Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
20.10.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети февруари през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 6279 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 20.01.2020 г., постановено по гр. дело № 41321/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 56 състав, „Б.“ ЕАД- *** /ЕИК ********/ е осъдено да
заплати на „Н.“ ЕООД- *** /ЕИК********/ на основание чл.79, ал.1, пр.1 вр.
чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 1 753.44
лв., представляваща непогасен остатък от главница за предоставени
телекомуникационни услуги по 34 бр. фактури, издадени през периода от
05.10.2015 г. до 10.12.2017 г. /посочени в решението/, ведно със законната
лихва от датата на завеждане на исковата молба в съда- 08.05.2018 г., до
окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен
размер от 19 621.12 лв. като погасен
чрез плащане, извършено в хода на делото. Със същото решение „Б.“
ЕАД- *** /ЕИК ********/ е осъдено да заплати на „Н.“ ЕООД- *** /ЕИК********/ на
основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата 11 522.09 лв., представляваща неустойка
за забава при плащането на 34 бр. фактури, а именно фактури № 35819/ 05.10.2015
г., № 36410/ 05.11.2015 г., № 41141/ 10.07.2016 г., № 41748/ 10.08.2016 г., №
42336/ 10.09.2016 г., № 42932/ 10.10.2016 г., № 43585/ 10.11.2016 г., № 44225/
10.12.2016 г., № 44798/ 4.01. 2017 г., № 44799/ 4.01.2017 г., № 44889/ 10.01.2017
г., № 44890/ 10.01.2017 г., № 45542/ 10.02.2017 г., № 45543/ 10.02.2017 г., №
46114/ 10.03.2017 г., № 46115/ 10.03.2017 г., № 46758/ 10.04.2017 г., № 46759/
10.04.2017 г., № 46760/ 10.04.2017 г., № 47369/ 10.05.2017 г., № 47370/ 10.05. 2017
г., № 48011/ 10.06.2017 г., № 48012/ 10.06.2017 г., № 48631/ 10.07.2017 г., №
48632/ 10.07.2017 г., № 49282/ 10.08.2017 г., № 49283/ 10.08.2017 г., № 49934/
10.09.2017 г., № 49935/ 10.09.2017 г., № 50522/ 10.10.2017 г., № 50523/
10.10.2017 г., № 51184/ 10.11.2017 г., № 51185/ 10.11. 2017 г. и № 51821/
10.12.2017 г., считано от датата на забава по всяка една от фактурите до
8.05.2018 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата
молба в съда- 08.05.2018 г., до окончателното й изплащане. На основание чл.78,
ал.1 ГПК ответникът „Б.“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца „Н.“ ЕООД сумата
4 916.77 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „Б.“ ЕАД- *** /ответник
по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която е уважен искът на „Н.“ ЕООД по
чл.92, ал.1 ЗЗД, и в частта относно съразмерно присъдените на ищеца разноски, с
искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за
отхвърляне на иска за присъждането на мораторна неустойка като неоснователен, с
присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна „Н.“ ЕООД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от
СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде потвърдено, като
претендира разноски за въззивното производство.
Предявен е иск с
правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД /искът по чл.79, ал.1, пр.1 вр. чл.266, ал.1 ЗЗД не е предмет на въззивното производство/.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната
част, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи
окончателен извод за уважаване на предявения от „Н.“ ЕООД иск по чл.92, ал.1 ЗЗД като основателен и доказан- чл.272 ГПК.
Съгласно
приложимата разпоредба на чл.92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват, или като санкция. Поради това тя се дължи, независимо
дали от неизпълнението са настъпили вреди. Неустойката е акцесорно задължение и
става изискуема при неизпълнение на друго главно задължение. Фактическият
състав, който следва да се осъществи, за да възникне основание за плащането на
неустойка за неизпълнение на договор, е: наличие на валидно договорно
задължение, неизпълнение на задължението, уговорена неустойка. Обезщетителната
функция на неустойката се проявява чрез освобождаване на изправната страна от
необходимостта да доказва вредите от неизпълнението.
В случая въз основа на събраните по делото писмени
доказателства /чиято автентичност не е оспорена от ответника/- заверени копия
от поръчки, датиращи от периода м.12.2009 г.- м.12.2014 г., към договори от
22.12.2009 г., 23.06.2011 г. и 19.12.2011 г., е установено, че страните са били
обвързани от валидно възникнали облигационни правоотношения по договори за
предоставяне на телекомуникационни услуги, по които „Н.“ ЕООД има положението
на доставчик, а „Б.“ ЕАД- положението на клиент. Относно валидното сключване на
договорите- от лице, разполагащо с представителна власт да представлява
ответното дружество, е представено по делото пълномощно от 10.01.2011 г.
/обозначено като „генерално“/, с което Изпълнителният директор на „Б.“ ЕАД е
упълномощил лицето, сключило същите- Николай Христов, да
представлява дружеството при извършването на такива действия от името и за негова
сметка /на дружеството/.
Неоснователно, предвид горното, е
възражението на ответника, че процесните договори са сключени от лице без
представителна власт, както и възражението, че ответникът не е приел
действащите при ищеца общи условия, поради което и не дължи претендираната по
делото договорна неустойка.
Приложените по делото доказателства налагат
приемането на извод за наличието на трайни търговски отношения между посочените
две дружества- страни по делото, по смисъла на чл.292 ТЗ, в който случай
мълчанието на ответника относно приложимостта в отношенията помежду им на
действащите при ищеца Общи условия е равнозначно на приемане- арг. чл.298,
ал.1, т.2 ТЗ. Съгласно разпоредбата на чл.298, ал.1 ТЗ,
търговецът може да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки;
те стават задължителни за другата страна, когато тя: 1. заяви писмено, че ги
приема; 2. е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги оспори
незабавно. В случая такива Общи условия за предоставяне на телекомуникационни
услуги от „Н.“ ЕООД- в сила от 30.07.2013 г., са установени от страна на ищеца-
доставчик на теле-комуникационни услуги, като в приложените по делото поръчки
към договори е отразено изрично, че са предоставени на клиента „Б.“ ЕАД, който
ги е приел и не ги е оспорил незабавно- не се твърди, нито доказва наличието на
такова оспорване от страна на ответника.
Следователно клаузата на т.22.1 от действащите при
ищеца Общи условия, предвиждаща заплащането на договорна неустойка- в случай на
забавено плащане на дължима от клиента сума, в размер на 0.1 % от дължимата
сума за всеки ден забава до окончателното плащане, намира приложение в
настоящия случай.
Оспорената
от ответника неустоечна клауза- т.22.1 от ОУ, обезпечаваща изпълнението на
задължението за плащането на възнаграждение за предоставени телекомуникационни
услуги, по преценка на въззивния съд, не може да бъде определена като нищожна-
поради противоречие с добрите нрави. Цитираната договорна клауза, предвиждаща
заплащането на мораторна неустойка, представлява съглашение, имащо за предмет
задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнението /забавеното
изпълнение/ на главно задължение от страна на ответника- клиент по договора.
Същото установява предварително размера на обезщетението за вредите, които
кредиторът би претърпял в случай на забавено изпълнение, респ. размерът на това
обезщетение е определяем в хипотезата на соченото неточно изпълнение.
Предвид
установеното по делото неточно изпълнение- във времево отношение, на
задължението на ответника- клиент за плащането на процесните договорни възнаграждения
/стойност на доставени теле-комуникационни услуги/, налице са предпоставки за
ангажиране договорната му отговорност за плащането на мораторна неустойка по
т.22.1 ОУ. С оглед критериите по чл.92 ЗЗД и даденото в ТР № 1 от 15.06.2010 г.
по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС- ОСТК тълкувателно разрешение, процесната договорна
клауза, оспорена от ответника, не се явява нищожна, тъй като от съдържанието й
не следва, че е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Не е налице несъответствие между съдържанието, функциите и
целта на посочената договорна клауза, което като краен резултат да обоснове
извод за накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.2 ЗЗД.
Целта на неустойката е да санкционира поведението на неизправния длъжник,
поради което и страните могат и според обичайната практика да уговарят заплащането на мораторни и/или компенсаторни
неустойки при наличието на такава неизправност.Уговарянето на мораторна неустойка,
предвиждаща, че длъжникът следва да заплати обезщетение на кредитора за забавено
изпълнение /неточно изпълнение/ на договорното задължение да заплати
възнаграждение за предоставените му телекомуникационни услуги, е в рамките на
договорната автономия по чл.9 ЗЗД и не е упражнено в разрез с принципа за
еквивалентност на обезщетението за вреди, което в случая не надвишава границата
на възпиращата функция на санкцията и поради това не накърнява добрите нрави.
При
съобразяване на уговорения начин за определяне размера на неустойката- „в
размер на 0.1 % от дължимата сума за всеки ден забава до окончателното изплащане“,
който не е в разрез с приложимата нормативна регламентация /чл.26 ЗЗД/, и вида
на неизпълнението от страна на ответника /забавено изпълнение/, присъждането на
претендираната от ищеца сума от 11 522.09 лв., доколкото касае забава при заплащането
на задължения, чийто общ размер- според приетото като неоспорено от страните
заключение на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза, възлиза на 36 753.92 лв. /общо/, и период на забава
от над две години, не представлява несправедлива и несъразмерна санкция за
неизпълнението по смисъла на ТР № 1/ 2009 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС-
ОСТК /т.3/, поради което и искът по чл.92, ал.1 ЗЗД като основателен и доказан
правилно е уважен изцяло с обжалваното първоинстанционно решение. Следва да се
отбележи, че независимо от частичното погасяване на горепосочения дълг преди
завеждане на делото /сумата 6 000 лв. по фактура № 35819/ 5.11.2015 г. е
заплатена на 25.08.2017 г., а относно сумата 11 132.80 лв. по фактура №
36410/ 5.11.2015 г. е извършено прихващане с протокол от 1.02.2018 г./ и
погасяване на голяма част от дълга в хода на делото /сумата 17 867.68 лв.,
за която искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е отхвърлен, е постъпила „въз основа на
протокол за прихващане от 22.08.2018 г.“ по сметка на ищеца на 21.09.2018 г./,
периодите на забава по процесните фактури- в преобладаващата им част, надхвърлят
две години, което е довело до формирането на неустоечно вземане за ищеца в
посочения размер от 11 522.09 лв., която именно сума е присъдена с обжалваното
първоинстанционно решение.
Конкретни
доводи срещу периодите на забава и размера на определената от
първоинстанционния съд сумарна договорна неустойка във въззивната жалба на
ответника не са изложени, поради което и въззивният съд не дължи излагането на
самостоятелни мотиви в тази насока.
Правилно
е решението на СРС и в частта относно присъдената законна лихва върху сумата 11 522.09
лв.- договорна неустойка, дължима от завеждане на делото до окончателното й
изплащане, тъй като присъждането й е законна последица от уважаването на иска
по чл.92, ал.1 ЗЗД.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните от въззивника доводи
постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 875.66 лв.- разноски за платено за въззивното
производство адвокатско възнаграждение, чийто размер е редуциран до минималния
дължим съгласно Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения размер- чл.7, ал.2, т.3, при уважаване на възражението за
прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, направено от въззивника в о.с.з. на 10.02.2022
г.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
20.01.2020 г., постановено по гр. дело № 41321/ 2018 г. на Софийски районен
съд, ІІ ГО, 56 състав, в обжалваната
част, в която „Б.“ ЕАД- *** /ЕИК ********/ е осъдено да заплати на „Н.“
ЕООД- *** /ЕИК********/ на основание чл.92, ал.1 ЗЗД сумата 11 522.09 лв.,
представляваща неустойка за забава при плащането на 34 бр. фактури, а именно
фактури № 35819/ 05.10.2015 г., № 36410/ 05.11.2015 г., № 41141/ 10.07.2016 г.,
№ 41748/ 10.08.2016 г., № 42336/ 10.09.2016 г., № 42932/ 10.10.2016 г., №
43585/ 10.11.2016 г., № 44225/ 10.12.2016 г., № 44798/ 4.01.2017 г., № 44799/
4.01.2017 г., № 44889/ 10.01.2017 г., № 44890/ 10.01.2017 г., № 45542/
10.02.2017 г., № 45543/ 10.02.2017 г., № 46114/ 10.03.2017 г., № 46115/
10.03.2017 г., № 46758/ 10.04.2017 г., № 46759/ 10.04.2017 г., № 46760/
10.04.2017 г., № 47369/ 10.05. 2017 г., № 47370/ 10.05.2017 г., № 48011/
10.06.2017 г., № 48012/ 10.06.2017 г., № 48631/ 10.07.2017 г., № 48632/
10.07.2017 г., № 49282/ 10.08.2017 г., № 49283/ 10.08.2017 г., № 49934/
10.09.2017 г., № 49935/ 10.09.2017 г., № 50522/ 10.10.2017 г., № 50523/
10.10.2017 г., № 51184/ 10.11.2017 г., № 51185/ 10.11. 2017 г. и № 51821/
10.12. 2017 г., считано от датата на забава по всяка една от фактурите до
8.05.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба- 8.05.2018 г., до окончателното й изплащане, а също и в частта относно съразмерно присъдените на „Н.“ ЕООД разноски по
чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Б.“ ЕАД- *** /ЕИК ********/
да заплати на „Н.“ ЕООД- *** /ЕИК********/
сумата 875.66
лв. /осемстотин
седемдесет и пет лева и 66 ст./- разноски за въззивното производство,
на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
по гр. дело № 41321/ 2018 г. на СРС, ІІ ГО, 56 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.