Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Плевен, 13.01.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Плевенски окръжен съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия в публичното
заседание на деветнадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря ивайло цветков
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж.
Димитрова в.гр.д. N 1009 по описа за 2019 год., на основание данните по делото
и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство е по чл. 258 и сл. от ГПК и
по чл. 274 и сл. от ГПК.
С решение № 1343 от 16.07.2019 г., постановено по
гр.д. № 894/2019 г. Плевенският районен съд е отхвърлил като неоснователен и
недоказан иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 ал. 1 от ЗЗД вр.
чл. 86 ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, предявен от г***Т ЕООД, гр. София, ЕИК ***, представлявано
от управителя Б.И.Н. чрез юрисконсулт А.Г. против М.А.И. с посочени ЕГН и адрес
*** за установяване вземането на ищеца спрямо ответницата за сумите, както
следва: 811,67 лв. - главница по
предоставен кредит, 155,59 лв. - възнаградителна
лихва за периода 30.03.2018 г. Р 25.11.2018 г. и 677 лв. - неустойка по чл. 3 от договора за кредит, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 8792/2018 г. по описа на ПлРС.
Със същото решение ПлРС е осъдил г***У ЕООД, гр. София, ЕИК *** да заплати г***Т, гр. София, Булстат *** на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК
вр. чл. 38 ал. 2 от ГПК сумата от 345,09
лв. за разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 8792/2018 г. по
описа на Плевенски районен съд.
Недоволно
от постановеното решение е останало въззивното дружество г***У ЕООД, гр. София,
което чрез пълномощника си юрисконсулт А.Г. го обжалва в законния срок. В жалбата се излагат
доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение, с което
искът на въззивника е отхвърлен поради липса на законосъобразно обявена
предсрочна изискуемост на вземанията по договора. В жалбата се излагат подробни
доводи за настъпила според въззивника пълна изискуемост на вземането в хода на
производството пред ПлРС и неправилно приложение от съда на императивна норма
на материалния закон. Въззивникът се позовава на ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д.
№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при иск с основание чл. 422 от ГПК
по повод на кредит с необявена към момента на подаване на заявлението
предсрочна изискуемост следва да се присъдят вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на сила на пресъдено нещо, както и че това разрешение се
отнася за всички заповедни производства, образувани по заявления по чл. 410 и
по чл. 417 от ГПК. Въззивникът се позовава и на т. 9 на ТР № 4/18.06.2014 г. по
тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която съществуването на вземането
по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес, като в това производството нормата на чл.
235 ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след
подаване на заявлението. Според въззивника към релевантния момент на формиране
на сила на пресъдено нещо - 17.06.2019 г., когато е приключило съдебното дирене
и делото е обявено за решаване съгласно погасителния план падежът на последната
вноска по договора за кредит вече бил настъпил на 25.12.2018 г.. Моли се
въззивният съд да отмени решението на ПлРС и да постанови ново, с което да бъдат
уважени изцяло исковете по основание и размер, като присъди направените от
въззивника разноски в заповедното, първоинстанционното и въззивното производство,
включително заплатените суми за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 300 лв..
в срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен
отговор срещу въззивната жалба от въззиваемата страна М.А.И. чрез пълномощника
й адвокат К.Б., в който се оспорва жалбата като неоснователна и недоказана. Твърди
се, че тълкувателното решение, посочено от въззивника няма обратно действие и
не следва да бъде съобразено по делото поради процесуалната пасивност на ищеца
в първоинстанционното производство, както и че наличието на облигационна връзка
и изпълнението на договора за кредит не е доказано пълно и главно в
производството. Моли се въззивния съд да потвърди обжалваното решение като
правилно и законосъобразно, както и да присъди претендираните съдебно - деловодни
разноски за предходните исково и заповедно производство, както и сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
В о.с.з. въззивното дружество г***Т ЕООД, ЕИК ***, гр.
София не се представлява, но чрез пълномощника си юрисконсулт А.Г. представя
писмени бележки, в които поддържа въззивната жалба. Въззивникът поддържа, че
първоинстанционният съд е длъжен да се съобрази с цитираното в жалбата ТР № 8/02.04.2019
г. на ОСГТК на ВКС, независимо дали то е посочено от ищеца в хода на
производството. Оспорват се възраженията на въззиваемия относно наличието на
валидно сключен договор и превеждането на сумата като преклудирани поради
неподаване на отговор от ответника в първата инстанция от производството.
Оспорва се размера на претендираното адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция поради прекомерност. Представя се списък на разноските по чл. 80 от ГПК за сумата от 300 лв.
юрисконсултско възнаграждение и 75 лв.
държавна такса.
Въззиваемата
страна не се явява и не се представлява пред въззивния съд.
С
определение № 4111/02.10.2019 г., постановено в закрито съдебно заседание по
същото дело Плевенският районен съд е оставил без уважение като неоснователна
молбата на М.А.И. чрез пълномощника й адвокат И. за изменение на
постаноновеното решение № 1343 от 16.07.2019 г. по гр.д. № 894/2019 г. по описа
на съда в частта относно разноските чрез присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв. за исковото производство.
Недоволен
от постановеното определение е останал частният жалбоподател Н.И.И, който чрез
пълномощника си адвокат М.Л. го обжалва пред Плевенският окръжен съд като
незаконосъобразно. Според частният жалбоподател с оглед отхвърляне на иска на
същия се дължи адвокатско възнаграждение за оказана на ответницата безплатна
правна помощ по чл. 38 от ЗА в предвидения в чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатското възнаграждение размер от 300 лв., като ирелевантно към
присъждането му е наличието на договор за правна помощ с клауза за безплатно
предоставяне на правна помощ, както и обстоятелството, че отговора на исковата
молба е депозиран извън законоустановения срок. Моли се въззивният съд да
отмени атакуваното определение на ПлРС и да присъди в полза на частният
жалбоподател сумата от 300 лв. за
оказана на М.А.И. безплатна правна помощ по гр.д. № 894/2019 г. на ПлРС, както
и направените по частната жалба разноски в размер на 15 лв. за държавна такса. Моли се в полза на адвокат М.Л. да се
присъди възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по частната жалба в
размер на 360 лв. съгласно
представения договор за правна помощ.
В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
частната жалба от ответника по същата г***Т ЕООД, ЕИК ***, гр. София чрез
пълномощника му юрисконсулт А.Г., в който се оспорва основателността й. Според
ответника по частната жалба адвокат И. няма представителна власт по делото, тъй
като отговора на исковата молба не е приет от съда, както и представеното с
него пълномощно, а *** е налице неяснота на коя от хипотезите на чл. 38 от ЗА
се позовава жалбоподателят за да иска присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение поради липсата на договора за предоставяне на безплатна правна
помощ по делото в първата инстанция. Алтернатинно се поддържа, че договорът за
правна помощ е нищожен поради липса на предвидената от закона форма. Посочва
се, че въпросът за дължимостта на разноските на ответника следва да се реши
окончателно във въззивното производство по повод депозираната въззивна жалба
срещу решението по делото. Моли се в полза на страната да бъдат присъдени
разноски по частната жалба в размер на 100
лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Окръжният съд, като
обсъди оплакванията, изложени в жалбите, взе предвид
направените доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства в
тяхната съвкупност и по отделно и съобрази
изискванията на закона, намира за
установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 от ГПК, а частната жалба е
подадена в законоустановения срок по чл. 275 от ГПК поради което са допустими и
следва да бъдат разгледани по същество.
Плевенският
районен съд е сезиран от ищеца г***Т ЕООД, ЕИК ***, гр. София с
иск предявен против ответника М.А.И. с правно основание чл. 422 от ГПК
вр. чл. 240 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 86 ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, с който се иска да
бъде установено вземане на ищеца спрямо ответника за сумите, както следва: сумата
от 811,67 лв. - неплатена главница
по предоставен кредит, сумата от 155,59
лв. - възнаградителна лихва за периода 30.03.2018 г. Р 25.11.2018 г. и
сумата от 677 лв. - неустойка по чл.
3 от договора за кредит от разстояние № 188088/31.10.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 8792/2018 г. по описа на Плевенски
районен съд. В
исковата молба се твърди, че сключването на договора за кредит между страните е
извършено въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: ***, на
който са публикувани общите условия за предоставяне на кредит от разстояние
/ОУ/. Според ищеца сключването на договора става след регистрация на клиента и
попълване на въпросник, последвано от маркиране на полето гСъгласен съм с
общите условияТ. Твърди се, че след като е била одобрена за кредита ответницата е получила на своя имейл договор
и ОУ за писмено потвърждаване и е потвърдила съгласието си с тях чрез въвеждане
на получен на предоставения телефонен номер четирицифрен код. Твърди, че преди
извършване на паричния превод е осъществен телефонен разговор с ответницата, в
който отново е потвърдила волята си за сключване на договора. Твърди се, че подробно
описаните етапи на сключване изискват множество действия от страна на
потребителя, в които той се запознава с обстоятелството, че сключва договор за
кредит и условията по него. Твърди се, че на ответницата е отпуснат кредит в
размер на 1 200 лв., като
договорът е за рефинансиране и част от него директно се е използвала за
погасяване на предишно нейно задължение в размер на 400,98 лв., а остатъкът от 799,02
лв. е преведен на ответницита по банков път на посочена от нея банкова
сметка. ***, че от страна на ответницата е платена общо сумата от 880,55 лв. по кредита, с която според него е погасена
главница в размер на 388,33 лв.,
лихва в размер на 141,42 лв.,
неустойка в размер на 270,80 лв. и
разходи за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 80 лв.. Според ищеца вноските за главница за 30.11.2017 г.,
30.12.2017 г., 29.01.2018 г. и 28.02.2018 г. са изцяло платени от ответницата,
а вноската за 30.03.2018 г. е заплатена частично в размер на 45,49 лв., като дължими от ответницата
са останали вноски за периода 30.04.2018 Р 25.12.2018 г. в размер на 811,67 лв.. Според ищеца ответницата дължи
и неплатена договорна лихва от 40,15% за периода 30.03.2018 г. Р 25.11.2018 г.
в размер на 155,59 лв., както и
неплатена неустойка за периода 30.03.2018 г. Р 25.12.2018 г. в размер от 677 лв., начислявана в размер на 67,70 лв. месечно. Според ищеца
неустойката се дължи поради необезпечаване на вземането от страна на
ответницата съгласно чл. 3 от договора в тридневен срок от сключване на
договора чрез банкова гаранция или двама поръчители. Ищецът твърди, че е
направил опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред,
които са били безуспешни и ответницата не е погасила задълженията си съгласно
договореното. Ищецът твърди, че е депозирал пред ПлРС заявление по реда на чл.
410 от ГПК, в резултат на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
8792/2018 г. по описа на ПлРС и след възражение на ответницата по чл. 414 от ГПК за него е възникнал правен интерес да предяви иск по чл. 422 от ГПК за
установяване съществуването на вземането си спрямо ответната страна, за което е
издадена заповед по чл. 410 от ГПК.
В
срока за писмен отговор по чл. 131 от ГПК такъв не е постъпил от ответницата М.А.И.,
а депозираният отговор на 14.06.2019 г. от същата чрез пълномощника й адвокат Н.
И. се явява подаден след срока по чл. 131 от ГПК.
За
да отхвърли предявения иск на посоченото правно основание ПлРС е приел, че ищецът
неправилно се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на кредита,
представен на ответницата. Според ПлРС по делото е установено, че между
страните е сключен договор за кредит на 31.10.2017 г. с цел рефинансиране на
предходен кредит и срок на кредита 420 дни. Съдът е приел, че към датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 05.12.2018 г. срокът на
договора не е бил изтекъл, но по делото не са налице доказателства кредиторът
да е упражнил правото си да обяви договора за предсрочно изискуем. Съдът е
приел за недоказано, че ищецът е направил валидно волеизявление за обявяване
кредита за предсрочно изискуем преди депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, както и това изявлението да е стигнало до знанието на
длъжника. Като е приел, че правото на принудително изпълнение не е надлежно
упражнено, съдът е приел, че вземането не е превърнато в предсрочно изискуемо и
искът следва да бъде отхвърлен.
Въззивният
съд приема за установена по делото следната фактическа обстановка:
От
предствения по делото в първата инстанция на хартиен носител договор за предоставяне
на кредит от разстояние № 188088/31.10.2017 г. се установява, че между
страните г***Т ЕООД, гр. София, ЕИК *** и М.А.И. е сключен договор за кредит, по силата на
който въззивното дружество в качеството на кредитор е предоставило на въззиваемата в качеството
на потребител сумата от 1 200 лв. за
срок от 420 дни. Установява се от чл. 2 ал. 2 т. 1 и ал. 3 на договора за кредит, че с
част от кредита се погасява предишно задължение на потребителя към
кредитора в размер общо на 400,98 лв.,
включващо главница, лихва и такси, а остатъкът
от 799,02 лв. следва да се преведе на потребителя
по посочена банкова сметка *** г***Т АД. Установява се от чл. 2 ал. 4 т. 3 и т. 4 на договора за кредит, че
страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15 %, с
начисляването на който общо дължимата сума за плащане по кредита е в размер на 1 496,95 лв., включваща главница и
лихва. Установява се, че в чл. 2 ал. 4 т. 5 от договора за кредит страните са
уговорили годишен процент на разходите в размер на 48,3 % при изпълнение на
задълженията на потребителя по кредита. Установява се от чл. 2 ал. 4 и т. 4.1 и
чл. 3 ал. 2 на договора за кредит, че при непредставяне на обезпечение от
страна на клиента по чл. 3 ал. 1 от договора същият дължи заплащане по договора
на сумата от 2 444,75 лв., от
която неустойка в размер на 947,80 лв.. Установява се от чл. 3 ал. 1 и ал. 2 на
договора за кредит, че потребителят се е задължил в тридневен срок от сключване на договора да предостави на кредитора
две физически лица Р поръчители, които отговарят на конкретно посочени в
договора изидквания, както и конкретно посочени доказателства за тяхната
финансова надеждност или банкова гаранция, като в противен случая при
неизпълнение на това задължение се начислява посочената по-горе неустойка в
размер на 947,80 лв., която се дължи
разсрочено от потребителя на месечни вноски в размер на 67,70 лв., всяка от която се добавя към дължимата месечна вноска по
кредита за главница и лихви. Установява се от приложения погасителен план, неразделна част от
договора, че в същият са посочени размерите на дължимите месечни вноски със и
без наустойка, в които главницата по кредита е постоянна величина в размер на 85,71 лв., лихвата е размер, който
прогресивно намалява, а неустойката при непредставяне на обезпечение е в размер
на постоянна величинина - 67,70 лв..
Установява се от чл. 4а от договора за кредит, че страните са постигнали
съгласие за признаване на електронния подпис, положен по реда на този договор и
ОУ, неразделна част от него със стойността на саморъчно положен подпис в
отношенията между тях по смисъла на чл. 13 ал. 4 от Закона за електронния
документ и електронния подпис. Установява се от чл. 8 от договора за кредит, че
страните са постигнали съгласие при неплащане на две последователно погасителни
вноски от страна на потребителя право на кредитора да обяви вземането по
кредита за предсрочно изискуемо. Установява се от чл. 8 от договора за кредит,
че потребителят е декларирал, че подписвайки договора е получил екземпляр от
него и действащите ОУ Р неразделна част от него и се съгласява с тях.
Установява се от чл. 6 т. 4 от договора за кредит, че в същият е посочено
правото на потребителя да се откаже от договора за кредит без да дължи
обезщетение или неустойка в 14 Р дневен срок от сключването му чрез писмено
уведомление до кредитора, в който случай в 30 - дневен срок от връчването на
уведомлението дължи връщането на главницата и лихва за всехи ден от реално
ползвания кредит в размера по чл. 2 ал. 4 т. 3.1 от договора Р 0,11 % .
От
представените по делото в първата инстанция на хартиен носител ОУ към договор
за предоставяне на кредит от разстрояние се установява, че същите са приети на
08.10.2017 г. от управителя на въззивното дружество и са достъпни на интернет адресите на дружеството *** или www.easyfinance.bg. Видно от ОУ, че в същите
подробно и последователно са описани условията за предоставяне на кредит от разстрояние и начина на
сключване на договора за този кредит.
От
представените в първата инстанция на хартиен носител 8 бр. изявления от 31.10.2017 г., 28.11.2017 г.,
02.12.2017 г., 07.12.2017 г.,26.02.2018 г., 02.03.2018 г. 10.03.2018 г. от e-mail: *** до e-mail: ***, че същите установяват електронна
кореспонденция от страна на въззивното дружество към въззиваемата относно
сключване на договора и просрочените вноски по същия. Установява се, че в
първия e-mail от въззивника до
въззиваемата са посочени дължимите размери на главницата, лихвата, общият
размер на дължимата сума при представено обезпечение и без представено
обезпечение, срока на договора, крайният падеж на задължението по договора,
както и че със сумата от 400,98 лв.
ще се погаси текущ кредит на потребителя, а остатъкът от 799,02 лв. ще се преведе по избран от потребителя начин, като е
посочено, че за да потвърди сключването на договора потребителят следва да
отвори изпратения с писмото линк и да въведе код, който му е изпратен с SMS,
след което да натисне бутон потвърди. Установява се, че във вторият e-mail от въззивника до въззиваемата е посочен само погасителният план на дължимите месечни вноски с
наустойка в общ размер на сумата от 2 444,75
лв..
От
представените в първата инстанция 2 бр. платежни нареждания от 31.10.2017 г. се
установява, че на същата дата въззивното дружество чрез управителя си Б.И.Н. е
превело по сметка на дружеството в *** сумата от 400,98 лв. на основание договор № 162233 и нов с № 188088 с М.А.И.,
както и е превело по сметка на ответницата в ***сумата от 799,02 лв. на основание договор за заем № 188088.
Въззивният
съд обсъди направените от въззивника възражения за неправилност на атакуваното
решение и приема от правна страна следното:
От
представените пред първата инстанция от въззивното дружество доказателства,
представляващи електронни документи, възпроизведени на хартиен носител, които
не са оспорени своевременно от въззваемата по реда на чл. 184 от ГПК в срока за
отговор по чл. 131 от ГПК, по делото се установява, че на 31.10.2017 г. между
страните е сключен договор по реда на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние / ЗПФУР/. Съгласно
разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно чл. 18 ал. 1
от ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние доставчикът е длъжен да докаже изпълнението на задълженията си за
предоставяне на информация на потребителя; спазването на срока за отказ на
потребителя от сключения договор съгласно чл. 12 ал. 1 от ЗПУФР, получаването
на съгласието на потребителя за сключване на договора, а при необходимост и за
неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор, а според ал. 2 на цитираната норма за доказване предоставянето
на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно ЗПФУР се
прилага чл. 293 от Търговския закон, а за електронните изявления
- Законът за
електронния документ и електронния подпис. От представените по делото
доказателства се установява, че сключването
на договора между страните се осъществило не чрез ръкописно подписване на
договора от въззиваемата в качеството на потребител, а волята й се е изразила
чрез активиране на съответен линк, изпратен от въззивното дружество, с което
действие въззиваемата е потвърдила
съгласието си по договора. Налице е валидно възникнала облигационна връзка между
страните по силата на сключения договор за кредит от разстрояние, както и
реално получаване на предоставената от въззивното дружество на въззиваемата
финансова услуга от разстояние чрез превеждане на парични суми в общ размер от 1 200 лв. по банкови сметки, от
която сумата от 400,98 лв. за погасяване на
задължение на въззиваемата към същия кредитор по предходен договор за кредит с
№ 162233 и сумата от 799,02 лв. чрез
заверка на сметка на въззиваемата в посочена от нея банка. Възраженията на
въззиваемата в отговора на исковата молба се явяват преклудирани с неподаване
на отговора в срок, поради което не следва да бъдат обсъждани от съда, но
следва да бъде посочено, че ирелевантно към настоящия спор е наличието на
валидно задължение на въззиваемата по другият договор за кредит между страните
с № 162233 в посочения по-горе размер, доколкото въззиваемата се е съгласила с
размера и основанието на преведената сума, а възраженията на същата относно
действителността на клаузите на този предходен договор кредит с № 162233 следва
да бъдат заявени в друго производство с предмет посочения договор.
Съгласно
разпоредбата на чл. 7 ал. 3 от ГПК в сила към момента на постановяване на
въззивното решение съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в
потребителски договор, какъвто е и процесният.
Въззивният
съд приема, че процесният договор за предоставяне на кредит от разстояние № 188088/31.10.2017 г. отговаря на изискванията на чл. 10 ал. 1 и чл. 11 ал. 1 т. 10 от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/, тъй като същият е сключен по
инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от
разстояние по смисъла на ЗПУФР, което не позволява предоставяне на
преддоговорната информация на хартиен или на друг траен носител по смисъла на чл. 5 ал. 13 от ЗПК,
между страните е разменена кореспонденция по избраните от потребителя
електронни средства за комуникация от разстояние по смисъла на ЗПФУР, въззиваемата
се е запознала с предоставената й преддоговорна информация и е потвърдила
съгласие за сключване на договора при ОУ, неразделна част към него, като е
предоставила изискуемата от нея подробна информация относно имената, личната
карта, адреса, телефонен номер, електронна поща за кореспонденция и връзка,
както и банкова сметка. Наред с това, съдът счита, че процесният договор за
предоставяне на кредит от разстояние
съдържа и подробна информация за общия размер на кредита и условията за
усвояването му, срока на договора за кредит, лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му, размера, броя и периодичността на погасителните
вноски, дължими от потребителя, годишния процент на разходите по кредита,
общата сума, дължима от потребителя и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, всички съдържащи се
на друг траен носител, а именно Р електронен такъв по ясен и разбираем начин, като
всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт не по Р малък от 12, с което са изпълнени изискванията, предвидени в ЗПК.
Изрично
в разпоредбата на чл. 18 ал. 5 от ЗПФУР е
предвидено, че за договора за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от
Закона за защита на потребителите.
Съгласно
разпоредбата на чл. 143 т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка.
Неравноправността
на клауза в договора, сключен с потребител се преценява конкретно, като се
вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Въззивният
съд при проверката си приема, че уговорената в чл. 3 ал. 2 от процесния договор
за кредит неустойка за неизпълнение на договорно задължение във връзка с
представяне на обезпечение е неравноправна и недействителна както на основание
чл. 143 т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, така и на основание
чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. За да достигне до този извод съдът извърши преценка за
естеството на договора за кредит, съотношение на кредита и неустойката,
съотношението на договорената лихва и неустойката, както и съпоставка с вредите
от неизпълнението. В процесния договор за кредит е уговорено задължение на
потребителя в тридневен срок от сключване на договора да представи едно от
следните обезпечения: банкова
гаранция в размер на сумата по чл. 2 ал. 4 т. 4 от договора, т.е. в размер на 1496,95 лв. или две физически лица Р
поръчители, както и конкретно посочени доказателства за тяхната финансова
надеждност, като противен случая се начислява неустойка в размер на 947,80 лв. Р около 80% от стойността на кредита, която е в размер на 1200 лв.. При съобразяване както на
размера на сумата за неустойка, така и на условията, при които се начислява,
въззивният съд приема, че така уговорената неустойка излиза извън от присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и води до неоснователно
обогатяване на кредитора. Същата е в противоречие и с разпоредбата на чл. 143 т. 5 от ЗЗП,
която предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. В случая размерът на неустойката от 947,80 лв. е еквивалентен на 80 % от заетата сума от 1200 лв., поради което тя се явява
прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. По своя характер тази
неустойка е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, но не зависи от вредите от това неизпълнение и не кореспондира с
последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните
вноски, не се намира в никакво съотношение с изпълнение или неизпълнение на
задължението на заемателя да върне заетата сума, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито
оскъпяване на кредита като размерът на разходите по кредита на потребителя
посочен като годишен процент на разходите /ГРП/ нараства допълнително над
фиксирания годишен лихвен процент в размер на 40,15 %, посочен в договора до
48,3 %. От една страна неустойката е включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не
съответства на вредите от неизпълнението. Съгласно чл. 19 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. По този начин определена
неустойката заобикаля и ограничението в чл. 19 ал. 4 ЗПК при
определяне ГПР, тъй като само неустойката представлява 80% от заетата сума. Така
уговорена неустойката е в противоречие и с разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК
съгласно която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а по ал. 2 Р само
законната лихва. Независимо от произхода на сумата за неустойка, която в случая
е договорна, законодателят е разпоредил, че тя не се следва в случай на сключен
потребителски кредит, какъвто несъмнено е
настоящия когато се намира в противоречие с чл. 143 т. 5 от ЗЗП.
Следва да се отбележи също, че изискване на обезпечение на задължение с банкова
гаранция в размер надвишаващ размера на кредита, както и поемане на
поръчителство от физическо лице, което да отговаря на определени изисквания
създаващи значителни затруднения за изпълнението им, противоречи на принципа на
добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката
от договора. Включена по този начин в договора, тази неустойка по същество е
добавък към възнаградителната лихва на търговеца - кредитодател и го обогатява
неоснователно, тъй като лихвата би следвало да е единствена цена на услугата по
предоставения кредит и в този смисъл неустойката представлява допълнителна
печалба на кредитодателя. Възнаградителната договорна лихва е тази, която формира
печалбата на търговеца, а в случая според съда клаузата за неустойка от
договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната
страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение
на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства
на вредите от неизпълнението, тъй като е почти съизмерима с предоставената сума
по кредита. Отделно от това съгласно ¤ 1 от ДР на ЗПК общ
разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Въззивният съд приема, че макар да е
предвидена като неустойка в договора при неизпълнение сумата по чл. 3
представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която води до
оскъпяване на кредита с над 80 %. Клаузата на чл. 3 ал. 2 от договора
противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрира
директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Тази клауза е в пряко противоречие с добрите нрави, поради което е нищожна и на
основание чл. 26 ал. 1 пр. 3
от ЗЗД. Следва да се посочи също, че добросъвестността като изискване за
поведение от търговеца по смисъла на чл. 143 от ЗЗП е пряко
свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана с
оглед правните й последици Р постигане на значително неравновесие между правата
на търговеца и на потребителя. Тази несъразмерност е значителна, когато е
налице съществено несъответствие в насрещните престации на страните по
договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и и в несъответствие във
възможността им да упражнят своите права за защита по договора. В конкретния
случай от начина по който е уредено задължението на кредитополучателя, отнасящо
се до осигуряване на банкова гаранция в значителен размер или поръчители може
да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни
затруднения. Това задължение не е определено от кредитора като предварително
условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от
друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях
длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация.
Характерът на информацията е свързан и с получаване на информация от различни
държани институции /за неплатени осигуровки, трудова заетост, кредитна история
свързана със справка от БНБ/, като тридневният срок за събирането на тази
информация не отчита сроковете по АПК за отговор на отправени евентуални
запитвания, които са с доста по-голяма продължителност. Изискванията свързани с
кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други
кредити също е свързано със затруднения Р в тази връзка следва да се посочи, че
да се вменява на кредитополучателя да изследва дали евентуалният поръчител не е
заемател или поръчител по друг кредит с кредитора, който разполага с тази
информация се намира в сериозно противоречие с изискванията на
добросъвестността. Тази информация потребителят кредитополучател би могъл да
получи много по-трудно от кредитодателя, който предоставя кредитни услуги по
занятие и има необходимите знания и умения за да извърши и сам проверка на
сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на критополучателя,
съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им води до извод, че
клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни и
п този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката.
Съдът намира, че дори само поради тези съображения клаузата за неустойка е
уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна
поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД, в който смисъл е Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС. Отделно от това съдът намира, че главното задължение на кредитополучателя
по договора за заем е да върне заетата сума, а не даването на обезпечение. При
преценка на адекватността на уговорената неустойка да обезщети очакваните от
неизпълнение вреди съдът съобрази, че при липса на обезпечение те биха се
изразили в затруднения за кредитора да събере вземанията си доброволно и
разходи за принудителното им събиране, в това число воденето на съдебни дела и
разноски в изпълнително производство. Съдът намира, че уговорената парична
неустойка в размер на 80% от заетата сума няма как да улесни събирането на
кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по
принудителното събиране, т. к. те са дължими на кредитора както в исковото,
така и в изпълнителното производство. Напротив, начислената неустойка увеличава
дълга на кредитополучателя и естествено води до затрудняване доброволното му
погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително
събиране. В заключение може да се
направи извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора
и заобикаляне на закона, тъй като в случай, че кредиторът е искал да обезпечи
по-добре задължението си е следвало да отпусне заема едва след намирането на
поръчители. Наред с това съдът намира, че в случая уговорената между страните
неустойка за непредставяне на обезпечение чрез намиране на поръчители или
банкова гаранция излиза извън присъщата й обезщетителна функция. Проявлението
на тази функция е компенсиране на кредитора за вредите от неизпълнението чрез
получаване на благото от неустойката. Вредите за кредитора от неизпълнението на
задълженията по договора за потребителски кредит се проявяват с неосигуряване
на следните дължими престации - за връщане на предоставените в заем парични
средства, за заплащане на възнаграждение за тяхното ползване и реалните разходи
по събирането. Уговорената между страните неустойка в случая не обезпечава
възстановяването на тези вреди от неизпълнение на задълженията по договора, а
евентуални такива от непредставянето на обезпечение чрез поръчителство или
банкова гаранция, затова тя надхвърля обезщетителната й функция. Неустойката в
случая е свързана единствено с неизпълнение на задължението на
кредитополучателя за осигуряване на поръчител или банкова гаранция. Предвид
акцесорния характер на това задължение, неизпълнението му не води до
самостоятелни неблагоприятни последици и не променя факта, че кредиторът е поел
риск да отпусне реално необезпечен кредит. Налице е противоречие с принципа на
добросъвестността, защото уговорката за неустойка е свързана с реално
неизпълними задължения, а от друга страна кредиторът разполага с достатъчно
източници на информация за да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя и да откаже да предостави кредит, ако тя не положителна вместо да
сключи договора за потребителски кредит.
По
отношение на възнаградителната лихва уговорена от страните в чл. 2 ал. 4 т. 3
от договора страните са уговорили предварително фиксиран нейн размер от 40,15 %
годишно. В чл. 2 ал. 4 т. 4 е посочена общата сума, дължима от заемателя Р 1 496,95 лв. без начисляване на
неустойката по чл. 3 ал. 2 от договора, т. е. оскъпяването на кредита в
резултат на това задължение е в размер на 296,95
лв. /25%/ и е в рамките на
предвиденото ограничение в чл. 19 ал. 4 ЗПК при
липсата на други уговорени разходи на кредитодателя по кредита, поради което
въззивният съд приема, че договорна клауза относно възнаградителната лихва не
противоречи на закона и на добрите нрави.
От
представените в първата инстанция доказателства не се установява както
изпълнение на задълженията на въззиваемата в качеството на кредитополучател,
тежестта за което е върху същата, така и упражняване на правото на въззивното
дружество по чл. 8 от договора за кредит, респ. уведомяване на въззиваемата за
упражняване на това право, поради което правилно ПлРС е приел, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК вземането на
кредитора по процесния договор за кредит не е предсрочно изискуемо. В
конкретният случай в договора, сключен между страните е предвидена възможност
за кредитодателя да обяви предсрочна изискуемост на договора за кредит при
наличие на две последователни неплатени погасителни вноски, поради което въззивното дружество в качеството на
кредитодател е било задължено при упражняване на това свое право както да обяви
кредита за предсрочно изискуем с изрично изявление в тази насока, така и да
уведоми потребителя за това свое решение.
Правните
изводи на първоинстанционният съд в насока, че липсата на обявяване на кредита
за предсрочно изискуем към датата на подаване на изявлението води до извод за
несъществуване на вземането по кредита не се споделят от въззивния съд. Налице
е задължителна съдебна практика, обективирана в т. 1 на ТР № 8/02.04.2019 г. по
тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, която е приложима и към датата на
приключване на съдебното дирене в първата инстанция, съгласно която допустимо е
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на
вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е
била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ. Съгласно задължителните указания на ВКС в
тази хипотеза предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на
силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Съгласно т. 9 на ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл.
422, респ. чл. 415 ал.1 от ГПК съществуването на вземането по издадена заповед
за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235 ал. 3 ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на
вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес. При съобразяване на задължителните указания на
цитираните тълкувателни решения и обстоятелството, че към 25.12.2018 г. е
настъпил падежа на последната дължима вноска по договора за кредит, въззивният
съд приема, че въззиваемата дължи изцяло дължимата неплатена главница по
договора за кредит в претендирания от въззивното дружество размер.
Въззивницата
е получила кредит в размер на 1 200
лв. и съгласно признаването от страна на въззивното дружество на неизгодни
за същото обстоятелства същата е погасила до подаване на заявлението сумата от 880,55 лв., с които е погасила
главница, лихви, неустойка и разходи за извънсъдебно събиране на вземането. При
съобразяване на изложените по-горе правни изводи относно нищожността на
клаузата за неустойка и при съобразяване на обстоятелството, че по делото
липсват доказателства на какво основание са начислени т.нар. разходи за извънсъдебно
събиране на вземането, въззивният съд приема, че към датата на подаване на
заявлението падежиралите вноски включващи главница и лихви са 13 с общ размер
на месечните вноски от 1 408,41 лв.,
а след подаване на заявлението, съответно към подаване на заявлението е
настъпил падежа на последната 14 вноска на стойност, дължимата главница по
която е в размер на 85,71 лв.. При
съобразяване на заплатените от въззиваемата към датата на подаване на
заявлението суми следва да се приеме, че същата е погасила изцяло първите седем
вноски по кредита в общ размер от 817,77
лв. /главници и лихви/ и частично осмата вноска в размер на сумата от 62,78 лв. /от която лихва в размер на 19,80 лв. и главница в размер на 42,98 лв./, в резултат на което е
останала да дължи сумата от 42,73 лв.
Р неплатена главница от осмата вноска с падеж 28.06.2018 г. и главниците по
останалите от шест в общ размер на 556,99
лв. /арг. 6х85,71+42,73/. При съобразяване на размера на погасената
главница към датата на подаване на заявлението, както и падежа на последната
вноска по кредита на 25.12.2018 г., въззивният съд приема, че към момента на
приключване на съдебното дирене в първата инстанция, респ. към момента на
приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция въззиваемата дължи на
въззивното дружество неплатена главница в размер на 556,99 лв.. При съобразяване гореизложеното и на размера на
претендираната неплатена възнаградителна лихва за периода от 30.03.2018 г. до
25.11.2018 г. въззивният съд приема, че въззиваемата е погасила изцяло
дължимата възнаградителна лихва за първите осем вноски в общ размер от 237,60 лв. и дължи незаплатена
възнаградителна лихва за претендирания период от 28.07.2018 г. до 25.11.2018 г.
вкл. в размер общо на 56,58 лв.. При
тези правни изводи въззивният съд приема, че към датата на приключване на
съдебното дирене във въззивната инстанция в полза на въззивното дружество
съществува вземане към въззиваемата за сумата от 556,99 лв., представляваща частично или изцяло непогасена главница
по договора за кредит за периода от 28.06.2018 г. до 25.12.2018 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК Р 05.12.2018 г. до окончателното й заплащане, както и вземане
в размер на сумата от 56,58 лв.,
представляваща неплатена възнаградителна лихва по договора за кредит за периода
от 28.07.2018 г. до 25.11.2018 г. вкл., които вземания представляват част от
паричните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение № 5561/06.12.2018
г. по ч.гр.д. № 8792/2018 г. по описа на ПРС. В тази му част искът с правно
основание чл. 422 ал. 1 от ГПК се явява основателен и доказан и следва да бъде
уважен от съда със законните от това последици. В останалата му част, в която
се иска признаване съществуването на вземане на въззивното дружество към
въззиваемата по процесния договор за кредит за разликата над сумата от 556,99 лв. до сумата от 811,67 лв. в размер на 254,68 лв. - главница по договора за
кредит за периода от 30.03.2018 г. до 28.06.2018 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК
Р 05.12.2018 г. до окончателното й заплащане, съществуване на вземане за
разликата над сумата от 56,58 лв. до
сумата от 155,59 лв. в размер на 99,01 лв. - възнаградителна лихва по
договора за кредит за периода от 30.03.2018 г. до 28.06.2018 г. вкл. и
вземането в размер на 677 лв. -
неустойка по чл. 3 от договора за кредит, които вземания представляват част от
паричните вземания, за които е издадена заповед за изпълнение № 5561/06.12.2018
г. по ч.гр.д. № 8792/2018 г. по описа на ПРС искът като неоснователен и
недоказан следва да бъде отхвърлен от съда със законните от това правни
последици.
С
оглед частичното уважаване, респ. частичното отхвърляне на иска разноските за
заповедното, първоинстанционното и въззивното производства следва да бъдат
определени от въззивният съд.
В
заповедното производство въззивното дружество е направило разноски в размер на 38,88 лв. за държавна такса и
претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.. При съобразяване рапоредбите на чл. 78 ал. 8, чл. 37 от ЗПП и чл. 26 от Наредбата за заплащане на правната помощ, въззивният съд
приема, че юрисконсултското възнаграждение за заповедното производство следва
да бъде определено в минимален размер на 50
лв. съобразно фактическата и правна сложност на конкретното производство.
Въззиваемата в качеството на длъжник в заповедното производство не е направила
разноски за адвокатско възнаграждение, но видно от представения договор за
правна помощ, че в полза на същата на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА е
предоставена безплатна правна помощ в производството в качеството й на
материално затруднено лице. В този случай съгласно чл. 38 ал. 2 от ЗА съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36 ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна
да го заплати. При съобразяване на разпоредбата на чл. 7 ал. 7 вр. ал. 2 т. 1 от Наредба
№ 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно която установеният минимален
размер на дължимото адвокатско възнаграждение при интерес до 1000 лв. е в размер на 300 лв. + 7 % за горницата над 1
000 лв., въззивният съд приема, че в конкретният случай при интерес от 822,13 лв., определен на базата на половината от
стойностите на претендираните суми /арг. 1 644,26 лв.:2/ минималният размер
на адвокатското възнаграждение за конкретното заповедно производство е в размер
на 300 лв., т.е. 360 лв. с ДДС съгласно ¤2а от ДР на Наредба
№ 1/2004 г., който размер е относим за осъществяване
на защита в заповедното производство по ЗА както за заявителя Р кредитор, така
и за ответника Р длъжник. С оглед уважената, респ. уважената част от
иска въззивният съд приема, че въззиваемата дължи на въззивното дружество
разноски в размер на 32,89 лв., а
въззивното дружество дължи в полза на АС г***Т, гр. София сумата от 226,80 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение
по чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА. Въззивният съд приема, че разноските за адвокатско
възнаграждение не следва да се присъждат изцяло в определения от съда по-горе
минимален размер съгласно Наредбата, тъй като искът е отхвърлен частично.
В
исковото производство пред ПлРС въззивното дружество е направило разноски в
размер на 114,12 лв. за държавна
такса и претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.. При съобразяване рапоредбите
на чл. 78 ал. 8, чл. 37 от ЗПП и чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, въззивният съд приема, че юрисконсултското възнаграждение за
исковото производство следва да бъде определено в минимален размер на 100 лв. съобразно фактическата и правна
сложност на конкретното производство. Въззиваемата в качеството на ответник в
исковото производство не е направила разноски за адвокатско възнаграждение, но
видно от представения договор за правна помощ, че в полза на същата на
основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА е предоставена безплатна правна помощ в
производството в качеството й на материално затруднено лице от адвакат Н.И.И с
посочен адрес в гр. София. С отговора на исковата молба са представени списък
на разноските, договор за правна помощ и пълномощно по делото, които според
въззивният съд следва да бъдат съобразени по делото независимо от
обстоятелството, че договорът за правна помощ не е депозиран в срока по чл. 131
от ГПК, тъй като въз основа на същите ответницата е представлявана по делото от
посочения адвокат до приключването му в тази инстанция. При съобразяване на чл.
38 ал. 2 от ЗА и чл. 7 ал. ал. 2 т. 2 от Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въззивният
съд приема, че претендирания размер от 300
лв. съгласно представения списък на разноските по делото е под минималния
предвиден в Наредбата и не са налице пречки относно определянето му от съда в
този размер по делото. С оглед уважената част
от иска въззивният съд приема, че въззиваемата дължи на въззивното дружество
разноски в размер на 79,22 лв., а
въззивното дружество дължи в полза на адвокат Н.И.И сумата от 189
лв. за адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА. Разноските
за адвокатско възнаграждение не следва да се присъждат изцяло в определения от
съда по-горе минимален размер, тъй като искът е отхвърлен частично.
Във
въззивното производство въззивното дружество е направило разноски в размер на 75,80 лв. за държавна такса и
претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.. При съобразяване рапоредбите на чл. 78 ал. 8, чл. 37 от ЗПП и чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, въззивният съд
приема, че юрисконсултското възнаграждение за исковото производство следва да
бъде определено в минимален размер на 100
лв. съобразно фактическата и правна сложност на конкретното производство.
Въззиваемата в качеството на ответник в исковото производство не е направила
разноски за адвокатско възнаграждение, но видно от представения договор за
правна помощ, че в полза на същата на основание чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА е
предоставена безплатна правна помощ в производството в качеството й на
материално затруднено лице от адвокат К.И.Б. с посочен адрес ***. С отговора на
въззивната жалба са представени списък на разноските, договор за правна помощ и
пълномощно по делото. При съобразяване на чл. 38 ал. 2 от ЗА и чл. 7 ал. ал. 2 т. 2 от Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
въззивният съд приема, че претендирания размер от 300 лв. съгласно представения списък на разноските по делото е под
минималния предвиден в Наредбата и не са налице пречки относно определянето му
от съда в този размер по делото. С оглед
уважената част от иска въззивният съд приема, че въззиваемата дължи на
въззивното дружество разноски в размер на 65,05
лв., а въззивното дружество дължи в полза на адвокат К.И.Б. сумата от 189 лв. за адвокатско възнаграждение по
чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА. Разноските за адвокатско възнаграждение не следва да
се присъждат изцяло в определения от съда по-горе минимален размер, тъй като
искът е отхвърлен частично.
При
тези правни изводи въззивният съд приема, че решението на ПлРС следва да бъде
отменено в частта, в която предявеният установителен иск с правно основание чл.
422 от ГПК е отхвърлен за сумата от 556,99
лв., представляваща частично или изцяло непогасена главница по договора за
кредит за периода от 28.06.2018 г. до 25.12.2018 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК
Р 05.12.2018 г. до окончателното й заплащане, както и за сумата от 56,58 лв., представляваща неплатена
възнаградителна лихва по договора за кредит за периода от 28.07.2018 г. до
25.11.2018 г., които вземания представляват част от паричните вземания, за
които е издадена заповед за изпълнение № 5561/06.12.2018 г. по ч.гр.д. №
8792/2018 г. по описа на ПРС и вместо него бъде постановено друго, с което
искът бъде уважен в тази му част. В останата обжалвана част решението на ПРС
като правилно и законосъобразно като краен резултат следва да бъде потвърдено.
С въззивното решение в полза на въззивното дружество и осъществилите безплатна
правна помощ по чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА пълномощници на въззиваемата следва да
бъдат присъдени разноски в посочените по-горе размери, а постановеното от ПлРС
определение № № 4111/02.10.2019 г.
следва да бъде отменено изцяло, тъй като въпросът с разноските в първата
инстанция се урежда окончателно пред въззивната инстанция с оглед изхода на
спора и частичното уважаване на иска.
Въззивният
съд приема, че частната жалба против определение № 4111/02.10.2019 г. е
основателна, поради което в полза на адвокат Николай И. следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 15 лв.
за държавна такса, но не и разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като
такива не се дължат в производството по чл. 248 от ГПК, вкл. пред въззивната
инстанция. В този смисъл е определение № 455/25.10.2019 г. по ч.гр.д. №
3126/2019 г., ІІІ г.о. на ВКС, правните изводи в което се споделят изцяло от
въззивния съд.
Въззивният
съд съобрази цената на предявения иск и приема, че искът е с цена под 5 000
лв. и с оглед характера на спора Р граждански спор съгласно актуалната
разпоредба на чл. 113 от ГПК, постановеното въззивно решение не подлежи на
касационно обжалване пред ВКС на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Водим
от горното, Окръжният съд
Р е ш и:
отменя решение № 1343
от 16.07.2019 г., постановено по гр.д. № 894/2019 г. на Плевенския районен
съд в
частта, в която е отхвърлен като неоснователен и недоказан искът с
правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 86 ЗЗД и чл.
92 от ЗЗД, предявен от г***Т ЕООД, гр. София, ЕИК ***, представлявано от
управителя Б.И.Н. против М.А.И. за установяване вземането на ищеца спрямо
ответника за сумата 556,99 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 188088/31.10.2017 г. за периода
от 28.06.2018 г. до 25.12.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК Р 05.12.2018 г.
до окончателното й заплащане, както и за сумата от 56,58 лв., представляваща неплатена възнаградителна лихва по
договора за кредит за периода от 28.07.2018 г. до 25.11.2018 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение № 5561/06.12.2018 г. по ч.гр.д. № 8792/2018 г.
по описа на ПлРС, в частта относно присъдените разноски с ДДС в полза на г***Т, гр. София, Булстат *** за разликата над сумата от 226,80 лв. до
сумата от 345,09 лв. в размер на 118,29 лв., както и отменя изцяло определение № 4111/02.10.2019 г.
по гр.д. № 894/2019 г. на Плевенския районен съд по чл. 248 от ГПК, като вместо това постановява:
Признава
за установено по отношение на длъжника М.А.И., ЕГН ********** ***, че дължи на кредитора г***Т ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. г***Т № 17, партер, ЕИК ***, представлявано от
управителя Б.И.Н. сумата от 556,99 лв.,
представляваща неплатена главница по договор за предоставяне на кредит от
разстояние № 188088/31.10.2017 г. за периода от 28.06.2018 г. до 25.12.2018 г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК Р 05.12.2018 г. до окончателното й заплащане,
както и сумата от 55,58 лв.,
представляваща неплатена възнаградителна лихва по договора за кредит за периода
от 28.07.2018 г. до 25.11.2018 г. вкл., за които суми е издадена заповед за
изпълнение № 5561/06.12.2018 г. по ч.гр.д. № 8792/2018 г. по описа на ПлРС.
Оставя
без уважение искането на г***Т,
гр. София, Булстат *** за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ на М.А.И. по по ч.гр.д. № 8792/2018 г. по
описа на ПлРС за разликата над сумата от
226,80 лв..
Осъжда
на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК М.А.И., ЕГН ********** *** да заплати
на г***Т ЕООД, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. г***Т № 17, партер, ЕИК ***, представлявано от
управителя Б.И.Н. съобразно уважената част от иска и въззивната жалба сумата от
32,89 лв. за направени в заповедното
производство по ч.гр.д. № 8792/2018 г. по описа на ПлРС разноски за държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение, сумата от 79,22 лв. за направени в първоинстанционното исково производство
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение и сумата от 65,05 лв. за направени във въззивното
производство разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Осъжда
г***Т ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. г***Т № 17, партер, ЕИК ***, представлявано от
управителя Б.И.Н. да заплати на адвокат Н.И.И, ЕГН **********
***, партер на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА сумата от 189 лв. за осъществена безплатна правна
помощ на М.А.И. по гр.д. № 894/2019 г. по описа на ПлРС, както и сумата от 15 лв. за направени разноски за
държавна такса по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК по гр.д. №
894/2019 г. по описа на ПлРС.
Осъжда
г***Т ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. г***Т № 17, партер, ЕИК ***, представлявано от
управителя Б.И.Н. да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН **********
***, партер на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА сумата от 189 лв. за осъществена безплатна правна
помощ на М.А.И. по в.гр.д. № 1009/2019 г. по описа на Плевенския окръжен съд.
Потвърждава
решение № 1343 от 16.07.2019 г., постановено по гр.д. № 894/2019 г.
на Плевенския районен съд в останалата
обжалвана част като правилно и законосъобразно.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ на
основание чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: