№ 4
гр. Велико Търново, 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести декември през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ЯНКО ЯНЕВ
Членове:ДАНИЕЛА ДЕЛИСЪБЕВА
ГАЛИНА КОСЕВА
при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА
като разгледа докладваното от ЯНКО ЯНЕВ Въззивно гражданско дело №
20224000500388 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо ГПК - въззивно
обжалване.
С Решение № 357/31.08.2022 год., постановено по гр. д. № 977/2021 г. и
присъединени към него гр. д. № 978/2021 г. и гр. д. № 980/2021 г. по описа на Окръжен съд –
Велко Търново са отхвърлени предявените от Л. В. А., ЕГН ********** от гр. Горна
Оряховица, **********, М. Г. Г., ЕГН ********** от гр. Лясковец, ******** и М. В. А.,
ЕГН ********** от гр. Горна Оряховица, ********** против „Бул Инс“ АД, гр. София, ЕИК
*********, искове, с които на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 45, ал. 1, чл. 51, ал.
1 и чл. 52 от ЗЗД, претендират обезщетение от по 50 000 лв., за неимуществени вреди, пряка
последица от смъртта на дядо им Д. К., настъпила при ПТП, ведно със законна лихва от
03.120.2018 г. насетне, като неоснователни. Със същото решение са осъдени Л. В. А., ЕГН
********** от гр. Горна Оряховица, **********, М. Г. Г., ЕГН ********** от гр. Лясковец,
******** и М. В. А., ЕГН ********** от гр. Горна Оряховица, ********** - всеки
поотделно – да заплатят на „Бул Инс“ АД, гр. София, ЕИК *********, по 840 лв., разноски
по делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Л. В. А., ЕГН ********** от гр. Горна Оряховица,
***********, М. Г. Г., ЕГН ********** от гр. Лясковец, ******** и М. В. А., ЕГН
1
********** от гр. Горна Оряховица, ***********, всички със съд. адрес: гр. Горна
Оряховица, ***********, чрез адв. Р. И. от АК – Велико Търново против Решение №
357/31.08.2022 год., постановено по гр. д. № 977/2021 г. и присъединени към него гр. д. №
978/2021 г. и гр. д. № 980/2021 г. по описа на Окръжен съд – Велко Търново.
В същата се прави оплакване, че обжалваното решение е неправилно, поради
нарушение на материалния и процесуалния закон. Неправилен бил изводът на
първоинстанционния съд, че на ищците, съобразно чл. 52 от ЗЗД обезщетение не следва да
се присъжда, тъй като от събраните по делото доказателства се установявали единствено
обичайни взаимоотношения между дядо и внуци. На следващо място първоинстанционният
съд бил допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, прилагайки
различен съдопроизводствен ред за разглеждане и решаване на правния спор – тези на
общия исков процес, а не тези на чл. 365 и сл. от ГПК, което водело до ограничаване на
правата на ищците. Налице били и нарушения на процесуалните правила, свързани със
събраните в хода на производството свидетелски показания, като първоинстанционният съд
бил приел, че не е налице изключителна връзка между ищците и починалия, визирана в
Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС.
Направено е искане да се отмени обжалваният съдебен акт и да се постанови друг, с
който да бъдат уважени предявените искове в претендирания им размер, ведно със
законните последици.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ЗД „Бул
Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Лозенец,
бул. „Джеймс Баучер“ № 87, представлявано от С. С. П. и К. Д. К. – изпълнителни
директори.
В същия се излага, че въззивната жалба е неоснователна, респ. обжалваното решение
– правилно и законосъобразно. Излага се, че макар ищците да са внуци на починалия Д. К.,
не се излагат твърдения за създадена приживе „изключителна“ и „трайна“ близост, различни
от обичайно присъщите в нашето общество от роднини от този кръг. Оспорва се наличието
на „особена връзка с починалия и действително претърпени със смъртта му вреди“, съгласно
Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС. Оспорва се да е налице
„изключение“, което е създало „трайна и емоционална“ връзка между ищците и починалия
им дядо. Заявено е също при условията на евентуалност да се отчете разпоредбата на чл.
493а и § 96 от КЗ. Поддържа се възражението за съпричиняване, позовавайки се на чл. 51,
ал. 2 от ЗЗД, доколкото пострадалият, като пътник на предна дясна седалка е бил без
поставен обезопасителен колан.
Първоинстанционният съд е приел, че ищците не са доказали своята активна
материална легитимация, тъй като в процеса на доказване не са установили, че, макар и да
не са измежду близките на починалия при настъпване на процесното застрахователно
събитие – Д. Г. К. (техен дядо), съгласно ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., са измежду
лицата, описани в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ,
които имат право да получат заместващо обезщетение за причинените им неимуществени
2
вреди от смъртта на техен близък, а именно че са изградили с починалия трайна и дълбока
емоционална връзка, като вследствие смъртта търпят продължителни болки и страдания,
извън обичайните, които за конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е
разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.
1 и 2 от ГПК.
При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения,
които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира,
че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят
нищожност или недопустимост на същото.
Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите
на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно
правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:
Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове с правно основание
чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради
което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а
служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.
Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за
имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници
срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от
който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е
увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя
страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на
застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.
Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е
обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията
между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на
претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 02.10.2021
3
г. Л. В. А., М. В. А. и М. Г. Г. са предявили претенциите си за изплащане на застрахователно
обезщетение, по които застрахователят е отказал да плати обезщетение.
Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр.
второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната
жалба и писменият отговор на въззивната жалба възражения. Следователно, правният спор,
пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху
обстоятелството дали ищците са от кръга на увредените лица, които притежават субективно
право на застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди при смърт
на близък, респ. ако притежават активна материална легитимация в настоящия процес, какъв
е интензитетът и обемът на причинените им неимуществени вреди.
Кръгът на лицата, материалноправно легитимирани да търсят обезщетение за
неимуществени вреди при причинена смърт на техен близък, не е изрично уреден в закона.
Задължително за съдилищата разрешение е дадено с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018
г. по т. д. № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ, постановено с оглед задълженията на
българската държава по чл. 16 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и
защитата на жертвите на престъпления. Съгласно цитираната разпоредба държавите-членки
гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат
решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок,
освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго
производство. За целите на директивата понятието „жертва“ е дефинирано в нормата на чл.
2, §. 1, б. „а“: физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно
или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от
престъпление; - членове на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от
престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. Б. „б“ на чл. 2,
§. 1 изчерпателно изброява лицата, които се считат за „членове на семейството“:
съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна
връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните
от жертвата лица.
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно дело № 1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС на РБ се прие, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4/25.05.1961 г. и Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на
Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. Обяви се за изгубило сила Постановление № 2/30.11.1984 г. на Пленума
на Върховния съд, което приемаше, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в Постановления № 4/1961
4
г. и № 5/1969 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други
възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри.
В мотивите на тълкувателното решение е прието, че най-близките на починалия (по
смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради
естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят
пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални
болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение не е
абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че
действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени
съгласно чл. 52 от ЗЗД. От гледна точка на чл. 52 от ЗЗД обаче е справедливо и други лица,
извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за
неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока
емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от
смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-
близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани
неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на
Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз
равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън
изброените в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., следва да се допусне
като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща
получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с
най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от
неговата смърт). Особено близка привързаност може да съществува между починалия и
негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество
семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от
най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна
обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни
житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само
формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек
преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна
степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на
обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска
връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт,
следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и
5
доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни
(като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото
съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална
подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди,
подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД.
Действително с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно дело №
1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ се изостави досегашната практика на ограничаване на
кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди. С него обаче не се дава
неограничена възможност за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди винаги и
на всички близки на починалия, които страдат от смъртта. Смисълът на тълкувателното
решение е изрично поставеното в него изискване за изключение, породило връзка, трайна и
дълбоко емоционална, отличаваща се от обичайните. Това изключение налага тези случаи -
за разлика от обичайните житейски ситуации, ищецът да е най-близкия или сред най-
близките на починалия, а не съпругата, низходящите или възходящите му. Такова
изключение напр. ще е налице, ако починалият е нямал друго семейство освен ищеца (или
обратно) и заедно, споделяйки едно домакинство, са изградили отношения, заместващи тези
между най-близките – съпруг, низходящи, възходящи. Т.е., дори ищецът да не е сред най-
тесния родствен кръг съобразно цитираните постановления, следва да се установи, че на
практика е бил най-близкият човек на починалия, поради което и е справедливо да бъде
обезщетен вместо или заедно с тях. Възможно е напр. поради определени житейски
обстоятелства брат и сестра да са изградили отношения, сходни на тези между най-близки
кръвни роднини (останали без родители, споделяли трайно общо домакинство, при взаимна
помощ и грижа), което обаче не бива да ги лишава от правото на обезщетение, само защото
са такива по съребрена линия. Или племенник, за когото също поради стечение на
обстоятелствата, леля/чичо са поели заместваща родителска грижа.
Ищците Л. А., М. А. и М. Г. са внуци на починалия Д. К.. Към момента на деянието
Л. е бил на 41 г., М.а и М., съответно на 38 г. и 16 г. От показанията на св. Г. Г., св. П. А.,
св. Г. Й. и св. Л. А. еднопосочно се установява, че ищците и починалия поддържали близки
и топли отношения. По-конкретно – още от малки отраснали при баба си и дядо си, там
прекарвали ваканциите си (св. Г. Г., св. П. А., св. Г. Й., св. Л. А.), събота и неделя, празници,
рождени и именни дни се събирали винаги заедно (св. Г. Г., св. П. А.), след като завършили
училище идвали постоянно да го видят, имали и общ бизнес (св. П. А.).
Съдът възприема показанията на свидетелите, вкл. тези на св. Г. Г. (баща на ищцата
М. Г.), св. П. А. св. (майка на ищците Л. А., М. А.), които цени при условията на чл. 172 от
ГПК и приема за безспорно установено, че ищците и техния прародител са поддържали
близки и топли отношения, характеризиращи се с обичайната за тази връзка взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост.
6
Въпросът е в това дали помежду им е била изградена такава особена връзка, която
поради определени житейски обстоятелства, се различава от нормалната и обосновава
изключителност на отношенията, водеща до неимуществени вреди, надхвърлящи
обичайните при добри, социално-активни отношения в бита, без конфликти и при взаимна
грижа и помощ и съответно оправдаваща присъждането на обезщетение наред с най-
близките на пострадалия. По принцип житейски недостоверно е едно починало лице да има
дълбока емоционална връзка с неограничен брой лица, които да са претърпели вреди от
неговата смърт и да е справедливо да бъдат обезщетени. В случая починалият е имал близки
и топли отношения с внуците си (ищците Л. А., М. А. и М. Г.). Няма как от събраните по
делото доказателства обаче да се приеме, че това общуване, за ищците Л., М. и М.
представлява такава трайна и извънредна емоционална връзка, която да покрива
предвиденото в ТР изключение. При наличие на живи родители, с които ищците са в
отлични отношения, не може да се приеме, че най-близкият им човек е бил дядо им, нито
може да се приеме, че дядо им е нямал други близки, които да ги обичат и да се грижат за
него (напр. децата му). Съдът не оспорва болките и страданията на ищците, продължаващата
тъга, но не намира, че същите са от вида на тези, които подлежат на репариране по
изключение. Обстоятелството, че ищците и починалият са поддържали близки и топли
отношения, отраснали са с него, прекарвали много време заедно, действително илюстрира
положителната емоционална връзка, обич и привързаност, но не и отношения, заместващи
отношенията им с най-близките от тесния семеен кръг – техните родители.
Ето защо съдът приема, че ищците Л. А., М. А. и М. Г. не доказаха
материалноправната си легитимация по спора – не се установи наличие на особена близка
привързаност – трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, породила значителни
душевни болки и страдания, извън традиционно присъщите за родствената връзка. Поради
това съдът приема, че принципът на справедливостта не налага включването на ищците Л.
А., М. А. и М. Г. в кръга на най-близките лица, имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на дядо си - Д. К..
Неоснователно според настоящата инстанция е възражението на ищците, че
първоинстанционният съд бил допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, прилагайки различен съдопроизводствен ред за разглеждане и решаване на
правния спор – тези на общия исков процес, а не тези на чл. 365 и сл. от ГПК
Настоящият състав на въззивната инстанция намира, че правилно
първоинстанционният съд е разгледал настоящото производство по общия исков ред,
основаващ се на задължителната съдебна практика относно принципната приложимост на
чл. 113 от ГПК, в хипотезата на разглеждане на искове на потребители на застрахователни
услуги по смисъла на § 1, т. 1 ДР на КЗ (отм.);. Практиката е актуална и при действието на
новия КЗ (обн. ДВ, бр. 102/29.12.2015 г.), независимо от използваното в разпоредбата на чл.
2, ал. 2 от КЗ понятие „ползвател на застрахователна услуга“ (Определение №
519/23.12.2020 г. на ВКС на РБ по ч. т. д. № 2002/2020 г., II т. о.). Потребителското качество
на една от страните е ирелевантно за квалифицирането на спора като граждански или
7
търговски. Безспорно в настоящия случай делото по иска срещу застрахователя има
търговски характер с оглед на разпоредбата на чл. 365, т. 1 от ГПК във вр. с чл. 1, т. 6 от ТЗ
и безпротиворечивата съдебна практика (Определение № 136/11.03.2021 г. на ВКС на РБ по
ч. т. д. № 502/2021 г., II т. о.; Определение № 154/06.04.2020 г. на ВКС на РБ по ч. т. д. №
31/2020 г., II т. о.; Определение № 204/13.03.2014 г. на ВКС на РБ по ч. т. д. № 146/2014 г., I
т. о., и др.). Въпросът, който следва да бъде разрешен касае обаче не характера на спора, а
реда, по който следва да бъде разгледано делото. В този смисъл практиката на касационната
инстанция сочи, че от гледна точка на процесуалното право качеството „потребител“ е от
значение за специалната местна подсъдност по чл. 113 от ГПК и за реда, по който се
разглеждат делата, но не и с оглед преценката дали спорът е граждански или търговски,
респективно дали характерът на делото е граждански или търговски (Определение №
236/18.05.2018 г. на ВКС на РБ по ч. т. д. № 1152/2018 г., I т. о.). С нормата на чл. 113, изр. 2
от ГПК, прието със ЗИД на ГПК, обн. ДВ, бр. 100/2019 г. е въведена допълнителна
потребителска защита като е предвидено образуваните дела по искове на и срещу
потребители да се разглеждат като граждански и по реда на общия исков процес. При това
положение и предявеният пряк иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ следва да се разглежда по общия
ред (в т. см. т. 6 от Тълкувателно решение № 1/2015 г., постановено по т. д. № 1/2014 г. на
ОСТК на ВКС на РБ).
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от Л. В. А. от гр. Горна
Оряховица против ЗД „Бул Инс“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от
Кодекса за застраховането за неимуществени вреди за сумата от 50 000 лв. – в следствие
смъртта на дядо му - Д. Г. К., както и акцесорната претенция с правно основание чл. 86, ал.
1 от Закона за задълженията и договорите са неоснователни и недоказани и следва да бъдат
отхвърлени.
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от М. В. А. от гр. Горна
Оряховица против ЗД „Бул Инс“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от
Кодекса за застраховането за неимуществени вреди за сумата от 50 000 лв. – в следствие
смъртта на дядо й - Д. Г. К., както и акцесорната претенция с правно основание чл. 86, ал. 1
от Закона за задълженията и договорите са неоснователни и недоказани и следва да бъдат
отхвърлени.
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният от М. Г. Г. от гр.
Лясковец против ЗД „Бул Инс“ АД, гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от
Кодекса за застраховането за неимуществени вреди за сумата от 50 000 лв. – в следствие
смъртта на дядо й - Д. Г. К., както и акцесорната претенция с правно основание чл. 86, ал. 1
от Закона за задълженията и договорите са неоснователни и недоказани и следва да бъдат
отхвърлени.
Тъй като правните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Ответникът по въззивната жалба не е претендирал разноски пред въззивната
8
инстанция, поради което такива не следва да се присъждат. Постъпилите след приключване
на устните състезания молба, с инкорпориране искане за присъждане на разноски, ведно със
списък за разноски по чл. 80 от ГПК не променя горния извод. Макар и акцесорна,
претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва,
също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва
делото пред съответната инстанция (т. 11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Още повече, че представените със списъка по
чл. 80 от ГПК договори за правна защита и съдействие са с дата – 07.12.2022 г., т.е. след
последното по делото заседание (06.12.2022 г.).
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. първо от ГПК,
Апелативен съд – Велико Търново
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 357/31.08.2022 год., постановено по гр. д. № 977/2021
г. и присъединени към него гр. д. № 978/2021 г. и гр. д. № 980/2021 г. по описа на Окръжен
съд – Велко Търново.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд на Република
България в едномесечен срок от съобщението до страните, че същото е изготвено, при
наличие на предпоставките, визирани в чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9