№ 224
гр. Пловдив, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Величка П. Белева
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000622 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260106 от 08.07.2021 г.,постановено по т.д.№187/2020 г.
по описа на Окръжен съд-П.,е отхвърлен като неоснователен иска с правно
основание чл.226 от КЗ /отм./ във вр. с чл.45 от ЗЗД,предявен от Б. Г. П. с
ЕГН ********** против Застрахователна компания „Л.И.“АД-гр.С. с ЕИК
********* за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение в
размер на 30 000 лв. за неимуществени вреди от смъртта на С.Г.В.,настъпила
вследствие на ПТП на 20.12.2015 г.,виновно причинено от водача Р.С.Я. с
МПС със застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при
ответното дружество и иска за осъждане на ответника да заплати лихва върху
главницата,считано от 20.12.2015 г. до окончателното изплащане на
главницата. Със същото решение е осъден Б. Г. П. да заплати деловодни
разноски в полза на ЗК „Л.И.“АД с ЕИК ********* в размер на 970 лв.
Въззивна жалба срещу горното решение е подадена от ищеца в
първоинстанционното производство Б. Г. П.,с която решението се обжалва
изцяло.Жалбоподателят счита същото решение за неправилно поради
1
несъобразеност с материалните законови разпоредби,липса на пълнота при
изследване на доказателствения материал по делото и
необоснованост.Намира за неправилни и некореспондиращи на целия събран
доказателствен материал изводите на първоинстанционния съд за липса на
активна материалноправна легитимация на ищеца поради неприложимост на
ТР №1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС спрямо случая и липса на трайна и
дълбока емоционална връзка между ищеца и починалата му баба.Според
жалбоподателя,тълкувателните постановления и решения не съществуват
самостоятелно,а само във връзка с прилагането на тълкуваната правна
норма,поради което даденото с тях тълкуване важи от момента,в който
правната норма е влязла в сила,т.е. още тогава тя е имала съдържанието,което
впоследствие е посочено в тълкувателния акт.Затова жалбоподателят смята,че
независимо от датата на постановяване на тълкувателното решение,ако
срокът,в който ищецът може да упражни надлежно правото си на иск,не е
изтекъл,то актът следва да се приложи от съответните органи като
задължителен.Излага аргументи и за това,че между него и починалата му баба
С.В. е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка,като след
нейната смърт ищецът /настоящ жалбоподател/ търпи продължителни болки
и страдания,които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
С оглед на изложените в жалбата аргументи,жалбоподателят Б. Г. П.
моли да бъде отменено изцяло обжалваното първоинстанционно решение и да
бъде постановено друго,с което да се уважи предявения осъдителен иск за
сумата от 30 000 лв.,ведно със законната лихва,считано от 20.12.2015 г. до
окончателно изпълнение на задължението.Претендира разноските,сторени
пред двете инстанции.
Въззиваемото дружество-„Застрахователна компания Л.И.“АД-гр.С. с
ЕИК ********* е подало в законния срок писмен отговор на въззивната
жалба,с който е поискал същата да се остави без уважение като
неоснователна,а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
правилно,обосновано и законосъобразно.Счита,че първоинстанционният съд
в цялост е обсъдил всички събрани по делото доказателства,като въз основа
на тях е формирал законосъобразни и правилни изводи относно
обстоятелствата,свързани с настъпилото ПТП и липсата на основание за
присъждане на застрахователно обезщетение на ищеца.Конкретни доводи в
2
тази насока въззиваемият излага в депозирания от него отговор.Моли в
негова полза да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за
производството пред въззивната инстанция.
От страните не са заявени доказателствени искания и не са
представени писмени доказателства пред настоящата инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на
обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със
събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от
лице,имащо правен интерес да обжалва конкретното първоинстанционно
решение и при подаването й е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от
ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и преценка по
същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното
решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че
същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен
съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в
изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло
с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната
допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд
намира,че решението се явява процесуално допустимо и в частност-че
първоинстанционният съд се е произнесъл по иска,с който е сезиран,а самият
иск намира за допустим.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно
законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд
е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки
оплакванията в жалбата и събраните по делото доказателства,Пловдивският
апелативен съд приема следното от фактическа и правна страна:
По т.д.№187/2020 г. по описа на Окръжен съд-П. е предявен от Б. Г. П.
против „Застрахователна компания Л.И.“АД с ЕИК ********* осъдителен
3
иск по чл.226,ал.1 от КЗ /отм./ във вр. с чл.45 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 30 000 лв. като обезщетение за неимуществени вреди,търпени от ищеца и
изразяващи се в болки и страдания от загубата на неговата баба
С.Г.В.,починала вследствие на ПТП от 20.12.2015 г.,ведно със законната
лихва върху главницата,считано от 20.12.2015 г.-датата на увреждане,до
окончателното изпълнение на задължението.
Основните твърдения,на които е базирана исковата претенция,са
следните:
Ищецът твърди,че на 20.12.2015 г. около 13,10 часа в с.Г.Б. е
настъпило описаното в исковата молба ПТП,в резултат на което е починала
неговата баба С.Г.В. с ЕГН **********,а произшествието е било причинено
виновно от лицето Р.С.Я. като водач на МПС марка „Фолксваген“,модел
„Мултиван“ с рег.№*********,който не съобразил поведението си с
конкретни правила на ЗДвП.Твърди още,че по случая е било водено НОХД
№717/2017 г. по описа на ОС-П.,НО и по същото дело е налице влязла в сила
присъда,с която водача на посоченото МПС е признат за виновен.
Освен горното,ищецът е изложил твърдения,че е приел изключително
болезнено и мъчително настъпилата внезапна смърт на баба му С. и че тази
смърт му е донесла непреодолими душевни болки и страдания,каквито
единствено смъртта на скъп човек може да причини.В този контекст,ищецът е
изложил и твърдения,че приживе между него и баба му е съществувала
специална връзка,основана на взаимна обич и уважение,която само за миг е
била завинаги прекъсната.Неговата баба,както твърди ищецът,е помагала за
отглеждането му още от раждането му и до неговото израстване като
мъж.Грижела се с много любов за децата си и ттака някак естествено още по-
силно е обичала и се е грижила за внука си.Учила го да чете и да
пише,обгрижвала го с много любов и старание,помагала му в уроците.От най-
ранна детска възраст починалата била учител и за чисто човешките неща-за
любовта,приятелството,семейството,както ищецът твърди.Той и баба му
прекарвали неразделно ежедневието си,събирали се заедно в делници и в
празници.Тази емоционална привързаност,създадена още през детските
години на ищеца,прераснала впоследствие в усещане за взаимност,близко
приятелство,отговорност един към друг и най-вече безмерна любов.Ищецът
твърди,че след случилия се инцидент вече не може да се осланя на
4
подкрепата и опората,давана му от неговата баба,не може да споделя
житейските си радости и трудности,а баба му е била човекът,който е
сплотявал и обединявал семейството,като тя е организирала семейните
събирания за празниците и по този начин е създавала семейния уют,който
вече няма да бъде същият след смъртта й.В исковата молба е заявено,че
вследствие на трагичния инцидент психическото състояние на ищеца е тежко
и в него е налице постоянно усещане за напрегнатост,нервност,отчаяние и
безпомощност.Според твърденията на ищеца,мъката и скръбта от загубата на
баба му ще го съпътстват и занапред,като и към момента на подаване на
исковата молба болката му не е заличена,той често ходи на гроба на баба си и
дълго стои там сам.
На следващо място,ищецът е изложил твърдения,че по отношение на
описаното по-горе МПС марка „Форксваген“ е имало сключена застраховка
„Гражданска отговорност“ при ответното дружество „ЗК Л.И.“АД със срок на
действие от 17.01.2015 г. до 17.01.2016 г. и на основание чл.226 от КЗ /отм./ с
договора за застраховка „Гражданска отговорност“ ответникът като
застраховател се е задължил да покрие в границата на определената в
договора сума,отговорността на застрахования за причинените на трети лица
имуществени и неимуществени вреди.Ищецът счита,че е материално
легитимиран по смисъла на Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г.
на ОСНГТК на ВКС да получи обезщетение за неимуществените
вреди,причинени му от смъртта на неговата баба С.В.,тъй като семейният
съюз,изграден между двамата бил не просто формална връзка на родство,а се
осланял на родови корени и традиции,изградени между тях с години и
настъпилата смърт донесла на ищеца морални болки и страдания,типични за
семейните-със силна ангажираност и обвързаност едни към други.
Ответникът по иска „Застрахователна компания Л.И.“АД е подал в
законния срок писмен отговор на исковата молба,с който е оспорил иска
изцяло-по основание и размер.Оспорил е твърдението,че ищецът е внук на
починалата С.В. и при условие на евентуалност-в случай,ч се установи
твърдяната родствена връзка между ищеца и починалата,ответникът е
заявил,че оспорва твърдението за наличие на изключително близки
отношения между ищеца и починалата.Заявил е в отговора си,че от сторените
в исковата молба фактически твърдения не се установява,че ищецът следва да
получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баба му вместо
5
най-близките й роднини,доколкото не се твърди починалата да е била в
обтегнати отношения с най-близките си родственици или пък такива да не
съществуват,а и не се твърди да са съществували житейски
обстоятелства,поради които да е възникнала връзка на особена близост между
ищеца и баба му,различна от обичайната връзка между баба и внук,и смъртта
на баба му да е довела до значителни морални болки и страдания у
ищеца,надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
родствената връзка.Според ответника,не са налице твърдения за юридически
факти,определящи връзката между ищеца и починалата,които в достатъчна
степен да обосновават да се направи изключение от общото правило,че се
дължи обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт само на най-
близките на починалия.В тази връзка ответникът се е позовал на
Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС и е
заявил,че оспорва активната материалноправна легитимация на ищеца по
предявения иск,като оспорва ищецът да има качеството на трето увредено
лице с право на обезвреда,както и да има материално притезание,основано на
собствени права.Оспорил е и наведеното в исковата молба твърдение за
изключителна нива на водача на горния лек автомобил-Р.С.Я.,за настъпване
на процесното ПТП и е навел възражение за съпричиняване на същото ПТП и
на вредоносния резултат от страна на пострадалата С.Г.В.,твърдейки че
същата в нарушение на разпоредбите на чл.108,ал.2,т.1 от ЗДвП не е
изпълнила установеното й задължение при невъзможност да използва
тротоара да се движи най-близко до лявата граница на платното за
движение,противоположно на посоката на движение на пътните превозни
средства.Ответникът е изложил и довода,че размера на предявения иск е
неоснователно завишен и прекомерен,както и че е предявен в противоречие с
принципа за справедливост,прогласен в чл.52 от ЗЗД.Оспорил е по основание
и предявения акцесорен иск за присъждане на лихва за забава,както и
началната дата,от която същата лихва се претендира.На основание
чл.111,б.“в“ от ЗЗД ответникът е заявил и възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на претендираната лихва за забава за период по-дълъг
от три години преди датата на завеждане на исковата молба,т.е. за периода
предхождащ 02.12.2017 г.
Ищецът не е подал допълнителна искова молба.
6
С обжалваното решение от 08.07.2021 г.,ОС-П. е приел за доказано,че
С.Г.В.,родена на 27.02.1934 г.,е баба на ищеца Б.П. по майчина линия,както и
че същата е починала на 20.12.2015 г. поради телесни
увреждания,несъвместими с живота,причинени й в резултат на ПТП от
същата дата-20.12.2015 г.,станало в с.Г.Б..Приел е за доказано още,че същото
ПТП,съответно и смъртта на С.В. са причинени виновно от лицето Р.С.Я. при
управление на МПС-лек автомобил марка „Фолксваген“,модел „Мултиван“ с
ДК №*********,собственост на Н.С.Х. от гр.Д.,и при нарушаване на
конкретни законови правила за движение по пътищата.В тази връзка
първоинстанционният съд е констатирал,че водачът на лекия автомобил
Р.С.Я. е признат за виновен за описаното противоправно деяние с влязла в
сила присъда от 20.12.2017 г.,постановена по НОХД №717/2017 г. по описа на
Окръжен съд-П. и е зачел произтичащата от нормата на чл.300 от ГПК
задължителна сила на тази присъда за гражданския съд,разглеждащ
гражданските последици от противоправното деяние,относно това дали е
извършено деянието,неговата противоправност и виновността на дееца.Наред
с това,първоинстанционният съд е приел за безспорно обстоятелството,че за
управляваното от Я. МПС е имало сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ към момента на настъпване на процесното ПТП,а е
приел за безспорен и механизма на същото ПТП.
Като краен резултат обаче,първоинстанционният съд е отхвърлил като
неоснователен предявения осъдителен иск,приемайки,че ищецът Б.П. не
разполага с материалноправна легитимация по този иск.А липсата на такава
легитимация първостепенният съд е обосновал на първо място със
съображения,че спрямо процесния случай е неприложимо ТР №1/21.06.2018
г. по тълк.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС,с което бе разширен кръга на
лицата,имащи право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
смъртта на техен близък.Неприложимостта на тълкувателното решение съдът
е обосновал с това,че в случая застрахователното събитие и произтичащите от
него правни последици за увредените лица,са възникнали преди приемане на
тълкувателното решение.В този контекст първоинстанционният съд е счел,че
при първоначално тълкуване на дадена правна норма,същото има обратно
действие,но в случая тълкуването,дадено с горното тълкувателно решение,е
последващо и то в различен смисъл от предишното,откъдето следва,че то има
действие само занапред.Приложимостта на едното или другото
7
тълкуване,според първоинстанционния съд,следва да се определи с оглед
момента на настъпване на фактическия състав на правната норма,в случая
застрахователното събитие,а не постановяване на самото ново тълкувателно
решение.
На следващо място,първоинстанционният съд е приел,че дори и при
приложимост на горното тълкувателно решение,иска пак би бил
неоснователен,тъй като в хода на производството по делото не се е
установило наличието на конкретни житейски обстоятелства,поради които
привързаността между ищеца и неговата баба да е станала толкова силна,че
смъртта й да е причинила на ищеца морални болки и страдания,надхвърлящи
по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена
връзка.За неустановено е приел съда и това в какви отношения приживе са
били ищеца и неговата баба,понеже показанията на разпитаната по делото
свидетелка С.В.-майка на ищеца и дъщеря на починалата С.,били единствено
в насока,че С. е помагала на самата свидетелка за отглеждането на децата й и
че обичала много ищеца като неин първи внук.В крайна
сметка,първоинстанционният съд е стигнал до извода,че е недоказано между
ищеца и баба му С. да е същуствувала такава особена близост,която по
смисъла на горното тълкувателно решение да даде основание да се направи
изключение от ограничението на ППВС №4/61 г. и ППВС №5/69 г. и на
ищеца да се присъди обезщетение за претърпените от него неимуществени
вреди от смъртта на баба му.
Поради неоснователността на предявения главен иск,ОС-П. е счел,че
не следва да разглежда направените от ответната страна възражения за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата и за завишен размер
на претендираното обезщетение.И освен това,предвид неоснователността на
главния иск,първоинстанционният съд е приел за неоснователна и
акцесорната претенция,основана на чл.86 от ЗЗД,за изплащане на
обезщетение за забава,считано от датата на настъпване на увреждането-
20.12.2015 г. до окончателното изплащане на застрахователното обезщетение.
В процесната въззивна жалба,подадена от ищеца в
първоинстанционното производство-Б.П.,оплакванията на същия са само
срещу изводите на първоинстанционния съд,с които е обоснован
постановения краен резултат за отхвърлянето на иска.С други
8
думи,жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на изводите на
ОС-П.,че спрямо конкретния случай не намира приложение ТР №1/21.06.2018
г. на ОСНГТК на ВКС и че е недоказано наличието на такава трайна и
дълбока емоционална връзка между ищеца и починалата му баба,която да
дава право на ищеца да получи обезщетение за неимуществените
вреди,търпени от него вследствие смъртта на баба му.С оглед на тези
оплаквания на жалбоподателя,основната и първостепенна преценка на
въззивния съд в настоящото решение следва да се концентрира до това дали
горното тълкувателно решение намира приложение в конкретния случай и
дали ищецът разполага с материалноправна легитимация по предявения иск с
оглед постановките,възприети със същото тълкувателно решение,имащо
задължителна сила за съдилищата.В тази връзка въззивният съд приема
следното:
Неправилен е извода на първоинстанционния съд за неприложимост
спрямо конкретния случай на ТР №1/2016 от 21.06.2018 г. и дадените с него
задължителни постановки относно кръга на лицата,имащи право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък,причинена
от непозволено увреждане.Според настоящия състав,съдът е длъжен да
съобрази задължителните разяснения на посоченото тълкувателно
решение,относно кръга на лицата,имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на техен близък,тъй като конкретното
съдебно производство е образувано по иск,предявен след приемането на
същото тълкувателно решение.Настоящият състав споделя застъпеното в
практиката на ВКС становище,обективирано например в определение №291
от 07.05.2020 г. по т.д.№2108/2019 г. на ВКС,II т.о.,ТК и определение №117 от
24.02.2021 г. по дело №298/2020 г. на ВКС,I т.о.,ТК,според което
последващото тълкувателно решение,т.е. такова с което е дадено ново
тълкуване правна норма,различно от даденото тълкуване с предходно ТР,се
прилага от съответните органи, за които то е задължително, по случаите,
които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване
от тях, след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени
към този момент, но с действие занапред.Това означава,че ако правният спор
е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното
решение,както и ако сезирането на съда със спора следва по време
приемането и оповестяването на решението,даденото от Върховния
9
касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при
постановяване на съдебното решение по съществото на спора.В случая
процесният иск е предявен пред съда на 02.12.2020 г.,т.е. след приемане на
Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г. и предвид
преждеизложеното се налага извода,че същото тълкувателно решение
подлежи на съобразяване при преценката относно кръга на лицата,имащи
право на обезщетени за неимуществени вреди от смъртта на техен
близък,причинена от непозволено увреждане.По тези съображения се налага
и извода за неправилност на застъпеното в първоинстанционното решение
становище,че ТР №1/2016 не намира приложение спрямо конкретния случай.
Правилен обаче е извода на първоинстанционния съд за
неоснователност на процесния иск поради това,че не е доказано наличието на
конкретни житейски обстоятелства,вследствие на които привързаността
между ищеца и неговата баба да е станала толкова силна,че смъртта й да е
причинила на ищеца морални болки и страдания,надхвърлящи по интензитет
и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.За
преценката на материалноправната легитимация на ищеца,задължителните
разяснения,дадени с Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018 г. на
ОСНГТК на ВКС,подлежат на съобразяване,тъй като ищецът е внук на
починалата при ПТП негова баба С.В..Съгласно същото тълкувателно
решение,материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г., и по
изключение всяко друго лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка
с починалия и търпящо продължителни болки и страдания от неговата смърт,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.В цитираното
тълкувателно решение изрично е посочено, че обезщетение се присъжда при
доказана особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му неимуществени вреди, а в съобразителната му част е разяснено, че
възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в ППВС №
4/1961 г. и № 5/1969 г., следва да се допуска само по изключение – когато
житейски обстоятелства и ситуации са станали причина за възникване на
особено близка привързаност между родствениците /баби, дядовци и внуци,
братя и сестри/, надвишаваща традиционната за българските семейни
отношения такава, изразяваща се във взаимна обич, морална подкрепа,
10
духовна и емоционална близост, така че смъртта на единия да причини на
другия морални болки и страдания, надхвърлящи нормално присъщите за
съответната родствена връзка и сравними по интензитет и продължителност с
неимуществените вреди, търпени между най-близките – лицата от цитираните
постановления. Съществуването на особено близка житейска връзка, даваща
основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт в
подобна хипотеза, следва да се преценява от съда във всеки конкретен
случай, въз основа на наведените и установени по делото факти, а
обезщетение е дължимо само при условие, че ищецът е провел главно и пълно
доказване относно наличието й.
В случая,за установяване на твърдяните от ищеца обстоятелства
относно връзката му с неговата баба приживе,както и на обстоятелствата
относно понесените от ищеца морални и емоционални болки и страдания
вследствие смъртта на баба му,по първоинстанционното дело е разпитана
свидетелката С.Б.В.-майка на ищеца Б.П. и дъщеря на починалата С.В..Други
доказателства в тази насока не са събрани.А от показанията на посочената
свидетелка не се доказва в живота на ищеца и баба му да са съществували
такива житейски обстоятелства и ситуации,които да са станали причина за
възникване на особено близка привързаност между двамата,надвишаваща
традиционната за българските семейни отношения привързаност,нито пък
тези показания установяват смъртта на бабата на ищеца да е причинила на
последния такива морални болки и страдания,които да надхвърлят нормално
присъщите за подобна родствената връзка болки и страдания и да са
сравними по интензитет и продължителност с неимуществените
вреди,търпени между най-близките-лицата от цитираните по-горе
постановления на Върховния съд.Това,което най-общо казано,се установява
от показанията на св. С.В. е,че ищецът до 15-годишната му възраст заедно със
своите родители и по-малката му сестра е живял в едно домакинство в с.Г.Б.
със своите баба и дядо по майчина линия и през това време баба му С. е
помагала за неговото и на сестра му отглеждане.След 15-годишнината на
ищеца Б.,той и родителите му напуснали дома в с.Г.Б. и заживяли на
квартира в град Б.,където ищецът продължавал да живее и
понастоящем.Свидетелката заявява,че откакто Б. е напуснал къщата на баба
си и дядо си в посоченото село,той не се е връщал да живее там,а през
времето,докато е живял там,баба му е помагала за неговото отглеждане и за
11
отглеждането на по-малката му със шест години сестра,тъй като майката на
двете деца /разпитаната свидетелка/ е работела.Св.В. казва още,че Б.
непрекъснато поддържал контакт с баба си,а той бил първия й внук и тя
много го е обичала.Б. чувствал баба си като втора майка и много тежко
изживял смъртта й,според показанията на същата свидетелка.Последната сочи
и това,че ищецът е семеен от 20 години,има едно дете и живее в гр.Б. със
семейството си.
Споделеното от св.С.В. дава основание да се направи заключение,че
ищецът и баба му С. са били в добри отношения помежду си,че бабата е
помагала за отглеждането на внука си,че до 15 годишната възраст на
ищеца,същият е живял заедно с баба си и впоследствие продължил да
поддържа непрекъсната връзка с нея до смъртта й.Всички тези обстоятелства
обаче не обосновават извод за изключителност в близостта между ищеца и
починалата му баба по смисъла,разяснен в Тълкувателно решение №1/2016 г.
на ОСНГТК на ВКС,а сочат на нормална и обичайна за българската традиция
духовна и емоционална близост между баба и внук,която се характеризира с
взаимна обич,разбирателство и морална подкрепа.За да се приеме,че между
едно починало в резултат на ПТП лице и лицето,претендиращо обезщетение
за неимуществени вреди от смъртта на първото и попадащо извън кръга на
лицата по Постановление №4/1961 г. и Постановление №5/1969 г. на Пленума
на ВС,е съществувала особено близка връзка,необходимо е освен формалното
родство с произтичащата от него близост между лицата,да са се проявили
конкретни житейски обстоятелства,обусловили създаването на по-голяма от
близостта,считана за нормална за съответната родствена връзка.Такова
обстоятелство например,относимо към връзката между баба/дядо и внуци,би
било отглеждането на внуците от бабата/дядото при фактическото отсъствие
на родителите от живота на внуците /поради работа в чужбина или друга
подобна причина/,вследствие на което да се е създала такава духовна и
емоционална връзка между внуците и баба им и/или дядо им,от която може да
се приеме,че последните са заместили родителите на своите внуци в
отношенията си с тях.В случая подобни житейски обстоятелства не се
установяват.Изнесените от св. В. данни,че ищеца е живял в дома на баба си С.
до своята 15-годишна възраст и през това време тя е оказвала помощ за
неговото отглеждане,не са житейски обстоятелства,обуславящи създаването
на особена близост между тях двамата,при положение,че през същото време
12
ищецът е живял при баба си и дядо си заедно със своите родители и в
частност-със своята майка.Напротив-това са често срещани за живота на
българските семейства обстоятелства,в частност-за живота на внуците и
техните баби и дядовци.А що се касае до отношенията между ищеца и баба
му след детската му възраст и към момента на пътния инцидент,то от
показанията на разпитаната свидетелка не може да се извлече извод за нищо
по-конкретно,освен че ищецът е продължил да поддържа непрекъснат
контакт с баба си.Поддържането на връзка от внуците с техните баба и/или
дядо след детската възраст на първите е също обичайно и традиционно за
живота в българските семейства и не може да бъде определено като
факт,обосноваващ извод за създадена особена близост между внуците с
техните баба и/или дядо.
На следващо място,показанията на св.С.В. не установяват и понасянето
ма морални болки и страдания от ищеца,надхвърлящи болките и
страданията,които обикновено е нормално и присъщо да изпита едно лице от
загубата на своята баба или дядо.Единственото,което става ясно от
показанията на същата свидетелка е,че ищецът е понесъл много тежко
смъртта на баба си С.,но това е само едно оценъчно мнение на
свидетелката,без същата да посочва в какви фактически проявления се е
изразило тежкото понасяне от ищеца на настъпилата смърт на баба му.Не са
събрани по делото и доказателства,които да потвърдят изложените в исковата
молба твърдения,че вследствие на трагичния инцидент психическото
състояние на ищеца е тежко,че в него е налице постоянно усещане за
напрегнатост,нервност,отчаяние и безпомощност,че същият често ходи на
гроба на баба си и дълго стои там сам,че е налице негативна промяна в
поведението му,че и към момента на завеждането на иска продължава да
изпитва душевна болка от загубата на неговата баба.
Всичко изложено по-горе налага извода,че в случая са недоказани и
двете кумулативни предпоставки за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди,предвидени в задължителната съдебна практика
/коментирана по-горе и обективирана в цитираното тълкувателно
решение/.От това следва и извода,че ищеца не разполага с материалноправна
легитимация да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
неговата баба С.В.,настъпила вследствие на ПТП от 20.12.2015 г.А липсата
на такава легитимация води до извода,че предявеният осъдителен иск е
13
изцяло неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне за пълния му
предявен размер от 30 000 лв.,ведно с акцесорната и претенция за заплащане
на законна лихва върху главницата,считано от датата 20.12.2015 г.-датата на
увреждане,до окончателното изпълнение на задължението.Именно до този
краен извод е стигнал и първоинстанционния съд с обжалваното
решение,поради което същото решение като правилно следва да бъде
потвърдено изцяло,включително и в частта за разноските,присъдени на
ответника съобразно изхода от спора пред първата инстанция и представените
доказателства за извършването им.
Предвид изхода от спора пред въззивната инстанция,на основание
чл.78,ал.3 от ГПК въззиваемото дружество има право на разноските за
настоящата инстанция.В съдебното заседание на 10.11.2021 г. ответникът по
въззивната жалба чрез процесуалния си представител-юрисконсулт К.И.,е
поискал присъждането на разноски съобразно представения списък по чл.80
ГПК,в който всъщност фигурира искане за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение на основание чл.78,ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК.Това искане е
основателно пред неоснователността на въззивната жалба,подадена от
насрещната страна,както и с оглед на обстоятелството,че въззиваемото
дружество е представлявано пред въззивния съд от юрисконсулт,участвал в
посоченото по-горе открито съдебно заседание.Дължимият размер на
юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определен съобразно
приложимата в случая разпоредба на чл.25,ал.1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ във вр. с чл.37,ал.1 от Закона за правната помощ и чл.78,ал.8
от ГПК и се равнява на сумата от 250 лв.,а тази сума следва да бъде заплатена
на въззиваемото дружество от насрещната страна-жалбоподателят Б.П..
В молба с вх.№4975 от 09.11.2021 г.,с посочен автор на същата-
пълномощникът на жалбоподателя-адв. Я.Д.,е заявено възражение за
прекомерност по чл.78,ал.5 от ГПК по отношение „разноските за
защита,претендирани от ответника“.Това възражение не следва да се
разглежда по същество,тъй като самата молба,в която се съдържа
възражението,не е подписана и освен това разглеждането на такова
възражение има място,само ако се касае за претендирано като разноски и
заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение,а в случая такова
не е претендирано от ответника по въззивната жалба,нито пък се твърди да е
14
уговаряно и заплащано от него.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №260106 от 08.07.2021
г.,постановено по т.д.№187/2020 г. по описа на Окръжен съд-П..
ОСЪЖДА Б. Г. П. с ЕГН ********** с адрес:гр.Б.,ул.“Ю.“№** да
заплати на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“АД с ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление гр.С.,район
С.,бул.“С.ш.“№*** сумата от 250 лв. /двеста и петдесет лева/,представляваща
юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15