№ 657
гр. София, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Д. Алексиева
при участието на секретаря Виктория Ив. Т.
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100503584 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20005068/18.01.2022 г., постановено по гр. д. № 77962/17
г. по описа на СРС, 54 състав, е признато за установено по предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 153 ЗЕ, че Д. Т. С. и А. Н. С. дължат в условията на солидарност
на „Т.С.“ ЕАД следните суми: сумата от 2032,36 лв., представляваща цена на
топлинна енергия, потребена в периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г., в
имот, представляващ ап. 35, находящ се в гр. София, ж. к. ****, както и
сумата от 13,80 лв., представляваща цена на предоставена в същия периода
услуга дялово разпределение, ведно със законната лихва върху тези суми,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 08.11.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, за
които парични притезания по ч. гр. д. № 63422/16 г. по описа на СРС, 54
състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК. С решението са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Д.
1
Т. С. и А. Н. С. дължат в условията на солидарност на „Т.С.“ ЕАД следните
суми: сумата от 133,59 лв., представляваща обезщетение за забава върху
цената на топлинната енергия, и сумата от 2,06 лв. – законна мораторна лихва
върху цената на услугата дялово разпределение, дължими за периода от
15.09.2015 г. до 28.10.2016 г., за които парични притезания по ч. гр. д. №
63422/16 г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК. С решението Д. Т. С. и А. Н. С. са
осъдени да заплатят солидарно на „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 81,82 лв., представляваща разноски за заповедното производство,
както и сумата от 556,72 лв., представляваща разноски за исковото
производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Д. Т. С. на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 3,10 лв., представляваща разноски за исковото
производство, и на А. Н. С. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 9,33 лв.,
представляваща разноски за исковото производство. Решението е
постановено при участието на „****“ АД като трето лице – помагач на
страната на ищеца.
Подадена е въззивна жалба от Д. Т. С. и А. Н. С. срещу решение №
20005068/18.01.2022 г., постановено по гр. д. № 77962/17 г. по описа на СРС,
54 състав, в частта, в която предявените искове са уважени. Твърдят, че
решението в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.
Поддържат, че неправилно съдът е приел, че е доказано при условията на
пълно и главно доказване, че въззивниците са съсобственици на процесния
недвижим имот и че като такива дължат заплащането на суми за доставена до
имота топлинна енергия. Твърдят, че по делото не е доказано, че
въззивниците отговарят за задълженията към „Т.С.“ ЕАД в условията на
солидарност, тъй като не е доказано, че се касае за семейно жилище и че
задълженията за имота представляват задължения за семейни нужди.
Поддържат, че неправилно съдът е кредитирал заключенията на съдебно –
техническата и съдебно – счетоводната експертиза и е приел, че е доказано по
делото какво количество топлинна енергия е доставена до сградата и до
процесното жилище. Твърдят, че неправилно съдът е признал за установено,
че в полза на ищеца съществува вземане за такса за дялово разпределение в
размер на 13,80 лв., тъй като по делото не са ангажирани доказателства, от
които да е видно по какъв начин ищецът е определил таксата за дялово
2
разпределение, доколкото същата не е нормативно определена. Поддържат, че
неправилно съдът не е уважил възражението за изтекла погасителна давност
по отношение на част от процесните суми. Иска се от съда да постанови
решение, с което да отмени решението в обжалваната му част, и вместо него
да постанови друго решение, с което да отхвърли исковете. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна – „Т.С.“ ЕАД е подала отговор на въззивната жалба
в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Претендира разноски.
Третото лице – помагач – „****“ АД не е подало отговор на въззивната
жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и
като обсъди събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на
чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове
с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
Ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответниците Д. Т. С. и А. Н. С., в
качеството им на собственици на топлоснабден имот с адрес: гр. София, ж. к.
****, ап. 35, се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по
см. на 153, ал. 1 ЗЕ за периода от м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. Твърди, че
ответниците са ползвали доставената им топлинна енергия през процесния
период, но не са заплатили дължимата цена. Поддържат, че въз основа на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било
образувано ч. гр. д. № 63422/16 г. по описа на СРС, 54 състав, по което е била
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Д. Т. С. и А. Н. С. за
солидарно заплащане на процесните суми. Твърди, че след подадени
възражения от длъжниците в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са били дадени
указания на заявителя за предявяване на иск за установяване на
съществуването на процесните задължения. Иска се от съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че
дължат солидарно на ищеца сумата от 2032,36 лв., представляща цена за
доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно
със законната лихва, считано от 08.11.2016 г. до окончателното плащане,
3
мораторна лихва в размер на 135,65 лв. за периода от 15.09.2015 г. до
28.10.2016 г., сумата от 13,80 лв., представляваща възнаграждение за дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от 08.11.2016 г. до окончателното плащане,
мораторна лихва в размер на 2,06 лв. за периода от 15.09.2015 г. до 28.10.2016
г. Претендира разноски.
Ответниците Д. Т. С. и А. Н. С. оспорват исковете като неоснователни.
Оспорват наличието на облигационното правоотношение с ищеца за доставка
на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, както и обема
на доставената топлинна енергия. Твърдят погасяване на дълга чрез плащане
от трето лице. Правят възражение за изтекла погасителна давност. Оспорват
да са били поставени в забава по отношение на главните задължения.
Претендират разноски.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „****“ АД не изразява
становище по исковете.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо в обжалваната част. Първоинстанционният
съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на
правилността на решението в обжалваната част, въззивният съд намира
следното:
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно
правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ - чл. 150,
ал. 1 ЗЕ, като писмената форма на договора не е форма за действителност, а
4
форма за доказване. Тези общи условия се публикуват най – малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да
е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
ЗЕ/.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба
на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за
битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното
определение, дадено в т. 2а от § 1 от ДР на ЗЕ /обн. в ДВ, бр. 54 от
17.07.2012 г./, е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г./ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна
енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3, като изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване като клиенти /потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и
страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие, не
е изчерпателно. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбирани клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна
енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
5
този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди /“битов
клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 ДР от ЗЕ/ и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие.
В този смисъл са мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 2/17
г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
По делото не се спори, че ОУ за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“
ЕАД на потребители за битови нужди от 2014 г. са били публикувани и са
влезли в сила. Въззивниците не твърдят да са възразили срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, поради което те ги обвързват, без да е
необходимо изричното им приемане.
По делото не се спори, че процесният имот е бил топлофициран, както и
че сградата – етажна собственост, в която се намира имотът, е била
присъединена към топлопреносната мрежа.
От представения като доказателство по делото нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 134, том I, рег. № 1191, дело № 118/06 г., се
установява, че на 29.12.2006 г. Д. Т. С. и А. Н. С. са придобили по време на
брака им следния недвижим имот: ап. 35, находящ се на ет. ****, в ж. к.
Илинден в гр. София, със застроена площ от 65,20 кв. м., заедно с
прилежащото избено помещение № 22, както и заедно с 0,842 ид. ч. от
общите части на сградата и идеални части от правото на строеж върху
мястото.
Ето защо, съдът приема, че въззивниците Д. Т. С. и А. Н. С. се
легитимират като собственици на процесния недвижим имот, придобит в
режим на съпружеска имуществена общност, на основание договор за
покупко – продажба, обективиран в нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 134, том I, рег. № 1191, дело № 118/06 г., и в това им качество се
явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по см. на чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., поради което между
въззивниците и „Т.С.“ ЕАД е налице облигационно отношение по договор за
продажба на топлинна енергия, сключен при Общи условия, за процесния
имот през процесния период.
6
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна
енергия в сграда – етажна собственост се извършва по системата за дялово
разпределение. Начинът на извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – 148/ и в действащата през процесния период
Наредба № 16 – 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
По делото не се спори, че разпределението на топлинната енергия в
блока след отчет на уредите за дялово разпределение и на водомерите за
топла вода, монтирани в имотите на абонатите в СЕС, е извършвано през
процесния период от ФДР – „****“ АД.
От заключението на СТЕ се установява, че изчисленията на ФДР са
съгласно Методиката за дялово разпределение към Наредбата за
топлоснабдяването. Ето защо, съдът приема, че за процесния имот е
доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството на
доставената енергия е измервано коректно.
Тъй като се дължи цената на реално потребената енергия, то при
определяне на дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите по
фактури, представляващи стойности по прогнозен дял, а тези, които се
формират в резултат от изравняване.
От заключението на СТЕ, което съдът кредитира като компетентно
изготвено и обосновано, се установява, че радиаторите в процесния имот са
били затапени, поради което не е начислявана топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, а е начислявана единствено топлинна енергия за
подгряване на вода и за отопление на имота от щранг лира в банята. В
изготвените от ФДР изравнителни сметки след всеки отоплителен сезон е
начислена топлинна енергия за отопление, която включва топлинна енергия,
отдадена от отоплителните тела, и топлинна енергия за загряване на топлата
вода.
От заключението на СТЕ се установява, че стойността на реално
потребената топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. е
2032,40 лв., а от заключението на съдебно – счетоводната експертиза се
установява, че няма данни за постъпили плащания за погасяване на
дължимата сума за главница за доставена топлинна енергия за процесния
период.
На следващо място, следва да се обсъди направеното с отговора на
7
исковата молба правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност
по отношение на част от дълга за главница, за което е наведен довод във
въззивната жалба, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че е
неоснователно.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/11 г. на
ОСГТК на ВКС вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и
водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни
услуги, са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се
прилага тригодишна давност.
Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е
предявен в съда на 08.11.2016 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което
извън погасителната давност са всички вземания за доставена топлинна
енергия, чиято изискуемост настъпва след 08.11.2013 г. /чл. 114, ал. 1 ЗЗД/.
Заплащането на топлинната енергия в сградата – етажна собственост, в която
се намира процесният топлоснабден имот, се е осъществявало на месечни
вноски, определени по прогнозна консумация за имота, и една изравнителна
вноска. Тъй като задълженията са възникнали като срочни, то същите са
станали изискуеми на първо число на месеца, следващ месеца, за който се
начисляват /с оглед на това, че се начисляват помесечно и на основание чл.
84, ал. 1, изр. първо ЗЗД/. Следователно изискуемостта на най – старото
вземане - за м. 05.2014 г. е настъпила на 01.06.2014 г. и то не е погасено по
давност. Ето защо, възражението за изтекла погасителна давност е
неоснователно.
По арг. от чл. 32, ал. 2 СК отговорността на ответниците за процесните
задължения е солидарна.
Предвид изложеното по – горе и с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ е основателен и следва да се уважи.
За основателността на иска за възнаграждение за дялово разпределение
следва да се установи по делото, че през процесния период ФДР е извършвила
услугата дялово разпределение в процесния имот, поради което в тежест на
ответниците е възникнало задължение за плащане на дължимото
възнаграждение.
Съгласно разпоредбите на чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16 –
8
334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и чл. 10 от ОУ на договорите между
„Т.С.“ ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия между потребителите в сграда – етажна собственост
сумите за дялово разпределение се заплащат от потребителите на топлинна
енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
В случая, от събраните по делото писмени доказателства /договор между
СЕС и ФДР за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна
енергия, документи за главен отчет и изравнителни сметки/ се установява, че
е сключен договор за дялово разпределение между етажните собственици на
топлоснабдената сграда и третото лице - помагач, както и че през процесния
период услугата е била извършена от третото лице – помагач. От
заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че
стойността на извършената услуга за дялово разпределение в периода от м.
05.2014 г. до м. 04.2016 г. възлиза на сумата от 13,80 лв., за която сума няма
данни да е погасена чрез плащане.
Предвид изложеното по – горе предявеният иск с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи.
В частта, в която исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са
отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20005068/18.01.2022 г., постановено по
гр. д. № 77962/17 г. по описа на СРС, 54 състав, следва да се потвърди като
правилно в обжалваната му част.
Предвид изхода на спора в полза на въззиваемата страна не следва да се
присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство, тъй като е подала бланкетен отговор на въззивната жалба, а в
откритото съдебно заседание не била представлявана от процесуален
представител.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
9
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20005068/18.01.2022 г., постановено по
гр. д. № 77962/17 г. по описа на СРС, 54 състав, в обжалваната му част.
Решението е постановено при участието на „****“ АД като трето лице –
помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3. т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10