№ 7386
гр. София, 25.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ
при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТОМИР М. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20241110162405 по описа за 2024 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240,
ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 450,00 лв. –
главница по договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 07.02.2024 г. до окончателното плащане; 22,66
лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 11.02.2019 г. до
09.04.2019 г., 77,35 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 09.04.2019 г. до
31.01.2024 г., за които суми по ч. гр. дело № 7082/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 26.03.2024 г.
Ищецът „*** твърди, че между „*** ответника С. А. Б. е сключен договор за кредит №
271346 от 11.02.2019 г. по електронен път по силата на ЗПФУР, а именно: като част от
системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние на кредитодателя чрез
отправяне на предложение чрез използване на средства за комуникация. Сочи, че на
кредитополучателя е предоставена цялата изискуема от закона информация в т. ч. и Общите
условия при спазване на изискванията на ЗПК, ЗЕДУУ и ЗПФУР. Твърди, че по силата на
договора ответникът е получил сумата от 450,00 лв., която е следвало да върне чрез 2 броя
вноски от по 308,00 лв. всяка в срок до 09.04.2019 г., съгласно погасителен план, при
фиксиран лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,78 %.
Допълва още, че дори да се приеме за неспазена процедурата по сключване на договора по
електронен път, доколкото договорът за паричен заем е реален договор, то същият се счита
за сключен считано от датата на получаване на паричната сума. Допълва, че с договор за
цесия от 21.07.2022 г. кредиторът „*** е прехвърлил вземанията си към длъжника в полза на
ищеца „***, като същите са индивидуализирани в приложение № 1 към него, позовавайки се
на връчването на съобщението за извършване на цесията чрез връчване на препис от
исковата молба, с което обосновава активната си легитимация в процеса. Поддържа, че
ответникът е неизправна страна по договора за кредит № 271346 от 11.02.2019 г., тъй като до
изтичане на крайния му срок – 09.04.2019 г. той не е върнал заемната сума по него.
Претендира и разноски.
1
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът С. А. Б., чрез назначения по реда на чл. 47, ал.
6 ГПК особен представител – адв. И. Колев, е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете. Оспорва сключването на процесния договор за кредит от ответника при
спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП, както и реалното предоставяне на сумата по
него в размер на 450,00 лв. Оспорва активната легитимация на ищеца да претендира
процесните вземания, тъй като представеният договор за цесия и извадка от приложение
към него не са годни да установят този факт. Излага довод за нищожност на договора за
паричен заем, тъй като не съдържа изискуемите реквизити по чл. 11 ЗПК, не става ясно
какъв е начинът на формиране на ГПР, респ. какви компоненти го формират, претендира
нищожност на клаузата за неустойка за непредставяне на обезпечение, уговорена в чл. 6.2,
както и, че при включване на същата в ГПР, ще се достигне до надвишаване на уговорения
размер от 49,78 %, както и на максимално допустимия такъв от 50,00 %, което е в
противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Навежда довод за изтекла погасителна давност. С тези
съображения отправя искане искане за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От представения договор за паричен заем кредит № 271346 от 09.02.2019 г. и логфайл
към него се установява, че на посочената дата е сключен договор за потребителски кредит,
по силата на който „***, в качеството на заемодател, предоставя на С. А. Б., в качеството на
заемател, паричен заем в размер на 450,00 лв., срещу поемане от негова страна на насрещно
задължение за връщане на същия в срок до 09.04.2019 г. съгласно погасителен план,
обективиран в договора. Уговорено е сумата да се изплаща чрез 2 броя месечни погасителни
вноски всяка в размер от по 236,33 лв., като заемателят дължи и годишен лихвен процент в
размер на 40,05 % при годишен процент на разходите от 49,78 %, при което общият размер
на всички плащания възлиза на сумата от 616,00 лв.
Съгласно чл. 6, т. 1 и 2 от договора като условие за пораждане на действието му и
усвояване на сумата по него е предвидено предоставянето на поръчителство – поръчител
или банкова гаранция в тридневен срок, като при неизпълнение се дължи неустойка в размер
на 143,34 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения погасителен план.
В договора за предоставяне на кредит потребителят е индивидуализиран чрез
посочване на трите му имена, ЕГН, номер на лична карта, постоянен и настоящ адрес и
имейл.
Като писмено доказателство по делото са представени и приети още общи условия за
предоставяне на кредити на „***, приложими към договорите за предоставяне на
потребителски кредит.
Представено е платежно нареждане от 11.02.2019 г., удостоверяващо заплащането от
„*** в полза на С. А. Б. на сумата от 450,00 лв. с посочено основание на превода: „заем съгл.
дог 271346“.
По силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. цедентът
„*** продава в полза на цесионера „*** портфолио с вземания, описани в Приложение № 1
към него, във вида, в който съществуват към момента на сключване на договора. Изрично е
посочено, че прехвърлянето и фактическото предаване на вземанията, предмет на договора,
настъпва с подписването му, като наред с това е предвидена и упълномощителна клауза,
овластяваща цесионера да изпраща писмени уведомления за сключената цесия, на основание
чл. 99 ЗЗД. Отразено е също така, че неразделна част от договора за цесия са приложения,
номерирани от № 1 до № 4, които се считат за неразделна част от него.
От представеното пълномощно се установява, че на основание чл. 99 ЗЗД „***, чрез
управителя си, е упълномощил „***, да извърши уведомяване при условията на чл. 99, ал. 3
2
ЗЗД във връзка с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. на всички
длъжници на дружеството, описани в Приложение № 1, в което са отразени процесният
договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г., името на ответника С. А. Б., размерът на
дължимите суми, а именно: 450,00 лв. – главница, 22,66 лв. - възнаградителна лихва и 143,34
лв. – неустойка.
От уведомление за извършено прехвърляне на вземания става ясно, че юрк. Е. Л.а, в
качеството си на пълномощник на „***, е изпратил такова до ответника С. А. Б., с което го
уведомява за сключване на договора за прехвърляне на парично вземане от 21.07.2022 г., с
който задълженията му по договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. са изкупени от „***.
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът формира
следните правни изводи:
По искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК, чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на исковете се обуславя от установяване от ищеца наличието на
следните предпоставки: възникване на валидно облигационно правоотношение между „***
С. А. Б. по силата на процесния договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. с твърдяното
съдържание, отговарящ на изискванията на ЗПК за неговата действителност, в т. ч. и
спазване на процедурата за сключване на същия по реда на ЗПФУР; че е изпълнил
задълженията си по договора, при което за ответника е възникнало задължение за връщане
на усвоената заемна сума, ведно с възнаградителна лихва; настъпване на изискуемостта на
вземанията; поставяне на ответника в забава; прехвърляне на вземанията към длъжника на
ищеца и уведомяване на ответника за извършената цесия; размера на претендираните суми.
Във връзка с възражението за изтекла погасителна давност, ищецът следва да установи и
наличието на обстоятелства, водещи до спиране и/или прекъсване на давността.
В случая, ищецът „*** претендира установяване съществуването в негова полза на
вземания срещу ответника С. А. Б., произтичащи от договор за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т.
2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и потребителя, като несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането
на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. В случая, предвид
изложените от ищеца фактически твърдения относно начина на сключване на процесния
договор, съдът намира, че правоотношението между страните попада в приложното поле
именно на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и, че е получил
съгласието на последния за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага чл. 293 от ТЗ, а в случаите на електронни изявления –
Закона за електронния документ и електронния подпис /в действащата редакция/. В
конкретния случай кореспонденцията между кредитодателя и кредитополучателя е била
изключително по електронен път, поради което приложение към същата намират нормите на
ЗЕДЕП /сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни знаци/.
Съгласно чл. 3, ал. 1 на ЗЕДЕП, в редакцията му към 22.11.2017 г., електронен документ е
електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
3
възможност да бъде възпроизвеждано. С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП
съдът достига до извод, че законът придава значението на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, допускайки
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен
подпис стойността на саморъчен. Същевременно съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен
подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Доказателствената сила на
така създадения електронен документ е такава, каквото законът признава на подписания
писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението – арг. чл. 180 от ГПК, а ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, то това увеличава доказателствената стойност на
документа, без да му придава материална доказателствена сила, каквато имат само
подписаните официални документи – чл. 179, ал. 1 ГПК.
Наред с това съдебната практика /в т. ч. Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т.
дело № 672/2017 г., І т. о., ВКС/ приема, че електронното съобщение, несъдържащо
квалифициран електронен подпис макар да не се ползва с формална доказателствена сила,
не е „правно нищо“, не е тъждествено на пълна липса на волеизявление.
Ето защо, съобразявайки се с горните правни изводи, легалната дефиниция на
понятието „електронен документ“, дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. (съгласно която такъв документ е
съдържание, съхранявано в електронна форма, т. е. не е необходимо да е възпроизведено на
хартиен носител), както и с оглед представените и приети по делото договор за кредит №
271346 от 11.02.2019 г. и логфайл към него (л. 9-13 от делото), съдържащи подробна
информация относно личните данни на ответника С. А. Б., в т. ч. три имена, ЕГН, адрес,
номер на лична карта, електронен адрес, телефонен номер и банкова сметка, с която
информация няма основание да се счита, че заемодателят би разполагал в случай, че същата
не му е била предоставена именно от заемателя, съдът приема, че процесният договор е бил
сключен именно от ответника, който се е съгласил на отправеното предложение от
насрещната страна по него, предоставяйки своите лични данни. Следва да се отбележи, че
изрично в логфайла (л. 12 от делото) е отразено, че от електронния адрес на ответника е
изпратена заявка № 366956/09.02.2019 г. с избрана сума в размер на 450,00 лв., период на
погасяване от 2 месеца, както и ,че същата е била одобрена, с което кредит № 271346 от
09.02.2019 г. е бил активиран, поради което плащането по него е наредено по посочената в
договора банкова сметка, чийто титуляр не се спори да е ответникът Б..
Предвид това, съдът намира за доказано по делото, че „***, в качеството си на
заемодател и доставчик на финансови услуги е получил съгласието на заемополучателя за
сключването на договора от 11.02.2019 г. по реда на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР. Касае се за
информация, предоставена в електронна форма, логически свързана с електронното
изявление, за установяване на неговото авторство – арг. чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП.
В случая, по делото не се спори, че процесният договор № 271346 от 11.02.2019 г.,
сключени между ответника С. А. Б. и „***, е бил подписан чрез използване на едно или
повече средства за комуникация от разстояние – адрес на електронна поща и телефонен
номер, който представлява валиден начин за сключване на договори съгласно ЗПФУР и
Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ).
Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ приравнява електронния документ на писмения му
аналог, поради което правилата за връчване на писмените изявления следва да намери
приложение и относно електронните документи. Съгласно разпоредбата на чл. 184, ал. 1
ГПК електронният документ се представя по делото върху хартиен носител в заверен от
представилата го страна препис, като възпроизвеждането му на хартиен носител не променя
характера му на електронен документ /в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на
4
ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV ГО/ и доколкото от страна на ответника не е поискано
изрично представянето на преписа от процесните договор за кредит № 271346 от 11.02.2019
г. и логфайла на дигитален носител, следва да се приеме, че те представляват годни
доказателства за авторството на обективираните в тях изявления и тяхното съдържание. Ето
защо, съдът намира, че е спазена формата за действителност на договора за кредит, като
прави впечатление, че от страна на ответника Б. е направено само общо оспорване относно
спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП при сключване на договора, без обаче да е
оспорил изрично доказателствената стойност на представените от ищеца писмени
доказателства - договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. и логфайл. Нещо повече, с
молба от 11.03.2025 г. същият е ангажирал и платежно нареждане от 11.02.2019 г. (л. 74 от
делото) за сумата от 450,00 лв. и посочено основание на превода „заем съгл. дог. 271346“,
удостоверяващо заплащането от заемодателя на сума в размер на 450,00 лв., която същият е
наредил по банковата сметка на ответника, посочена в договора за кредит, което в
съответствие с данните, отразени в обсъдения по-горе логфайл, че плащането е наредено по
същата сметка и обработено на 11.02.2019 г. Ето защо, съдът приема, че кредиторът „*** е
изпълнил задължението си за предоставяне на заемната сума в полза на заемателя С. А. Б.,
поради което за него е възникнало насрещното задължение за връщане на същата в срок до
09.04.2019 г., ведно с надбавка, съставляваща печалба на кредитора, както и неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, съгласно обективирания в
договора погасителния план.
На следващо място, доколкото страна, в качеството си на заемополучател, по
процесната двустранна сделка е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид предмета на
сделката, то в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на
дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 ЗПК (Обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на
договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в ЗЗП (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13,
т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид
действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
В случая, процесният договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. е сключен в
електронна форма, като същият е възпроизведен и на хартиен носител, написан е ясно,
четливо и на разбираем език, като не е доказано да е изготвен със шрифт, по-малък от
изискуемия от закона. В договора са посочени фиксираният годишен лихвен процент по
заема – 40,05 % и годишният процент на разходите на заема – 49,78 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
5
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика
обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено
не само цифрово, какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,78 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод, че той отразява действителния процент на разходите, доколкото
не включва част от тях, а именно – неустойката по чл. 6.2 за непредставяне на обезпечение
по кредита, която подлежи на включване в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК. В посочената дефинитивна разпоредба е изяснено, че „общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
По делото се установи, че задължението за заплащане на неустойка е предвидено при
самото сключване на договора, като предпоставката за възникването му е непредставяне от
страна на кредитополучателя на обезпечение – поръчител физическо лице или банкова
гаранция, които да отговарят на кумулативно предвидените предпоставки в клаузите на чл.
6.1 от договора, респ. чл. 33, ал. 1 от Общите условия. При съобразяване на тези изисквания,
на срока, в който кредитополучателят следва да предостави това обезпечение, както и
посочването на конкретния размер на неустойката в погасителния план към договора, съдът
достига до извод, че в настоящата хипотеза последната има характера на сигурен разход за
потребителя и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
В тази връзка следва да се отбележи, че въведените кумулативни изисквания откъм
поръчителя или банковата гаранция, както и определеният срок за осигуряване на
обезпечението са от естество да създадат значителни затруднения на длъжника при
изпълнението на задължението. Същевременно, предвид начина на уговаряне на
заплащането на неустойката в договора и в погасителния план към него – разсрочено, като
част от месечната погасителна вноска с определен размер, съдът намира, че по същество се
касае за вземане с характер на допълнително възнаграждение за кредитора, наред с
възнаградителната лихва, подлежащо на включване в посочения ГПР, което няма данни да е
сторено от кредитора.
Ето защо, съдът достига до извода, че процесният договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита.
В разпоредбата на чл. 22 ЗПК като последица от неспазване на изискванията на чл. 10,
ал. 1, т. 10 ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски кредит е недействителен, в
който случай съгласно чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
6
не дължи лихва или други разходи. От изложеното следва, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като няма изискуемото по закон съдържание –
липсва ясно посочен ГПР, както и погасителен план, поради което е налице пълна
нищожност на договора, а това означава, че ответникът С. А. Б. дължи единствено връщане
на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази
недействителност се констатира в производството по чл. 422 ГПК, както е в настоящия
случай, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочената по-горе и задължението за периодичност при
връщане на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по
получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало
до неоснователно обогатяване на потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би било в
противоречие с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е
и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (в този смисъл е Решение
№ 50174 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 по описа на ВКС, IV ГО).
В случая, за ищеца липсва основание да претендира сумата над 450,00 лв., която
представлява чистата стойност на кредита, тъй като останалата такава от 166,00 лв., на
колкото се равнява сборът от възнаградителната лихва (22,66 лв.) и неустойката по чл. 6.2 за
непредставяне на обезпечение (143,34 лв.), не е част от предоставената и разполагаема от
кредитополучателя заемна сума – главница.
Предвид заявеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност следва да
се отбележи, че вземането за главница по договор за заем не представлява периодично
плащане, доколкото при този вид договори е налице неделимо плащане. Договореното
връщане на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята
същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД), т. е.
частични плащания на едно задължение, поради което приложима е петгодишната давност
по чл. 110 ЗЗД (в този смисъл е решение № 38 от 26.03.2019 г., постановено по т. дело №
1157/2018 г. на ВКС, II т. о.). При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка отделна
месечна вноска става изискуема с настъпване на съответния падеж, считано от когато
започва да тече и 5-годишният давностен срок (в този смисъл е ТР № 3/2023 г. на ОСГТК на
ВКС). Настоящата хипотеза е именно такава, доколкото задължението, поето от ответника, е
да връща заемната сума чрез месечни погасителни вноски съгласно погасителен план,
обективиран в договора. В случая, заявлението по чл. 410 ГПК е подадено в съда на
07.02.2024 г., което действие води до прекъсване на давностния срок на основание чл. 116
ГПК, поради което извън погасителната давност са всички вноски, чиято изискуемост
настъпва след и на 07.02.2019 г. Предвид изложеното и при съобразяване с падежа на
погасителните вноски по договора за заем първата с падеж - 11.03.2019 г. и последната с
падеж - 09.04.2019 г. съдът намира, че спрямо никоя вноска не е изтекъл приложимият
давностен срок, което прави неоснователно правопогасяващото задължение на ответника по
отношение на това вземане и на общо основание същият дължи сумата от 450,00 лв., чиято
изискуемост е настъпила на 09.04.2019 г.
На следващо място, ищецът обосновава активната си материалноправна легитимация в
процеса като носител на вземанията, произтичащи от договор за кредит № 271346 от
11.02.2019 г., въз основа на твърдението за сключване на договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 21.07.2022 г., който с молба от 11.03.2025 г., докладвана в открито съдебно
заседание на 10.04.2025 г., представя в цялост приложение № 1 към него, в което е вписан
7
процесният договор за кредит, сключен със С. А. Б., с посочване на номер и дата, отпусната
главница и възнаградителна лихва, както и останала дължима сума по него.
Съгласно разпоредбата на чл. 99 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне, като прехвърлянето има действие спрямо
третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор. Трайната съдебна практика, обективирана в решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. на ВКС и решение № 79/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II
т. о. на ВКС, приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи
на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и стария кредитор, напълно логично е въведеното от
законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено
именно от стария кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил, че
правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от стария кредитор. В случая, съдът приема за доказано по делото както
сключването на договора за цесия, така и включването в предметния му обхват на
процесното вземане за главница с оглед начина на индивидуализация на същото в
обсъденото по-горе приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания от
21.07.2022 г. При внимателно проследяване на съдържанието му става ясно, че в него ясно
са индивидуализирани прехвърлените вземания чрез посочване на номера и датата на
сключване на процесния договор за кредит, длъжника по него – ответника С. А. Б., предмета
на договора, общо дължимата сума и останалата непогасена такава. Наред с това,
представеното по делото приложение № 1 носи подписите на цедент и цесионер, поради
което и с оглед конкретната информация относно процесния договор, съдържаща се в
същата, съдът приема, че се касае за приложение именно към договора за цесия от
21.07.2022 г., по силата на което ищецът е станал носител на вземането за главница в размер
от 450,00 лв. Нещо повече, последният е произвел действие по отношение на ответника и
спрямо него носител на вземанията по договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. е именно
ищцовото дружество – „***. Това е така с оглед данните по делото за извършено
упълномощаване от страна на управителя на „*** в полза на „*** да го представлява като
извършва следните действия във връзка с договор за продажба и прехвърляне на вземания от
21.07.2022 г. - да уведомява съгласно условията на чл. 99, ал. 3 ЗЗД физическите лица –
длъжници, описани в приложение № 1. Посочено е, че пълномощното е безсрочно, като
наред с това е представено и уведомление за цесия, адресирано до ответника и изходящо от
пълномощника на цесионера – юрк. Е. Л.а, в което е посочено, че с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 21.07.2022 г. между „*** и „*** последният се легитимира като
кредитор на вземанията, произтичащи от договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г.
Действително, по делото няма данни относно връчването на уведомлението, но съдът
намира, че получаването на същото в рамките на исковото производство с връчване на
исковата молба и доказателства към нея, едно от които е изходящото от цедента или неговия
пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, не може да бъде игнорирано.
Следователно, с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има
8
действие спрямо длъжника (в този смисъл е Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015
г. на ВКС, II т. о.) и следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото – арг. чл.
235, ал. 3 ГПК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който
следва да бъде извършено уведомяването, то получаването на същото като приложение към
исковата молба в рамките на съдебното производство по предявен иск за изпълнение на
цедираното вземане следва да се приема за надлежно връчване /в този смисъл са Решение №
123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. II т. о., ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д.
№ 2352/2013 г., II т. о., ВКС, Решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., II т. о.,
ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС и Решение № 3 от
16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о. на ВКС/. Налице е и изрично упълномощаване на
цесионера от страна цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането, като в Решение № 137/02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., ВКС, е
прието, че по силата на принципа за свободата на договарянето (чл. 9 от ЗЗД) няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД, като в този случай представителната власт възниква по волята на представлявания
– цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, а обемът й се определя според това, което
упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. В случая, такава упълномощителна клауза
се съдържа в договора за цесия от 21.07.2022 г. - § 5, ал. 7, а от представеното пълномощно
се установява не само упълномощеното лице, но също така и обхватът на фактическите
действия, за които упълномощаването се отнася, а именно: да уведоми съгласно чл. 99, ал. 3
ЗЗД физическите лица - длъжници за прехвърлянето към дружеството на вземанията на
заемодателя, произтичащи от договорите за кредит, посочени в приложение № 1 към него, в
чийто предметен обхват безспорно попада и процесният договор за кредит № 271346 от
11.02.2019 г. В случая, този извод не се променя и от обстоятелството, че Б. се представлява
в процеса от особен представител, доколкото след като е известен за цесията, чрез връчване
на исковата молба на особения представител, длъжникът не може да възразява на
претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване (в
този смисъл - Решение № 40 от 13.05.2010 г. по т. д. № 566/2009 г. на ВКС и Решение № 198
от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., I т. о. на ВКС). С разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК
процесуалният закон е предвидил надежден механизъм, компенсиращ личното участие на
ответника в процеса, именно посредством института на особения представител. Същият
може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези, за които е необходимо
изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 ГПК и следователно е надлежен адресат на
всички твърдения, наведени от ищеца с исковата молба, включително такива за извършена
цесия.
Ето защо, съдът приема, че е налице активна материалноправна легитимация на ищеца
„***, произтичаща от представения договор за продажба и прехвърляне на вземания от
21.07.2022 г., който е произвел действие по отношение на ответника и спрямо него носител
на вземанията по договор за кредит № 271346 от 11.02.2019 г. е именно ищцовото
дружество.
Както се посочи по-горе, вземането на ищеца за невърнатата главница по договора за
кредит не е погасено по давност, а това означава, че ответникът дължи да го заплати в
останалия непогасен размер от 450,00 лв., колкото е и заявеният от ищеца такъв, поради
което предявеният главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 9 ЗПК, чл. 6 ЗПФУР е основателен и следва да се уважи изцяло.
Посочената сума за главница следва да се присъди ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 07.02.2024 г. до окончателното плащане.
Предявените акцесорни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2
ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 22,66 лв., представляваща договорна възнаградителна
9
лихва за периода от 11.02.2019 г. до 09.04.2019 г., както и за сумата от 77,35 лв.,
представляваща мораторна лихва за периода от 09.04.2019 г. до 31.01.2024 г. се явяват
неоснователни, предвид изричната разпоредба на чл. 22 ЗПК, предвиждаща, че при
недействителност на договора за потребителски кредит, в т. ч. поради несъблюдаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно ясно и точно посочване на ГПР по договора,
в т. ч. чрез включване на всички разходи относими към съдържанието му, потребителят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и заплащането на лихва или
други разходи, поради което те следва да се отхвърлят.
По отговорността за разноски:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При този изход на спора
– частична основателност на исковете, право на разноски има всяка от страните съразмерно
с уважената, респ. с отхвърлената част. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на заявителя
– ищец следва да се присъдят сторените разноски в производството по ч. гр. дело №
7082/2024 г. по описа на СРС, 79 състав, както и в исковото производство, съразмерно с
уважената част от исковете, които възлизат съответно на 39,27 лв. – платена държавна такса
и юрисконсултско възнаграждение, както и на 409,08 лв. – платена държавна такса, депозит
за особен представител на ответника и юрисконсултско възнаграждение. На основание чл.
78, ал. 3 ГПК в полза на ответника не следва да се присъждат разноски, съразмерно с
отхвърлената част от исковете, тъй като той не претендира и не доказва извършването на
такива.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „***, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: ****, срещу С. А. Б., ЕГН ********** и адрес: ***, установителен иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че С. А. Б. дължи на „***
сумата от 450,00 лв., представляваща главница по договор за кредит № 271346 от 11.02.2019
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
07.02.2024 г. до окончателното плащане, за която сума по ч. гр. дело № 7082/2024 г. по описа
на СРС, 79 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 26.03.2024 г., като
ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД за сумата от 22,66 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от
11.02.2019 г. до 09.04.2019 г., както и за сумата от 77,35 лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 09.04.2019 г. до 31.01.2024 г.
ОСЪЖДА С. А. Б., ЕГН ********** и адрес: *** да заплати на „***, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление: ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 39,27 лв.,
представляваща разноски в производството по ч. гр. дело № 7082/2024 г. по описа на СРС,
79 състав, както и сумата от 409,08 лв., представляваща разноски в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10