№ 712
гр. София, 14.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Даниела Дончева
Членове:Красимир Маринов
Капка Павлова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Красимир Маринов Въззивно търговско дело
№ 20221001000466 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 276673/23.03.2022 г., подадена от „Транс Естейт“
ЕООД, гр. София, ул. „Силистра“ № 8, с ЕИК:********* чрез адвокат О. Ш. от САК срещу
решение № 260049/18.01.2022 г., постановеното по търг. дело № 413/2020 г. по описа на Софийски
градски съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл. 79 вр. чл. 266 ЗЗД на
„Профикон България” ЕООД, гр. София, бул. „Драган Цанков” № 31А, ет. 2, офис 5, с
ЕИК:********* сумата от 88 000 лв. с ДДС, представляваща неплатената част от дължимата по
договора сума за възнаграждение за приетата работа, ведно със законната лихва върху главницата
от 88 000 лв. от датата на предявяването на иска - 25.02.2020 г. до окончателното изплащане на
задължението; както и жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл. 266 ЗЗД на
„Профикон България” ЕООД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски в
размер на 5 090 лв.
Жалбоподателят счита решението за неправилно и незаконосъобразно.
Излага съображения в подкрепа на възраженията си, че съдът ограничил правата на защита
на „Транс Естейт“ ЕООД като не му предоставил възможност да подаде отговор на исковата молба
в каквато връзка съдът допуснал процесуални нарушения като неправилно приложил разпоредбата
на чл. 50, ал. 2 ГПК, както и на чл. 50, вр. чл. 47 ГПК; съдът допуснал процесуално нарушение
като не уважил доказателствените искания на „Транс Естейт“ ЕООД, направени в съдебно
заседание на 10.03.2021 г. неправилно приемайки, че била настъпила преклузия, позовавайки се на
чл. 146 ГПК; че съдът се произнесъл в разрез с разпределената от самия него доказателствена
1
тежест, при което не се съобразил с това, че ищецът не успял да докаже, че е изпълнил изцяло и в
срок възложените му работи с договора за проектиране и извършване на строително-монтажни
работи, както и че последните били приети без забележки от ответника; че съдът не се съобразил,
че по делото не били събрани каквито и да било доказателства, че действителната стойност на
изпълнените работи била установена по предвидения в договор начин и че не изложил мотиви
защо приел, че били извършени строително-монтажни работи, което не било доказано нито с
представени доказателства, нито с извършване на експертиза; че отделно от всичко изложено,
нотариалната покана от 21.10.2019 г. на нотариус А. Г. не била достигнала до знанието на „Транс
Естейт“ ЕООД.
По тези възражения, жалбоподателят моли апелативния съд да отмени обжалваното решение
и върне делото на първоинстанционния съд с указания за връчване на исковата молба; а в случай,
че въззивният съд приеме, че не са налице нарушения по връчване на исковата молба, то да
разгледа спора по същество като отмени обжалваното решение и постанови ново, с което отхвърли
предявената претенция, в какъвто случай и на основание чл. 266, ал. 3 ГПК прави доказателствени
искания: да бъдат допуснати до разпит двама свидетели при режим на довеждане – С. Д. С. и Н. Т.
Т., за установяване на съществени разлики в количествата, заложени в договора и реалното им
изпълнение, както и дали е приета работата, извършена от „Профикон България” ЕООД.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „Профикон България” ЕООД чрез
адвокат В. Н. от САК е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба и моли въззивния съд да
я остави без уважение като неоснователна и потвърди обжалваното решение. Претендира
присъждане на разноски. Оспорва доказателственото искане на жалбоподателя за разпит на двама
свидетели като преклудирано.
В хода на устните състезания пред въззивния съд жалбоподателят поддържа въззивната си
жалба и направените с нея искания, включително за събиране на гласни доказателства във
въззивното производство. Претендира присъждане на разноски – заплатена държавна такса.
Впоследствие представя и писмена защита в дадения от съда срок.
От своя страна, въззиваемото дружество поддържа отговора си, с който оспорва въззивната
жалба като неоснователна и направените с него искания. Не претендира разноски за въззивното
производство.
Жалбоподателят е подал молба вх. № 21324/12.10.2022 г., с която моли апелативния съд да
отмени хода по същество, допусне направеното доказателствено искане и насрочи ново открито
съдебно заседание.
По така подадената молба настоящият съдебен състав се е произнесъл с определение от
14.11.2022 г., с което исканията са оставени без уважение.
Софийският апелативен съд, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата
по делото, намира жалбата за процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок за
обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от
обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество я намира за
неоснователна поради следните съображения:
Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба вх. на СГС №
24902/25.02.2020 г. (уточнена с молба от 07.03.2020 г.), подадена от „Профикон България” ЕООД
срещу „Транс Естейт“ ЕООД, с която се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на
2
ищеца сумата от 88 000 лв. с ДДС, представляваща неплатената част от дължимата по сключен
между страните договор от 01.04.2018 г. сума за възнаграждение за приетата работа, ведно със
законната лихва върху главницата от 88 000 лв. от датата на предявяването на иска - 25.02.2020 г.
до окончателното изплащане на задължението
Ищецът твърди, че на 01.04.2018 г. в качеството му на изпълнител сключил с „Транс Естейт“
ЕООД като възложител договор за изпълнение на строително-монтажни работи на обект,
представляващ масивна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „Княз Борис I“ № 105, по
силата на който възложителят се задължавал да заплати на изпълнителя сума в размер на 385 000
лева, без включен ДДС.
След сключване на договора ищецът-изпълнител започнал да извършва работа по обекта, а
от своя страна ответното дружество-възложител направило плащания по договора. Така, в периода
април 2018 г. - януари 2019 г. „Транс Естейт“ ЕООД, чрез шест частични плащания спрямо цялото
задължение, по фактури: № ********** от 11.04.2018 г. за 54 000 лв.; № ********** от 04.07.2018
г. за 100 000 лв.; № ********** от 13.08.2018 г. за 66 000 лв.; № ********** от 16.11.2018 г. за
40 000 лв.; № ********** от 09.01.2019 г. за 24 000 лв. и № ********** от 15.01.2019 г. за 90 000
лв., заплатило на „Профикон България” ЕООД общата сума от 311 666.66 лева, без включен ДДС.
По този начин, съгласно договора останала неплатена сумата от 73 334 лв., без включен ДДС,
която била договорена и била част от общата цена за строително-монтажни работи, които били
извършени или това правело 88 000 лева с ДДС дължими към ищеца.
Въпреки отправените покани и опити за срещи на представители на двете дружества, каквито
не се състояли, ответникът не заплатил така останалата неплатена по договора сума от 88 000 лв. с
ДДС. Същевременно, ответното дружество като възложител не отправял до ищеца-изпълнител
възражения относно точното изпълнение на задължението по договора, като обектът бил завършен
и предаден.
Ищецът посочва, че принципно, чл. 2, ал. 4, т. 4 от договора предвиждал авансово плащане:
45 000 лв. до 11.04.2018г.; 83 333.33 лв. до 04.07.2018 г. и 55 000 лв. до 15.08.2018 г. (сумите по
договора били уговорени без ДДС, който се добавял във фактурите). Или общо авансово се
дължали 183 333 лв. без ДДС, която сума била заплатена от ответника по първите три фактури, с
включен ДДС: № ********** от 11.04.2018 г. за 54 000 лв.; № ********** от 04.07.2018 г. за
100 000 лв.; № ********** от 13.08.2018 г. за 66 000 лв. Със следващите, обаче, 3 фактури с
включен ДДС: № ********** от 16.11.2018 г. за 40 000 лв.; № ********** от 09.01.2019 г. за 24
000 лв. и № ********** от 15.01.2019 г. за 90 000 лв., вече била хипотезата на чл. 2, ал. 4, т. 4 от
договора, а именно: - „Останалата част, в размер на 201 666.67 лв. без включен ДДС - след
окончателното приемане на извършените строително-монтажни работи с подписването от
страните на протокол за приемане на извършените ремонтни работи“. При положение, че изобщо
се плащало нещо от тази предвидена сума в размер на 201 666.67 лв. без ДДС - това означава
мълчаливо и чрез поведението едно много недвусмислено приемане на извършените строително-
монтажни работи, още повече, че нямало никакви формални възражения от възложителя до
момента в обратен смисъл. А по изброените по-горе три фактури било платено общо 128 333 лв.
без ДДС от общо дължимите 201 666.67 лв. без ДДС, което правело почти две трети от сумата,
която се следвало, само ако обекта бил завършен и предаден. По този начин , с изпълнението в
този размер се съдържало и съгласието за приемане на работата на ищеца, а длъжникът просто не
си платил докрай задължението.
3
Ищецът излагал горното поради това, че между двете дружества никога не бил подписван
протокол за приемане на строително-ремонтните работи, въпреки тяхното приключване точно
според договора. Причината била, че длъжникът не бил на адреса си на управление и за ищеца бил
неоткриваем и избягвал контакти, при което ищецът не можел да го принуди да подпише
въпросния протокол, но пък ответникът признавал чрез поведението си с частично плащане
изпълнението на ищеца.
Според ищеца, сумата била изискуема поради изложеното по-горе, след като била платена
първата фактура от 16.11.2018 г., доколкото с приемането на длъжника да плати и плащането й,
той приел и потвърдил, съгласно договора, извършените строително-монтажни работи без
възражение и в пълен обем. Разпоредбата на чл. 2, ал. 4, т. 4 от договора била ясна - започването
на плащането по сумата от 201 666.67 лв. без ДДС било ясен знак, че имало „окончателно
приемане на извършените СМР“, а тя била и платена на две трети. По този член от договора сумата
се дължала в цялост при приемане на СМР, а очевидно на ищеца било платено частично, което
същият не бил длъжен да приеме. Евентуално, изискуемостта настъпила след като официално с
нотариална покана ищецът поискал да му бъде платено, както предвиждал чл. 303а ТЗ понеже не
бил длъжен да приемаме частично плащане и не бил съгласен с това неточно изпълнение. „Транс
Естейт“ ЕООД продължавало да не изпълнява договорното си задължение и на 09.10.2019 г.
ищецът отправил нотариална покана, чрез която изрично предупредил ответника, че, в случай, че
претендираната сума не бъде заплатена в срок, ще предприеме съответните съдебни действия.
Нотариалната покана била връчена на адреса на управление след три поредни посещения между
01.11.2019 г. и 10.12.2019 г. , без ответника да се намирал на адреса си на управление и да бил
откриваем.
Също така ищецът твърди, че той изпълнил всички строително-ремонтни работи, предвидени
в договора, при това точно и в срок. Доказателство за това бил фактът, че „Транс Естейт“ ЕООД, в
качеството си на възложител в никой момент не отправяло каквито и да било възражения във
връзка с изпълнението на строително-ремонтите работи. Казаното относно възраженията се
отнасяло и до собственика на имота- физическо лице, което също неизбежно съдействало и било в
течение на СМР. Като доказателство за законно извършения и в пълен обем СМР било наличието
на разрешение за строеж № 19 от 15.04.2019 г. за имота, предмет на договора, издадено на
собственика Н. Т. за да промени предназначението на сградата и да се извършат в нея СМР, което
пък предполагало внесена и одобрена от компетентните органи проектна документация. Обектът
функционирал като ресторант, като за целта бил включен със съответните разрешения към
електрическата и ВИК мрежа. Възложената работа, при така изложените обстоятелства, следвало
да се счита за приета от „Транс Естейт“ ЕООД.
При така изложените обстоятелства, ищецът счита исковите претенции за основателни и
моли съда да ги уважи. Излага съображения, че въз основа на сключения между страните договор,
между тях възникнало правоотношение на основание чл. 258 и сл. ЗЗД. Всички извършени от
„Профикон България” ЕООД строително-ремонтни работи били в изпълнение на договорните
задължения на дружеството. По силата на чл. 266, ал. 1, изр. 1 ЗЗД възложителят следвало да
заплати възнаграждение за приетата работа. В случая обектът бил приет от възложителя с всички
извършени в него строително-ремонтни работи, същият бил въведен в експлоатация и към
момента се ползвал от ответника, което предпоставяло заплащане на дължимото възнаграждение
за изпълнената работа. Разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 1 договора за СМР изрично предвиждала, че
изпълнителят имал право да получи заплащане на определената цена в сроковете и при условията,
4
описани в договора. Освен това, договорът не предвиждал никаква възможност, при която
възложителят да може да откаже заплащане на възнаграждението за извършената работа когато тя
била приета. Предвиденото в чл. 4, ал. 2, т. 5 единствено му давала възможност да изисква
поправяне на некачествена работа за сметка на изпълнителя. В случая не било налице извършена
некачествена работа или каквото и да било друго обстоятелство, което да оправдаело непълното
заплащане на възнаграждението. Работата била приета със започналото плащане по чл. 2, ал. 4, т.
4, след като била платена първата (от три) фактура от 16.11.2018 г. Евентуално, забавата за
плащане била от връчването на нотариалната покана по смисъла на чл. 303а ТЗ на 10.12.2019 г.
Следователно, претендираното от ищеца вземане било изискуемо и ликвидно.
В двуседмичния срок по чл. 367, ал. 1 ГПК ответното дружество „Транс Естейт“ ЕООД не е
подало отговор на исковата молба.
С оглед възраженията по въззивната жалба в тази връзка – съдът допуснал процесуални
нарушения като неправилно приложил разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, както и на чл. 50, вр. чл.
47 ГПК, следва да се отбележи, че тези оплаквания са неоснователни поради следните
съображения: Видно е че въз основа на определение на първоинстанционния съд №
1323/05.03.2020 г., препис от исковата молба, заедно с приложенията, е изпратен на ответника
„Транс Естейт“ ЕООД, на когото изрично е указан както срока за подаване на отговор и неговото
съдържание, така и последиците от неподаване на писмен отговор, визирани в чл. 370 ГПК.
Връчването на тези книжа на ответника е редовно осъществено, съобразно процесуалното правило
на чл. 50, ал. 2 ГПК. От приложената по делото разписка за връчване на съобщение (л. 40) се
установява, че длъжностното лице – призовкар към СГС е отбелязало на 10.07.2020 г., че при
посещения на адреса на дружеството, вписан към този момент в търговския регистър (гр. София,
бул. „Черни връх“ № 43), извършени на 24.05., 02.06., 16.06. и 27.06.2020 г. „ на посечения адрес
няма служители и фирмени знаци; служители от фирми „Петрол“ и „Транскарт“ съобщават,
че не пребивава на адреса“. С оглед на това и предвид, че удостоверяването на връчителя
представлява официален свидетелстващ документ, ползващ се с материална доказателствена сила
за установените в него факти, което в случая не е опровергано от жалбоподателя с надлежни
доказателства, следва да се приеме, че връчването на исковата молба с приложенията й е редовно
осъществено на основание чл. 50, ал. 2 ГПК, съгласно която разпоредба, регламентираща
връчването на търговци и юридически лица, ако лицето е напуснало адреса си и в регистъра не е
вписан новият му адрес, всички съобщения се прилагат по делото и се смятат за редовно връчени.
След като ответникът изцяло отсъства от адреса, а не само не е осигурил достъп до канцеларията
си, то и съдът не е следвало да пристъпва към връчване по реда на чл. 47 ГПК, което обаче не само
не променя извода за приложението на чл. 50, ал. 2 ГПК, но и в още по-голяма степен предоставя
възможност на ответника за защита, доколкото и тази процедура е била осъществена надлежно,
видно от приложението по делото разписки (л. 42-43).
Настоящият въззивен съдебен състав на Апелативен съд – София намира, че в случая са
предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал.
1, изр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, които са процесуално допустими и правилно са били разгледани по
същество от първоинстанционния съд, с оглед на което решението му се явява допустимо, а
относно законосъобразността му по същество на спора, на основание чл. 269 ГПК, въззивният съд
извърши преценка в рамките на наведените с въззивната жалба доводи, при което намира следното
от фактическа и правна страна:
5
Настоящият съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на
страните и събраните по делото доказателства, както и с оглед неприети в настоящата инстанция
нови доказателства, които да обуславят променени фактически констатации, напълно споделя
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, поради което и при условията на
чл. 272 ГПК въззивният съд препраща изцяло към изложените от първоинстанционния съд изводи
от фактическа страна. На същото основание, въззивният съд препраща и към правните
съображения на първоинстанционния съд, налагащи извод за основателност на исковите
претенциите така, както са предявени – ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от
88 000 лв. с ДДС ведно със законната лихва върху нея от подаване на исковата молба, които
съображения са правилни и съобразени с установените по делото факти и обстоятелства.
С оглед направените с въззивната жалба оплаквания, настоящият съдебен състав приема и
следното:
Във връзка с възраженията на жалбоподателя, че първоинстанционният съд ограничил
правата му на защита като не му предоставил възможност да подаде отговор на исковата молба в
каквато връзка били допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в неправилно приложение
на разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, както и на чл. 50, вр. чл. 47 ГПК, по-горе са изложени
съображения за тяхната неоснователност.
Оплакванията по въззивната жалба, че първоинстанционният съд допуснал процесуално
нарушение като не уважил доказателствените искания на „Транс Естейт“ ЕООД, направени в
съдебно заседание на 10.03.2021 г. неправилно приемайки, че била настъпила преклузия,
позовавайки се на чл. 146 ГПК, настоящият съдебен състав също счита за неоснователни по вече
изложените съображения в определението на въззивния съд по чл. 267 ГПК - № 638/10.10.2022 г.,
както и в определението от 14.11.2022 г. Макар и да не е необходимо, но за пълнота на
изложението, следва отново да се посочи следното: Разпоредбата на чл. 266 ГПК налага забрана за
посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство, освен в изрично
предвидените от закона случаи, които не могат да бъдат тълкувани разширително. Такава
възможност предвижда чл. 266, ал. 3 ГПК, на която разпоредба се позовава жалбоподателя,
съгласно която могат да бъдат събрани нови доказателства пред въззивната инстанция в случай, че
тези доказателства не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални
нарушения. Такава хипотеза в случая не е налице. Отказът на първоинстанционния съд в първото
по делото съдебно заседание на 10.03.2021 г. да допусне до разпит свидетели не съставлява
процесуално нарушение, доколкото правилно е преценено, че това искане на ответника „Транс
Естейт“ ЕООД е преклудирано. В задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 4 на ТР №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и в ТР № 1/2001 г. на ОСГК, така и във формираната по реда на
чл. 290 ГПК каузална практика на касационната инстанция - решение № 281/24.01.2019 г. по т. д.
№ 675/2018 г. на ІІ-ро т. о. на ВКС и цитираните в него решения, както и др., е прието, което се
споделя напълно и от настоящия съдебен състав, че съгласно разпоредбата на чл. 133 вр. чл. 131,
ал. 2, т. 5 ГПК, респ. чл. 370 вр. чл. 367, ал. 1 ГПК, с изтичане на срока за отговор се преклудира
възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни
му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното
право. Това означава, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпа и
всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата,
от които претендираните права произтичат и съответните въведени от страните възражения.
Следователно по силата на концентрационното начало страната не може да поправи пред
6
въззивната инстанция пропуските, дължащи се на проявена от нея процесуална небрежност в
първоинстанционното производство, освен в хипотезата на нарушаване съдопроизводствените
правила или на особени непредвидени обстоятелства, поставили заинтересованата страна в
невъзможност своевременно да упражни процесуалните си права, в обема, който и е гарантиран от
законодателя. В случая, видно от данните по делото, въпросното доказателствено искане на
ответника-въззивник „Транс Естейт“ ЕООД е несвоевременно заявено – преклудирано по силата на
чл. 370 ГПК, тъй като не е подаден отговор на исковата молба, т. е. ответникът в двуседмичния
срок по чл. 367, ал. 1 ГПК не е направил възраженията, във връзка с което прави
доказателственото си искане за разпит на двама свидетели - разлики в количествата, заложени в
договора и реалното им изпълнение, както и дали е приета работата. В тази връзка неоснователни
са възраженията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в
неправилно приложение на разпоредбата на чл. 50, ал. 2 ГПК, както и на чл. 50, вр. чл. 47 ГПК при
връчване препис от исковата молба с указанията на съда на ответното дружеството, по
съображенията, изложени по-горе от настоящия съдебен състав.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователни и оплакванията по жалбата, касаещи
спора по същество, а именно: че първоинстанционният съд се произнесъл в разрез с
разпределената от самия него доказателствена тежест като не съобразил, че ищецът не успял да
докаже, че изпълнил изцяло и в срок възложените му работи с договора за проектиране и
извършване на строително-монтажни работи, както и че последните били приети без забележки от
ответника; че по делото не били събрани каквито и да било доказателства, че действителната
стойност на изпълнените работи била установена по предвидения в договор начин и че съдът не
изложил мотиви защо приел, че били извършени строително-монтажни работи, което не било
доказано нито с представени доказателства, нито с извършване на експертиза.
За да бъде уважен така предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД
е необходимо ищецът да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието на
следните факти: 1) съществуването на твърдяното от него правоотношение по договора за
изработка; 2) изпълнение на задължението му за извършване на възложената работа; 3) предаване
на изработеното и съответно на него получаването/приемането му от възложителя (поръчващия).
В случая, наличието на тези елементи от фактическия състав по цитираните разпоредби е
доказано.
По делото е установено, което не се и оспорва от въззивника-ответник, наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните, възникнало въз основа на сключения на
01.04.2018 г. между тях („Транс Естейт“ ЕООД като възложител и „Профикон България” ЕООД
като изпълнител) договор за изпълнение на строително-монтажни работи на обект, представляващ
масивна жилищна сграда, находяща се в гр. София, ул. „Княз Борис I“ № 105, по силата на който
възложителят се задължава да заплати на изпълнителя сума в размер на 385 000 лева, без включен
ДДС. По силата на договора (раздел I - Предмет на договора) възложителят възлага, а
изпълнителят приема и се задължава, да изпълни възмездно проектиране и строително-ремонтни
работи на обекта съгласно представена от него оферта (приложение № 1, неразделна част от
договора), изцяло със свои ресурси (материали, техника, работна ръка и др.), при спазване на
действащата нормативна уредба и разпоредбите на договора (чл. 1, ал. 2). Изпълнителят се
задължава да изпълни възложените строително-ремонтни работи качествено и в срок, и да предаде
същите на възложителя след приемането им с подписването на протокол за приемане на
7
(приложение №2) и ведно с цялата документация на обекта, ако такава е необходима. (чл. 1, ал. 3).
Според чл. 2. ал. 1 от договора - общата цена за изпълнение на договорените строително-ремонтни
работи е определена в представената от изпълнителя оферта (приложение № 1, неразделна част от
договора) и възлиза на: 385 000.00 лв. без включен ДДС. Видно от уговореното от страните цената
по чл. 2, ал. 1 ще бъде заплатена от възложителя на изпълнителя по банков път, както следва: 1.
Сума, в размер на 45 000 лв. без включен ДДС, представляваща авансово плащане за извършване
на ремонтните работи в срок до 11.04.2018 г.; 2. Сума, в размер на 83 333.33 лв. без включен ДДС,
представляваща авансово плащане за извършване на ремонтните работи в срок до 04.07.2018 г.; 3.
Сума, в размер на 55 000 лв. без включен ДДС, представляваща авансово плащане за извършване
на ремонтните работи в срок до 15.08.2018 г.; 4. Останалата част, в размер на 201 666.67 лв. без
включен ДДС - след окончателното приемане на извършените строително-ремонтни работи с
подписването от страните на протокол за приемане на извършените ремонтни работи (приложение
№ 2) – съгласно чл. 2, ал. 4.
Установено е и това, което също не е спорно между страните, че ищецът е издал
приложените и приети като писмени доказателства по делото 6 бр. фактури, а именно: №
********** от 11.04.2018 г. за 54 000 лв.; № ********** от 04.07.2018 г. за 100 000 лв.; №
********** от 13.08.2018 г. за 66 000 лв.; № ********** от 16.11.2018 г. за 40 000 лв.; №
********** от 09.01.2019 г. за 24 000 лв. и № ********** от 15.01.2019 г. за 90 000 лв., като с
определение на първоинстанционния съд от 10.03.2021 г. за безспорно и ненуждаещо се от
доказване в производството е прието обстоятелството, че ответникът е платил изцяло сумите по
тези фактури.
С оглед на горното и възраженията по въззивната жалба, спорни въпроси се явяват (в
контекста на претендираното от ищеца заплащане на останала неизплатена част от
възнаграждението по договора) дали изпълнителят е осъществил възложената му работа в
съответствие със заложения в договора обхват и съответно дали последната е приета от ответника-
възложител, на които въпроси настоящият съдебен състав намира, че следва да се отговори
положително.
По договор за изработка, какъвто е процесния, основни задължения на възложителя, наред
със задължението му да заплати уговореното възнаграждение, са тези да приеме работата и
респективно да уведоми за недостатъци (лошо/некачествено изпълнение) – чл. 264 и чл. 265 ЗЗД.
Въпросът за приемането на работата от страна на възложителя е от съществено значение с оглед
последиците от това действие, изразяващи се в разместване на правото на собствеността и риска
от погиване на вещта (от изпълнителя към възложителя), изискуемост на възнаграждението на
изпълнителя и поставянето на начало на срока за предявяване на недостатъци. Съгласно
константната практика на ВКС (решения: № 231/13.07.2011 г. по търг. д. № 1056/2009 г., II т. о.; №
1661/06.12.99 г. по гр. д. № 972/99 г., V г о.; № 231/13.07.2011 г. по търг. д. № 1056/2009 г., II т. о.;
№ 121/27.09.2013 г. по търг. д. № 621/2012 г., I т. о. на ВКС и др.), която напълно се споделя и от
настоящия съдебен състав, приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо
действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване
от възложителя, така и правно действие – признание, че то напълно съответства на възложеното с
договора, което всъщност е израз на одобряването му, което правно действие може да бъде
изразено както чрез изрично изразено изявление на поръчващия, че счита работата съобразена с
договора, но така и чрез мълчаливо такова, изразено с такива конклудентни действия,
придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е
8
налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение.
В случая, макар и между страните по договора да не е подписан протокол за приемане на
извършените ремонтни работи (приложение № 2) – съгласно чл. 2, ал. 4 от договора, настоящият
съдебен състав намира, че е налице приемане на работата от страна на възложителя „Транс Естейт“
ЕООД. Това е така, тъй като в случая безспорно се установи, че ответното дружество, освен
авансовите плащания, е извършило и плащания по чл. 2, ал. 4, т. 4 от договора, което е обусловено
от сбъдване на договореното от страните условие, а именно - окончателно приемане на
извършените строително-монтажни работи, т. е. с извършване на плащанията по последните три
фактури, ответникът като възложител е приел работата. Същевременно, същият в нито един
момент не е направил нито искания за преработка или доработка на работата, нито е направил
отказ да приеме изпълнението поради забавяне, лошо изпълнение, непълно такова или друго.
Както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд, по делото липсват както твърдения и
конкретни данни за точен момент за констатиране на такива недостатъци, така и доказателства
същите да са били заявени пред изпълнителя от възложителя на работата. Бездействието на
възложителя и пропускът да направи възражения в посочените срокове е обвързано от закона със
специфична „санкция” – при липса на възражения за неточно изпълнение работата се счита за
приета от възложителя (чл. 264, ал. 3 ЗЗД). Презумпцията за точно изпълнение преклудира
правото на възложителя на последващи възражения за неправилно или неточно изпълнение, вкл.
като процесуални възражения срещу предявен от изпълнителя иск за заплащане на
възнаграждение, а едновременно с това безусловно задължава възложителя да заплати
възнаграждението, уговорено с договора, за приетата работа, в който смисъл е и съдебната
практика (решение № 1100/04.07.2003 г. по гр. д. № 1876/2002 г., на V-то г. о. на ВКС).
Следва и да се отбележи, че с оглед на гореизложеното, с приемането на работата от
възложителя чрез частичните плащания за окончателно извършената работа, претендираното от
ищеца вземане е станало изискуемо и поради това е без значение въпросът дали нотариалната
покана от 21.10.2019 г. на нотариус А. Г. е достигнала до знанието на „Транс Естейт“ ЕООД или
не, в каквато връзка възразява въззивника.
По така изложените съображения, настоящият съдебен състав намира така предявения от
„Профикон България” ЕООД срещу „Транс Естейт“ ЕООД иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр.
чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 88 000 лв. с ДДС, представляваща неизплатена част от
дължимото от ответника на ищеца възнаграждение по договор от 01.04.2018 г., за основателен и
доказан, поради което следва да бъде уважен. Същото важи и за акцесорната претенция по чл. 86
ЗЗД за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на
исковата молба до окончателното издължаване, уважаването на което искане е обусловено от
уважаването на основния иск.
Поради това и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК обжалваното първоинстанционно решение
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Водим от горното, настоящият съдебен състав на Апелативен съд – София
РЕШИ:
Потвърждава решение № 260049/18.01.2022 г., постановеното по търг. дело № 413/2020 г.
по описа на Софийски градски съд.
9
Настоящото решение подлежи на касационно обжалване при наличие основанията по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис
от същото на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10