№ 248
гр. Пловдив, 14.10.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ в закрито заседание на
четиринадесети октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Красимир К. Коларов
Членове:Георги В. Чамбов
Емил Люб. Митев
като разгледа докладваното от Красимир К. Коларов Въззивно частно
търговско дело № 20215001000798 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, във вр. с чл. 15 ГПК.
От „Б. Д**“ ЕАД е обжалвано Определение № 261203 от 08.07.2021 г.,
постановено от Пловдивския окръжен съд по т. д. № 382/ 2019 г., с което
производството по това дело е било прекратено, поради липса на
международна компетентност на българския съд за разглеждане на спора.
Ищецът е българско юридическо лице кредитодател, ответницата П. П.
е кредитополучател с местоживеене във В., а искът е осъдителен по чл. 432 ТЗ
– за плащане на изискуеми главница и лихви по сключения между страните
Договор от 26.02.2014 г. за целеви кредит за финансиране на студенти и
докторанти по ЗКСД (л. 18 и сл.).
П. П. не е взела становище по иска и не се е явила в първото съдебно
заседание, затова въпросът е, дали тя е „потребител“, за да се приеме, че
правораздавателната компетентност по спора е само на съда по
местоживеенето на ответницата – чл. 28, § 1, във вр. с чл. 18, § 2 от Регламент
(ЕС) № 1215/2012 г. на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. Тоест, да се приеме, че
българският съд не е международно компетентен да реши спора.
1
С процесния договор за кредит „Б. Д**“ ЕАД е предоставила на
студентката П. П. целеви кредит за заплащане на такси за обучение а
кредитополучателката се е задължила, да върне заетата сума в срока и при
условията и по реда, предвидени в договора (чл. 17, ал. 2 ЗКСД), като:
а) за договора за кредит се прилагат чл. 143 – 148 от Закона за
защита на потребителите (чл. 17, ал. 4 ЗКСД) и
б) в договора е предвидено, кредитът да се погасява „с равни
месечни вноски“ (чл. 5).
Тези два правни признака на договора за кредит обаче, не могат да
обосноват специалната международна компетентност само на съда по
местоживеенето на кредитополучателя, тъй като условието по чл. 17, § 1, б.
„б“ от Регламента е липсващо.
Съдържанието на това условие е, поставениятт пред съда спор да „се
отнася до договор за заем, изплатим на вноски, или за всяка друга форма на
кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки“.
Повече от ясно е:
- първо, че договорът за „заем, изплатим на вноски“ не е нещо
друго, а само една от „формите на кредит“ и затова,
- второ, че обстоятелственото пояснение „за финансиране на
продажбата на стоки“ едновременно се отнася както за тази форма на кредит
(„заем, изплатим на вноски“), така и за „всяка друга форма на кредит“.
Тоест, единственият правен признак, за да бъде квалифициран
заемателят или кредитополучателят като „потребител“, е сключеният с него
договор да е:
а) или за „заем, изплатим на вноски“
б) или да представлява „всяка друга форма на кредит“,
но и в двата случая заемната или кредитната сума трябва да е била
предоставена не за друга цел, а единствено „за финансиране на продажбата на
2
стоки“.
Абсурдно е да се мисли, че ако страните са уговорили, изплащането на
заемната (кредитната) сума да става „на вноски“, тогава всеки договор за заем
по чл. 240 ЗЗД или за банков кредит по чл. 430 и сл. ТЗ, от само себе си и по
определение предоставя на заемателя (кредитополучателя) правното качество
на „потребител“, по смисъла на чл. 17, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) №
1215/2012 г. на ЕП и на Съвета от 12.12.2012 г. Затова Апелативният съд
приема, че резултатът от опита за граматическо тълкуване на посочената
разпоредба, предмет на появилата се напоследък съдебна практика
(Определение № 279 от 21.07. 2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 998/2020 г., II т. о.,
ТК, Определение № 171 от 11.05.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 678/2021 г., IV
г. о., ГК, Определение № 60287 от 30.09.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. №
3086/2021 г., IV г. о., ГК) е погрешен и не може да бъде споделен.
Целта (чл. 430, ал. 1 ТЗ), която страните са определили по процесния
договор за банков кредит, не е „за финансиране на продажбата на стоки“ и
тъй като местоизпълнението на задължението на П. П. за връщане на кредита
е в Б., международната компетентност на спора е трябвало да бъде
определена от разпоредбата по чл. 7, § 1, б. „а“ от Регламента.
Заключението е, че обжалваното определение е неправилно и на осн.
чл. 278, ал. 4, във вр. с чл. 271, ал. 1 ГПК, подлежи на отмяна. Съответно
следва да бъде постановено (чл. 278, ал. 2 ГПК), че Пловдивският окръжен
съд е международно компетентен да разгледа спора по делото.
Затова Апелативният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 261203 от 08.07.2021 г., постановено от
Пловдивския окръжен съд по т. д. № 382/2019 г.
ПОСТАНОВЯВА, че международно компетентен да разгледа спора по
исковата молба на „Б. Д**“ ЕАД с вх. № 15296 от 16.05.2019 г., е
Пловдивския окръжен съд.
3
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4