Р Е Ш
Е Н И Е № 1376
гр. Пловдив,22.11.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд,въззивно гражданско отделение – пети
граждански състав, в публично
заседание на шестнадесети октомври,през две
хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
ЗОРНИЦА ТУХЧИЕВА
при секретаря Петя Цонкова,като разгледа
докладваното от
председателя гр.д.№
1575/19г.по описа на ПдОС, за да
се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано по въззивна жалба на „Изи
Асет Мениджмънт” АД,ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Люлин“, ЖК „Люлин“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър
Център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К., чрез процесуалния
представител адв. П.К., против решение № 1513/19.04.19г.на
ПдРС,9-ти гр.с.,постановено по гр.д.№ 13041/2018г.,в частта му,с която е признато за
установено по отношение на „Изи Асет
Мениджмънт” АД по предявения от П.Г.Ф. иск с правно основание чл.22 вр.с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК,че договор за паричен заем №
2331795/22.06.2015г.е недействителен поради липса на посочване в договора на
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на
договора,както и в частта му,с която е осъдено „Изи Асет
Мениджмънт” АД да заплати на П.Г.Ф. по иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД сумата в размер на 857,62лв.,получена от „Изи Асет Мениджмънт” АД без
основание,а именно-по договор за паричен заем № 2331795/22.06.2015г.,прогласен за недействителен,ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 10.08.2018г.,до
окончателното плащане.
Жалбоподателят
счита решението в атакуваната му част за
неправилно,постановено в противоречие с материалния закон по
съображения,подробно
изложени в жалбата.Иска от въззивният съд
да отмени първоинстанционния акт
и отхвърли изцяло исковете като неоснователни. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна П.Г.Ф.,ЕГН-**********,чрез
процесуалния представител адв.Д.Б. изразява становище
за неоснователност на въззивната жалба и моли да се
потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му
част като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски–адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 ЗА,прави се възражение относно претендирания размер на разноските на другата страна.
Пловдивският Окръжен съд,след преценка на събраните по делото доказателства допустимостта и основателността на жалбата,намира за установено следното:
Жалбата е
подадена в законния
срок от страна, имаща правен интерес да
обжалва постановеното решение,поради което се
явява процесуално
допустима.Разгледана по същество
същата е неоснователна.
Първоинстанционният
съд е уважил предявените искове, като е приел, че е
налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК
поради непосочване в договора на общата сума,дължима от потребителя. Посочил е,
че сумата от 1192,30лв.,посочена в договора като общ размер на
плащанията,включва само главницата и възнаградителната
лихва по договора,но не и останалите разходи по кредита,а от самия договор се
установявало,че ГПР включва и други разходи,освен възнаградителната
лихва,които са разходи,различни от тези при неизпълнение на договора.С оглед
събраните доказателства и наведените доводи, е направил извода, че на основание чл.22,във връзка с
чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК сключеният между
страните договор се явява недействителен, поради което потребителят дължи връщането на чистата стойност на получения кредит.
Възражението на ответника, че вземането
на ищеца е погасено по давност,е приел за неоснователно,доколкото правната
квалификация на предявения осъдителен иск е по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД,а
погасителната давност е общата
петгодишна такава.С оглед на това, решаващият съд е приел, че ответникът следва
да върне получената без основание сума от 857,62лв.,ведно със законна лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното ѝ плащане.
Недоволен от постановеният съдебен
акт в атакуваната му част е останал жалбоподателят,който твърди че решението е
неправилно, постановено в противоречие с
материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК,
въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението,а по допустимостта в
обжалваната част,като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. След като са изчерпани контролните функции на въззивният
съд,той проверява само посочените в жалбата правни изводи,законосъобразността
на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации
на първоинстанционния съд,като взема предвид
установените във въззивното производство новооткрити
и новонастъпили факти.
В
конкретният случай обжалваният
акт е
валиден и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили
факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред
първата инстанция доказателства,които са подробно и пълно анализирани от първоинстанционният съд.
Не се спори,а и се установява
от събраните по делото доказателства, че
с договор за паричен заем № 2331795/22/06.2015г.,сключен между страните,на ищцата е
предоставен кредит в размер на 1000лева,
при следните условия: срок за връщане-10 месеца,на 10 месечни вноски, всяка по
119,23лв., при фиксиран ГЛП – 40,00%., общ размер на всички плащания
1192,30лв.,годишен процент на разходите по заема-48,27%.Безспорно е, че ищецът
е усвоил заетата сума.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства;ищецът е физическо лице,при което страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4
от ЗПК.Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит,поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Спорни по делото са въпросите,въведени и в оплакванията на
дружеството-жалбоподател, дали са нарушени предвидените в чл. 22 от ЗПК
императивни изисквания при сключването на потребителския договор,при което последният следва да бъде обявен за
недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК,когато не са спазени изискванията
на чл.10,ал.1, чл.11,ал.1,т.7–12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1,т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.Наведените в исковата молба доводи за недействителност на договора
са: поради липсата на общата дължима сума от потребителя, съгласно
чл.11 ал.1 т.10 ЗПК – не се съдържат конкретните параметри на общата дължима сума, не е ясен
какъв е размерът на възнаградителната лихва и на
ГПР,няма ясни правила,които да определят как се определя общата дължима сума от
потребителя и от какви пера е съставена.; нарушени са императивните изисквания
на чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на
договорения лихвен процент от 40%,не е посочен размерът на възнаградителната
лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка от месечните
вноски,посочени в погасителния план; нарушен е чл.11 ал.1 т.11 ЗПК – в
погасителния план не е посочено разпределението на вноските измежду дължимите
по договора суми.
По отношение на възражението относно непосочването на общата
сума дължима от потребителя, съобразно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,което районният съд е намерил за основателно,въззивната инстанция не споделя този извод на съда.Съгласно изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК следва да се посочи ГПР и общата дължима сума от потребителя.В
конкретният случай, следва да се приеме, че това изискване е спазено
доколкото в чл. 2, т. 6 е посочен общият размер на всички плащания–
1192,30лв.,а в чл.2,т.7 е посочен ГПР –
48,27%.
По отношение на възражението, че в
погасителния план не е посочено разпределението на вноските измежду дължимите
по договора суми-по делото са налице данни за наличието на погасителен
план,неразделна част от сключения между страните договор,но самият погасителен
план не се представя по делото,поради което съдът е в невъзможност да направи
проверка дали действително е посочено разпределението на вноските измежду
дължимите по договора суми,в каквато насока са твърденията на жалбоподателя.С оглед
на това следва да се приеме, че не е нарушена императивната разпоредба на чл.11
ал.1 т.11 от ЗПК.
По отношение на възражението, че не са посочени
условията за прилагане на лихвения
процент и противоречието с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК:
Съгласно разпоредбата
на чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11 ал 1 т.9 от
ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са
посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В конкретният
случай в договора е посочено,
че лихвеният процент е фиксиран на 40%, но липсва разпоредба за условията за
прилагането му и уточнение за базата, върху
която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница.Потребителят навежда възражение, че
не му е ясно как се разпределя лихвеният процент във времето с изплащането на всяка една от
месечните вноски.
Във връзка с направеното
възражение,съдът констатира,че действително в договорът е посочен единствено размера на лихвения процент,като не е конкретизиран общият размер на
дължимата за срока на договора
възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита, което обстоятелство по своята
същност при възражение,прави невъзможна проверката относно това как е изчислен лихвеният процент,условията за прилагането му и дали същият отговаря
на посочения от кредитодателя фиксиран размер от 40,00%.Следователно съдържанието на процесния
договор не позволява да се извърши преценка относно обхвата на задължението на
потребителя и същият следва да се приеме за недействителен на основание чл. 26
ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Констатираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е още
едно самостоятелно основание за недействителност на договора за кредит (чл. 22
от ЗПК).
В тази връзка за
пълнота, с оглед наведените оплаквания в жалбата следва да бъде
отбелязано,че чл.23 от Директива 2008/48 ЕО
допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба,
договорът за кредит да се счита за сключен без лихви и без разноски, само ако
става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да
прецени обхвата на своето задължение. В конкретният случай,ответникът се
позовава именно на липсата на достатъчно данни за прилагане на лихвения процент
по заема, които съставляват пречка за преценка относно обхвата на
задължението и съответно проверка дали
то отговаря на фиксирания годишен
лихвен процент от 40%.В крайна сметка процесният договор за паричен заем е недействителен,но не
на приетото от първостепенният съд основание-чл.22 във вр.с
чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК,а на основание чл.22,но във вр.с
чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК,последица от недействителността е връщане само на чистата
стойност по кредита
от потребителя, без лихви или други
разходи. Доколкото по делото се установява от изготвената ССЕ,че
ищцата е платила над получената главница от 1 000лв,сума в общ размер от 857,62лв.,то последната се явява платена при начална
липса на основание и подлежи на връщане на
потребителя, ведно със законна последица върху тази сума, а именно- законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното изплащане.
Доколкото ПдРС е постановил
правилен като краен резултат съдебен акт в атакуваната му част,същият следва да
се потвърди,макар и с други мотиви.
С оглед изхода
на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв, в полза на адвокат Б. следва да бъде присъдена
сумата от 691лв. за адвокатско възнаграждение
съгласно чл.7,ал.2,т.1 и 2 от НМРАВ № 1/04г.Съдът
намира,че не следва да се присъжда
размер на адв.възнаграждение с ДДС,както е
поискано с допълнителна молба от пълномощника на въззиваемата
страна,постъпила след заседанието,в което
делото е обявено за решаване,доколкото самият адв.Б.
заявява в нея,че е регистриран по ЗДДС,считано от 12.11.19г.Съдът съобразява
направените разноски към датата на провеждане на последното съдебно заседание,в
което е даден ход по съществото на спора и делото е обявено за решаване,в
случая-към 16.10.19г.,а към тази дата адв.Б. не е бил регистриран по ЗДДС.Ето защо следва да му
се присъди адв.възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА в посочения по-горе
размер-691лв.без ДДС.
Мотивиран
от горното Пловдивският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1513/19.04.19г.на ПдРС,9-ти гр.с.,постановено по
гр.д.№ 13041/2018г.,в частта му,с която е признато за установено по
отношение на „Изи Асет
Мениджмънт” АД,ЕИК:
*********,гр. София по
предявения от П.Г.Ф.,ЕГН:
********** иск
с правно основание чл.22,но във вр.с вр.с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК,че договор за паричен заем №
2331795/22.06.2015г.е недействителен,както и в частта му,с която е осъдено „Изи Асет Мениджмънт”АД да заплати на П.Г.Ф. по иск с правно
основание чл.55,ал.1,предл.1 от ЗЗД сумата в размер
на 857,62лв.,получена от „Изи Асет
Мениджмънт” АД без основание,а именно-по договор за паричен заем № 2331795/22.06.2015г.,прогласен за
недействителен,ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда –
10.08.2018г.,до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД,ЕИК *********,гр.София да заплати на адв.Д.Г.Б.,***, със служебен адрес–***, сумата от 691 (шестотин
деветдесет и един)лв.адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на П.Г.Ф. в производството пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: