О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

                                           гр.София,18.05.2018г..

 

 

                                      

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І-во Гражданско отделение, І-23 състав, в закрито заседание в състав:

 

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОЖАНА ЖЕЛЯЗКОВА                           

 

 

като се запозна с докладваното от съдията гр.д.№4467 по описа на 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

ИЩЕЦЪТ - „Н.Х.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от М.Е.И., чрез адвокат Н.С.Р. от САК, предявява искова молба срещу В.А.С.НА Р.Б., ЕИК по Булстат *********, със седалище и адрес на управление ***, представляван от председателя Г.К.( има се предвид Г.К.), в която излага, че по адм. д. № 2289/2012 г. В.А.С.на Р.Б. е постановил Решение № 4762 от 04.04.2013 г., с което е отменил изцяло решение № 6044 от 28.12.2011 г., постановено по адм. д. № 1587/2008 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отменен ревизионен акт № 22501000329 от 22.11.2010 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. София, потвърден с решение № 123 от 24.01.2011 г. на директора на Дирекция „ОУИ” при ЦУ на НАП, относно отказано право на приспадане на данъчен кредит на „Н.Х.” АД за данъчен период 01.09.2008 г. - 18.09.2008 г. в размер общо на 130 000 лв. по фактура, издадени от „У.” ЕООД. В конкретния случай В.А.С.е постановил решение, което е в явно противоречие с постоянната практика на Съда на ЕС относно тълкуването на правото на ЕС във връзка с правото на приспадане на данъчен кредит. Това решение е постановено от ВАС в качеството му на последна инстанция по спора. В тази връзка претендира настоящата инстанция да осъди В.А.С.на Р.Б. да заплати на „Н.Х.” АД сума, представляваща частичен иск в размер на 112 236.42 лв, от които 90 000 лв., представляващи обезщетение за вреди, причинени от нарушаването на правото на Европейския съюз, което нарушение се изразява в неприспадане на данъчен кредит в явно нарушение на практиката на Съда на ЕС, 14 673.62 лв. лихва от датата на увреждането, както и 7562.80 лв. сторени разноски в съдебното производство по обжалване на данъчния акт.Да осъди В.А.С.на Р.Б. да заплати на „Н.Х.” АД законната лихва върху сумата от 90 000 лв. от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; да осъди В.А.С.на Р.Б. да заплати на „Н.Х.” АД всички направени по делото разноски, включително и адвокатско възнаграждение.

Настоящият съдебен състав намира, че принципът на лоялното сътрудничество, изведен от клаузата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС изисква съобразяване на нормите на общностното право от националната правораздавателна система, но това следва да бъде осъществено в рамките на инстанционното разглеждане на делата от съответния национален съд, в контекста на конкретните доводи и възражения на страните. Правната възможност на страните да се позоват на правото на Общността и задължението на националните съдилища да го съобразят и приложат следва да се счита за преклудирана с изчерпването на инстанционността на националното производство. Противното разбиране би довело до възможността първоинстанционен съд да контролира и ревизира всеки влязъл в сила съдебен акт, включително и такъв, постановен от Върховен съд, което противоречи на цялостната концепция на инстанционността. Евентуално уважаване на предявения иск е несъвместимо със зачитането на стабилитета на решението на Върховния административен съд, доколкото с него би се постигнал обратният на постановения с него резултат. Изведеният от клаузата на чл.4, § 3 от Договора за ЕС принцип на лоялното сътрудничество и признатата от практиката на Съда на ЕС възможност на правните субекти да търсят обезщетение за вреди от нарушение на общностното право, включително и от съда, допуснал такова нарушение като последна инстанция по разгледания от него правен спор, кореспондира на принципа на институционална автономия, който се изразява в ангажиране отговорността на всяка държава членка при условията на вътрешното законодателство. Съдът следва да съобрази с принципа за равностойност, който изисква правилата на националното законодателство да не правят невъзможна или прекомерно трудна защитата на правата на лицата и на изискването за еквивалентност, което се свежда до разглеждането, респ. прилагането на правото на Европейската общност на национално ниво по начин, сравним с разглеждането на национален спор. Принципът на лоялно сътрудничество не може да противоречи нито на този за институционална автономия, доколкото реализацията му се осъществява чрез способите на националното законодателство, нито на универсални принципи от по-висш порядък, които предхождат сключването на Договора за ЕС, какъвто е върховенството на закона, който лежи в основата на правовата държава и чието частно проявление е стабилността на влезлите в сила съдебни актове, включително и материалната им законна сила. Израз на този принцип е основната правна последица на съдебното решение – силата на пресъдено нещо на решението, чиято защитна функция се изразява в задължението на страните да преустановят занапред правния спор, респ. в невъзможността да оспорват правилността му. Силата на пресъдено нещо има препятстващ ефект по отношение на съдебно отреченото право, защото осуетява неговото упражняване и същевременно действа предпазващо по отношение на гражданските права, застрашени от неоснователното му претендиране. Регулиращото действие на силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение, изразяващо се в задължението за нейното зачитане се отнася не само до страните по делото, обхванати от неговите субективни предели, но и до съда, който го е постановил, и до всички съдилища, учреждения и общини в Р.Б., за които то е задължително (чл.297 от ГПК). Нормата на чл.302 от ГПК императивно изключва свободната преценка на гражданския съд относно валидността и законосъобразността на административния акт, когато тя е установена с влязло в сила решение на административния съд. Правото на Европейския съюз е част от вътрешното право на Р.Б. и следва да бъде съобразявано от съдилищата при постановяване на техните актове, независимо дали някоя от страните изрично се е позовала на негови позитивни норми- в този смисъл и чл.5, ал.4 от Конституцията на Р.Б.. С изключение на нормата на чл.303, ал.1, т.7 от ГПК регламентираща основание за отмяна на влязло в сила решение, когато ЕСПЧ с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, или на протоколите към нея , действащото право не урежда особени процесуални способи за защита срещу съдебни актове, постановени в нарушение на общностното право. Пороците на съдебните актове се отстраняват по реда на инстанционния контрол, или на предвидените в националния закон извънредни способи, поради което е недопустимо тяхното инцидентно констатиране по повод на иск за вреди от правораздавателна дейност, вследствие нарушаване на норми от общностното право, което по същество би довело до дерогиране на принципа, установен в чл.297 от ГПК. Съгласно чл. 302 от ГПК, влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. Ето защо, въпросът за законосъобразността на административния акт, който е потвърден с влязло в сила решение на административния съд, включително и с оглед приложението на норми от общностното право, не може да бъде пререшаван инцидентно ad hoc в исково производството пред гражданския съд, по повод на предявен иск за вреди от неприлагане или нарушаване на тези норми от административния съд, постановил решението, което съобразно чл.302 от ГПК е задължително, както за постановилия го съд, така и за гражданския съд, пред който е предявен искът за обезвреда. Не може да бъде споделено разбирането, че с предявяването на иска за вреди не се ревизира влязлото в сила решение на административния съд, от което се твърди, че те са причинени. По същество то води до елиминиране на основен елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, който е conditio sine qua non за нейното възникване, включително и в хипотезата на гаранционно-обезпечителната ноксална отговорност по чл.49 от ЗЗД- пряката и непосредствена причинна връзка между твърдяното като увреждащо действие или бездействие (неприлагането или неправилното прилагане на нормите от общностното право) и причинените вреди. Затова, сезираният с такъв иск съд по необходимост следва да вземе отношение по законосъобразността на административния акт (по иска срещу постановилия го орган- НАП), респ. по извършените от административния съд процесуални действия, довели до формиране на вътрешното му убеждение, респ. до постановяване на решението, като краен процесуален резултат на правораздавателната дейност, което представлява фактическо пререшаване на спора относно законосъобразността на този акт в противоречие с императивната норма на чл.302 от ГПК, при това извън административното производство, което съобразно принципа за институционална автономия е регламентирано като способ за защита срещу незаконосъобразни административни актове.

 

 

 

 

 

 

Поради изложеното съдът

 

О П Р Е Д Е Л И :

 

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. №4467/2018г. по описа на СГС, І ГО, 23 състав, като процесуално недопустимо.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред САС в едноседмичен срок от връчването му на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: