Р Е Ш Е Н И Е
№ 81
гр. Велико Търново, 12.03.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – шести състав, в открито заседание на първи
март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН БУЮКЛИЕВ
при участието на секретаря С.М., като разгледа докладваното
от председателя адм. дело №684 по описа на Административния съд за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 25,ал.3 от Закона за управление на агрохранителната верига
/ЗУАВ/.
Жалбоподателят „Алекс
Експорт 15“ ЕООД – село Малки Чифлик, област Велико Търново, е оспорил като
незаконосъобразно разпореждане за спиране на част от цялата дейност
№645/22.10.2020 година на главен инспектор към ОДБХ –Велико Търново, с което на
основание чл.24, ал.1 от ЗУАВ и чл.138, §2, буква „и“ от РЕГЛАМЕНТ (EС)
2017/625 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА
от 15 март 2017 година
относно официалния контрол и другите официални дейности, извършвани с цел да се
гарантира прилагането на законодателството в областта на храните и фуражите,
правилата относно здравеопазването на животните и хуманното отношение към тях,
здравето на растенията и продуктите за растителна защита, за изменение на
регламенти (ЕО) № 999/2001, (ЕО) № 396/2005, (ЕО) № 1069/2009, (ЕО) №
1107/2009, (EС) № 1151/2012, (ЕС) № 652/2014, (EС) 2016/429 и (EС) 2016/2031 на
Европейския парламент и на Съвета, регламенти (ЕО) № 1/2005 и (ЕО) № 1099/2009
на Съвета и директиви 98/58/ЕО, 1999/74/ЕО, 2007/43/ЕО, 2008/119/ЕО и 2008/120/ЕО
на Съвета, и за отмяна на регламенти (ЕО) № 854/2004 и (ЕО) № 882/2004 на
Европейския парламент и на Съвета, директиви 89/608/ЕИО, 89/662/ЕИО,
90/425/ЕИО, 91/496/ЕИО, 96/23/ЕО, 96/93/ЕО и 97/78/ЕО на Съвета и Решение
92/438/EИО на Съвета /“Регламента за контрол за лаконичност“/ е спряна
вътреобщностната търговия с месни продукти,
съдържащи в състава си свинско месо по отношение на склад за търговия на
едро с храни от животински и неживотински произход, намиращ се в село Малки
Чифлик, улица „Стокова база“ с ветеринарен одобрителен номер BG 04030088.
В жалбата се
поддържа, че дружеството извършва търговия на едро с месни продукти, като
доставя същите от най – големите производители на територията на Република
България, като продуктите отговарят на всички изискания за ветеринарно
сертифициране според националното законодателство. Всъщност ветеринарното
сертифициране на търгуваните продукти е
задължение на производителите им. Дружеството закупува вече готови, опаковани,
пакетирани и сертифицирани продукти от свинско месо, а не произвежда самата
суровина и преработката и. Посоченото в акта решение за изпълнение на
Комисията 2014/709/ЕС /решението на
Комисията/ има за предмет определяне на мерки за контрол на здравето на
животните във връзка с африканската чума по свинете в държавите членки или в области
на държавите – членки, изброени в това решение. Посочените в това решение мерки
не засягали всички стопански субекти, а и дружеството не притежава обект, в
който да се извършва релевантна към сочените разпоредби от решението дейности. Разпореждането
е неясно и неоснователно, тъй като се сочи, че се спира част от цялата дейност
на дружеството, като неясно остава коя именно дейност се спира и коя – не. В
този смисъл няма как да бъде спряна дейността само частично, тъй като
жалбоподателят извършва дейност, свързана с търговия на месни произведения. Тези
оплаквания се поддържат от процесуалния представител на дружеството ***М..
Ответникът, главен инспектор при ОДБХ –
Велико Търново, чрез ***Д.С. от ВТАК, заема становище за неоснователност на
жалбата. В представеното по делото становище /лист 29/ се поддържа, че
процесният акт е издаден заради нарушаване от страна на жалбоподателя на
разпоредбите на чл.13, букви „б“ и „в“ от решението на Комисията, като грешната
правна квалификация е без значение. Тези норми гласели, че изпращането на
свинско месо, продукти от него и каквито и да са други продукти, състоящи се от
или съдържащи свинско месо от областите, посочени в четирите приложения към
решението, в които попадали и всички 28 области в България. Всъщност област
Велико Търново била посочени в решение за изпълнение ЕС 2020/1402 на Комисията
от 5.10.2020 година, приложение 3, като изпращането на посочените продукти
можело да се разреши само след кумулативно наличие на три предпоставки - преработване в съответствие с чл.4, §1 от Директива
2002/99/ЕО, да са преминали ветеринарно сертифициране в съответствие с чл.5 от
тази директива и да са придружени от здравен сертификат за вътрешносъюзна
търговия, предвиден в приложение към Регламент /ЕО/ 599/2004, част II. Жалбоподателят бил нарушил
изискванията за такава търговия /със свинско месо и производни, съдържащи
такава суровина/. В представената от ответника писмена защита на процесуалният
му представител отново се поддържа, че основанието за издаването е плод на
чисто техническа грешка, като нормите на чл.13, букви „б“ и „в“ от Решение за
изпълнение на Комисията, а те гласят, че изпращането на съответните продукти от
областите, посочени в приложенията към решението можело а се разреши само при
три налични предпоставки. При това жалбоподателят бил нарушил изискванията за
вътреобщностна търговия с прясно свинско месо, заготовки от него и прочие, като
е дистрибутирал такива храни в страни – членки, без тези храни да са преминали
ветеринарно сертифициране и без здравен сертификат за вътреобщностна търговия,
придружаващ съответната пратка.
Претендират се разноските по делото.
Жалбата е допустима, като подадена в
срок и от легитимирана страна, засегната от правния ефект на оспореното разпореждане.
От самото разпореждане е видно, че то е връчено на управителя на дружеството на
22.10.2020 година, като от щемпела, положени при подаването на жалбата до съда
чрез ответника се установява, че тя е подадена на 4.11.2020 година, т.е. в
преклузивния 14 дневен срок от адресата на разпореждането, спрямо който са
разпоредени неблагоприятни последици.
По същество жалбата е основателна.
Съдът, след като прецени приложените към
административната преписка и събрани в хода на съдебното дирене доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, както и становищата на страните, приема за
установено следното:
По делото е безспорно, че жалбоподателят
стопанисва собствен обект, представляващ склад за търговия на едро с храни, за
който е издадено удостоверение за одобрение №5639/21.10.2020 година по чл.31,
ал.19 от ЗХ, установяващо одобяването му като обект за търговия с изрично
посочени в удостоверението храни по §1, т.4 от ЗХ.
На 22.10.2020 година двама главни
инспектори към Областната дирекция „Безопасност на храните“ – Велико Търново
/първият от които е и издателят на разпореждането/ са извършили проверка на
въпросния склад, находящ се в село Малък Чифлик. Проверката е извършена в присъствието на
Управителя на дружеството жалбоподател. В представения констативен протокол
е вписано, че целта на проверката е
спазването на Решение за изпълнение
2014/709/ЕС от 9.10.2014 година относно мерките за контрол във връзка с
АИС за придвижване и контрол на месни продукти, съдържащи свинско месо в рамките
на общността. Посочено е, че обектът извършва вътреобщностна търговия чрез
дружеството -жалбоподател, който закупува стоки от производители на местно и на
национално ниво и ги дистрибутира до търговски обекти в Германия, Нидерландия,
Англия, Шотландия. Констатирано е, че търговецът търгува с храни от животински,
неживотински произход, напитки и промишлени стоки. Пратките се придружават от
стокова разписка, фактура, товарителница /CMR/ и потвърдително писмо от мястото на
получаване. За храните от животински произход /месни продукти/, описани в
стоковите разписки, съдържащи свинско месо, се издава и търговски документ, но
те не се придружават от сертификат в системата TRACES. На 14.03.2019 година е било издадено
предписание №51 за спазване на изискванията на посоченото решение за
изпълнение. Посочено е, че мястото на сделката е в склада на дружеството и тази
сделка се счита за сключена в момента, в който приемането достигне у
поръчителя. Дружеството не разполагало със собствени транспортни средства. Видно
от положения подпис, управителят на дружеството жалбоподател е присъствал на
тази проверка. От разпита на свидетелката П./служителка на ОДБХ - Велико
Търново, извършила съвместно с издателя на акта проверката/ се установява, че
са поискани документи във връзка с търговията, която се осъществява чрез
склада, тъй като е било издавано предписание във връзка с тази търговия. Свидетелката
сочи, че проверката е извършвана по документи, като в тях е отразен купувача на
стоките, като не са изисквани сертификационни документи, установяващи
възможност за ВОД на месни произведения.
Впрочем установява се от преписката,
представена на съда, че двама главни инспектори при ОБДХ – Велико Търново са
извършили инспекция на посочения склад на 5.3.2019 година, като в резултат на
това действие е изготвен доклад /лист 35 и следващите от делото/. Видно от
съдържанието на т.н. „други констатации извън темата на проверката“ в този
доклад, констатирано е, че от обекта се изпращат сурови месни продукти,
съдържащи в състава си свинско месо за други държави – членки на ЕС, като тези
пратки не се придружават от сертификат по системата TRACES, съгласно изискванията на Решение за
изпълнение 2014/709/ЕС
на Комисията от 9.10.2014 година относно мерките за контрол на здравето на
животните във връзка с африканската чума по свинете в някои държави членки.
Констатирано е, че в обекта не се спазват изискванията за проследяемост на
храните на всички етапи на производството, дистрибуцията и прочие. Констатирано
е и неспазването на посоченото решение. Съответно, както сочи и свидетеля,
издадено е предписание №51 от 14.03.2019 година, в което е констатирано
неспазването на посоченото решение на Комисията /като не е посочено кой текст
на решението е нарушен/, тъй като не е наличен сертификат в системата TRACES. С него е предписано на дружеството да
отстрани констатираното нарушение, като липсва определен срок, в който следва
това нарушение да се отстрани.
Както съдът констатира по-горе, с
процесното разпореждане е разпоредено спирането на вътреобщностна търговия с
месни продукти, съдържащи в състава си свинско месо, без да е посочено за какъв
срок са разпоредени тези неблагоприятни последици.
Съдът счита, че оспореният акт е издаден
от компетентен орган.
Според разпоредбата на член 3, §3 от Регламент
/ЕС/ на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2017 година относно
официалния контрол и другите официални дейности, извършвани с цел да се
гарантира прилагането на законодателството в областта на храните и фуражите,
правилата относно здравеопазването на животните и хуманното отношение към тях,
здравето на растенията и продуктите за растителна защита, за изменение на
регламенти (ЕО) № 999/2001, (EО) № 396/2005, (EО) № 1069/2009, (EО) №
1107/2009, (EС) № 1151/2012, (ЕС) № 652/2014, (EС) 2016/429 и (EС) 2016/2031 на
Европейския парламент и на Съвета, регламенти (EО) № 1/2005 и (EО) № 1099/2009
на Съвета и директиви 98/58/EО, 1999/74/EО, 2007/43/EО, 2008/119/EО и
2008/120/EО на Съвета, и за отмяна на регламенти (EО) № 854/2004 и (EО) №
882/2004 на Европейския парламент и на Съвета, директиви 89/608/ЕИО,
89/662/ЕИО, 90/425/ЕИО, 91/496/ЕИО, 96/23/EО, 96/93/EО и 97/78/EО на Съвета и
Решение 92/438/EИО на Съвета /Регламента за контрола за лаконичност/
„Компетентни органи“ за целите на този акт на общностното право са а)
централните органи на държавата членка, които отговарят за организацията на
официалния контрол и другите официални дейности в съответствие с настоящия
регламент и правилата, посочени в член 1, параграф 2; б) всеки друг орган,
натоварен с тази отговорност; в) когато е целесъобразно – съответните органи на
трета държава. Всъщност първата част от тази дефинитивна норма определя като
компетентни органи по официалния контрол във връзка с чл.1, §2 от него
централните органи съобразно законодателството на съответната държава – членка,
които са отговорни за организацията на такъв контрол. Втората хипотеза касае
посочването на всеки друг орган, който е натоварен чрез правилата на
съответната държава членка със същата отговорност, като тази на органите по
горния параграф. Съответно според разпоредбата на чл.3, §5 от Регламента „орган
с делегирани правомощия“ означава отделно юридическо лице, на което
компетентните органи са делегирали някои задачи, свързани с официалния контрол,
или някои задачи, свързани с другите официални дейности.
При това е съобразимо правилото на
чл.31, §3 от Регламента за контрола, доколкото процесното разпореждане е
основано на разпоредбата на чл.138, §2, буква „и“ от този Регламент. Т.е. при
упражняването на правомощията по чл.138, §2 от Регламента, делегацията на
правомощия на органи по чл.3, §5 не може да обхваща случаите на констатиране на
несъответствия по прилагането на правото на Съюза или на държава членка по
отношение на хипотезите, изброени в чл.1, §2 от него.
По отношение на компетентността на органа,
издаващ властническо разпореждане като процесното, националният закон съдържа
тромави и неясни разпоредби, нуждаещи се от тълкуване.
Според разпоредбата на чл.24, ал.1 от
ЗУАВ /което правно основание е посочено
в процесното разпореждане/ „Ръководителите на съответните ведомства по чл. 7,
в рамките на тяхната компетентност и в зависимост от тежестта на установените
нарушения, прилагат една или няколко от мерките по чл.
138, параграф 2 от Регламент (EС) 2017/625.“. В случая „съответното
ведомство“ по смисъла на чл.7 от закона и предвид предмета на разпореждането би
следвало да е ръководителят на Българската агенция по безопасност на храните –
чл.7, ал.1, т.4 от ЗУАВ. На пръв поглед това би означавало, че компетентен да
издаде разпореждането с оглед прилагането на чл.1, §2, буква „а“ от Регламента
е ИД на БАБХ. Съответно, отново на пръв поглед, това би означавало, че
конкретният издател на процесното разпореждане няма функционална компетентност
да разпорежда такива правни последици чрез издаването му.
Въпреки това, следва да се отбележи, че
според разпоредбата на чл.4, §1 от Регламента „За всяка от областите, уредени с
правилата, посочени в член 1, параграф 2, държавите членки определят
компетентния орган или компетентните органи, на които предоставят отговорността
за организиране или извършване на официален контрол и други официални дейности,
а според §2 за една и съща област дадена държава членка може да предоставя
отговорността за организиране или извършване на официален контрол или други
официални дейности на повече от един компетентен орган на национално, регионално
или местно равнище.
При така формулираните общностни норми е
очевидно, че е дадена възможност на държавите членки да определят повече от
един компетентен орган на централно и/или местно ниво, който да организира,
респ. да извършва контрола и прилага правомощията по чл.1, §2 от Регламента. Видно от разпоредбата на чл.25, ал.1,
т.2 от ЗУАВ „Мерките по чл.
24, ал. 1 се прилагат със: разпореждане от длъжностното лице, осъществяващо
официален контрол – по чл.
138, параграф 2, букви "г", "ж" и "и" от
Регламент (EС) 2017/625;“. В случая е налице посочено правно основание на
акта чл.138, ал.2, буква „и“ от Регламента за контрол, като с оглед
овластяващата норма на чл.4, §1 от Общностния акт следва да се приеме, че е
възможно различни компетентни органи, които държавата – членка е определила в
своето законодателство, да прилагат мерките по чл.138, §2 от него, след като не
е налице забраната по чл.31 §3. Функционалната и териториална компетентност на
издателя на процесното пред съда разпореждане следва от обстоятелството, че
този орган – видно от представената длъжностна характеристика, осъществява
контрол върху добива, преработката, съхранението, транспортирането и търговията
със суровини, храни и адитиви на територията на ОБДХ – Велико Търново, като
едно от описаните задължения е издаването на разпореждания за спиране на част
или цялата дейност на обектите, регистрирани по ЗВД /лист 81, гръб от делото/.
Съдът обаче намира, че разпореждането е
формално незаконосъобразно – чл.146, т.2 от АПК.
Както правилно самият ответник поддържа,
разпореждането е властнически акт, чрез който се прилага административна
принуда – спиране на извършването на определена дейност на засегнатото лице
заради извършено нарушение и/или заради предотвратяването на такова нарушение,
тъй като в процесният случай не е налице хипотезата на чл. 25, ал.4 от ЗУАВ.
Предвид тази характеристика на разпореждането,
съобразими са изискванията на чл.59, ал.2 от АПК. Съдът, въпреки становището на
ответника намира, че изискването, установено в разпоредбата на чл.59, ал.2, т.4
от АПК не е спазено за процесното разпореждане, макар и последното да представлява
утвърден със заповед №РД11-1696 от 24.7.2020 година на ИД на БАБХ типизиран и
клиширан образец.
След като процесната мярка представлява
принудителна мярка по чл.138, §2, буква „и“ от Регламента за контрол, то следва
в обстоятелствената и част да се посочат фактическите обстоятелства, които
представляват неспазването на конкретни разпоредби, което неспазване всъщност
представлява несъответствието, което нормата на чл.138, §2, буква „и“ във
връзка с §1 от Регламента за контрола има предвид. Съдът – с оглед обширното
уточнение, направено от ответника /вж. лист 29 от делото/ - приема, че термина „търговия“,
използван в мотивите на оспореното разпореждане означава вътреобщностна
търговия с месни продукти. Въпреки това, в оспореното разпореждане не е
уточнено изрично кои именно сделки представляват тази вътреобщностна търговия,
кои са съответните контрагенти на дружеството - жалбоподател по тези сделки,
какъв е точният им предмет. От друга страна, посочено е, че при тази търговия
съответните сделки не са преминали сертифициране в съответствие с изискванията
на Директива 2002/99/ЕО, като това е квалифицирано като нарушаване на чл.12,
точки „б“ и „в“ от Решение за изпълнение на Комисията от 9 октомври 2014 година
относно мерките за контрола на здравето на животните във връзка с африканската
чума по свинете в някои държави членки и за отмяна на решение за изпълнение
2014/178/ЕС, многократно изменяно с други решения на Комисията /Решението за
лаконичност/. Тази разпоредба – видно от съдържанието и - не третира ветеринарно
или друго сертифициране във връзка с вътреобщностна ли друга търговия с месни
продукти от свинско месо.
Всъщност липсата на конкретно посочени
обстоятелства, наличието на които следва да обуслови прилагането на точно
разписана от закона /Регламента/ последица, е израз на формална
незаконосъобразност на административния акт, тъй като става въпрос за непълен и
неясен предмет, който при спор за законосъобразността на този административен
акт се трансформира в предмет на доказване. В случая процесното разпореждане не
препраща към друг документ или друг акт, който да съдържа релевантни
обстоятелства, които да очертават в пълнота и да изясняват предмета на спора.
Посочването на доказателства към констативния протокол /стокова разписка от
16.10.2019 година и търговски документ от 15.10.2019 година, намиращи се на
листове 33 и 34 от делото/ не води до изясняване на предмета на
административния акт, тъй в разпореждането, на първо място не е направено
позоваване на този протокол, и, на второ място не е уточнено кои са продуктите
или заготовките от свинско месо, които са предмет на сделката, за която се
отнася и с които следва да се свърже съдържанието на конкретния търговски
документ, респ. стокова разписка. Най – сетне следва да се отбележи, че тези
доказателства сами по себе си не установяват вътреобщностна търговия, тъй като
не са двустранно подписани договори, нито са фактури, отразяващи изпълнението
на вътребощностни доставки.
В контекста на изискването за формална
законосъобразност на разпореждането като административен акт, съдът намира за
несподелимо изразеното от ответника разбиране, че неправилното посочване на
точната разпоредба на решението, която според ответника е нарушена, в случая не
представлява формална незаконосъобразност, а е израз на фактическа грешка при
посочването на правната квалификация. Посочването на нарушаването на тази
разпоредба в случая не представлява посочване на материално-правното основание,
въз основа на което се проявяват разпоредените чрез акта правни последици, а е
част от обстоятелствата, които следва да бъдат налични, за да могат да бъда
разпоредени тези последици. Всъщност тезата на ответника се опровергава и
предвид съдържанието на жалбата, подадена до съда, видно от която е, че
жалбоподателят възразява срещу обстоятелствената част на разпореждането, част
от която представлява констатирано нарушаване на точно на разпоредбата на чл.12
от Решението, при която е ясно, че същият към момента на връчването на
административния акт не е бил наясно въз основа на какви обстоятелства е
издаден този акт.
Дори и обаче в остър разрез с
процесуалния закон съдът да допусне допълването и изясняването на точния
предмет на административния акт едва в съдебната фаза, то това отново не води
до законосъобразност на оспореното разпореждане.
На първо място е уместно да се посочи,
че според разпоредбата на чл.138, §2, буква „и“ от Регламента за контрол „При
установено несъответствие компетентните органи предприемат: разпореждат прекратяването за целесъобразен период от време
на всички или част от дейностите на съответния оператор и, ако е приложимо — на
интернет сайтовете, които той поддържа или използва;“. Нормата има предвид
липсата на съответствие, което се изисква според хипотезиса на чл.1,§2 от Регламента
за контрола, според който предмет на контрола е съответствието с правила на
общностно или национално равнище в областите, които са изчерпателно посочени в
посочената точка, като едната от тези области касае въпросите, свързани с
храните и тяхната безопасност, тяхната цялост и здравословност, на всички етапи
на производството, преработката и разпространението им. Следователно посоченото
разпореждане следва да е функция от контрол за спазване от страна на съответен
оператор на обвързващо го правило /национално или общностно/, което да урежда
въпрос по безопасността на храните на някой от етапите, посочени в разпоредбата
на чл.1, §2, буква „а“ от Регламента. Иначе казано, предвид параметрите на
разпореждането, които сочат на прилагане на принудителна административна мярка,
издаването му следва да е функция на неспазване на задължение на адресата му,
което задължение следва да го обвързва императивно, независимо дали то е акт на
Общностно право или на националното право и дали този акт има нормативен или
друг характер.
В случая обаче е посочено в акта, че
несъответствието според разпоредбата на чл.138, §2, буква „и“ от Регламента за
контрола, представлява неспазване от страна на адресата на акта на член 12 /или
13 според коригираното изявление на ответника/, точки „б“ и „в“ от Решението.
Според разпоредбата на чл.288,
предложение четвърто от ДФЕС „Решението е задължително в своята цялост. Когато
решението посочва адресати, то е задължително само за тях.“. Решението
за изпълнение, каквото е посоченото в разпореждането, не е законодателен акт
/арг. от чл.291 от ДФЕС/, като и в редакцията му, относима към датата на
издаването на акта /Решение за изпълнение /ЕС/2020/1402 на Комисията от
5.10.2020 година, нотифицирано под номер С/2020/6914/, и в първоначалната му
редакция, и, най – сетне, в редакцията, която може да се приложи към фактите,
установени от доказателствата, описани в констативния протокол /изменена с
Решение за изпълнение (ЕС) 2019/875 на Комисията от 27 май
2019 година, нотифицирано под номер С(2019)4045/, обвързва единствено
страните – членки по аргумент от разпоредбите на чл.22 от първоначалното
Решение, разпоредбата на чл.2 от решение, нотифицирано под номер С/2020/6914/ и
чл. 2 от решение, нотифицирано под номер С(2019)4045.
Действително, от практиката на СЕС
следва, че и решенията могат да имат директен ефект. Този директен ефект обаче
се поражда при условията, при които се поражда при прилагането на директивите
като законодателни актове на вторичното право на Съюза. Директният ефект на
решенията за изпълнение може да се допусне само когато съответното решение не е
възпроизведено в националната правна система или е възпроизведено неправилно, разпоредбите
му са повелителни и са достатъчно ясни и точни и те предоставят права на
частни субекти, на които последните могат да се позовават в отношенията си с
институциите. Тези условия не са налице, тъй като Решението на Комисията не
разписва права за частноправни субекти, като от друга страна ответника не сочи
в разпореждането, че този акт на Комисията не е възпроизведено в акт на
вътрешното право.
С оглед на горното не може да бъде
прието, че предпоставките на чл.138, §2, буква „и“ от Регламента за контрол са
налице, тъй като не е установено изискващото се несъответствие между
поведението на жалбоподателя и обвързващо го правило на Съюза или правило /акт/
на правната система на Република България.
Извън горното, ако съдът, отново в
разрез с процесуалния закон приеме условно, че посочената търговия в
разпореждането обхваща сделките, които се установяват от доказателствата,
приложени към констативния протокол от 22.10.2020 година, то отново е налице
противоречие с материалния закон. Към фактите, които отразяват тези
доказателства, е приложимо изменението на решението на Комисията, извършено с Решение за изпълнение (ЕС) 2019/875 на Комисията
от 27 май 2019 година за изменение
на приложението към Решение за изпълнение 2014/709/ЕС относно мерките за
контрол на здравето на животните във връзка с африканската чума по свинете в
някои държави членки, променящо Част I и Част II на приложението към Решението на Комисията, чрез която промяна се
включват конкретни области и общини на Република България в това приложение.
Тъй като
посоченият в разпореждането член 13 /според ответника/ от Решението на
Комисията касае дерогационни правила, изключващи приложението на чл.11 от това
Решение, то релевантни са Части II, III и IV от
Приложението към Решението – чл.11, точка 1. Както съдът отбеляза, дори при и
хипотетичното приемане на претенцията за нарушаването на забраната по чл.13 от
Решението, следва вътреобщностните доставки на жалбоподателя да касаят пратки
на прясно свинско месо, заготовки от свинско месо и продукти от свинско месо,
състоящи се или съдържащи такова месо от посочените в релевантната част II от Приложението, изменена с Решение за изпълнение (ЕС) 2019/875 на Комисията
области и общини на територията на България или области на друга упомената
страна членка. От посочените доказателства /стокови разписки, търговски
документ/ не се установява дали пратките са с произход от стопанство, което е
на територията на изрично и изчерпателно посочените в приложението области и
общини. Посоченото отново означава, че фактическият състав на чл.138, §2, буква
„и“ във връзка с §1 от Регламента за контрола не е изпълнен и ответникът няма
основание да прилага предвидената там мярка.
Най – сетне,
извън вече аргументираното по – горе и независимо от него, следва да се посочи,
че Регламента за контрола не овластява компетентния орган на държавата – членка
да прилага мярката по чл.138, §2, буква „и“ от Регламента за контрола безсрочно.
Нормата сочи, че при предприемането на контролни действия във връзка с §1
компетентните органи вземат мерки, които са подходящи за спазване а правилата,
посочени в чл.1, §2, една от които е разпореждане прекратяването за
целесъобразен период от време на всички или на част от дейностите на съответния
оператор. Така от самото изискване на разпоредбата следва, че тази мярка е
временна и следва да е ограничена със срок. Целесъобразността на
продължителността на този срок действително е в рамките на дискреционната власт
на прилагащия мярката орган, но поставянето на срок за действието на
разпореденото е императивно условие, което следва да бъде съобразено от
съответния компетентен орган. Липсата на определен от ответника срок на
действие на разпореждането противоречи на изискването на разпоредбата от
Регламента за контрола, на който това разпореждане се основава.
Следва оспореното разпореждане да бъде
отменено.
Разноски за жалбоподателя не се следват,
тъй като не са поискани.
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ разпореждане
за спиране на част от цялата дейност №645/22.10.2020 година на главен инспектор
към ОДБХ –Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховния административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: