
Ищецът
Т. ЕООД твърди, че по силата на договор от 25.08.2010 г. ответникът В. ЕООД се е
задължил да извършва срещу възнаграждение необходимите действия за създаване на
телевизионно предаване с работно заглавие Конферентна
връзка. Поддържа, че договорът е сключен като срочен и срокът му е продължаван
с два анекса, като съгласно последния анекс срокът изтичал на 31.07.2014 г.
Твърди, че по време на действие на договора и в негово нарушение ответникът
договорил с трето лице извършването на дейност със сходен предмет, както и че
прекратил едностранно и предсрочно договора без да има право за това. Ето защо
счита, че му се дължи договорената за посочените форми на неизпълнение
неустойка - за първото нарушение, а в случай че то не е налице – за второто
нарушение - в размер на 300 000 лв. Претендира тази сума ведно със
законната лихва от предявяване на иска до погасяването, както и разноски.
Ответникът
В. ЕООД оспорва исковете при твърдението, че сключеният с трето лице договор
няма сходен предмет; че договорът е прекратен с изтичане на срока, а не
едностранно; че договорената неустойка е нищожна поради противоречие на размера
й с добрите нрави. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По вида на съединяване на исковете:
Видът
на обективно съединение – евентуално или кумулативно – се определя не от волята
на страната, а от обективното съотношение на претендираните
права/основания в материален аспект. Следователно, за да е налице евентуално
съединяване на искове, е необходимо ищецът да претендира един и същ петитум при взаимоизключващи се факти /основания/. В
настоящия случай ищецът претендира една и съща сума, обосновавайки дължимостта й с различни факти. Макар те да не са
взаимоизключващи се /и двата факта могат да бъдат осъществени в
действителността/, изключено е – според твърденията – настъпването на
санкционната последица за всеки от тези факти /т.е. да се дължи неустойка при
последователно реализиране на процесните нарушения –
за всяко от тях/. Ето защо настоящият състав счита, че е налице евентуално
съединяване на исковете и следва да ги разгледа в посочената от ищеца
последователност.
От фактическа страна:
Безспорно
между страните е, че на 25.08.2010 г. същите са сключили договор, по силата на
който ответникът в качеството си на изпълнител се е задължил да извърши
съгласно изискванията на ищеца /продуцент/ всички действия, свързани със
създаване на телевизионно предаване във всичките му етапи /преподготовка,
подготовка, заснемане и озвучаване/, а ищецът се е задължил да заплаща
възнаграждение за всеки брой излъчено предаване.
Договорът
е сключен като срочен – за срок до 31.07.2011 г. На 18.08.2011 т. е сключен
анекс /л. 19, т. І от делото/, съгласно който срокът на договора се продължава
с една година, а на 03.08.2012 г. е сключен втори анекс /л. 18, т. І от делото/
за продължаване срока на договора до 31.07.2014 г.
Ответникът
твърди, че процесният договор не е продължен с
посочените анекси, тъй като първият анекс е сключен след прекратяване на
договора поради изтичане на първоначално определения срок, а и защото в
анексите страните сочат друг договор /от 01.03.2010 г./, а не процесния. Това възражение е неоснователно. На първо място,
няма правна пречка страните да са постигнали устно съгласие за продължаване срока на договора преди неговото
изтичане, обективирано писмено на по-късна дата /чл.
2.2 от договора предвижда възможност за продължаване на срока по взаимно
съгласие без да сочи формата на това съгласие/. На второ място – дори да се
приеме, че първият момент, в който страните са постигнали съгласие за
продължаване срока на договора, е 18.08.2011 г. /т.е. след изтичане на
първоначалния срок/, то сключеното между страните споразумение следва да бъде
третирано като сключване на нов договор
със съдържанието на договора от 25.08.2010 г., към което страните, наименувайки
споразумението „анекс“, препращат.
На
второ място, действително в двата анекса е посочен и друг договор – от
01.03.2010 г., но ответникът нито
твърди, нито доказва между тях действително да е сключван такъв друг договор.
Ето защо следва да се приеме, че посочването на друга дата на договора е
резултат от техническа грешка, а не обективира действителна воля за анексиране на друг договор
/доколкото такъв не се и твърди да е сключван/.
Не
на последно място, горепосоченият извод се потвърждава и от извънпроцесуалното поведение на ответника – видно от
писмото за прекратяване /л. 97, т. І от делото/, ответникът е третирал договора като действащ към 31.01.2013 г.,
доколкото на тази дата отправя предизвестие за прекратяването му.
Поради
изложените фактически доводи съдът формира правният извод, че процесният договор е бил валидно продължен до
31.07.2014 г.
На
30.01.2013 г. ответникът е сключил с Т.С. ЕАД договор за създаване на
телевизионни предавания – Предаването на К. и Ф., по силата на който ответникът
се е задължил в качеството си на продуцент да реализира посочените предавания и
да ги предава за излъчване на възложителя. Страните са уговорили излъчването на
предаванията да започне от 10.02.2013 г.
На
31.01.2013 г. ответникът е отправил уведомление до ищеца, с което го уведомява,
че считано от 31.01.2013 г. прекратява едностранно и предсрочно договора /л.
97, т. І от договора/.
По основателността на иска по чл. 92 ЗЗД
вр. чл. 6.7., пр. 1 от Договора:
Искът
е неоснователен.
Страните
са уговорили, че ако в срока на договора и без писмено съгласие на ищеца
ответникът сключи договор с трето лице със сходен предмет, същият ще дължи
неустойка. Макар и лексикално ясна, тази разпоредба има нужда от тълкуване на
точния й смисъл според целта на договора. Очевидна е волята на възложителя да
ограничи конкурентните действия на изпълнителя, от които би претърпял вреди.
Следователно целта на неустойката е да мотивира изпълнителя към въздържане от
такива действия, които са от естество да увредят възложителя. Ето защо
сключването на договор със сходен предмет само по себе си не е от естество да
накърни интересите на ищеца. Те се накърняват от изпълнението на договор със
сходен предмет и то в срока на действие на процесния
договор – т.е. когато изпълнителят реализира конкурентен продукт, който се
предлага наред с процесния. Ето защо, макар и сключен един ден преди датата на
прекратяване на процесния договор /на 30.01.2013
г./, договорът, сключен от ответника и Т.С. ЕАД, не се явява конкурентен по
смисъла на чл. 6.7, пр. 1 от процесния договор, тъй
като страните договарят начало на
излъчване на предаванията към момент, към който процесният
договор е прекратен /10.02.2013 г./.
Действително,
началото на изпълнение на втория договор се явява извън срока на действие на процесния договор случайно
/по волята на ответника, волеизявил предсрочното
прекратяване на процесния договор/. Независимо от
случайния характер на този факт обаче съдът счита, че същият следва да бъде
взет предвид при отговор на въпроса относно дължимостта
на неустойка за неизпълнение на задължението за въздържане от конкурентна
дейност. Съдът счита, че самото сключване на конкурентен договор /ако той е
такъв, за което съдът не излага мотиви поради липса на правно значение в
случая/ един ден преди прекратяване на процесния
договор, без да е започнало изпълнението
на този конкуретен договор в срока на действие на процесния не съставлява
нарушение по смисъла на чл. 6.7 от договора.
Искът
следва да бъде отхвърлен.
По основателността на иска по чл. 92 ЗЗД
вр. чл. 6.7., пр. 2 от Договора:
С
оглед извода за неоснователност на главния иск се е сбъднало
вътрешно-процесуалното условие за произнасяне по евентуалния иск.
Искът
е основателен.
Както беше
посочено, в срока на процесния договор ответникът е волеизявил за неговото предсрочно прекратяване.
Право на предсрочно прекратяване с
едностранно предизвестие не е предвидено. Ето защо ответникът може да прекрати
едностранно договора преди срока, само ако се позовава на насрещно неизпълнение
/т.е. когато разваля/. Ако преустанови изпълнението на договора преди изтичане
на неговия срок без право на разваляне, изпълнителят ще дължи неустойката,
предвидена в чл. 6.7., пр. 2. Неоснователно е възражението на ответника, че
неустойка не се дължи, тъй като поради липса на уговорена възможност за
прекратяване такова не настъпва. Този извод е резултат от превратно тълкуване
на договора. Вложеният от страните смисъл в неустоечното
съглашение е изпълнителят да се въздържа
от преустановяване изпълнението на договора преди изтичане на неговия срок.
Дали изявлението на ответника за прекратяване ще бъде квалифицирано като
волеизявление, което юридически води до прекратителен
ефект, или като фактически отказ за изпълнение на договорните задължения, е ирелевантно – и при двата подхода неустойка се дължи, тъй като е нарушено правото на възложителя
да получи договореното благо.
Спорен между страните е въпросът, валидно ли е неустоечното
съглашение с оглед размера на уговорената неустойка. На този въпрос следва
да се даде утвърдителен отговор. Съображенията за това са следните:
Добрите
нрави, на накърняването на които се позовава ответникът, включват добросъвестно
участие в облигационната връзка от момента на договаряне на условията по нея до
момента на прекратяването й чрез изпълнение на насрещните престации.
Нарушаване на добрите нрави би било именно използването на уговорката за висока
неустойка като начин за мотивиране на насрещната страна към сключване на
договора и позоваването впоследствие на тази висока неустойка като начин за
освобождаване от дълга. Действително, при уговаряне на размер на неустойката,
който би довел до прекъсване на функционалната й връзка с главния дълг и би я
превърнал в самостоятелен източник на доход за кредитора, неустоечното
съглашение би било нищожно. В случая обаче съдът намира уговореният размер на
неустойката за забава да е съответен на придадените й от страните функции –
обезпечителна и наказателна, каквато функция няма пречка да се уговаря. За да
достигне до този извод, съдът съобразява критериите, дадени в ТР 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, а именно – размер на обезпеченото с неустойка задължение; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; вид на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и
вид на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова
част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
В
настоящия случай с неустойка е скрепено неизпълнението на същественото
/основното/ задължение на ответника /да изпълнява, а не да прекратява
предсрочно договора/, което не е обезпечено по друг начин /а и не би могло
предвид непаричния му характер/. Размерът на неустойката не е извънреден спрямо
стойността на насрещната престация /именно тя следва
да се вземе предвид при отчитане на първия посочен в ТР 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС критерий, доколкото тя съставлява дадената от страните оценка на стойността
на неизпълненото задължение/. В настоящия случай с анекса от 03..08.2012 г.
страните продължават срока на договора с две години, като за този срок на
изпълнение ищецът би следвало да заплати възнаграждение, не по-малко от уговорената
неустойка 300 000 лв.
Размерът
на неустойката не е извънреден и спрямо размера на очакваните вреди - видно от
заключението на ССчЕ, размерът на неполучените от
ищеца възнаграждения по договора, сключен с Н.Б.Г. АД, е около един милион лева.
Не
на последно място следва да се отчете, че когато между търговци е забранено
намаляването на неустойката поради прекомерност, то това означава, че за да се
допусне изцяло отпадане на неустоечния дълг, то е
необходимо размерът да не е просто
надхвърлящ нормалните размери, а извънредно голям, напълно необичаен за съответния вид търговски отношения, екзорбитантен. Това в настоящия случай не е така –
видно от сключения от ответника договор с третото лице, който обективира еднакви по вид търговски отношения, в него е
предвиден размер на неустойката, значително по-голям от процесния
/420 000 лв./.
Поради
изложеното съдът счита, че е доказан фактическият състав на вземането – налице
е договорно неизпълнение на задължение, за обезщетяването на вредите от което
страните валидно са постигнали неустоечно съглашение.
Искът следва да бъде уважен.
По искането за присъждане на законна
лихва:
Неустоечното задължение има
характер на главен дълг. Ето защо няма правна пречка при забава в плащането му
върху него да се начислява лихва. Забавата настъпва след покана /не е уговорен
срок за плащане на неустойката/, а исковата молба има характер на такава – следователно
няма пречка да бъде уважено искането за присъждане на законна лихва.
По разноските:
На
ищеца следва да се присъди държавна такса в пълен размер. Разноски за
съдебно-техническите експертизи не следва да се присъждат, тъй като
експертизите са допуснати за доказване на факти по отхвърления иск. Следва да
се присъдят разноски за СИЕ, както и разноски за адвокат в съотношение между
отхвърлен и уважен иск. Общо дължимите разноски, определени по посочения начин,
възлизат на 17 700 лв.
Ответникът
не е направил разноски, поради което такива не му се дължат за отхвърления иск.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
от Т. ООД, ЕИК ****, срещу В. ЕООД, ЕИК *****, иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 300 000 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на задължение за въздържане от конкурентна дейност съгласно чл.
6.7, пр. 1 от договор от 25.08.2010 г.
ОСЪЖДА
В. ЕООД, ЕИК *****, да заплати на Т. ООД, ЕИК ****, на основание чл. 92 ЗЗД
сумата от 300 000 лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на забраната за предсрочно
преустановяване изпълнението на договор от 25.08.2010 г., дължима съгласно чл.
6.7., пр. 2 от договора, ведно със законната
лихва от 05.03.2013 г. до погасяването, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 17 700 лв.
разноски.
Решението може да се обжалва пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: