№ 34
гр. Велико Търново, 05.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:МАЯ НЕДКОВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20244000500520 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по депозиранa въззивнa жалба от „ОЗК – Застраховане“ АД
против Решение № 260003/ 22.05.2024 г. по гр.д. № 462/ 2019 г. по описа на ОС – Русе
в частите, с които застрахователят е осъден да заплати на М. В. К. сумата над 40 000
лв. до присъдения размер от 100 000 лв. и на К. И. А. сумата над 60 000 лв. до
присъдения размер от 150 000 лв. – обезщетения за претърпени неимуществени вреди
от смъртта на И. Д. А. в резултат на ПТП на 19.07.2014 г., както и в частта, с която
върху обезщетенията е присъдена законната лихва от 17.07.2017 г. до окончателното
изплащане. Жалбоподателят прави оплакване за неправилност и необоснованост на
решението. Съдът неправилно приел, че не е налице принос на пострадалия
наследодател на ищците за настъпване на вредоносния резултат, който извод
противоречал на събраните по делото доказателства – заключението на вещото лице.
Поддържа, че загубата на устойчивост на мотоциклетиста се дължи изцяло на неговите
субективни действия и съпричиняването на вредите следва да бъде оценено на поне 50
%. Извън това, жалбоподателят счита, че определеното от съда обезщетение е
прекомерно завишено и не отговаря на принципа за справедливост, като не са
съобразени възрастта на ищците и пострадалия, емоционалната връзка между тях,
социално-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП – 2014 г., както и
1
практиката на съдилищата по сходни казуси. По отношение на лихвата излага, че
неправилно съдът е присъдил такава от 17.07.2017 г., защото застрахователят изпада в
забава след уведомяването му със застрахователна претенция, каквато в случая не била
предявявана от ищците. Моли решението в обжалваните му части да бъде отменено и
исковите претенции над сочените суми и за лихвата да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Претендира разноски.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещните страни са депозирали отговор със
становище за неоснователност на въззивната жалба. Жалбоподателят интерпретирал
само част от заключението на вещите лица по приетите експертизи без да коментира
крайните изводи на експертите, като поначало заявеното от него с отговора на
исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат имало
бланкетен характер. Относно размерите на присъдените обезщетения счита, че те са
определени при съобразяване на относимите критерии. Оспорва виждането на
застрахователя за недължимост на лихва поради неуведомяването му с извънсъдебна
претенция. Моли решението в обжалваните му части да бъде потвърдено.
Процесуалният представител претендира присъждане на адвокатско възнаграждение
на основание чл.38 ал.2 ЗАдв.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитиМ.на страна,
против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се
разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният
съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и
допустимостта му в обжалваните части и наМ., че съдебният акт не страда от пороци,
водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е
разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата
недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото,
в рамките на въведените оплаквания срещу първоинстанционния акт, наМ. следното:
При изяснената въз основа на събраните по делото доказателства фактическа
обстановка първоинстанционният съд е форМ.л правен извод за основателност на
предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ – отм. ВТАС напълно споделя този
извод, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока
мотиви. Доказани са всички изискуеми от закона предпоставки за ангажиране
отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на
конкретното ПТП: Налице е виновно противоправно поведение на водач на МПС,
чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното
застрахователно дружество, като на основание чл.300 ГПК влязлата в сила присъда е
2
задължителна за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието относно
извършването на деянието, неговата противоправност и вината на деликвента. Водачът
Х. Б. е признат за виновен при управление на товарна автокомпозиция на 19.07.2014 г.
по главен път Русе – Велико Търново да е допуснал нарушения на правилата на чл.42,
ал.2, т.2 и т.3 и чл.20, ал.2 изр. второ ЗДвП, като е предприел маневра изпреварване на
друг товарен автомобил в участък от пътя, където това е било разрешено, но без да се
убеди, че движейки се с безопасна скорост ще може да извърши маневрата в
достатъчно кратко време, както и че няма да създаде пречка или опасност за движещи
се в насрещната лента ППС, и след като е възприел възникналата опасност за
движението – движещите се в насрещната лента мотористи, не е предприел действия
за намаляване на скоростта и спиране, а напротив – увеличил е скоростта и е
довършил маневрата. Вследствие на това поведение на водача е причинена смъртта на
И. Д. А. – фактически съжител на ищцата М. В. К. и баща на детето К. И. А. и при
наличието на застрахователно събитие по см. на §1 т. 3 от ДР на КЗ – отм.
застрахователят следва да заплати застрахователно обезщетение. Застрахователят не е
упражнил правото си да обжалва решението на ОС – Русе във връзка с приетото
осъществяване на фактическия състав на чл.226, ал.1 КЗ – отм., при което страните са
преустановили спора по този материалноправен въпрос. Пред настоящата инстанция
спорът е сведен само до справедливия размер на обезщетението, дължимо на двамата
ищци, и основателността на наведеното от ответника възражение за съпричиняване.
Загубата на любим човек е изключително тежко негативно емоционално
изживяване за хората, за които починалият е бил най-близкият и значим човек, и
търпените от тях болки и страдания безспорно са неизмерими с паричен еквивалент,
защото какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, загубата за тях е
невъзвратима, мъката ги съпътства през целия им живот и обезщетението не е в
състояние да компенсира вредата. Обезщетението за неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване в случай на
смърт на родствената връзка на ищеца с починалия, възрастта им, действителните
фактически взаимоотношения между тях, естеството на претърпените от пострадалия
болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, отражението на вредата
върху личната и социална сфера и други релевантни обстоятелства. В тази връзка,
съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с Постановление № 17/63 г.
на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи, съдът в настоящия казус
съобрази следните обстоятелства:
Към датата на вредоносното събитие загиналият А. е бил млад човек на 36 г.
Двамата с ищцата К. са живели на семейни начала от 2008 г. и връзката им е описана
от разпитаните свидетели като много хармонична, основана на обич, разбирателство,
взаимна грижа и подкрепа, сходни интереси. Внезапната и настъпила по трагичен
начин смърт на И. А. сломила психически ищцата, за което свидетелстват св. Б. Й. –
3
нейна сестра и св. Р. Л.. Съдът кредитира показанията на същите, тъй като те са
последователни, непротиворечиви, житейски логични, кореспондират помежду си и
отразяват техни преки наблюдения. Св. Й. излага, че М. приела много тежко
съобщението за смъртта на мъжа си, постоянно плачела, не можела да спи, не се
хранела, не искала да остава сама и две седмици отказвала да се прибере в
апартамента им, защото всичко й напомняло за него. Всеки ден имала пристъпи на
паника и се наложило да се консултира с психиатър, който й предписал
антидепресанти, приемани от нея близо две години. Сестра й сочи, че М. развила страх
за близките си – да не им се случи нещо и до сега, когато пътували някъде изисквала
задължително да й се обадят, че са пристигнали и всичко е наред. Особено се
страхувала за детето К., не го пускала никъде сам – нито да си играе на детската
площадка, нито дори да гостува на семейството й в кв. Долапите. Според свидетелите,
за да продължи напред, тя се вкопчила в детето и се превърнала в абсолютен
работохолик. И досега /10 г. след случилото се/ не намерила друг партньор, с когото да
сподели живота си, като казвала, че И. бил сродната й душа и никой не можел да го
замени за нея.
Към датата на смъртта на неговия баща детето К. е било на 4-годишна възраст.
От показанията на разпитаните свидетели се установява, че първоначално от детето е
скрито трагичното събитие и то постоянно стояло на прозореца да чака баща си да се
прибере. Това мотивирало майката се обърне към специалист за съвет как да му
съобщи за случилото се и изпратила няколко картички от името на баща му, че не
могат да се видят, но много го обича. Детето обаче започнало да й се сърди, че не му
позволява да види баща си и да се чуе с него и след около две-три седмици тя му
казала, че той е починал. От този момент детето постоянно демонстрирало страх
майка му да не изчезне, да не я загуби и постоянно ходело с нея. Безспорно е, че
детето в най-висока степен понася негативните последици от смъртта на своя родител
дори и поради незрялостта си към конкретния момент на настъпването й да не е в
състояние да осъзнае размера на загубата и да оцени нейната безвъзвратност, защото
смъртта го лишава от възможността да познава биологичния си баща, да изгради с
него присъща между родител и дете емоционална връзка, да получи неговите любов,
закрила, подкрепа и грижи. Освен това съдът отчита факта, че пострадалото дете е
момче и за него ролята на бащата с неговият авторитет и пример е много важна за
форМ.нето му като пълноценна личност. Логично е страданията да са значителни по
обем и продължителни във времето.
Изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД не допуска обезщетението да
представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалите, а то
следва да служи единствено за репариране на причинените им вреди, поради това
съгласно практиката на ВКС и съдилищата при определяне на размера му се отчита и
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Критерии за нея
4
са лимитите на застрахователно покритие, минималната работна заплата през 2014 г.
340 лв. и средната работна заплата в страната през третото тримесечие на 2014 г. по
данни на НСИ около 809 лв. Безспорно е, че към настоящия момент икономическата
обстановка е коренно променена, което се индикира от почти трикратното нарастване
и на минималната, и на средната работна заплата /съответно 933 лв. и 2 123 лв./, но
релевантният момент за определяне на обезщетението е датата на настъпване на ПТП
и съдът следва да вземе предвид обстановката към средата на 2014 г. При определяне
на размера съдът съобрази и съдебната практика при казуси за присъждане на
обезщетение при смърт на съпруг/ родител в резултат от ПТП, настъпили в периода
2013 – 2015 г.
При съвкупния анализ на така обсъдените обстоятелства ВТАС наМ., че
справедливото обезщетение за репариране на причинените на ищците неимуществени
вреди възлиза на 100 000 лв. за ищцата М. В. К. и на 120 000 лв. за ищеца К. И. А. –
колкото е претендирано от тях с исковата им молба. Първоинстанционният съд е приел
за справедлив същия размер, при което е неоснователно оплакването на жалбоподателя
за определяне на силно завишено обезщетение, несъответстващо на изискванията на
чл.52 ЗЗД.
Окончателният размер на дължимото на ищеца обезщетение е обусловен от
основателността на наведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат. Неоснователно първоинстанционният съд е приел и
ответниците по жалбата поддържат, че заявеното от застрахователя с отговора на
исковата молба възражение за съпричиняване не е достатъчно конкретизирано.
Застрахователят е изложил, че доколкото травматичните увреждания на пострадалия
не се дължат на съприкосновение с товарната композиция, вредоносният резултат е
следствие от неадекватната му или некомпетентна реакция на опасността – насочване
на мотоциклета към пътния банкет и загуба на контрол върху превозното средство,
улеснена и от високата скорост на управление. Посочил е, че А. е имал възможност
спокойно да премине без да навлиза на банкета както това били сторили останалите
мотоциклетисти, както и че е могъл да предвиди подхлъзването върху банкета и да го
предотврати чрез плавно спиране.
Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие на съпричиняване по
смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а намаляването на
дължимото обезщетение за вреди от деликт на соченото основание изисква доказвани
по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той
обективно е способствал за настъпването на вредоносния резултат, като е създал
условия или е улеснил неблагоприятните последици. Съпричиняването подлежи на
доказване от ответника, който с позоваване на него цели намаляване на отговорността
си към увреденото лице. В настоящия казус съдът наМ. за доказано наличието на
5
поведение на пострадалия мотоциклетист, което да се наМ. в пряка причинна връзка с
настъпилите за него вреди, и оплакванията на застрахователя срещу противния извод
на ОС – Русе, са основателни. Съгласно авто-техническите експертизи, приети пред
ОС, процесното ПТП е осъществено при следния механизъм: Водачът на товарна
автокомпозиция Х. Б. предприел изпреварване на друга товарна автокомпозиция със
скорост около 79,81 км/ч. В същото време в насрещната лента за движение се е
движила колона от петима мотоциклетисти, сред които – трети по ред – пострадалият
И. А.. Те са управлявали мотоциклетите със скорост около 70-80 км/ч. Водачът Б. е
могъл да възприеме мотоциклетиста А. от разстояние 142,5 – 132,7 м, а за последния
видимостта към автокомпозициите се е открила от около 105,4 м. При разминаването
на ТИР-а и мотоциклетиста мотоциклетът е загубил устойчивостта си на движение,
мотоциклетистът е бил изхвърлен на асфалтовата настилка, получил е тежка шийна
травма с тежко увреждане на продълговатия мозък, довело до настъпване на смъртта
му. Съприкосновение на тялото на загиналия с МПС не е осъществено. Поради липса
на конкретни данни относно разположението на двете автокомпозиции върху
платното, вещото лице – инженер е изследвало два варианта на разминаването им: при
изпреварване със спазване на определени странични дистанции и при изпреварване на
минимални странични дистанции между тях. В първия случай разстоянието между
лявата част на изпреварващия ТИР и края на пътното платно е 0,55 м, а във втория
случай – 1,10 м, като и в двата случая, с оглед габаритната широчина на мотоциклета
0,95 м, това разстояние се сочи като недостатъчно за осъществяване на разминаване на
ТИР-а и мотоциклетиста в рамките на платното за движение. Във втория вариант с
оглед скоростите на движение на ТИР-а и мотоциклета е съществувала опасност
мотоциклетът да бъде увлечен от създадените въздушни маси и да бъде нарушена
устойчивостта му. Минималната дистанция при разминаване или изпреварване на
мотоциклети от леки автомобили е посочена на 1,5 м. Съгласно т.3.3 и т.3.9 от
заключението /комплексната медицинска и автотехническа експертиза/ техническата
причина за загуба на устойчивото движение от мотоциклета са субективните действия
на мотоциклетиста по намаляване на скоростта, която при падането е била около 30,2
км/ч, и отклонение надясно и при отчитане на обстоятелството, че останалите
мотористи от колоната са се разминали безаварийно с ТИР-а, е форМ.н извод, че в
конкретния случай е съществувала техническа възможност за безаварийно
разминаване. Същевременно в т.3.23 е посочено, че мотоциклетистът не е могъл да
предотврати произшествието с „допустими маневри“, под каквито се разбирали „всяко
изменение на положението на ППС спрямо пътя и останалите участници в движението
като потегляне, преминаване в съседна лента, завиване и др. подобни.“ В съдебно
заседание вещото лице е разяснило, че при съпоставяне на опасната зона за спиране на
участниците в ПТП с отстоянието им един от друг към моментна, в който обективно са
могли да се възприемат, всеки от тях е имал техническа възможност да предотврати
6
ПТП чрез спиране преди мястото на падане. Липсвали спирачни следи такива действия
да са предприемани от тях. В допълнителната експертиза този извод е потвърден.
Посочено е, че автокомпозицията е можела да спре преди мястото на падане на
мотоциклетиста при избраната скорост на управление. Съдът кредитира заключенията
като компетентни и ясно и подробно обосновани. Доказано е, че пострадалият А. има
принос за настъпване на вредоносния резултат, защото е допуснал нарушение на чл.20,
ал.2 изр. второ ЗДвП, задължаващо го при възникване на опасност за движението да
намали скоростта и в случай на необходимост да спре. Макар да е намалил скоростта,
това не е било достатъчно адекватна реакция, а е била налице необходимост от
спиране.
ВТАС наМ., че при съпоставяне на допуснатите от двамата участници в
движението нарушения на ЗДвП, довели до настъпването на смъртта на А., приносът
им следва да бъде преценен на 80 % за водача на товарната автокомпозиция Б. и 20 %
за мотоциклетиста. И двамата са нарушили едно и също правилото – това на чл.20,
ал.2 изр. второ ЗДвП, като не са спрели при възприемане на възникналата опасност, а
обективно са имали такава възможност. Водачът Б. обаче е допуснал още две
нарушения на ЗДвП – правилата на чл.42, ал.2, т.2 и т.3 и именно те реално са довели
до създаването на опасността за движението, до възникване на критичната за
пострадалия пътна ситуация. Водачът на автокомпозицията е имал техническа
възможност да предотврати ПТП освен чрез спиране, както сочи вещото лице, също и
чрез преустановяване на маневрата „изпреварване“ с намаляване на скоростта на
движение и връщане в собствената лента, докато пострадалият не е можел да осуети
настъпването на произшествието с маневри, а единствено чрез спиране. Макар според
вещите лица в случая да е съществувала техническа възможност за безаварийно
разминаване, и при двата изследвани от тях варианта на разминаване за
мотоциклетиста е съществувала опасност от загуба на равновесие. Независимо че
загубата на устойчиво движение се сочи като резултат на субективните му действия,
следва да се съобрази, че той е много по-уязвим участник в движението в сравнение с
товарната автокомпозиция с оглед нейните габарити и мощност, че неговата пътна
лента е била почти изцяло заета от нея и оставащото за разминаване разстояние е било
много малко, че преценката на ситуацията и решението за преодоляването й са взети в
тази опасна и критична ситуация, създадена от водача Б., и от естество да затрудни
дори опитен водач, какъвто несъмнено загиналият е бил с оглед показанията в този
смисъл на св. Р. Лозанов.
С оглед приетия обем на съпричиняване на вредоносния резултат, дължимите на
ищците обезщетения следва да бъдат редуцирани – до размер на 80 000 лв. за ищцата
К. и до 120 000 лв. за ищеца А.. Решението на ОС – Русе следва да бъде отменено в
частта, с която на К. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за разликата
над 80 000 лв. до 100 000 лв., а на А. – за разликата над 120 000 лв. до 150 000 лв.,
7
ведно със законната лихва върху тях от 17.07.2017 г. до окончателното изплащане. В
останалата му част решението следва да бъде потвърдено.
Неоснователни са оплакванията на застрахователя срещу решението на ОС в
частта му за началния момент на дължимост на лихвата върху присъдените
обезщетения. Настоящата инстанция изцяло споделя мотивите на първоинстанционния
съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Съгласно § 22 от ПЗР на КЗ за
застрахователни договори, сключени преди 01.01.2016 г., какъвто е процесният, се
прилага част IV на КЗ – отм. В отменения КЗ не се съдържа уредба, идентична на
действащия чл.429 ал.3 от КЗ, за лимитиране отговорността на застрахователя за лихва
за забава на деликвента, считано от по-ранната измежду датите на уведомяване на
застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования и на
уведомяване или на предявяване пред застрахователя на претенцията за заплащане на
застрахователно обезщетение от увреденото лице. Съгласно чл.223 ал.2 КЗ – отм.
застрахователят заплаща обезщетение и лихви за забава, когато застрахованият
деликвент отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, а съгласно чл.84 ал.3
ЗЗД деликвентът изпада в забава от датата на увреждането. Съгласно чл.227 т.2 КЗ –
отм. застрахователят има право на регресен иск спрямо застрахования за заплатените
на увредения дължими от застрахования лихви за забава от датата на настъпване на
застрахователното събитие, т.е. от датата на непозволеното увреждане, до датата на
съобщаването на същото на застрахователя от застрахованото лице или до датата на
предявяване на прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ – отм. от увредения. Следователно
съгласно КЗ – отм. уведомяването на застрахователя за настъпването на
застрахователното събитие е ирелевантно за началния момент на дължимост от
застрахователя на лихвите за забава, които за периода от увреждането до
уведомяването се включват в застрахователното обезщетение, респ. в
застрахователната сума по реда на КЗ. С оглед изложеното, застрахователят дължи
законна лихва върху присъдените на ищците обезщетения, считано от датата на
увреждането, т.е. от 19.07.2014 г. до окончателното изплащане. В случая, предвид
основателността на надлежно заявеното от „ОЗК – Застраховане“ АД възражение за
изтекла 3-годишна погасителна давност съгласно чл.111, б.в ЗЗД, за периода от
19.07.2014 г. – датата на увреждането до 16.07.2017 г. – три години преди датата на
предявяване на исковете вземанията на ищците за законна лихва са погасени по
давност и исковите им претенции в тези части правилно са отхвърлени. По
изложените съображения решението на ОС – Русе в частта за началния момент на
дължимост на законната лихва върху присъдените на ищците обезщетения е правилно
и следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора пред въззивния съд следва да бъде
отменено решението и в частта за разноските, с която „ОЗК – Застраховане“ АД е
осъдено да заплати: на адв. С. П. на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. адвокатско
8
възнаграждение за процесуално представителство на К. И. А. над 8 520 лв. до
присъдения размер 10 650 лв. и за процесуално представителство на М. В. К. над 6 920
лв. до присъдения размер от 8 650 лв.; по сметка на ОС – Русе държавна такса за
производството над 8 000 лв. до присъдената сума 10 000 лв. На ответника по жалба
М. В. К. следва да бъдат присъдени разноски за заплатено за въззивното производство
адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от жалбата – сумата
4 967 лв. К. и А. следва да бъдат осъдени да заплатят на застрахователя разноски,
съразмерно на отхвърлената част от исковете им, при съобразяване на представените
списъци по чл.80 ГПК – 2 048 лв. за производството пред ОС и 7 120 лв. за въззивното
производство, общо 9 168 лв. На адв. С. П. на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. следва да
бъде присъдено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на К. И.
А.. Съдът определя същото на 8 000 лв. без да съобразява Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждение, но при отчитане на правната и фактическа
сложност на спора пред въззивния съд, материалния интерес по жалбата – 90 000 лв. и
договореното както от нея с другата ищца възнаграждение, така и договореното от
насрещната страна с нейния процесуален представител възнаграждение. Съразмерно
на отхвърлената част от въззивната жалба на адв. П. следва да се присъди
възнаграждение в размер на 5 334 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260003/ 22.05.2024 г. по гр.д. № 462/ 2019 г. по описа на
ОС – Русе в частта, с която „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК *********, е осъдено да
заплати на М. В. К. сумата над 80 000 лв. до присъдения размер от 100 000 лв. и на К.
И. А. сумата над 120 000 лв. до присъдения размер от 150 000 лв. – обезщетения за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на И. Д. А. в резултат на ПТП на
19.07.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 17.07.2017 г. до окончателното
изплащане, както и в частта за разноските, с която „ОЗК – Застраховане“ АД е
осъдено да заплати: на адв. С. П. на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на К. И. А. над 8 520 /осем хиляди
петстотин и двадесет/ лв. до присъдения размер 10 650 лв. и за процесуално
представителство на М. В. К. над 6 920 /шест хиляди деветстотин и двадесет/ лв. до
присъдения размер 8 650 лв.; по сметка на ОС – Русе държавна такса за
производството над 8 000 /осем хиляди/ лв. до присъдената сума 10 000 лв., вместо
което ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. В. К. с ЕГН ********** от гр. Русе, ***********,
против „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК *********, иск за обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на И. Д. А. в резултат на ПТП на 19.07.2014 г. за
9
сумата над 80 000 /осемдесет хиляди/ лв. до присъдения размер от 100 000 лв., ведно
със законната лихва, считано от 17.07.2017 г. до окончателното изплащане, като
неоснователен в тази му част.
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. И. А. ЕГН **********, действащ лично и със
съгласието на своята майка М. В. К. с ЕГН ********** – и двамата от гр. Русе,
***********, иск за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на
баща му И. Д. А. в резултат на ПТП на 19.07.2014 г. за сумата над 120 000 /сто и
двадесет хиляди/ лв. до присъдения размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва,
считано от 17.07.2017 г. до окончателното изплащане, като неоснователен в тази му
част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260003/ 22.05.2024 г. по гр.д. № 462/ 2019 г. по
описа на ОС – Русе в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК ********* да заплати на М. В. К. с
ЕГН ********** от гр. Русе, ***********, сумата 4 967 /четири хиляди деветстотин
шестдесет и седем/ лв. – направени по делото разноски пред ВТАС, съразмерно на
отхвърлената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА М. В. К. с ЕГН ********** и К. И. А. ЕГН **********, действащ
лично и със съгласието на своята майка М. В. К. – и двамата от гр. Русе, ***********,
да заплатят на „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК *********, сумата 9 168 /девет хиляди
сто шестдесет и осем/ лв. – направени по делото разноски за двете инстанции,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. С. П.
на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на К. И. А. пред ВТАС в размер на 5 334 /пет хиляди триста
тридесет и четири/ лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10