Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на осемнадесети
ноември през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 5189 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
570028 от 28.12.2018 г., постановено по гр. д. № 22257/2018 г., по описа на
СРС, 157-ми състав, е признато за установено по предявени от „Т.С.” ЕАД срещу Р.К.Р.
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 150 от ЗЕ, че ответникът дължи на ищцовото дружество
сумата от 369.23 лева, представляваща цена на доставена и незаплатена топлинна
енергия за периода м.12.2014г. –м.04.2015г. до топлоснабден имот – апартамент №
35, находящ се в гр.София, бул. „********, ведно със законна лихва върху сумите
от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 21.12.2017г. до
окончателното плащане, като искът е бил отхвърлен за разликата над 396.23 лева
до пълния предявен размер и за периода от м.05.2014г до м.11.2014г. Софийски
районен съд е уважил и искът на ищцовото дружество за сумата от 20.37 лева,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение за исковия период. С
решението си първоинстанционният съд е отхвърлил исковете предявени от „Т.С.”
ЕАД срещу Р.К.Р. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД за сумата от 104.80 лева – лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода от 16.09.2015г. – 08.12.2017г. и за сумата от 4.73 лева –
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от
16.09.2015г. до 08.12.2017г.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“
ЕООД.
В срока по
чл.259, ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. №
5008751/21.01.2019г. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са
отхвърлени предявените от дружеството искове. В жалбата се излагат съображения,
че неправилно съдът е приел за погасени по давност сумите, дължими от ответника
за м.05.2014г. – м.11.2014г. Поддържа се, че от представените по делото
документи се установявало, че вземанията за процесния период са обективирани
във фактура № **********/31.07.2015г. със срок за плащане 15.09.2015г., от
който момент започвал да тече давностния срок. Подчертава се, че съгласно чл.
32, ал. 1 от Общите условия на дружеството дължимите суми по издадените фактури
за топлинна енергия следвало да се заплащат в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят. Ето защо претендираните суми от ищеца не били
погасени по давност. Излагат се и съображения относно дължимостта на лихвата за
забава върху главницата, представляваща цена на топлинна енергия, доставена до
топлоснабдения имот, през исковия период. С оглед изложеното се моли решението
на Софийски районен съд да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да
бъде постановено друго, с което изцяло да се уважат предявените от ищеца
искове, като в полза на дружеството бъдат присъдени и сторените по делото
разноски.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК от името на Р.К.Р., чрез адв.Н., е депозиран отговор на
въззивната жалба, в който се изразява становище по доводите на въззивника.
Посочва се, че решението на районния съд
е правилно и постановено в съответствие със събраните по делото доказателства.
Поддържа се, че вземанията на ищцовото дружество за периода м.05.2014г. до
м.11.2014г. са погасени по давност, като ежемесечно са издавани фактури, а не
както твърди въззивника, че е издадена единствено обща фактура от 31.07.2015г.
Ето защо се моли обжалваното решение да бъде потвърдено, а в полза на
въззиваемата страна да бъдат присъдени сторените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 21.12.2017 г. със
заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Р.К.Р., ЕГН ********** за следните суми: 1/
сумата от 462,32 лева, предсталяваща цена на доставена от дружеството топлинна
енергия през периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., отразена в обща фактура № **********/31.07.2015
г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „*************
надпартерен, ап. 35, аб. № 18324, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 21.12.2017 г. до изплащането
ѝ; 2/ мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на 104,80
лева за периода 16.09.2015 г. – 08.12.2017 г.; 3/ главница за такса за дялово
разпределение на топлинна енергия в размер на 20,37 лева, дължима за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2015 г.; 4/ мораторна лихва върху главницата за такса за дялово
разпределение в размер на 4,73 лева за периода 16.09.2015 г. – 08.12.2017 г.
На 04.01.2018 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 89129/2017 г., по описа на
СРС, 157 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Т.С.“
ЕАД, посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена на длъжника
Р.К.Р., ЕГН ********** на 19.02.2018 г., като в
законоустановения срок същият е депозирал възражение по реда на чл. 414 ГПК,
във връзка с което и на основание чл. 415, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е
указал на заявителя възможността да предяви иск за установяване на вземанията
си в едномесечен срок от получаване на препис от разпореждането на съда. В
указания срок и по реда на чл. 422 ГПК
кредиторът е предявил иск срещу Р.К.Р., ЕГН ********** за претендираните в
заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника Р.К.Р.,
ЕГН **********. Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се
намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „Бруната България“ ООД, като в тази
връзка се посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна
енергия за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след
края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата,
извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален
отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл.
71 от Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК от името на ответника Р.К.Р., ЕГН **********
е депозиран отговор на исковата молба, с който се оспорват предявените искове.
Изложени са съображения за недопустимост на исковете, доколкото се твърди, че не
са представени доказателства, че иска срещу ответника е предявен в
законоустановения срок по чл. 415 ГПК. Излагат се съображения и за
неоснователност на претенциите на ищеца. Прави се възражение, че претенцията на
ищеца Т.С. ЕАД за консумирана и незаплатена топлинна енергия за периода м.
05.2014 г. – м. 04.2015 г. е погасена по давност. Прави се възражение за
изтекла погасителна давност и по отношение на претенциите за лихва за забава за
периода 16.09.2015 г. – 08.12.2017 г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 157-ми състав, решение за валидно и
допустимо в обжалваната част.
В тази връзка
намира, че направеното в отговора на исковата молба възражение за недопустимост
на предявените искове, доколкото се твърди, че не са представени доказателства,
че същите са предявени в законоустановения срок по чл. 415 ГПК, е
неоснователно. Това е така, тъй като видно от документите по делото с
разпореждане от 06.03.2018 г. и на основание чл. 415, ал. 1 ГПК
първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността да предяви иск за
установяване на вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис от
разпореждането на съда. Препис от разпореждането е получен от заявителя на
12.03.2018 г., видно от намиращата се в кориците на ч.гр.д. № 89129/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 157 състав обратна разписка, удостоверяваща извършеното
връчване. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е
предявил иск срещу Р.К.Р., ЕГН ********** за претендираните в заявлението суми.
По правилността
на решението в обжалваната част, въззивният съдебен състав намира следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания
за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за
обезщетение за забава на плащане на същото, за възнаграждение за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода, както и за обезщетение за
забава на плащането на същото, за които е издадена заповед за изпълнение по
реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за
ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен
начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и
ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му
потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот
топлинна енергия за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на
претендираната сума, че е носител на вземане за възнаграждение за дялово
разпределение, поради което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо
задължение за заплащане на процесните главници, като е изпаднал и в забава за
изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при
публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач)
по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на
топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот
– в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17
май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 72, ал. 4 от НТ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. следва и че потребителите в сграда - етажна собственост, които
прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната
на тях регулираща арматура остават потребители на топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата,
както и дължат заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от
24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005
г. на 5 чл. състав на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ,
въвежда забрана за прекратяване на подаването на топлинна енергия към
отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната
инсталация, направено от потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Доказателства,
че ответникът е собственик на имота или носител на вещното право на ползване
върху имота, както и че е подал искане до ищеца за откриване на партида на
негово име за имота са ангажирани по делото от страна на ищеца, чиято е и
доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство.
По делото е
приет нотариален акт за собственост на недвижим имот по наследство и делба №
119, том XXII, нот. дело № 4456/1996 г. от 18.12.1996 г. на
Ксения Белазелкова - I нотариус при нотариална служба към Софийски районен съд,
по силата на който Р.К.Р., ЕГН ********** е признат за индивидуален собственик
на процесния недвижим имот, представляващ ап. 35, находящ се в гр. София, бул.
„*******надпартерен.
От ответника Р.К.Р.,
съгласно представена и неоспорена от ответника молба-декларация от 27.03.1997
г., адресирана до „Т.С.“ ЕАД, е отправено искане за откриване на партида на
негово име за топлоснабден имот, представляващ ап. 35, находящ се в гр. София,
бул. „Васил Левски“ № 68, ет. 3 надпартерен, за абонатен номер 18324, в което е
посочено, че недвижимия имот ще се ползва за жилищни нужди на членове на
семейството на заявителя, както и че същото се състои от 1 /един/ член.
При извършване
на съвкупна преценка на така посочените доказателства по делото настоящият
състав намира, че ищцовото дружество е установило при условията на пълно и
главно доказване, че именно ответникът е придобил право на собственост върху
целия топлоснабден имот, представляващ ап. 35, находящ се в гр. София, бул. „********
надпартерен. Същевременно доколкото през 1997 г., т.е преди началото на исковия
период, ответникът Р.Р. е подал молба-декларация за откриване на партида за
целия топлоснабден имот единствено на негово име, с което е посочил, че имотът
ще се ползва от него, то настоящият състав приема, че единствено Р.К.Р. е
заявил пред ищцовото дружество, че ще отговаря за заплащането на стойността на
доставената до процесното жилище топлинна енергия след 27.03.1997 г. (датата на
подаване на молбата-декларация). В конкретния случай, съгласно молба-декларация,
чиято автентичност не е оборена по делото, Р.Р. е отправил искане цялата
енергия доставена до имота да се заплаща от него в качеството му на собственик
на имота. При така възприето и като съобрази молбата-декларация на ответника от
27.03.1997 г., и обстоятелство, че ищецът е открил партида именно на негово
името за целия имот въз основа на това заявление, то въззивната инстанция
приема, че по делото е установено, че ответникът е заявил пред „Т.С.“ ЕАД, че
само той ползва имота и ще заплаща енергията, ищецът се е съгласил със същото и
е открил партидата за имота само на негово име, поради което и съдът приема, че
след 27.03.1997 г., т.е за исковия период само ответникът е следвало да отговаря
за заплащането на цялото количество потребена енергия в имота.
Относно въпроса
за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество
и качество, въззивният съд намира следното:
По делото е
установено, че общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди са
одобрени от ДКЕВР през 2014г., като се установи от прието заключение по
съдебно-техническата експертиза, че ищецът е доставял енергия в сградата,
отчитана ежемесечно по общия топломер в абонатната станция, поради което съдът
приема за установено по делото, че през процесния период страните са били
обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда -
етажна собственост, чието съдържание се определя в Общите условия от 2014 г.,
както и от действащата към съответния момент нормативна уредба, а именно Закон
за енергетиката и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
От заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява, че
количеството топлинна енергия от конкретната абонатна станция се измерва и
отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско измерване – общ топломер. Посочва,
че са взети предвид и технологичните разходи в абонатната станция за процесния
период, които са за сметка на топлопреносното предприятие, като същите са
изчислени по Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването и са били
отчислявани ежемесечно от отчетената от общия топломер топлинна енергия, преди
нейното разпределение между абонатите. Установява се още, че през процесния
период в процесния имот е начислявана топлинна енергия за отопление на имот за
един радиатор с монтиран ИРРО /индивидуален разпределител на разход за
отопление/ в помещение офис и 1 бр. щранг-лира в банята, за топлинна енергия
отдадена от сградна инсталация и за топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване, изчислена на база снети отчети на един брой водомер за топла
вода, отчитан след края на отоплителния сезон. Установява се също, че през
процесния период начислените суми за топлинна енергия са по прогнозно
потребление, като в края на отоплителния сезон фирма за дялово разпределение „Т.С.“
ЕООД е изчислявала реалното потребление на топлинна енергия и е извършвала
изравняване между начислената и дължимата сума.
Съдът приема, че
от събраните по делото доказателства вкл. и от заключението на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи, които съдът изцяло
кредитира като верни, задълбочени и неопровергани от останалите събрани по
делото доказателства, по делото е установено, че през процесния период за имота
потребената енергия е на стойност от общо 531,36 лева. Установено въз основа на
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че чрез плащане е погасена
сума от 69,04 лева, поради което се налага извод, че непогасена е останала сума
в общ размер от 462,32 лева.
Доколкото по
делото се установи наличието на облигационна връзка между страните в
производството с предмет доставка на топлинна енергия в топлоснабден имот представляващ
ап. 35, находящ се в гр. София, бул. „******** надпартерен, настоящият съдебен
състав намира, че правилно първоинстанционният съд е разгледал заявеното с
отговора на исковата молба при условията на евентуалност възражение за
недължимост на процесните суми, поради изтекла за същите погасителна давност.
Предмет на
разглеждане в настоящото производство е дължимостта на вземания за доставена
топлинна енергия в имот, представляващ ап. 35, находящ се в гр. София, бул. „*********,
ет. 3 надпартерен, дължими за период м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г.
Съгласно
разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012 г. по тълк.д.№ 3/2011
г. на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за
периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност по чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не
променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от
повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид това
в разглеждания случай следва да намери приложение тригодишният давностен срок,
установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните
за главници), давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в
полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение). В
частност задълженията на ответницата за заплащане на стойността на доставената
енергия са възникнали като срочни.
Приложими за процесните
вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от ОУ от 2014 г., съгласно които
плащане на месечното задължение се дължи до 30-то число на месеца, следващ
този, за който е публикувана фактурата за задължението на интернет-страницата
на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се плащат след
публикуване на фактура, то съдът приема, че изискуемостта на същите настъпва
след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва след
поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към
длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при
публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприето
съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал.2 от ЗЗД и началният
момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на възникването му.
При така
очертаната нормативна уредба и по съображения изложени по-горе за началния
момент на погасителната давност на вземанията възникнали при действието на ОУ
от 2014 г., то съдът приема, че вземанията за част от процесния период, а
именно от м. 04.2015 г. – м. 11.2015 г. са погасени по давност, както правилно
е приел и първоинстанционният съд
Следователно
извън обхванатия от погасителна давност период са вземанията, дължими за
периода м. 12.2014 г. – м. 04.2015 г.,
доколкото давностният срок за същите не е изтекъл.
Съгласно
заключението на вещото лице по приетата в производството съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира в тази част по реда на чл. 202 от ГПК като изготвена въз основа на наличните по
делото документи и от експерт, притежаващ необходимите професионални знания и
квалификация, се установява, че дължимите суми за доставена и потребена в
процесния имот топлинна енергия за периода
м. 12.2014 г. – м. 04.2015 г. са в общ размер от 369,23 лева.
Предвид горното
предявения против ответника Р.К.Р. иск за главница, представляваща стойност на
доставена и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ
ап. 35, находящ се в гр. София, бул. „********** надпартерен е основателен до
размера от 369,23 лева, поради което иска за горницата до пълния предявен
размер правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.
По отношение на
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 104,80 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за доставена и незаплатена топлинна енергия за времето от 16.09.2015
г. до 08.12.2017 г., настоящият съдебен състав намира следното:
За да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл. 86 ЗЗД следва да бъде установено при
условията на пълно и главно доказване наличието на главен дълг, както и забава
на ответника.
От приобщените
по делото доказателства се установява, че страните в настоящото производство са
обвързани от валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна
енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Установява се също,
че през процесния период страните са били обвързани от влезли в сила Общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***,
приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на
„Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В раздел IX от
горепосочените Общи условия са уредени въпросите свързани със заплащането на
топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2
от Общите условия след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителни сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2 за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В разпоредбата на чл. 33,
ал. 4 от Общите условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за
забава в размер на законната лихва, само за задължения по чл. 32, ал. 2 и то
само в случай, че същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал. 2, т.е. с
цитираната разпоредба възникването на задължения за обезщетение за забава върху
вземането за потребено количество топлинна енергия е поставено под условие,
доказването на сбъдването на което е в тежест на продавача – ищец в настоящото
производство. В тежест на ищцовото дружество е указано, че следва да се докаже
поставянето на ответника в забава, като изрично в доклада по делото районният
съд е посочил, че следва да се установи публикуването на фактурите на интернет
страницата на ищеца. По делото не са представени доказателства за сбъдване на
условието по чл. 33, ал. 4 от обвързващите страните по спора Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с
Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“
ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР.
С оглед горноо и
при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, настоящият състав намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че
ответникът дължи в полза на ищеца сума
от 104,80 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за доставена и незаплатена топлинна енергия за времето
от 16.09.2015 г. до 08.12.2017 г. е неоснователен и правилно е отхвърлен от
първоинстанционния съд.
По отношение на
претенцията за заплащане и на обезщетение за забава за периода от 16.09.2015 г.
до 08.12.2017 г. върху цената на услугата дялово разпределение, осъществявана
през исковия период, във въззивната жалба не са изложени доводи за неправилност
на обжалваното решение, поради което с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК и
липсата на нарушение на императивните
правни норми въззивният състав приема същата за неоснователна.
Поради
съвпадението на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
по отношение на обжалваните части от първоинстанционното съдебно решение,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение - потвърдено, като правилно.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК има въззиваемата страна. От името на въззиваемия е
направено искане за присъждане на разноски.
На основание чл.
78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК въззивникът Т.С. ЕАД следва да бъде осъден да заплати
на въззиваемия претендираните от последния разноски, представляващи разноски за
един адвокат, представлявал го в хода на въззивното производство. Видно от
представения по делото договор за правна защита и съдействие от 12.11.2019 г.
сключен между въззиваемия Р.К.Р. и адвокат И.-А.Ч.Н., за изпълнение на
възложената работа адвокатът ще осъществява безплатна правна помощ на
възложителя на основание чл. 38 от Закон за адвокатурата. Съгласно чл. 38, ал.
2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на лицата по ал. 1 от
същия член, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. Предвид горното и на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата „Т.С. ЕАД, следва да
бъде осъдено да заплати в полза на адвокат И.-А.Ч.Н. сумата от 300,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 570028 от 28.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 22257/2018 г., по описа на СРС, 157-ми състав, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА Т.С. ЕАД, ЕИК **********, със седалище
и адрес на управление:*** да заплати на адвокат И.-А.Ч.Н. – САК, личен № ********
с адрес: гр. София, ул. „**********, ап. 2 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във
вр. чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата сумата от 300,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение в производство пред СГС.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.