Р Е Ш
Е Н И
Е № ….
Гр. София, 26.03.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д”
състав, в публично съдебно заседание на дванадесети
декември през две хиляди и деветнадесета година
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира
Кордоловска
Биляна Коева
при секретаря Екатерина Калоянова,
като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 8795 по описа на съда
за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 106020/02.05.2019 г. на СРС, 172 с - в, по гр. д. № 76474/2017 г. е
отхвърлен иска, предявен от Л.Г.Г., ЕГН **********, гр. София срещу Върховния
касационен съд на Република България, с правно основание чл. 225 ЗСВ за
заплащане на сумата от 40 738. 50 лв., представляваща еднократно парично обезщетение
по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ при освобождаване от длъжност в размер на 10 брутни
месечни възнаграждения, ведно със законната лихва, считано от 07.08.2017 г. (предявяване
на иска) до окончателното изплащане, както и иска с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 172, 70 лв. лихва за забава върху
обезщетението за периода от 22.05.2015 г. до 07.08.2017 г. - подаване на
исковата молба. С решението е прогласен за недействителен трудов договор, възникнал между Л.Г.Г. и Прокуратурата на НРБ, въз основа
на Заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ на основание чл. 74,
вр. чл. 21 от КТ (1951 г.) и е отхвърлен иска, предявен на основание чл. 124 ГПК, вр. чл. 111 КТ за прогласяване за недействителен на трудов договор 172/03.02.1989
г., сключен между ищеца и Главния Прокурор на НРБ. Страните са осъдени
съразмерно за разноски в производството.
Решението
се оспорва от ищеца Л.Г.Г., чрез представителя му, в частите, в които исковете
по чл. 225 ЗСВ и 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, както и в частта, в която е
уважен инцидентния установителен иск на ответника за прогласяване недействителност
на трудов договор с Прокуратурата на РБ. В жалбата се излагат доводи за
недопустимост и постановяване на решението в противоречие с материалния и
процесуален закон. Поддържа се, че съдът не е следвало да разглежда инцидентния
установителен иск на ответника, защото такъв иск не е формулиран в отговора на
исковата молба и не отговаря на изискванията по чл. 127 ГПК - не са изложени
конкретни обстоятелства, на които се основава иска и не е формиран петитум. В
отговора е заявено искане за отхвърляне на главния иск по чл. 225 ЗСВ, но не и
изрично искане за прогласяване нищожност на заповед № 238/27.03.1986 г. или на
трудов договор № 171/03.02.1989 г. СРС е допуснал съществено нарушение на
производствените правила, като се е произнесъл с отделен диспозитив по такъв
иск, а решението в тази част е недопустимо и следва да се обезсили, а
производството – да се прекрати. Освен това, доколкото ефекта на обявяването на
недействителност на правоотношението би настъпил за в бъдеще - по арг. от чл.
74, ал. 5 и ал. 6 КТ, а правоотношението, чиято недействителност се иска вече е
прекратено на друго основание на 06.02.1990 г., липсва интерес за предявяване
на такъв иск. Излагат се доводи, че доколкото ответникът е трето лице, а не
страна по трудовото правоотношение, не е легитимиран да предявява такъв иск.
Дори ответникът да беше легитимирано лице, страни по спора следва да са двете
страни по правоотношението, а по делото е участвала само едната страна - ищеца.
В същото време в ГПК не е предвиден ред за привличане на работодателя като
главна страна нито от ищеца, нито от ответника. При постановяване на решението
не е съобразено, че дори иска за недействителност на правоотношението да е
допустим, той е погасен по давност - по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Освен това по
същество се поддържа, че такъв иск е неоснователен. Спорът за действителността
на трудовото правоотношение по чл. 74 КТ е трудов и не е идентичен с иска за
недействителност на гражданския договор на основанията по чл. 26 ЗЗД. Освен
това СРС не е се е произнесъл по основанията релевирани от ищеца по този иск.
Съдът не е съобразил възражението на ищеца, че нормата на чл. 111, ал. 3 КТ не
е съществувала към момента на издаване на Заповед № 238/1986 г. и възникналото
въз основа на нея правоотношение. Обстоятелството, че ищецът е бил преподавател
в СУ „Климент Охридски“ през процесния период не е укривано, а е публично
известно, включително на работодателите му. Съдът се е произнесъл по този иск
на незаявени от ответника основания, които не са включени в предмета на спора,
като в нарушение на материалния и процесуален закон е уважил иска. Оспорват се
като неоснователни изводите на СРС за недействителност на договора от 1986 г.
Поддържа се, че т. н. вътрешно съвместителство - чл. 73 КТ (1951 г.) и външно
съвместителство – чл. 74 КТ (1951 г.) не забраняват извършването на два или
повече вида работа в едно предприятие и съответно - в две или повече предприятия.
СРС погрешно е интерпретирал ТР № 12 от 03.03.1969 г. на ОСГК на ВС, тъй като дадените
от ВКС разрешения в ТР не изключват и не ограничават допустимостта на
съвместителството. След като в никой от специалните закони по това време –
Закон за съдилищата от 1976 г., Закон за висшето образование - 1958 г. или
Закон за прокуратурата - 1980 г. не е изрично забранено такова съвместителство,
следва да се приеме, че то е допустимо от закона. Понеже по делото е установено,
че ищецът реално е изпълнявал работата възложена със заповед № 238/1986 г. в
периода от 01.04.1986 г. до 06.02.1990 г. изводите на СРС в обратния смисъл са
незаконосъобразни. Нито в КТ – 1951 г., нито в действащия КТ се допуска
„заличаване“ на извършената по време на действието на договора щом като
служителят е бил добросъвестен. От приетите гласни и писмени доказателства е
установено, че за целия спорен период ищецът е изпълнявал дейността на
заместник - районен прокурор, разглеждал е възложените му преписки, участвал е
в съдебни заседания, поддържал е обвинението. Обратното би означавало да се
оспори валидността на извършените от него действия в качеството му на прокурор,
както и на издадените актове в този период. Поддържа се, че след като ищецът е
изпълнявал длъжността прокурор добросъвестно, времето от 01.04.1986 г. до
сключването на трудовия договор № 172/03.02.1989 г. следва да се приеме за
магистратски стаж по смисъла на чл. 225, ал. 1 ЗСВ и заедно с времето от
21.11.2007 г. до 21.11.2014 г. - на длъжността съдия ищецът има повече от 10 години
магистратски стаж. Претенцията за заплащане на лихви за забава също е
основателна, тъй като ответникът е поставен в забава от момента на получаване
на поканата до предявяване на исковата молба. По тези и допълнителни
съображения, моли да се обезсили решението в частта, в която е прогласен за
недействителен трудов договор, възникнал въз основа на Заповед № 238/ 27.03.1986
г. на Главния прокурор на НРБ и да се прекрати производството в тази част като
недопустимо, респективно – да се отхвърли иска като неоснователен, а в
останалата част – решението да се отмени и да се уважат изцяло осъдителните
искове по чл. 225, ал. 1 ЗСВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът – ВКС, в срока по чл. 263 ГПК чрез
представителя си, оспорва жалбата в подробен писмен отговор. Излага
съображения, че решението е правилно, мотивирано и съобразено с изискванията на
материалния и процесуален закон. Поддържа, че в отговора на исковата молба
редовно са предявени инцидентни установителни искове. От изложените в отговора
факти могат да се изведат обстоятелствена част и петитум на исковете, според изискванията
на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Ясно е изложено, че се иска прогласяване
недействителност на трудово правоотношение възникнало въз основа на заповед №
238 от 27.02.1986 г. и трудов договор от 03.02.1989 г. По приетите за
разглеждане инцидентни установителни искове ищецът не е бил затруднен да
осъществи защитата си. Възразява се срещу твърдението за недопустимост на
исковете понеже ВКС не е страна по оспорените правоотношения. Поддържа се, че
не е налице пречка да се иска по съдебен ред прогласяване на недействителност
на правоотношение, след като то засяга възникването или съществуването на задължения
на ответника към ищеца. Според ответника, КТ от 1986 г., в сила от 1 януари 1987 г. по силата на § 17 от
ЗР на КТ е неприложим спрямо правоотношението, започнало преди влизането му в
сила въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г. Твърди се, че СРС е
разгледал приложението на чл. 111 от КТ
- 86 г. и въведената с нея забрана за външно съвместителство без съгласието на
работодателя по основния трудов договор само спрямо правоотношението по трудовия
договор от 03.02.1989 г., но не и спрямо заповедта от 1986 г. Оспорват се доводите
на ищеца, че СРС не е съобразил приложимостта на нормата на чл. 111 КТ през 1986
г. Поддържа се още, че иска за прогласяване недействителност на договора не е
погасен по давност, по смисъла на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, защото давностният
срок за ответника е започнал да тече най - рано от момента, в който ищецът се е
позовал на оспореното правоотношение - с подаване до ВКС на искане за заплащане
на обезщетение. Според ответника позоваването на нищожност е безсрочно, тъй
като тя е порок на сделката, който я лишава от целените правни последици,
съответно - нищожността на сделката се преценява по закона, който е в сила към
момента на сключването й. Неоснователен е довода на ищеца, че с изменението от
1957 г. на разпоредбата на чл. 74 КТ 1951 г. е отпаднало изискването за
получаване на съгласие от работодателя за полагането на труд по втори трудов
договор. Изискването на такова съгласие от работодателя е уредено в чл. 27
Наредбата за трудовото възнаграждение при престои, заместване, съвместителство
и др., от който е видно, че съгласие на работодателя по основния
трудов договор за полагането на допълнителен труд по външно съвместителство е
необходимо. Забраната
за полагане на допълнителен труд без разрешение на работодателя, отпада за
първи път едва с измененията в Кодекс на труда от 2001 г. Ищецът не е
представил никакви доказателства, че е имал изрично разрешение от работодателя
по основния трудов договор, нито се е позовал на нормативен акт, който да
предвижда специални условия за съвместяване на преподавателска и прокурорска
длъжности, които да дерогират нормите на общия закон - КТ 1951 г. Според
ответника от гласните доказателства пред СРС не се установява с категоричност,
че ищецът е извършвал активна прокурорска дейност при 8 часа работно време, какъв
обем работа е възлагана на ищеца и какво реално е било работното му време. Установено
е, че в същото време ищецът е имал и активна преподавателска дейност, като съвместяването
на прокурорска и преподавателска длъжност на пълен работен ден не е било само правно забранено, при липса
на съгласие от работодателя, но и житейски невъзможно. Излага освен това, че установяването
на трудов стаж може да се извърши само с писмени доказателства, но не и със свидетелски
показания. Поддържа се освен това, че не е установено, че през спорния период е
ищецът е отдавал работна сила срещу насрещна парична престация. Според
ответника ищецът не е действал добросъвестно при встъпване в правоотношението
от 1986 г. и правилно СРС се е позовал на нормата на чл. 16 ЗВО (отм.). Дори
последиците от недействителността да се пораждат за в бъдеще, на ищеца не може
да се признае трудов стаж по недействително правоотношение. Излагат се и
съображения, че ако работникът е бил недобросъвестен и според двата КТ
положения от него труд не са зачита за трудов стаж. Тъй като ищецът не е
доказал осъществяване на всички необходими предпоставки за уважаване на иска по
чл. 225 ЗСВ, в правилно приложение на закона СРС е отхвърлил както иска по чл.
225 ЗСВ, така и акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД, като е уважил иска за
прогласяване недействителността на правоотношението с Прокуратурата. Моли да се
потвърди решението в оспорените части. Претендира юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът като взе предвид доводите на страните и след
преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за
установено следното:
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът проверява
служебно за нарушения на императивно правни норми и без довод на страните.
Въззивният
състав намира, че решението в оспорените части е валидно постановено.
Решението
се оспорва само в частите, в които СРС се е произнесъл по обективно съединени
искове с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ - за
заплащане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за лихви за забава върху него,
както и по инцидентен установителен иск, предявен от ответника, за
недействителност на трудов договор, възникнал между Л.Г.Г. и Прокуратурата на
НРБ въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ.
В частта, в която е отхвърлен инцидентния
установителен иск на ответника за недействителност на трудов договор № 172/03.02.1989 г., сключен между ищеца и
Главния Прокурор на НРБ, решението не е
оспорено и е влязло в сила.
По доводите на ищеца за недопустимост на
решението по инцидентния установителен иск (ИУИ) за недействителност на
правоотношението възникнало въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г., поради
нередовно заявяване и приемане за разглеждане в процеса, настоящият състав
намира следното :
Според чл. 212 ГПК, в отговора на исковата молба ответникът може да поиска от съда да се
произнесе с решението относно съществуването или несъществуването на оспорено
правоотношение, от което зависи изцяло или отчасти изхода от спора. Основните
предпоставки за приемане
за съвместно разглеждане на инцидентен установителен иск са той да се отнася до съществуването или несъществуването на
едно оспорено правоотношение, от което зависи изхода на делото и да бъде
предявен в предвидения в ГПК преклузивен срок, който за ответника е с отговора
на исковата молба. Следователно инцидентен установителен иск може да бъде приет за съвместно
разглеждане тогава,
когато съществува връзка на преюдициалност между правоотношението, предмет на
иска, и спорния предмет на делото, при спазване срока за предявяването му по ГПК.
В
случая, в отговора на исковата молба, ответникът е направил искане обявяване
недействителност на правоотношенията възникнало въз основа на заповед № 238/27.03.1986 г. и на трудов договор № 172/03.02.1989 г. сключен с
Главния прокурор
и изрично е заявил, че предявява
инцидентни установитлни искове за обявяване на тази недействителност. СРС е
съобразил това искане и в определението
по насрочване и доклад на делото по чл. 140 ГПК изрично е приел за съвместно
разглеждане така предявените установителни искове.
Копие
от определението на съда с доклада на делото е връчено на ищеца на 15.08.2018
г. и той е взел подробно становище по него с молба от 11.09.2018 г., преди
първото съдебно заседание на 17.09.2018 г. (по време на действието на чл. 61,
ал. 2 ГПК, за спиране течението на сроковете по време на съдебната ваканция,
отм. с ДВ бр. 65 от 2018 г., в сила от 01.09.2018 г.). С тази молба на практика
ищецът е подал писмен отговор на исковете, като е взел отношение както по
допустимостта им, така и по тяхната основателност. При това следва да се
приеме, че ищецът е запознат с предявените искове и е имал достатъчна
възможност да ангажира доказателства във връзка с оспорванията си по тях и правото
му на защита не е било накърнено.
Предвид изложеното настоящият въззивен състав приема, че СРС
не е допуснал процесуално нарушение на императивната норма на чл. 212 ГПК като
е приел за разглеждане в производството заявените от ответника, в предвидения
от закона срок, ИУИ за недействителност на оспорените правоотношения. Безспорно
установяване действителността на правоотношенията има връзка на преюдициалност към
основателността на главният иск за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ.
По
възражението, че ответникът, който не е страна по оспорените правоотношения, няма интерес да предяви иск
за установяване недействителността им, следва да се отбележи следното :
Съгласно трайно
установената
практика по приложението на чл. 26, ал. 2 ГПК, никой не може да предявява пред съд чужди права от свое
име, освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция. Освен
това в практиката се приема непротиворечиво, че правен интерес от предявяване на такъв
иск е налице само за
притежателите на
материалните права, пряко засегнати от правния спор. (в
този смисъл : определение № 53 от 06.02.2020 г. по ч. гр. д. № 4727/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС; определение № 109 от 06.03.2019 г. по ч. гр. д. № 617/2019 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС; определение № 750 от 31.10.2012 г. по ч. гр. д. № 532/2012 г., г. к., ІV г. о. на ВКС и т. н.).
В заключение,
следва, че трето лице,
което не е страна по дадена сделка (договор) не разполага с иск за прогласяване на нищожността
(недействителността) й, освен
ако последиците от сделката не рефлектират пряко в правната му сфера.
По правило недействителността на трудов
договор е порок,
на който могат да
се позовават основно страните по трудовото правоотношение.
От друга
страна, установителните искове се характеризира спрямо другите искове с най
-
широк кръг от
надлежни страни и в практиката се приема, че с право да предявят такъв иск се ползват и лица, които не
са субекти на правоотношението, предмет на иска,
стига за тях да съществува правен интерес от установяване наличието или липсата на правоотношение между трети лица.
Такъв интерес имат трети лица, чиито права пряко зависят от съществуването или несъществуването на оспореното
правоотношение. (така
прието в решение № 16 от 01.02.2013 г. по гр. д. № 611/2012 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС).
Когато
става въпрос за трудово правоотношение,
което вече е прекратено, както в случая, правният интерес от иска за прогласяване недействителността му е свързан с уреждане на последиците от нея.
В
такава хипотеза правен интерес от обявяване недействителността на правоотношението възниква, ако тя е от преюдициално значение за
законосъобразността на съответното основание за
прекратяване (уволнението в широк смисъл), за възстановяването на работа или има
обуславящо значение по въпросите за дължимостта на трудови възнаграждения, обезщетения по КТ и други обезщетения и престации, възникващи във връзка с трудовото правоотношение. В тези случаи в
практиката се приема, че е процесуално допустимо съдът да бъде сезиран с
преюдициалния спор за недействителност на трудовия договор както чрез иск, обективно
съединен с други осъдителни или констутивни искове, при първоначално съединяване на
исковете (чл. 210, ал. 1 от ГПК) или при последващо съединяване с иска за недействителност - когато иска е предявен като насрещен иск по чл. 211 от ГПК или инцидентен иск по чл. 212 от ГПК, а
така също и чрез възражение. (в такъв смисъл решение
№ 161 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4848/2014 г., г. к., ІV г. о.
на ВКС). Следва да се посочи, че в практиката на ВКС по
трудовите спорове се приема, че съдът може да се произнесе и без да е предявен нарочен иск
за установяване недействителност на
договора, преюдициално - по довод или възражение на страните – във висящ процес по искове, чиято
основателност обуславя.
В контекста на
изложеното, в процесния случай въззивният състав намира, че след прекратяване на трудовото правоотношение е допустимо да се установи недействителността му
ако в исково производство се претендират последиците от тази недействителност и следва да
бъде разрешен въпроса за добросъвестността на служителя
при сключване на
договора, която е от значение за определяне
последиците от недействителността.
Предвид
изложеното се налага извод, че ответникът (ищец по ИУИ) има интерес от
установяване последиците от недействителността, независимо че не е страна по
оспореното правоотношение, защото те ще рефлектират директно в неговата правна
сфера. Ако се установи, че служителят е действал добросъвестно, при обявена
недействителност, последиците от правоотношението ще се запазят като при
действително такова. Ако в производството по установителният иск се установи,
че служителят е действал недобросъвестно
- недействителността отново ще има действие за в бъдеще, но последиците от нея ще
са, че за времето, през
което е работил по обявеното за недействително
правоотношение, служителят
няма
да има право на трудово
възнаграждение, платен годишен отпуск, то няма да
се зачита
за трудов стаж и т.
н.
При така
дадените разрешения, съставът намира, че за ВКС е налице интерес от заявяване с
ИУИ на недействителност на правоотношението на ищеца с Прокуратурата на НРБ за
периода 01.04.1986 г. до 03.02.1989
г., с цел установяване последиците от недействителността. Неоснователно е
възражението в жалбата, че доколкото ответникът е трето лице
за правоотношението не е легитимиран да предявява такъв иск.
Наличието на
предпоставките за недействителност, на които се позовава ответника (ищец по
ИУИ) е въпрос, който касае съществото на спора и засяга материалната законосъобразност
на решението, а не неговата допустимост.
Като краен
извод следва, че решението в частта, в която СРС се произнесъл по иска по чл.
74 КТ, вр. с чл. 21 КТ (1951 г.) е допустимо постановено.
По съществото на спора, съдът намира следното :
Съгласно
редакцията на чл. 225, ал. 1 ЗСВ (изм. ДВ. бр. 53 от 27.06.2014 г.), към момента на освобождаване на ищеца от
длъжност 21.11.2014 г., при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10
години стаж на такава длъжност има право на еднократно парично обезщетение в
размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има
в органите на съдебната власт, но не повече от 20.
Паричното вземане, уредено в чл. 225, ал. 1 ЗСВ, има
характер на гратификация, на един израз на отблагодаряване за дългогодишна
работа на длъжност за магистрата. От гледна точка на тази същност на плащането следва да
се изследват всички отношения, които възникват при прилагане режима на това
обезщетение.
Следователно основателността на иска, с правно основание чл. 225 ЗСВ (в
актуалната за спора редакция), се обуславя от пълното и главно доказване на
следните кумулативни предпоставки : съществуване на правоотношение, по което ищецът е полагал труд като съдия, прокурор или следовател,
което е прекратено, независимо
от правното основание за това и преди прекратяване на правоотношението служителят
да има повече от 10 години
стаж като магистрат.
В
случая по делото не е било спорно и от обсъдените подробно от СРС доказателства
се установява, че съгласно
Заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ между ищеца и
Прокуратурата на НРБ е възникнало трудово правоотношение, по което ищецът е
изпълнявал длъжността „заместник районен прокурор“, считано от 01.04.1986 г.,
първоначално в Софийска районна прокуратура, а след нейното райониране - в
Благоевска районна прокуратура и в Люлинска районна прокуратура, а впоследствие
- във Втората районна прокурора и в Третата районна прокуратура. Съгласно заповедта от 27.03.1986 г. на длъжността заместник
- районен прокурор, за периода 01.04.1986 г. до 03.02.1989 г., когато е
подписан Трудов договор № 272, ищецът е работил на пълно работно време. Според трудовия
договор от 03.02.1989 г. ищецът е следвало да изпълнява длъжността „заместник -
районен прокурор във Втора районна прокуратура", с месторабота Трета
районна прокуратура, при непълно работно време - 1/4 част от законоустановеното
работно време.
Не е спорно и се установява, че за същия период той е
работил по трудов договор първоначално на длъжност „асистент“ - считано от
13.06.1984 г., а след 31.05.1988 г. до 28.01.1992 г. - на длъжност „старши
асистент" в ЮФ на СУ.
Не
се спори по фактите, че с Указ № 353/16.11.2007 г. на
Президента на РБ ищецът е назначен на длъжността „Председател на ВКС“, като е
встъпил на длъжност на 21.11.2007 г., от която е освободен на 21.11.2014 г. и
за това време от 7 години той има стаж като магистрат в органите на съдебната
власт.
Понеже основният
спор касае въпроса за действителността на правоотношението, приравнено на
трудово, възникнало със Заповед №
238/27.03.1986 г. между ищеца и Прокуратурата на НРБ, първо следва
да се разгледа инцидентния установителен иск за недействителност на посоченото
правоотношение, по което ищецът е изпълнявал длъжността заместник районен
прокурор в периода 01.04.1986 г. до 03.02.1989
г.
По възражението
за нарушен давностен срок за предявяване на иска за недействителност на
правоотношението по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ, съставът приема следното :
Поради особеностите на трудовото правоотношение,
не е в обществен
интерес недействителността на трудовия договор да бъде релевирана по всяко време.
Всички искове
свързани с права от трудови правоотношения, извън уредените в чл. 358, ал. 1,
т. 1 и 2 КТ, включително касаещи действителността на договора, се предявяват в
тригодишен срок. Относно
началния момент, от който започва да тече погасителната давност е създадена
специална уредба чл. 358, ал. 2 КТ. Понеже искът по чл. 74 КТ попада в хипотезата на чл. 358, ал. 2,
т. 2 КТ - давностният срок за предявяването му ще тече от деня, в който правото, предмет на иска, е могло
да бъде упражнено. Когато става въпрос за иск за
установяване недействителността на
трудов договор, това е денят, в
който страната, позоваваща се на недействителността, е
узнала за съответния порок.
Следователно най
– ранният момент, в който правото е могло да бъде упражнено в този случай
е този, в който ответникът е узнал за искането на ищеца за заплащане на
обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Това е станало с подаването на молба вх. №
6005 от 22.05.2015 г. до председателя на ВКС. От този момент, до подаването на
отговора на исковата молба, в който е заявен ИУИ - 04.12.2017 г. не е изтекъл
изискуемия от закона 3 - годишен срок и искът не е погасен по давност. Възраженията
на ищеца в обратния смисъл са неоснователни.
По съществото на ИУИ и законосъобразността на
решението в тази част :
Действителността на договора се преценява съобразно действалият материален закон към
датата на сключването му, както сочат и двете страни в производството.
В случая това е КТ от 1951 г. (отм. - ДВ, бр. 27 от 1986 г., в сила от 01.01.1987 г. в
частта, касаеща трудовите отношения, с влизане в сила на новия КТ – пар. 4 от
ЗР на КТ 1986 г.).
Според чл. 20 КТ - 1951 г. недействителна
е всяка уговорка на трудовия договор, която противоречи на законите, законните
разпоредби или на колективния трудов договор.
Нормата не се отличава съществено от чл. 74, ал. 1 от действащия КТ 1986 г., според която недействителен е трудов договор, който противоречи на закона или на
колективен трудов договор или ги заобикаля.
На следващо
място, недействителността
на трудовия договор се характеризира с редица особености спрямо
недействителността на договорите по общия закон - ЗЗД. Специалната уредба е свързана с особения характер на трудовите
правоотношения, обхващащи правото на труд, на трудово възнаграждение, което от
своя страна е свързано с осигуряване на средства за живот, а също така и с
оглед влиянието на трудовите правоотношения върху социално осигурителните и
пенсионноосигурителните права на работника и/или служителя.
Кодексът на труда, за разлика
от ЗЗД, борави само с
понятието недействителност, като страните не могат да се позовават на
недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не
бъде обявена от съда и решението за обявяването й не им
бъде връчено. Дори когато трудовият договор бъде обявен за недействителен, ако служителят е действал добросъвестно, отношенията между
страните до момента на обявяване на недействителността се уреждат като при действителен трудов договор.
Както се посочи по - горе, по делото не е спорно, че със
Заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ между ищеца и
Прокуратурата на НРБ е възникнало правоотношение по силата на чл. 6, ал. 2 от
Закона за Прокуратурата (обн. ДВ, бр. 87 от 11.11.1980 г. и отм., ДВ, бр. 59 от
22.07.1994 г.), вр. с с чл. 27 б. „б“ КТ 1951 г. – отм., по което ищецът от
01.04.1986 г., е изпълнявал длъжността „заместник районен прокурор“,
първоначално в Софийска районна прокуратура, а след нейното райониране - в
Благоевска районна прокуратура и в Люлинска районна прокуратура а впоследствие
във Втората районна прокурора и в Третата районна прокуратура.
Не е спорно и обстоятелството, че за същия период
ищецът е изпълнявал и длъжността „асистент“ по НП в ЮФ на СУ „Св. Климант
Охридска“. Този факт е удостоверен и в самата заповед.
За
да достигне до извод за недействителност на правоотношението между ищеца и
Прокуратурата на РБ, възникнало въз основа на посочената заповед от 1986 г.,
СРС е приел, че тя е издадена в нарушение на разпоредбата
на чл. 74 КТ 1951 г., съгласно която работа по съвместителство в две или повече
предприятия, учреждения или организации се допуска само при наличие на писмено разрешение на
заинтересованите предприятия, учреждения или организации. СРС се е прозовал на ТР № 12 от 03.03.1969 г., ОСГК, според което, ако
трудовият договор е сключен в нарушение на чл. 73 и чл. 74 КТ, той е нищожен и
отношенията между страните следва да се уредят съобразно чл. 21 КТ 1951 г.
Настоящият
състав, за разлика от СРС, намира, че спрямо оспореното правоотношение ще
намерят приложение първо нормите на специалния закон ЗП (отм.), а едва при
липса на уредба в специалния закон и за неуредените в него случаи - правилата
на общия закон КТ - 1951 г.
По отношение
на съвместителството в специалния закон - чл. 21 а, т. 3 от ЗП (отм.) е
предвидено, че прокурорът не може едновременно да заема държавна платена или
почетна длъжност или служебна такава освен
преподавателска във ВУЗ. Следователно съгласно нормите на специалния ЗП (отм.),
които имат предимство пред тези на общия закон КТ 1951 г., изрично се допуска
възможността да се осъществява преподавателска дейност едновременно (по съвместителство)
с длъжността прокурор, без да се поставят други изисквания за изпълнението на
длъжността по съвместителство.
Настоящият състав приема, че релевантен за спорния въпрос касаещ съвместяването на дейности е Закона за
прокуратурата (отм.), а не действащият към онзи момент Закон за висшето
образование (обн. ДВ, бр. 12 от 11.02.1958 г., отм. на 30.12.1995 г.), както
приема СРС, тъй като оспореното правоотношение е за изпълнението на длъжността
прокурор, а не за длъжността асистент в СУ.
Неоснователни са възраженията на ищеца, че СРС
не е съобразил възражението на ищеца, че нормата на чл. 111, ал. 3 КТ не е
съществувала към момента на издаване на Заповед № 238/1986 г. и възникналото
въз основа на нея правоотношение. СРС е разгледал приложението на чл. 111 от КТ 1986 г. и
въведената с нея забрана за външно съвместителство без съгласието на работодателя
по основния трудов договор само спрямо правоотношението по трудовия договор от
03.02.1989 г., но не и на заповедта от 1986 г., която е останала предмет на
спор.
Предвид изложеното до момента въззивният съд не споделя решаващият извод на
СРС, че правоотношението възникнало въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ е недействително поради противоречие със закона.
Дори да се приеме становището на СРС в оспореното решение – за наличие на
противоречие на заповедта от 1986 г. със закона относно съвместяването на
длъжности към момента на възникване на оспореното правоотношение за длъжността
заместник - районен прокурор, въззивният състав намира, че ищецът по ИУИ не е установил,
че към този момент служителят е действал недобросъвестно.
Според възприетото в ТР № 12/1969 на ОСГК на
ВС, на което се позовава СРС, ако трудовият договор е сключен в нарушение на чл.
73 и чл. 74 КТ (отм.), отношенията на страните ще се уреждат по правилата на
чл. 21 КТ - 1951 г. (сега чл. 75 КТ – 1986 г.), а именно : ако служителят при сключване на
договора не е действал недобросъвестно (по аргумент за
противното - е действал добросъвестно) до момента на признаване договора за недействителен, отношенията между страните се уреждат като при действителен договор, т. е. до моментта на обявяване недействителността по съдебен ред служителят има право на трудовото възнаграждение за
извършената работа, на обезщетения и времето се признава за
стаж и т. н.
Следователно, последиците на
недействителността, уредени чл. 21 КТ 1951 г. са идентични с тези, уредени в
действащата норма на чл. 75 от КТ. Те се проявяват само занапред - от момента на
обявяване на договора за недействителен, а ако служителят е действал
добросъвестно, отношенията между страните по договора се уреждат като при
действителен договор.
Настоящият
състав намира за неоснователни изводите на СРС, че оборимата презумпция за добросъвестност при упражняване
на трудовите права на служителя е въведена едва с разпоредбата на чл. 8 от действащия КТ (в сила от 01.01.1987 г.), поради което не следва да
се прилагала.
Според
въззивният състав презумцията за добросъвестност, въведена според нормата на
чл. 21 от КТ 1951 г., аналогична на действащата норма на чл. 75, ал. 1 КТ, е различна
от тази уредена в чл. 8 КТ 1986 г. и се изразява в незнание при сключване
на договора от страна на
служителя на опорочаващите правоотношението факти. При възникване на спор по този въпрос, в тежест на работодателя е да докаже недобросъвестността на работника по несъмнен
начин. (в този смисъл решение №
320/26.11.2014 г. по гр. д. № 2420/2014 г., IV г.
о.
ВКС, решение №
251/25.05.2011 г. по гр. д. № 255/2009 г., IV г. о. на ВКС,
които се отнасят до прилагането на нормата на чл. 75 КТ, но могат да бъдат
съобразени и в случая, поради идентичност на нормите).
Само в
хипотеза, в която бъде оборена презумцията за добросъвестно сключване на
договора, последиците от недействителността ще са различни. Както се посочи
вече - ако се обяви недействителност на договора, тя пак ще има действие за в
бъдеще, но за времето,
през което служителят е полагал труд той няма да има право на трудово възнаграждение, платен годишен отпуск,
то няма да се зачита
за трудов стаж и т.
н.
В случая от
всички доказателства събрани пред СРС - писмени и гласни в съвкупност, не може
да се обоснове извод, че ответникът (ищец по ИУИ) е оборил презумцията за
добросъвестност на служителя при сключване на оспореното правоотношение. Напротив, от доказателствата се установява, че при
издаване на заповедта, с която е назначен от главния прокурор за заместник
районен прокурор, ищецът е действал добросъвестно, като е изпълнявал
възложените в периода задължения като прокурор.
В този смисъл следва да се съобразят показанията на
свидетеля проф. В.М., от които се установява, че група асистенти по наказателно
право от Юридическия факултет на СУ, сред които и ищецът, са работили в
районните прокуратури като заместник - районни прокурори. Те са извършвали работата
на прокурорите - изготвяли са обвинителни актове, актове за прекратяване на
предварителни производства, участвали са в съдебни заседания, връщали са за
доразследване дела на следователите, протестирали са присъди пред Окръжния съд.
Не следва нищо различно и от показанията на свидетеля Е.Д.,
който заявява, че в началото на 1986 г., със заповед на тогавашния главен
прокурор проф. Л., част от аспирантите и асистентите в ЮФ на СУ били назначени
като заместник - районни прокурори, като тогава не е фигурирала длъжността
„прокурор“ в районната прокуратура. Според него всички били заместник - районни
прокурори в Софийска районна прокуратура. Всички са изпълнявали задълженията,
които са им възлагани, заедно с останалите прокурори, имали са работно място в
сградата, находяща се в гр. София, бул. „Драган Цанков“ и наравно с останалите
прокурори са получавали досъдебни производства и преписки, влизали са в съдебни
заседания, внасяли са обвинителни актове. Свидетелят поддържа, че почти всеки
ден е виждал ищецът в Районната прокуратура, като често са обсъждали по - сложните
казуси, които са възникнали в процес на работата на ищеца, който е изпълнявал
работата си както всички останали прокурори. Свидетелят заявява, че е виждал
актовете, изготвяни от проф. Г., а понякога го е замествал, предвид на това, че
към онзи момент не е съществувала фигурата на наблюдаващ прокурор.
Показанията на свидетелите са подкрепят, от служебната
справка, представена от Прокуратурата на РБ и от извлеченията от дневниците на
Районна прокуратура Люлин и на Димитровска Районна прокуратура, приети пред СРС
за периода 1987 г. - 1989 г. От тези извлечения се установяват видове актове,
изготвени и предадени от ищеца, в качеството му на заместник районен прокурор. За
периода на ищеца е издадена служебна карта, подписана от главния прокурор.
Следователно, дори да се възприеме становището на СРС
за недействителност на оспореното правоотношение поради противоречие със закона,
последиците от нея биха били, че отношенията между страните ще се уредят като
при действително правоотношение, поради недоказана недобросъвестност на
служителя. (така в решение № 237 от 14.01.2020 г.
по гр. д. № 695/2019 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС,
което се отнася до нормата на чл. 75 КТ, която е с аналогичен характер).
Както се посочи обаче, настоящият въззивен състав
приема, за разлика от СРС, че искът за обявяване недействителност на трудовия
договор, сключен въз основа на Заповед № 238 от 27.03.1986 г., е недоказан и от
там - неоснователен.
По основателността на
главния иск за обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ във връзка с изложеното до
момента, съдът намира следното :
След като
оспореното правоотношение, възникнало
въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г. е
действително, за времето, през което служителят е работил по това
правоотношение той има право на обезщетения и то ще се зачете за трудов стаж.
Времето, през което ищецът е изпълнявал
длъжността „заместник районен прокурор“ от 01.04.1986 г. до 03.02.1989 г.,
когато е подписан Трудов договор № 272, прекратен на 06.02.1990 г. - е 3
години, 10 м. и 5 дни. Това време, сумирано с времето на длъжността
„председател на ВКС на РБ“ – точно 7 години, е над 10 години, изискуеми според
нормата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ.
Предвид изложеното съдът намира, че са установени всички
изискуеми елементи от фактическия състав и искът по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е основателен.
Относно размера му следва да се съобрази, че ответникът
не е оспорвал, че дължимото на ищеца при освобождаването от длъжността „председател на ВКС“ обезщетение по чл.
225, ал. 1 ЗСВ е в размер на 40 738. 50 лв. Следователно искът е основателен за
целия претендиран размер.
По иска за лихви за
забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - върху
сумата на обезщетението в размер на 9 172, 70 лв. за периода 22.05.2015
г. до 07.08.2017 г. - предявяване на
иска, съдът намира следното :
Когато денят за изпълнение на задължението е определен
(установен е падеж), длъжникът изпада в забава след изтичането му, т.
е. „срокът кани” - арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД. При липса на
конкретен срок за изпълнение на задължението, както е в случая, за да бъде
поставен в забава длъжника следва да се изпрати покана – арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
По делото се
установява, че в писмото от 22.05.2015 г. ищецът е отправил до ответника покана за заплащане на
претендираното обезщетение, чрез което е поставил ответника в забава на
изпълнението от тази дата. (В този смисъл решение № 167 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1372/2012
г., III г. о., ГК ВКС).
Доколкото
ответникът не оспорва, че не е заплатил обезщетението, за периода 22.05.2015 г.
– 07.08.2017 г. той дължи обезщетение в размер на законната лихва за забава
върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. При липса на доказателства за
размера на законната лихва за забава за периода, съдът я определя на основание
чл. 162 ГПК в размер на 9 162, 04 лв., въз основа интернет сайта на НАП за
изчисляване на законна лихва. До този размер искът за лихва забава е
основателен и следва да се уважи.
По изложените
до момента съображения в съвкупност, изводите на въззивният състав не съвпадат
с тези на СРС и решението в частите, в които е уважен инцидентния установителен
иск за прогласяване недействителност на договор с Прокуратурата на РБ възникнал
със заповед № 238 от 27.03.1986
г. е постановено в нарушение на материалния закон и следва да се отмени, а
искът да се отхвърли. В частта, в която са отхвърлени изцяло исковете по
чл. 225, ал. 1 ЗСВ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви за забава за периода 22.05.2015 г. – 07.08.2017 г. до размер от
9 162, 04 лв., решението също следва да се отмени и вместо това да се
постанови друго, с което да се уважат исковете, както следва: по чл. 225, ал. 1 ЗСВ изцяло, а за лихви за забава
до размер от 9 162, 04 лв. за претендирания период.
По разноските пред СРС :
Предвид
промяна в изхода от спора, решението на СРС следва да се отмени и в частта, в
която в полза на ответника е присъдено юрисконсултско възнаграждение за СРС в
размер на 300 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Относно
разноските на ищеца за адвокат пред СГС : Представителят на ищеца е претендирал
заплащане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1,
т. 3 от ЗАдв. - за оказана безплатна правна помощ на колега юрист. Съгласно мотивите към т. 1 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС, договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а
писмената форма е само за доказване. Следователно, липсата на писмен договор не
е пречка да бъде удостоверено в процеса постигнатото съгласие, че учредената с
пълномощното процесуална представителна власт за адвокатска защита ще бъде
предоставена безплатно. Достатъчно за уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА
е: правна помощ по делото да е осъществена без данни за договорен в тежест на
доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че
предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни,
които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски,
съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В този смисъл липсата на договор за правна
помощ с уговорена в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване
на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1
ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а
размерът му се определя от съда по императивната разпоредба на чл.
38, ал. 2 ЗАдв. - в рамките на предвидения в Наредба № 1/2004
г. МРАВ (така в определение № 515 от 02.10.2015
г. по ч. т. д. № 2340/2015 г., т. к., І т. о. на ВКС).
Като се съобразят размерите на уважените искове, в полза на адвоката на
ищеца следва да се присъдят още 1 827 лв. възнаграждение за СРС.
По разноските пред СГС :
С оглед изхода
от спора право на разноски има ищеца - съобразно уважените искове. До
приключване на устните състезания пред СРС ищецът не е претендирал разноски,
нито е представил доказателства за заплатени разноски за адвокат за тази
инстанция и съдът не присъжда разноски в негова полза.
Така мотивиран
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
106020/02.05.2019 г. на СРС, 172 с - в, по гр. д. № 76474/2017 г. в частите, в
които са отхвърлени исковете, предявени от Л.Г.Г., ЕГН ********** срещу
Върховния касационен съд на РБ, с правно основание чл. 225 ЗСВ за заплащане на
сумата от 40 738, 50 лв. - еднократно
парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ при освобождаване от длъжност,
ведно със законната лихва, считано от 07.08.2017 г. предявяване на иска до
окончателното изплащане, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на
сумата от 9 162, 04 лв. лихва
за забава върху обезщетението за периода от 22.05.2015 г. до 07.08.2017 г.
(подаване на исковата молба), в частта, в която е прогласен за недействителен трудов договор, възникнал между Л.Г.Г. и
Прокуратурата на НРБ, въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния
прокурор на НРБ, на основание чл. 74, вр. чл. 21 от КТ (1951 г.) и в частта, в
която Л.Г.Г. е осъден да заплати на Върховния
касационен съд на РБ, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска предявен
от Върховния касационен съд на
Република България, с адрес : гр. София, бул. „Витоша“ № 2 срещу Л.Г.Г., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, чрез адв. Ч., за прогласяване недействителност на трудов договор, възникнал между Л.Г.Г. и Прокуратурата на
НРБ, въз основа на Заповед № 238/27.03.1986 г. на Главния прокурор на НРБ на
основание чл. 74, вр. чл. 21 от КТ (1951 г.).
ОСЪЖДА Върховния
касационен съд на РБ, с адрес : гр. София, бул. „Витоша“ № 2 да заплати на Л.Г.Г.,
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. Ч., на основание чл. 225 ЗСВ, сумата от 40 738. 50 лв.,
представляваща еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ при освобождаване
от длъжност, ведно със законната лихва, считано от 07.08.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата
от 9 162, 04 лв. лихва за забава върху обезщетението за периода от
22.05.2015 г. до 07.08.2017 г. (подаване на исковата молба).
ПОТВЪРЖДАВА решение №
106020/02.05.2019 г. на СРС, 172 с - в, по гр. д. № 76474/2017 г. в частта, в
която е отхвърлен иска предявен от Л.Г.Г.,
ЕГН **********, със съдебен адрес ***, чрез адв. Ч. срещу Върховния касационен
съд на Република България, с адрес : гр. София, бул. „Витоша“ № 2, с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата над 9 162, 04 лв. до претендирания
размер от 9 172, 70 лв. - лихва за забава върху обезщетението за периода
от 22.05.2015 г. до 07.08.2017 г.
РЕШЕНИЕ №
106020/02.05.2019 г. на СРС, 172 с - в, по гр. д. № 76474/2017 г. е влязло в сила в частта, в която е отхвърлен иска на Върховния
касационен съд на РБ срещу Л.Г.Г., ЕГН **********, с правно основание чл. 124 ГПК - за прогласяване
недействителността на Трудов договор 172/03.02.1989 г., сключен между ищеца и
Главния Прокурор на НРБ, като неоспорено от ищеца.
ОСЪЖДА Върховния
касационен съд на РБ, с адрес : гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на адвокат
К.С.Ч., с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 ГПК,
разноски за адвокат пред СРС в размер на още 1 827 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.