Р Е Ш Е Н И Е
№ 444/24.09.2019 г.,
гр. Монтана
В името на народа
Административен съд - Монтана,
ІV-ти състав, в открито заседание на
четвърти септември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
Административен
съдия: Мария Ницова
при
секретаря Лазарова
като
разгледа докладваното от съдия Ницова адм. дело № 171 по описа за 2019 г. и за
да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 64, ал. 1 от Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ).
Образувано е по жалба на община Берковица, представлявана от кмета Милчо Доцов, против решение № РД-02-36-294/06.03.2019 г. на заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството (РРБ) и ръководител на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма „Региони в растеж“ (ОПРР) 2014 – 2020 г. при Министерството на РРБ (МРРБ), с което по искане за плащане № 2 (междинно) по договор № BG16RFOP001-2.001-0184-C0248 на община Берковица и писма № BG16RFOP001-2.001-0184-C02-М075 и № BG16RFOP001-2.001-0184-C02-М080 в ИСУН 2020 за корекции на бенефициента, постъпили във връзка с писмо № BG16RFOP001-2.001-0184-C02-М073 в ИСУН на ръководителя на УО на ОПРР 2014-2020, с което:
1. Не извършва верификация и плащане на разходи в размер на 13 550,52 лв. (тринадесет хиляди петстотин и петдесет лева и петдесет и две стотинки), отчетени в описаното по-горе искане за плащане, поради несъответствие на заявените разходи е условията за допустимост на разходите, посочени в разпоредбите на чл. 57 и чл. 58 на ЗУСЕСИФ, което се явява правно основание за отказ от верифициране на същите. Засегнатите разходи не отговарят ма разпоредбата на чл. 57, ат 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ, съгласно която разходите следва да са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство. С оглед на стартирала процедура по чл. 73 от ЗУСЕСИФ, засягаща заявените разходи, към момента не е налице съответствие на същите с разпоредбата на чл.57, ал.1, т.4 от ЗУСЕСИФ, поради което се явяват недопустими разходи. На основание чл. 64 ал. 1 от ЗУСЕСИФ разходите по договор № BG16RFOP001-2.001-0184-C01-S-04 от 16.11.2017 r. с изпълнител „И*** “ ЕАД, представляващи остойностено евентуалното финансово влияние на твърдения за нарушения описани в регистриран сигнал № 914, в размер на 25% от сьотносимите разходи включени в настоящото искане за плащане, не се верифицират.
2. Не извършва верификация и плащане на разхода в размер на 29 907,41 лв. (двадесет и девет хиляди деветстотин и седем лева и четиридесет и една стотинки), отчетени в описаното по-горе искане за плащане, поради несъответствие на заявените разходи с условията за допустимост на разходите, посочени в разпоредбите на чл. 57 и чл. 58 на ЗУСЕСИФ. което се явява правно основание за отказ от верифициране на същите. Засегнатите разхода не отговарят на разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ, съгласно която разходите следва да са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство. С оглед на стартирала процедура по чл. 73 от ЗУСЕСИФ, засягаща заявените разходи, към момента не е налице съответствие на същите с разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ, поради което се явяват недопустими разходи. На основание чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ разходите по договори № BG16RFOP001-2,001-0184-CG1-S-10 от 13.04.2018 г. с изпълнител ДЗЗД „Б*** -П*** “, № BG16RFOPOO1-2.001- 0184-C01-S-03 от 06.11.2017 г. е изпълнител „П*** " АД и № BG 16RPOPOO1 -2.001 -0184-СО1-S-06 от 06.03.2018 г. с изпълнител „И*** “" ЕООД, представляващи остойностено евентуалното финансово влияние на твърдения за нарушения описани в регистриран сигнал № 914, в размер на 10% от съотносимите разходи включени в настоящото искане за плащане, не се верифицират.
3. Не извършва верификация и плащане на разходи в размер на 12 444,81 лв. (дванадесет хиляди четиристотин четиридесет и четири лева и осемдесет и една стотинки), отчетени в описаното по-горе искане за плащане, поради несъответствие на заявените разходи с условията за допустимост на разходите, посочени в разпоредбите на чл. 57 и чл. 58 на ЗУСЕСИФ, което се явява правно основание за отказ от верификация на същите. Засегнатите разходи не отговарят на разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ, съгласно която разходите следва да са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство. С оглед на стартирала процедура по чл. 73 от ЗУСЕСИФ, засягаща заявените разходи, към момента не е налице съответствие на същите с разпоредбата на чл. 57, ал.1, т. 4 от ЗУСЕСИФ. поради което се явяват недопустими разходи. На основание чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ разходите по договори № BG16RFOPOO1-2.001-0184-C0I-S-08 oт 02.04.2018 г. с изпълнител „Строителство и саниране - И*** – консулт“ ЕООД и № BG16RJFOPOO1-2.001-0184-C01-S-09 от 02.04.2018 г. с изпълнител „Ъ*** Г*** “ ЕООД представляващи остойностено евентуалното финансово влияние на твърдения за нарушения описани з регистриран сигнал № 835, в размер на 10% от съотносимите разходи включени в настоящото искане за плащане, не се верифицират.
4. Не извършва верификация и плащане на разходи в размер на 998,01 лв. (деветстотин деветдесет и осем лева и една стотинка), отчетени в описаното по- горе искане за плащане, поради несъответствие на заявените разходи с условията за допустимост на разходите, посочени в разпоредбите на чл. 57 и чл. 58 на ЗУСЕСИФ, което се явява правно основание за отказ от верифициране на същите. Засегнатите разходи не отговарят на разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ. съгласно която разходите следва да са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство. С оглед на стартирала процедура но чл. 73 от ЗУСЕСИФ, засягаща заявените разходи, към момента не е налице съответствие на същите с разпоредбата на чл. 57, ал.1, т. 4 от ЗУСЕСИФ, поради което се явяват недопустими разхода. На основание чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ разходите по договор № BG16RFOPOO1-2.001 -0184-С01-S-05 от 26.02.2018 г. с изпълнител „С*** 2013“ ЕООД, представляващи остойностено евентуалното финансово влияние на твърдения за нарушения описани в регистриран сигнал № 836, в размер на 5% от съотносимите разходи включени в настоящото искане за плащане, не се верифицират.
5. Не извършва верификация и плащане на разходи в размер на 30.27(тридесет лева и двадесет и седем стотинки), отчетени в описаното по-горе искане за плащане, поради несъответствие на заявените разходи с условията за допустимост на разходите, посочени в разпоредбите на чл. 57 и чл. 58 на ЗУСЕСИФ, което се явява правно основание за отказ от верифициране на същите. Засегнатите разходи не отговарят на разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ. съгласно която разходите следва да са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство във връзка с чл.11, ал.3, т.1 от ПМС 189/28.07.2016 г. Недопустимите разходи са по договор № РД-15-611/11.11.2016 г. на М*** Г*** И П*** Х*** .
Оспорващата община, чрез кмета поддържа, че решението е незаконосъобразно поради необоснованост, съществено нарушение на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона. Излагат се доводи за нарушаване на разпоредбата на чл.60 и сл. от ЗУСЕСИФ поради постановяване на процесното решение на 05.04.2018 г., не са обсъдени възраженията срещу посочените сигнали за нередности/№ 914, № 835 и № 836/, за които община Берковица е уведомена, но не са издадени решения към датата на оспореното решение, а и същите са предмет на друга процедура. Твърди се, че в процесното решение липсват както фактическо описание, така и правна квалификация за недопустимост по чл. 57 и сл. от ЗУСЕСИФ, Постановление № 189 на МС от 28.07.2016 г. В тази връзка жалбоподателят сочи, че разпоредителното волеизявление на органа е мотивирано единствено с текста на чл. 57, ал.1, т.4. от ЗУСЕСИФ, която е обща норма и не може да послужи за конкретен мотив за направения отказ за верифициране. Поддържа също, че в решението не са описани каквито и да било фактически обстоятелства, за да се прецени дали попадат в хипотезите на ЗУСЕСИФ. Моли оспореното решение да се отмени. В открито съдебно заседание оспорващата страна не се явява, депозирани са писмени бележки от кмета на община Берковица, с които излага доводи в подкрепа на жалбата. По отношение исканите от ответника разноски жалбоподателят прави възражение за евентуална прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Ответникът по оспорването – заместник-министър и ръководител на УО на ОПРР при МРРБ, с молба от пълномощника адв.С./л.48 от делото/, е представил допълнителни доказателства и оспорва жалбата като неоснователна. Представена е и административната преписка по издаване на оспореното решение. В открито съдебно заседание, чрез процесуалния представител и пълномощник - адв. С. (пълномощно на корицата и л. 198 от делото), оспорва жалбата и претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 685.52 лв. с ДДС. Представя списък на разноските, прилага договор, анекс, фактура и платежно нареждане/л.222 – 232 от делото/. Подробни съображения излага в писмена защита, приложена по делото.
Административен съд Монтана, след като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите на страните и извърши цялостна проверка относно законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1, във вр. с чл. 146 от АПК, намира за установено от фактическа страна следното:
С оспореното решение е отказано извършване на верификация и плащане на разходи в размери съответно на 13 550.52 лв.; 29 907, 41лв.; 12444.81 лв.; 998.01 лв.; 30.27 лв., представляващи разходи на общината по договори съответно: по т.1 - договор № BG16RFOР001- 2.001-0184-СО1-S-04 от 16.11.2017 г., с изпълнител
„ И*** “ ЕАД; по т. 2 – договори № BG16RFOP001-2,001-0184-CG1-S-10 от 13.04.2018 г. с изпълнител ДЗЗД „Б*** -П*** “, № BG16RFOPOO1-2.001- 0184-C01-S-03 от 06.11.2017 г. е изпълнител „П*** “ АД и № BG 16RPOPOO1 -2.001 -0184-СО1-S-06 от 06.03.2018 г. с изпълнител „И*** “ ЕООД ; по т.3- договори № BG16RFOPOO1-2.001-0184-C0I-S-08 oт 02.04.2018 г. с изпълнител „Строителство и саниране - И*** – консулт“ ЕООД и № BG16RJFOPOO1-2.001-0184-C01-S-09 от 02.04.2018 г. с изпълнител „Ъ*** Г*** “ ЕООД ; по т.4 – договор № BG16RFOPOO1-2.001-0184-С01-S-05 от 26.02.2018 г. с изпълнител „С*** 2013“ ЕООД и по т.5 – по договор № РД-15-611 от 11.11.2016 г. на М*** Г*** и П*** Х*** .
Като мотиви за издаване на решението са посочени постъпили сигнали за нередности съответно с № 914, № 835 и № 836, по които с писма с изх. № 99-00-6-153/1/ от 19.02.2019 г./ л.50 и сл. от делото/, изх.№ 99-00-6-45/1/ от 04.02.2019 г./ л.120 и сл. от делото/ и изх.№ 99-00-6-44/1/ от 05.02.2019 г./л.76 и сл. от делото/, са стартирали процедури по които бенефициентът, жалбоподател в настоящото производство е депозирал писмени възражения.
В жалбата не се оспорват представените доказателства и установените факти. Съдът с нарочно определение е указал на страните доказателствената тежест за всяка от тях, но същите изрично са заявили, че нямат доказателствени искания, извън представените с административната преписка и допълнителни такива.
Съобразявайки разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК, Административен съд Монтана извърши преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК и формира следните правни изводи.
Съдът приема жалбата за допустима, като подадена срещу акт, притежаващ белезите на индивидуален административен акт по чл. 21, ал. 1 от АПК, засягащ права и законни интереси на оспорващата страна, която като негов адресат има и правен интерес от обжалването, поради което въпреки непредвидената изрично възможност за съдебното му оспорване подлежи на обжалване по предвидения в АПК ред на основание чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Жалбата е подадена в законоустановения преклузивен срок.
След извършената проверката по чл. 168 от АПК, съдът намира жалбата за неоснователна, като съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от ЗУСЕСИФ управляващите органи (УО) извършват авансови, междинни и окончателни плащания въз основа на искане от бенефициента. Съгласно чл. 9, ал. 5, изр. 2 и 3 от ЗУСЕСИФ ръководител на УО е ръководителят на администрацията или организацията, в чиято структура се намира УО, или определено от него лице. Правомощия на ръководител на управляващия орган по ЗУСЕСИФ може да се упражняват и от овластено от него лице. Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 10 от Устройствения правилник на МРРБ (УПМРРБ) министърът организира, координира и контролира дейността на УО на ОПРР 2014 - 2020 г. Посочената правна рамка на ЗУСЕСИФ и УПМРРБ обосновава извод, че УО на ОПРР 2014 – 2020 г. е в структурата на МРРБ и се ръководи от министъра или оправомощено от него лице. Установи се, че със заповед № РД-02-36-1179/26.09.2018 г. на Министъра на РРБ (л.29 от делото) за ръководител на УО на ОПРР 2014 – 2020 г. е определена Деница Николова – заместник-министър на РРБ, с конкретно определени правомощия, като т. 3 съдържа овластяване за издаване на всички индивидуални административни актове по ЗУСЕСИФ. Предвид наличието на изрично овластяване съобразно приложимите правни норми, съдът приема, че оспореното решение е постановено от компетентен орган и в кръга на предоставените му правомощия.
Оспореният акт е издаден в писмена форма и с реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, като съдът приема наличие на достатъчно фактически и правни основания за неговото издаване. Неоснователно е твърдението в жалбата, че оспореното решение не съдържа посочени правни и фактически основания за постановения отказ да бъдат верифицирани поисканите от бенефициента суми. Противно на изложеното в жалбата, че решението е основано правно единствено в разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ, съдът приема, че от съдържанието на оспорения административен акт - както диспозитивната му част, така и мотивите към всеки един от отказите за верификация, са основани освен в чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ, така и в разпоредбите на чл. 62, ал. 2 и чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ. Очевидно неоснователно е твърдението на оспорващия, че решението не съдържа посочени фактическите основания за постановения отказ. Видно от обстоятелствената част на акта, фактическите основания за издаването му са именно стартиралите процедури по чл. 73 от ЗУСЕСИФ – за извършване на финансови корекции, които процедури са във връзка със стартирали процедури по установяване на нередности. Оспорваният акт не е обоснован правно в разпоредбата и на чл. 69, ал. 1 от ЗУСЕСИФ, във вр. с чл. 73 от ЗУСЕСИФ, но този факт не се преценява от съда като съществен пропуск при посочването на правните основания за постановяване на обжалваното решение. Актът е фактически обоснован, вкл. с наличието на подадени сигнали за нередност с № 914, № 835 и № 836, което е предпоставка за започване на процедура по администриране на нередност – арг. от чл. 69, ал. 2, предл. 2 от ЗУСЕСИФ, във връзка с които именно е стартирала и процедура за извършване на финансови корекции по чл. 73 от ЗУСЕСИФ.
Съдът не споделя тезата на жалбоподателя за допуснато процесуално нарушение „ УО не е обсъдил депозираните в хода на производството възражения по повод сигналите за нередност“. В производството безспорно се установява, че бенефициента – община Берковица, чрез кмета, е уведомен, че по сигнали за нередност с № 914, № 835 и № 836 е стартирала процедура за налагане на финансова корекция по чл. 73 от ЗУСЕСИФ, поради което, му се предоставя двуседмичен срок за бележки и възражения и същите са представени в производството. Като настоящият състав съобрази, че отказът от верификация и определянето на финансова корекция са два напълно различни по своята същност и процедури правни института. Изискването за предоставяне на възможност в срок не по-малък от две седмици за представяне на възражения е регламентирано в нормата на чл. 73, ал. 2 от ЗУСЕСИФ, съгласно която норма преди издаването на решението по ал. 1- решение за финансова корекция, управляващият орган трябва да осигури възможност бенефициентът да представи в разумен срок, който не може да бъде по-кратък от две седмици, своите писмени възражения по основателността и размера на финансовата корекция и при необходимост да приложи доказателства. Така цитираната правна норма е в глава V „Финансово управление и контрол“, раздел ІІІ „Администриране на нередности и извършване на финансови корекции“. В този смисъл, изискването за предоставянето на бенефициента на минимум двуседмичен срок за възражения е относимо към производството по извършване на финансови корекции, но не и към производството по верифициране, регламентирано в същата глава, раздел ІІ „Плащания, верифициране и сертифициране на разходи“, в който раздел липсва разпоредба, която задължава УО преди да постанови акт за отказ от верифициране да предоставя възможност на бенефициента да предоставя бележки, възражения или да ангажира доказателства. Действително в чл. 63, ал. 1 от ЗУСЕСИФ е дадена възможност на УО да изисква допълнително представяне на документи, както и на разяснения от бенефициента, но дали ще се ползва от тези правни възможности е изцяло в преценката на УО, тъй като нормата не е императивна. И именно защото в производството по раздел ІІ от глава V на ЗУСЕСИФ, законодателят не е предоставил на бенефициента срок за бележки, възражения или да ангажира доказателства, с разпоредбата на чл. 64, ал.1 от ЗУСЕСИФ (Доп. – ДВ, бр. 85 от 2017 г.), която е приложима към момента на постановяване на оспореното решение, законодателят е регламентирал, че ако бенефициент не представи в срок документ или разяснения по чл. 63 или е започната процедура по администриране на нередност, съответният разход не се верифицира, като може да бъде включен в следващо искане за плащане. По изложените съображения съдът счита, че производството по издаване на обжалваното решение е съобразено с приложимите процесуални правни норми на ЗУСЕСИФ и АПК, без да са допуснати процесуални нарушения, които да рефлектират върху законосъобразността на административния акт. В този смисъл съдът отхвърля като неоснователно възражението на жалбоподателя за допуснато съществено процесуално нарушение при издаване на оспореното решение.
Съдът счита, че правилно е приложен и материалният закон, като приема следното:
Производството по верифициране на разходи е уредено в част от глава пета, раздел втори от ЗУСЕСИФ.
Съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 1, изр. 1 от ЗУСЕСИФ междинни и окончателни плащания се извършват след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на извършените разходи и при наличие на физически и финансов напредък на проекта.
Според нормата на ал. 2 на чл. 62 от ЗУСЕСИФ, чрез междинни и окончателни плащания се възстановяват само допустими разходи, верифицирани от управляващия орган. Разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от ЗУСУЕСИФ определя за допустими само разходите, за които са осъществени едновременно няколко условия, посочени в 7 точки, като в т. 4 се изисква разходите да за извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство. Съгласно чл. 69, ал. 1 от ЗУСЕСИФ управляващите органи провеждат процедури по администриране на нередности по смисъла на чл. 2, т. 36 и 38 от Регламент (ЕС) № 1303/2013 г. „Нередност“ по смисъла на т. 36 от Регламент (ЕС) № 1303/2013 г. е „..всяко нарушение на правото на Съюза или на националното право, свързано с прилагането на тази разпоредба, произтичащо от действие или бездействие на икономически оператор, участващ в прилагането на европейските структурни и инвестиционни фондове, което има или би имало за последица нанасянето на вреда на бюджета на Съюза чрез начисляване на неправомерен разход в бюджета на Съюза.“. Доколкото нормата на чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ е императивна – при наличие на някоя от двете указани предпоставки, УО няма право да верифицира съответния разход.
В настоящия случай от фактическа страна е безспорно, а в мотивите на обжалваното решение е посочено, че отказът да се верифицират заявените за междинно плащане суми се основава в започната процедура по установяване на нередност
/нередности с № 914, 835 и № 836/, съответно стартирала във връзка с тях процедура за извършване на финансови корекции. При стартирало производство по администриране на нередност, в изпълнение на императивно вмененото му с допълнението на разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ задължение (в ДВ, бр. 85 от 2017 г.), УО е бил длъжен да постанови решение за отказ от верификация. Именно в изпълнение на разпоредбата на чл. 64, ал. 1, предл. 2 от ЗУСЕСИФ отказ от верификация се постановява при започнато производство по администриране на нередност. Нормата не обвързва действията на УО с хода на това производство, нито с наличие или не на краен акт по чл. 14, ал. 1 от Наредба за администриране на нередности по Европейските структурни и инвестиционни фондове за установяването на наличие или липса на нередност. В тази връзка е неоснователно и възражението на жалбоподателя, че в решението липсват посочени фактически и правни основания. За отказ от верифициране на съответен разход е достатъчно наличието на започнато производство по администриране на нередност, като в случай на липса на нередност, в действащата нормата изрично е предвидена възможността, разходът да бъде включен в следващо искане за плащане. Следва да се отбележи, че отказаните за верификация разходи могат да бъдат квалифицирани като недопустими едва при постановяване на решение за налагане на финансова корекция. Следва, че обосноваването в оспорвания акт с разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 4 от ЗУСЕСИФ е неправилно, но не може да обоснове извод за незаконосъобразност на акта, който не е в противоречие с материалноправните разпоредби. Без съмнение започването на процедура по администриране на нередност и на процедура за налагане на финансови корекции съставляват основание за съмнение относно допустимостта на отказаните за верифициране разходи. До момента на приключването им допустимостта или недопустимостта на разходите не е безспорна. Тълкуването на допълнението в разпоредбата на чл. 64, ал. 1 от ЗУСЕСИФ с предложение второ (Доп. – ДВ, бр. 85 от 2017 г.), предвиждащо като предпоставка за отказ от верифициране на разход - стартирала процедура по администриране на нередност, подкрепя този извод на съда. До приключване на процедурата по администриране на нередност и/или евентуално налагане на финансова корекция по отношение на определен разход, е налице съмнение относно допустимостта на този разход, което обосновава и отказа от верифициране от страна на УО. В тази връзка е неоснователно и възражението относно посочения процент на евентуалните корекции, които може да бъдат наложени при приключване на процедурата по чл.73 ЗУСЕСИФ и което решение подлежи на оспорване съгласно разпоредбата на чл.73, ал.4 ЗУСЕСИФ.
По изложените съображения жалбата е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. При извършената съдебна проверка се установи, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в кръга на правомощията му, в предвидената от закона форма, без да са допуснати съществени процесуални нарушения, в съответствие с материалния закон и неговата цел. В този смисъл съдът счита решение № РД-02-36-294/06.03.2019 г. на заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството и ръководител на УО на ОПРР 2014 – 2020 г. при МРРБ за законосъобразен административен акт.
На основание чл. 81 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) във вр. с чл. 144 от АПК, съдът дължи произнасяне по претенциите на ответника за присъждане на разноски.
С оглед изхода на спора и своевременно направеното искане, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, на ответника следва да бъдат присъдени разноски. Същият е представил списък по чл. 80 от ГПК (л.222-232 от делото), подкрепен с писмени доказателства за извършване на претендираните разноски за реално заплатено адвокатско възнаграждение. Направени са разноски за адвокатски хонорар в размер на 2 685.52 лв.
Съдът намира за неоснователно направеното в писмената защита евентуално възражение от жалбоподателя за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение от ответника. Съгласно приложимата разпоредба на чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото минимално адвокатско възнаграждение по настоящото производство е 2 237.93 лв. без ДДС/2685, 52 лв. с ДДС/, така както е заявено- изчислено при материален интерес от 56 931.02 лв. – формиран от сбора на сумите, които е отказано да бъдат верифицирани.
В съдебното производство е проведено едно открито съдебно заседание, в което ответникът се е представлявал от адв.С., същият своевременно и точно е извършил необходимите процесуални действия в защита интересите на ответника. Същият своевременно е депозирал и писмено становище/ защита/, разноските за чието процесуално представителство се претендират по настоящото дело. С оглед изложеното съдът счита, че реално заплатеното адвокатско възнаграждение в минимален размер, съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от приложимата Наредба № 1 е справедливо. На ответника следва да бъде присъдена сума в размер на 2 685.52 лв. с ДДС, която да бъде възложена в тежест на жалбоподателя.
Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на община Берковица, представлявана от кмета Милчо Доцов, против решение № РД-02-36-294/06.03.2019 г. на заместник-министъра на регионалното развитие и благоустройството (РРБ) и ръководител на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма „Региони в растеж“ (ОПРР) 2014 – 2020 г. при Министерството на РРБ (МРРБ), като неоснователна.
ОСЪЖДА община Берковица, с административен адрес: гр. Берковица, пл. „Й*** Р*** “ № 4, да заплати в полза на Министерството на регионалното развитие и благоустройството на Република България с административен адрес: гр. С*** , ул. „Св. Св. Кирил и М*** “ № 17-19, сумата от 2 685.52 лв. (две хиляди шестстотин осемдесет и пет лева и петдесет и две стотинки), представляваща разноски в производството.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България, в четиринадесетдневен срок от съобщаването му на страните.
Административен съдия: