Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я:
СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Кочовски, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА в.гр.д. № 8716 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 60722 от 07.03.2020 г., постановено по гр. д. № 38552/2019 г., по
описа на СРС, ІІ ГО, 58 състав е ОСЪДЕНО „Г.П.“ АД с ЕИК********да заплати на „М.С.“
ЕООД с ЕИК ********, на основание чл. 232, ал. 2 вр. чл. 228 чл. 79, ал. 1, пр.
първо ЗЗД сумата 17 414,93 лева,
представляваща общо неплатени суми по Договор за наем от 07.12.2011 г. за месец
декември 2017 г., месец януари 2018г., месец -февруари 2018 г., месец март 2018
г., месец юни 2018 г., месец юли 2018 г., месец август 2018 г., месец септември
2018 г., месец октомври 2018 г., месец ноември 2018 г. и месец декември 2018
г., както и сумата 696,60 лв. – съдебни разноски.
С
решението „Г.П.“ АД с ЕИК********е ОСЪДЕНО да заплати на „М.“ ООД с ЕИК ********,
на основание чл. 232, ал. 2 вр. чл. 228 чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата 4280,91 лева, представляваща общо
неплатени суми по Договор за наем от 07.12.2011 г. за месец октомври 2018 г.,
месец ноември 2018 г. и месец декември 2018 г.; на основание чл. 266, ал. 1 вр.
чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата 6635,23
лв. с ДДС, представляваща общо от неплатени суми по Договор за услуга от
07.12.2011 г. за месец септември 2018 г., месец октомври 2018 г., месец ноември
2018 г. и месец декември 2018 г.; на основание чл. 232, ал. 2 вр. чл. 228 вр.
чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, сумата 746,36
лева, представляваща общо неплатени суми за консумативи - разходи за
електрическа енергия, вентилация, чилър и абонатна за ползваните под наем офиси
по Договора за наем от 07.12.2011 г. за месец август 2018 г., месец септември
2018 г., месец ноември 2018 г. и месец декември 2018 г., както и сумата 4536,13 лв. - съдебни разноски, като е
ОТХВЪРЛЕН предявения от „М.“ ООД против „Г.П.“ АД иск по чл. 232, ал. 2 вр. чл.
228 чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, за неплатени суми по Договор за услуга от
07.12.2011 г. за месец септември 2018 г., месец октомври 2018 г., месец ноември
2018 г. и месец декември 2018 г. - за
разликата над 6635,23 лева до пълния претендиран размер от 8220,82 лв.
С
решението са ОТХВЪРЛЕНИ заявените от
„ЕЕО П.-М“ АД възражения за прихващане с вземания по т. 3 от договора за наем -
в размер на 4860 евро против всеки от ищците „М.С.“ ЕООД и „М.“ ООД, претендирани като платен депозит.
Срещу
постановеното съдебно решение, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените
искове, за разликата над уважения размер от 6635,23 лева до пълния претендиран
размер от 8220,82 лв. е депозирана въззивна жалба от „М. - М“ ООД - ищец в първоинстанционното производство, в
която същото се обжалва като неправилно и необосновано. В жалбата се навеждат доводи,
че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е преценил събраните по
делото доказателства, поради което е достигнал до неправилен правен извод
относно дължимите суми по договора за услуга като е приел, че искът се явява
частично основателен и съответно го е уважил за сумата от 6653,23 лева и отхвърлил
за разликата до 8220,82 лева. Излагат се съображения, че неправилно съдът е
приел, че кредитори по Договора за услуга са и двете дружества - ищци, поради
което е и разделил поравно между тях претендираната сума, което от своя страна
е довело и до отхвърляне на част от претенцията на ищеца „М.“ ООД. В тази
връзка се поддържа, че с исковата молба е предявена претенция за осъждане на
ответника за заплащане на сумата от 8220,82 лева, представляващи неплатени суми
по Договора за услуга единствено от „М.“ ООД. На следващо място се излага, че от
приетия като доказателство по делото Договор за услуга е видно, че страна по
него, в качеството на Изпълнител е единствено дружеството „М.“ ООД. Твърди се,
че дружеството „М.С.“ ЕООД не е страна по този договор и съответно няма как да
има вземания по него. В приетата по делото Съдебно-икономическа експертиза вещото
лице е дало заключение на базата на приетите по делото счетоводни документи и
данните в счетоводствата на дружествата ищци, че неплатените фактури за услуга от
„Г.П.М“ АД суми към „М.“ ООД по Договор за услуга от 07.12.2011 г. за м. 9 (частично
неплатена), м. 10, м. 11, м. 12/2018 г. са на обща стойност 8 220.82 лева. В
тази връзка се поддържа, че от изложеното следва, че съдът неправилно е
преценил събраните доказателства и съответно неправилно е приел, че претендираните
суми по Договора за услуга се дължат и към двете дружества ищци, в резултат от
което неправилно не е уважил изцяло предявения иск.
Предвид
изложеното, жалбоподателят моли съда да отмени решението, в отхвърлителната част,
като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго, с което да уважи
изцяло предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от ответната страна по нея „Г.П.- М“ АД, в който същата се оспорва като
неоснователна и необоснована. Навеждат се доводи, че реално претендираните
услуги от страна на ищцовото дружество „М.“ ООД не са
реализирани в необходимия обем и своевременно, поради което не е налице каквото
и да е задължение за плащане спрямо това дружество като сочи, че са изложени
подробни доводи във депозирана от страна на ответното дружество въззивна жалба.
Иска
се от въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба на ищеца „М.“ ООД
като неоснователна. Претендира разноски по делото.
Постъпила
е и въззивна жалба от „Г.П.- М“ АД /ответник в първоинстанционното
производство/, в която се обжалва първоинстанционното решение, В ЧАСТТА, с
която са уважени предявените искове. В жалбата се навеждат доводи, че първоинстанционното
решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно поради допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно прилагане на материалния
закон. Излага се, че не е изследвано обстоятелството дали и доколко
претендираните суми за консумативи са точно изчислени съобразно реално
ползваните площи за периода, а също така не е изследвано по основание и размер
и възнаграждението за услуга, което е присъдено, както и дали услугите, описани
в договора реално са били предоставени в договорения обем. В жалбата се излага,
че са неправилни и изводите на съда относно възражението за прихващане в общ
размер 9720 евро или по 4860 евро от всеки от двамата ищци.
С
оглед изложеното, се отправя искане към въззивната инстанция да отмени постановеното
първоинстанционно решение, в частта, с която дружеството е осъдено да заплати
на ищците сума в общ размер 29 077,43 лв. като неправилно и необосновано, а в
случай, че приеме исковете за основателни да разгледа възражението за
прихващане.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от „М.“ ООД и „М.С.” ЕООД, в който същата се оспорва като неоснователна и
необоснована. Навеждат се доводи, че са неоснователни наведените от жалбоподателя
твърдения, че първоинстанционният съд е игнорирал всички направени от него
възражения. В тази връзка се поддържа, че съдът е мотивирал подробно решението
си като е разгледал всички наведени от страните твърдения и възражения. Излагат
се съображения, че са неоснователни и наведените твърдения по повод
разгледаното от съда възражение за прихващане на ответника.
В
тази връзка се отправя искане към въззивния съд да остави без уважение
въззивната жалба на ответника „Г.П.- М“ АД като неоснователна. Претендира
разноски за въззивното производство.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени искове от „М.“ ООД и „М.С.“ ЕООД против „Г.П.- М“ АД,
както следва:
1. „Г.П.- М“ АД да заплати на „М.С.“
ЕООД на основание чл. 232, ал. 2 вр. чл. 228, чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата
от 17 414,93 лева, формирана от неплатени суми по Договор за наем от 07.12.2011
г. за месец декември 2017 г., месец януари 2018 г., месец - февруари 2018 г.,
месец март 2018 г., месец юни 2018 г., месец юли 2018 г., месец август 2018 г.,
месец септември 2018 г., месец октомври 2018 г., месец ноември 2018 г. и месец
декември 2018 г.;
2. „Г.П.- М“ АД да заплати на „М.“ ООД,
на основание чл. 232, ал. 2 вр. чл. 228, чл. 79, ал. 1, пр. първо ЗЗД, сумата
от 4280,91 лева, формирана от неплатени суми по Договор за наем от 07.12.2011
г. за месец октомври 2018 г., месец ноември 2018 г. и месец декември 2018 г.
3. „Г.П.- М“ АД да заплати на „М.“ ООД,
на основание чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата от
8220,82 лева, формирана от неплатени суми по Договор за услуга от 07.12.2011 г.
за месец септември 2018 г., месец октомври 2018 г., месец ноември 2018 г. и
месец декември 2018 г.
4. „Г.П.- М“ АД да заплати на „М.“ ООД, на основание чл. 232,
ал. 2 вр. чл. 228, вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, сумата от 746,36 лева,
формирана от неплатени суми за консумативи - разходи за електрическа енергия,
вентилация, чилър и абонатна за ползваните под наем офиси по Договора за наем
от 07.12.2011 г. за месец август 2018 г., месец септември 2018 г., месец
ноември 2018 г. и месец декември 2018 г.
В
исковата молба се твърди, че сумите са дължими по силата на сключени между
страните на 07.12.2011 г. Договор за наем и Договор за услуга.
Ответникът
„Г.П.- М“ АД е депозирал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който е оспорил изцяло предявените искове като неоснователни. Поддържа,
че не са налице изискуеми задължения спрямо посочените две дружества, респ. че
ищците нямат непогасени вземания. Прави възражение за прихващане с вземане в
размер на 9720 евро, което се твърди, че представлява насрещно вземане на
ответника към двамата ищци по Раздел XII, т. 3 от договора за наем.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят приетата от
първостепенния съд фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира
за необходимо да я преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на
основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирани
страни и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са
процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Производството е по предявени искове
с правно основание чл. 232, ал.
2, вр. чл. 228, чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на дължими суми по
Договор за наем от 07.12.2011 г. и Договор за услуга от 07.12.2011 г..
От
представените доказателства по делото се установява безспорно, че на 07.12.2011
г. между ищците „М.“ ООД и „М.С.“ ЕООД – в качеството на наемодатели и ответникът
„Г.П.- М“ АД - като наемател е сключен Договор за наем. Предмет на договора за
наем са офисни помещения и паркоместа, находящи се в Офис сграда с магазини,
заведения за бързо хранене и подземен паркинг, изградена в гр. София, бул. „***********,
при наемна цена в размер на 8100 евро без ДДС и за период от 3 години. Съгласно уговореното в раздел IV, т. 2 и 3 наемната
цена се дължи поравно към двамата наемодателя, за което наемодателите ще
издават две фактури – всяка една със стойност 50 % от месечния наем до десето
число на текущия месец.
На
07.12.2011 г. между първия ищец „М.“ ООД - като изпълнител и ответникът „Г.П.-
М“ АД - като възложител е сключен Договор за услуга. По силата на Договора за
услуга, дружеството „М.“ ООД се е задължило да управлява Сградата, предмет на
сключения договор за наем, в която се помещават наетите от ответника помещения,
както и да извършва определен вид услуги, конкретизирани в Договора за услуги, срещу
задължението на „Г.П.“ АД да заплаща ежемесечно възнаграждение в размер на 1
518,72 евро без ДДС, уговорено в раздел VI, т. 1 от същия, платимо преди или до
десето число на текущия месец, за който се дължи възнаграждението за услуги.
Впоследствие
между страните по делото са били сключени и анекси към договора за наем от 07.12.2011
г., както следва:
С
анекс № 1 е уговорено предоставянето на допълнителни обекти на Наемателя, а
наемната цена е увеличена от 8100 евро без ДДС на 9000 евро без ДДС месечно.
С
анекс № 2 е уговорено, че договорът се прекратява по отношение на част от
наетите обекти.
Със
Споразумение, сключено на 01.02.2016 г. между страните е уговорено, че
договорът се прекратява по отношение на част от наетите обекти и наемната цена
се редуцира до 7 550 евро месечно без ДДС.
С
Анекс 4/14.07.2017 г. срокът на Договора за наем е удължен до 31.12.2018 г.
като е договорено прекратяване по отношение на част от наетите обекти. Съгласно
§ 4 от Анекс № 4, във връзка с освобождаване на офисното помещение, страните се
съгласяват с редуциране размера на месечната наемна вноска със ума в размер на 606
евро без ДДС или съответната равностойност в лева 1185,23 лв. без ДДС, считано
от м. юли 2017 г., както и с намаляване на възнаграждението по Договора за
услуги със 105,17 евро без ДДС считано от м. юли 2017 г.
Установените
от първата инстанция факти се възприемат изцяло от настоящата инстанция. В
производството по делото не е установено прекратяване на наемното
правоотношение между страните, нито са представени доказателства от страна на
наемателя за плащане на претендираните като дължими суми за месечни вноски по
договора за наем или за друг начин на погасяване исковете поради което правилно
СРС е приел, че предявените искове са основателни.
Спорен
по делото е и въпросът относно размера на дължимите суми по договора:
Видно
от заявената искова претенция, периодът, за който се претендират неплатените задължения
за месечен наем е от 01.12.2017 г. до 31.12.2018 г. и следователно за този
период са приложими уговорените наемна цена и възнаграждение по договора за
услуги съгласно последно сключения между страните Анекс № 4.
Въззивната
инстанция намира за правилни изводите на СРС, че предвиденото в § 4 от Анекс №
4 редуциране размера на месечната наемна вноска със сума в размер на 606 евро
без ДДС, както и с намаляване на възнаграждението по Договора за услуги със
105,17 евро без ДДС установява за съда съгласие на страните последно
уговорените преди Анекс № 4 размери на задължения да бъдат намалени с
посочените в Анекс № 4 размери. В тази връзка, последната предходна уговорка
относно размера на наемната цена се съдържа в Споразумението от 01.02.2016 г. -
за 7 550 евро месечно без ДДС и следователно съгласно § 4 от Анекс № 4,
наемната цена от 7550 евро се редуцира със сума в размер на 606 евро, от което
следва, че дължимата месечна наемна цена, считано от 01.07.2017г. става в
размер на 6944 евро без ДДС общо към двамата наемодатели или по 3472 евро без
ДДС месечно за всеки от двамата ищци. По делото се установява, че претендирания
от ищците размер е по-нисък от установената от СРС действително дължима наемна
цена, поради което и правилно предявените искове с правно основание чл. 232,
ал. 2 вр. чл. 228, вр. чл. 79, ал. 1, пр. първо ЗЗД за заплащане от ответника
на наемна цена са били уважени от първоинстанционния съд до претендираните
размери.
По
отношение на възнаграждението за услуга, последна уговорка преди сключването на
последния Анекс № 4 се съдържа в Договора за услуги, съгласно който е уговорено
възнаграждение в размер на 1 518,72 евро без ДДС. По силата на § 4 от Анекс № 4
възнаграждението в размер на 1 518,72 евро без ДДС се редуцира със сума в
размер на 105,17 евро и следователно дължимото възнаграждение по Договора за
услуга, считано от 01.07.2017 г. е в размер на 1413,55 евро без ДДС, което се
равнява на 2764,66 лв. без ДДС или 3317,59 лв. с ДДС месечно.
Въззивната
инстанция намира за неправилни изводите на СРС, обаче, че месечното
възнаграждение по Договора за услуга в размер на 1413,55 евро е дължимо общо
към двамата наемодатели, поради което на същите се дължи по 706,78 евро без ДДС
месечно за всеки от двамата ищци, което се равнява на 1382,34 лв. без ДДС или
1658,80 лв. с ДДС. Настоящият състав не споделя изводите на първоинстанционния
съд, че кредитори по Договора за услуга са и двете дружества – ищци „М.“ ООД и
„МИС - СТРОЙ“ ЕООД, във връзка с което е разделил поравно между тях
претендираната сума, което от своя страна е довело и до отхвърляне на част от
претенцията на „М.“ ООД за заплащане на дължими суми по Договора за услуга. В
тази връзка следва да се има предвид на първо място, че видно от приетия като
доказателство по делото Договор за услуга от 07.12.2011 г. е, че страни по него
са ответното дружество „Г.П.- М“ АД – като Възложител и ищецът „М. - М“ ООД –
като Изпълнител. Следователно, страна по договора, в качеството на Изпълнител,
е единствено дружеството „М.“ ООД, а ищцовото
дружество „М.С.“ ЕООД не е страна по този договор и съответно няма вземания по
него. На следващо място, видно от съдържанието на договора, никъде не е
предвидено, че уговореното възнаграждение по този договор ще бъде платимо в
полза и на двамата наемодатели, както неправилно е приел СРС. Видно от раздел VI, т. 1 от
Договора за услуга е уговорено, че срещу извършването на услугите по договора,
Възложителят се задължава да изплаща на Изпълнителя фиксирано месечно
възнаграждение в размер на 1518,72 евро без ДДС, въз основа на издадени от
Изпълнителя данъчни фактури съгласно т. 2.
На
следващо място, видно и от петитума на исковата молба е, че искът за осъждане
на ответника за заплащане на сумата от 8220,82 лева, представляващи неплатени
суми по Договора за услуга е предявен единствено от „М.“ ООД.
Съгласно
заключението на приетата съдебно-икономическа експертиза, което е изготвено от
вещото лице също на базата на приетите по делото счетоводни документи и данните
в счетоводствата на дружествата ищци е, че неплатените суми по фактури от „Г.П.М“
АД към „М.“ ООД по Договор за услуга от 07.12.2011 г. за м. 9 (частично
неплатена), м. 10. м. 11. м. 12/2018 г. са на обща стойност 8 220,82 лв.
Във
връзка с изложеното въззивната инстанция намира за установено по делото, че неплатените
суми по фактури от „Г.П.М“ АД към „М.“ ООД по Договор за услуга от 07.12.2011
г. за м. 9, м. 10. м. 11. м. 12/2018 г. са на обща стойност 8 220,82 лв.,
като същите са дължими единствено на дружеството ищец „М.“ ООД.
Въззивният
съд намира за неоснователни твърденията на ответното дружество, че не била
разгледана молбата му от 11.12.2019 г. по повод приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза относно това, че екземпляр от експертизата не е бил предоставен на „Г.П.“
АД и дружеството не се е запознало с констатациите на вещото лице. В тази
връзка следва да се посочи, че екземпляр от изготвената експертиза е наличен по
делото, в случай, че жалбоподателят е имал желание да се запознае е нея и да
изрази становище по същата, както и че не е налице процесуално задължение за съда или за вещото лице изготвената за изпраща
екземпляр от експертиза на страните по делото. Наред с това видно от протокола на проведеното съдебно заседание, на което е приета експертизата,
не се е явил представител на дружеството „Г.П.- М“ АД въпреки, че същото е било
редовно призовано, за да присъства при изслушването й в съдебно заседание и да
изрази становище по нея.
В
тази връзка, настоящият състав намира, че предявеният иск с правно основание чл.
232, ал. 2 вр. чл. 228 чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на неплатени
суми по Договор за услуга от 07.12.2011 г. за м. септември 2018 г., м. октомври
2018 г., м. ноември 2018 г. и м. декември 2018 г. е основателен и следва да се
уважи в пълния претендиран размер от 8220,82 лв. Поради изложеното, въззивната инстанция намира, че
първоинстанционното решение, в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 232, ал. 2 вр.
чл. 228 чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на неплатени суми по Договор
за услуга от 07.12.2011 г. е отхвърлен за разликата над 6635,23 лева до пълния
претендиран размер от 8220,82 лв. следва да бъде отменено и вместо него
предявеният иск следва да се уважи за горницата над 6635,23 лева до пълния
претендиран размер от 8220,82 лева.
По
отношение на иска за заплащане на сумата от 746,36 лева, представляваща общо
неплатени суми за консумативи:
За
неоснователни, въззивната инстанция намира и твърденията във въззивната жалба,
че първоинстанционният съд не е изследвал обстоятелството дали са точно изчислени
претендираните суми за консумативи, както и че не е изследвано по основание и
размер възнаграждението за услуга. Основанието и размерът на претендираните и
присъдени суми за консумативи се установява, както от представените писмени
доказателства по делото, така и от приетата съдебно-икономическа експертиза. Доколкото
от ответната страна по делото не е било оспорено основанието на тези
задължения, а и от ответника не се твърди неизпълнение на договорите от страна
на ищците по делото, не е налице задължение за съда да изследва тези обстоятелства.
Съгласно
заключението на вещото лице по приетата съдебно-икономическа експертиза се
установи, че размерът на неплатените от ответника „Г.П.- М“ АД към ищеца „М. -
М“ ООД суми за консумативи - разходи за електрическа енергия, вентилация, чилър
и абонатна за ползваните под наем офиси по Договора за наем от 07.12.2011 г. за
месец август 2018 г., месец септември 2018 г., месец ноември 2018 г. и месец декември
2018 г. е в размер на 1036,56 лв. В тази връзка и доколкото заявената от ищеца
по делото претенция е била в по-нисък размер, а именно 746,36 лв., правилно и
законосъобразно същата е била уважена изцяло от първоинстанционния съд.
Въззивната
инстанция намира, че правилно и законосъобразно, съдът не е уважил и възражението
за прихващане на ответника с вземания по т. 3 от договора за наем – общо в
размер на 9720 евро, или по 4860 евро, претендирани като платен депозит против
всеки от двамата ищци.
Видно
от представените по делото платежни документи е, че част от депозита е
използван от ищците за погасяване на други задължения на ответното дружество по
договорите, а останалата част е върната на ответника, като е преведена по
сметки на трети лица, със съгласието на ответното дружество, в изпълнение на
подписани Споразумение от 22.12.2017 г. към Договор за наем от 07.12.2011 г.,
Договор за наем от 02.01.2018 г. и Договор за наем от 01.02.2018 г. От
ответната страна по делото не са оспорени представените от ищците
доказателства, касаещи начина по който депозита е върнат на ответното дружество
и съответно същите са надлежно приети по делото. Обстоятелството, че ответната
страна не се е явила в първото по делото заседание, на което са представени посочените
писмени доказателства и не се е запознала с тях и съответно не е оспорила
същите не може да се вмени във вина на съда, поради което и не е налице
нарушение на съдопроизводствените правила. Неоснователни са и твърденията на
ответната страна, че посочените документи касаят трети лица, които не са страна
по делото. Видно от същите е, че страна по всички тези документи са ищците и
ответното дружество, което е дало съгласие за връщане на предоставения депозит
по описания в съответните договори начин. За неотносими към делото, въззивният
съд приема твърденията, че „Е.С.Д.Р.“ ООД, П.М., „ТКМ 2000“ ООД и „Х.К.“ ООД са
свързани с ищците лица. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя, че не е
изяснено какви счетоводни документи са издали ищците на ответника по повод
прихващането на платения депозит. На първо място следва да се посочи, че по делото са представени и приети счетоводните
документи във връзка с възстановяването
на депозита - кредитни известия и платежни нареждания. На следващо място, следва
да се има предвид, че платеният депозит е възстановен за сметка на „Г.П.“ АД,
като е преведен на горепосочените трети лица със съгласието на дружеството,
обективирано в подписаните анекси и споразумения, представени по делото.
За
неоснователно, въззивният съд намира и възражението за прекомерност на
претендираното от ищците и присъдено с постановеното съдебно решение адвокатско
възнаграждение в първоинстанционното производство. В тази връзка, въззивният
съд намира, че същото съответства и е съобразено с Наредбата за минималния
размер на адвокатските възнаграждения.
По разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответната
страна „Г.П.“ АД следва да бъде осъдена да заплати на ищеца „М.“ ООД неприсъдената
част от разноските в първоинстанционното производство в размер на 616,72 лева
/претендирани са разноски в общ размер на 5152,85 лева, а с решението са
присъдени 4536,13 лв./, както и направените разноски във въззивното
производство в размер на 31,71 лева, съгласно представен списък с разноски по
чл. 80 ГПК.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 60722 от 07.03.2020 г.,
постановено по гр. д. № 38552/2019 г., по описа на СРС, ІІ ГО, 58 състав, В ЧАСТТА, в която е ОТХВЪРЛЕН предявения от „М.“ ООД с ЕИК ********
срещу „Г.П.“ АД с ЕИК********иск с правно основание иск по чл. 266, ал. 1 вр.
чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неплатени суми по Договор за
услуга от 07.12.2011 г. за месец септември 2018 г., месец октомври 2018 г.,
месец ноември 2018 г. и месец декември 2018 г. за разликата над 6635,23 лева до пълния претендиран
размер от 8220,82 лв. като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Г.П.“ АД с ЕИК********да заплати на
„М.“ ООД с ЕИК ******** на основание чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД горницата над сумата от 6635,23 лева до пълния размер от 8220,82 лева /респ. сумата от още 1585,59 лева/ -
неплатени суми по Договор за услуга от 07.12.2011 г. за месец септември 2018
г., месец октомври 2018 г., месец ноември 2018 г. и месец декември 2018 г..
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА Г.П.“ АД с ЕИК********да заплати
на „М.“ ООД с ЕИК ******** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от още 616,72 лева - разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата от 31,71 лева – разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване пред ВКС, по аргумент от чл. 280,
ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.