№ 28
гр. Нови пазар, 03.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НОВИ ПАЗАР, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Галина Николова
при участието на секретаря Валентина Хр. Великова
като разгледа докладваното от Галина Николова Гражданско дело №
20213620101261 по описа за 2021 година
Предявен е иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Предявена е искова молба, съдържаща иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД за обявяване
нищожността на клауза за неустойка, обективирана в чл. 8 от договор за потребителски
кредит № *** г. Цената на иска е в размер на 1556,75 лв.
Ищецът твърди, че е сключен с ответника договор за потребителски кредит за сумата
от 1400лв. при срок за издължаване от 10 месеца, като съгласно договора сумата, която
трябва да се върне е 1733,25лв. Съгласно чл. 8 от договора се предвижда заплащането на
неустойка в размер на 1556,75лв., разсрочена на 10 месечни вноски.
Ищецът твърди, че уговорената неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал.1 от
ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК
във вр. чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Ищецът твърди, че с договарянето на посочената неустойка е накърнен и принципа
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, т.3 от ЗЗД, като по този начин се достига до
значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, до нарушаване на
интересите на ищеца и с цел извличане на собствена изгода за кредитора.
Ищецът твърди, че договорената неустойка е неравноправна клауза по см.на чл. 143
от ЗЗП и като такава е нищожна. Съгласно чл. 21, ал.1 от ЗПК уговорката за неустойка е
нищожна поради това, че има за цел заобикаляне изискванията на закона. Тя е и нищожна
по аргумент на чл. 143, т.5 от ЗЗП, тъй като е неоснователно висока.
Ищецът твърди, че с уговарянето на посочената неустойка се заобикаля разпоредбата
1
на чл. 19, ал.4 от ЗПК и се нарушава изискването ГПР да не бъде по – висок от 5 пъти
размера на законната лихва по просрочените задължения. Ищецът сочи, че посочения в
договора размер на ГПР не е реалния и това е заблуждаваща търговска практика по см.на
чл. 68д, ал.1 и ал.2,т. 1 от ЗЗП, а посочването на по – нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см.на чл. 6, пар.1 от
Директива 2005/29/ЕО. Това прави клаузата за неустойка неравноправна по см.на чл. 4,
пар.1 от Директива 93/13/ЕО.
Ищецът се позовава на нарушение на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи.
Ищецът твърди, че е нарушен и чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като посочения в
договора ГПР не включвал, противно на разпоредбата от закона, всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва и се изчислява по специална формула.
Ищецът моли съда, да постанови решение, съгласно което да прогласи като нищожна
клаузата за неустойка по чл. 8 от Договор за потребителски кредит № ***, сключен между
ищцата и „Сити кеш“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1556,75 лв.
на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, поради неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК вр. Чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
От ответната страна е постъпил писмен отговор по иска, с който се признава неговата
допустимост, но се твърди, че е неоснователен и недоказан. Твърди се, че няма накърняване
на добрите нрави, а договорената неустойка представлява обезпечение за носените от
кредитната институция рискове. Договорената неустойка е в рамките на закона съгл. чл. 92
от ЗЗД и не накърнява добрите нрави при този тип отношения.
Ответникът сочи, че размерът на неустойката не се включва в ГПР и е неоснователно
твърдението на ищеца относно съдържанието на посоченото в чл. 8 от договора за ГПР.
Включването на неустойката в ГПР според ответника противоречало на чл. 19, ал.3, т.1 от
ЗПК, съгласно който при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. ГПР
не включва обезщетението.
Ответникът оспорва твърдението, че действителния ГПР е различен от
действителния. Твърди, че ГПР е изчислен по формула, посочена в Приложение №1 към
договора.
Ответникът твърди, че договорената неустойка не била неравноправна клауза по
см.на чл. 143, ал.2, т.19 от ЗЗП. Сочи, че същата не противоречала и на Директива 93/13/ЕО
на Съвета, тъй като клаузата за неустойката била ясно изразена на ясен и разбираем език.
Оспорва твърдението за заобикаляне на закона съгл. чл. 19, ал.4 от ЗПК, позовавайки
2
се на ТР № 5/28.11.2012 г. на ВКС, тъй като това предполагало наличието на две или повече
действителни съглашения, всяко от които само по себе си противоречи на повелителните
правила, съдържащи се в НА, както и наличието на субективен елемент – обща съзнавана
от двете страни по съглашението цел за постигане на забранен от закона резултат.
Оспорва наличието на заблуждаваща търговска практика при сключване на договора
и посочване на ГПР, тъй като в договора нямало невярна или подвеждаща информация,
която да въведе потребителя в заблуждение и да повлияе на решението дали да сключи или
не договора.
Ответникът сочи, че не е налице нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като в
договора били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на
ГПР.
Счита, че ГПР е определен правилно и в съответствие със закона, съгл. чл. 19 от ЗПК
и според посочената в Приложение № 1 формула.
Предвид на горното, ответникът моли съда да отхвърли иска като неоснователен и
недоказан.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е прието за безспорно установено в отношенията между страните
сключването на договор за потребителски кредит № *** г. Договорът е сключен с предмет
предоставяне на паричен кредит в размер на 1400 лв. Съгласно чл. 3 от договора, кредита
следва да се погаси на 10бр. месечни вноски, 3 от които по 46,73лв. и 7 по 117,58лв. Дата на
първото плащане е посочена *** г. В чл. 3 от договора е посочено още, че фиксирания
лихвен процент е 40,05% и ГПР от 47,93 %, а общия размер на всички плащания е
1733,25лв.
Съгласно чл. 6 от договора, страните се съгласявали договорът да бъде обезпечен
чрез банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията по чл. 23 от ОУ.
Съгласно чл. 8 от договора, при неизпълнение на задължението по чл. 6 от договора
за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в
размер на 1556,75лв.
По своя характер, сключения между страните договор за потребителски кредит
отговаря на изискванията на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), за който
по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК се прилагат нормите на чл. 143 от
Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Ищецът по делото има качество качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
3
на улеснение за плащане, като за самото му сключване има формални изисквания, които са
задължителни. Такива изисквания се съдържат в нормите на чл. 10, 10а и чл. 11 от ЗПК.
Съгласно разпоредбите на чл. 7, ал.3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Съдът намира, че сключения от страните договор потребителски кредит съдържа
неравноправни клаузи, които правят договора частично недействителен. Конкретно такава
клауза е посочената в чл. 8 от договора, относно обезпечаването на задълженията на
кредитополучателя по договора за кредит по начин, посочен в чл. 6 от договора.
По делото са приложени ОУ по договор за потребителски кредит, валидни от *** г.
Съгласно чл. 23 от ОУ, страните могат да уговорят изпълнението на договора за
кредит да бъде обезпечен, по някой от посочените там начини, което показва, че наличието
на обезпечение не е задължително условие за предоставяне на кредита, а само възможност.
Независимо от това, в чл. 6 от договора е посочено, че страните се споразумяват договорът
да бъде обезпечен. В договора обаче не е посочено как ще се случи това обезпечение, а само
бланково са изброени два от предложените в ОУ начини. Както в общите условия, така и в
самия договор, обаче не е посочено какво конкретно обезпечават тези обезпечения и в какъв
размер следва да е даденото обезпечение.
Съдът намира, че договорът сключен между страните съдържа клаузи, които не са
индивидуално уговорени между страните по него, вкл.относно обезпечението. Същото е
бланково, едностранно изготвено и дори в нарушение на разпоредбата по чл. 5, ал.12 от
ЗПК, съгласно която при договор за кредит, съгласно който плащанията, направени от
потребителя, не водят незабавно до съответстващо погасяване на общия размер на кредита
(цялата главница), а се използват за формиране на средства при кредитора, в периоди и при
условия, предвидени в договора за кредит или в допълнителен договор, в преддоговорната
информация се посочва ясно и разбираемо, че за този вид договори за кредит не се
предвижда гаранция от трето лице като обезпечение за погасяване на общия размер на
кредита, усвоен по договора за кредит, освен когато такава гаранция е предоставена.
Посоченото задължение за обезпечение е по договор, при който изпълнението е
посочено в десет отделни периоди и при посочени в него условия, поради което и
изискването за обезпечение не е било задължително според разпоредбата на чл. 5, ал.12 от
ЗПК. Съгласно чл. 23 от ОУ един от възможните начини за обезпечение е предоставянето на
поръчителство от физически лица с доход едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7
пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната. За периода на сключения договор, действащата
МРЗ в страната е била 650 лв., съгласно ПМС № ***, считано от *** г. Това означава при
едно лице поръчител, то да има доход не по – малко от 4550лв., а при две лица поръчители
всеки от тях да има по не по- малко от 2600лв. И двете искани обезпечения значително
4
надхвърлят размера на предоставения кредит, поради което и при така посочените в ОУ
възможности, те са недействителни и противоречат на добрите нрави. Същите водят до
значително неравенство в насрещните престации на всяка от страните по договора. Това
прави само по себе си посочените в ОУ обезпечителни мерки и посоченото в чл. 6 от
договора недействителни, поради което са нищожни съгл. чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Посочената в договора неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, посочена в чл. 8 от договора в размер на 1556,75 лв. е за това, че
кредитополучателят не представи на кредитора изискуемите от него обезпечения.
Вменяването на задължение за неустойка за подобно условие за сключването на договора
представлява неравноправна клауза, т.к преценката за наличното финансово състояние на
кредитополучателя е изцяло в тежест на кредитора, съгл. чл. 16 от ЗПК и той не може да
поставя други условия и тежести, в т.ч и заплащането на неустойка за условие, което
длъжникът не е изпълнил, след като кредита е вече предоставен. Освен това посочването на
задължение за плащане на неустойка, основано на недействителна клауза, каквато се явява
посоченото в чл. 6 от договора и чл. 23 от ОУ обезпечение е също недействително съгл.
чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Размерът на посочената в договора неустойка е по – голям от размера на
предоставения кредит и същата е начислена в погасителния план, с което е увеличена
месечната погасителна вноска с три вноски от по 282,27 лв. и седем вноски по 101,42 лв.
Съдът намира, че посочената неустойка обслужва кредитора, който към момента на
сключване на договора поставя с него условие, което има значение за кредитната
платежоспособност на заемателя и е условие за сключване на самия договор. Така
посоченото в чл. 6 от договора за кредит условие, утежнява положението на заемателя, като
го задължава с изплащането на сума, посочена в чл. 8 от договора, дължима като неустойка
за неизпълнение на задължение, което няма пряко отношение към отпускането на кредита, а
към неговото обезпечаване. Съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Практически смисълът на поставените в договора условия, в т.ч по неговото обезпечаване,
представляват комисионна за действие, свързано с усвояването на кредита.
В случая чрез неустойката се обезпечава изпълнението на едно акцесорно, при това
както бе посочено, недействително задължение на кредитополучателя, а не на основното му
задължение да върне предоставената му в заем сума и не служи за обезщетяване на вредите
от неизпълнението му. След изтичане на предвидения в чл. 24, ал.1 от ОУ три дневен срок
от подписването на индивидуалния договор каквото и да е годно обезпечение на Договора за
кредит съгласно чл. 23, ал. 1 от Общите условия, същият дължи на Кредитора неустойка в
размер, определен в индивидуалния договор за кредит. В самия договор няма срок за
предоставянето на обезпечението, както и не посочено, обвързване на неустойката по чл. 8
от него с такъв срок. С това, уговорената неустойка води до оскъпяване на предоставения
кредит и реално длъжникът се задължава с допълнителна сума над договореното по
договора за кредит. Съдът намира, че така установена в чл. 8 от договора, неустойката
5
неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,
поради което накърнява добрите нрави и следователно е нищожна съгл. чл.26, ал.1, пр.3 от
ЗЗД. В този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС,
ОСТК.
Съгласно §1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници
и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като
неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл. 8 не е включена в посочения от
кредитора ГПР.
Съгласно т. 2 от ДР ЗПК „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, а „общ размер на кредита“ е
максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит.
Всичко гореизложено прави договореното в чл. 8 от договора заплащане на
неустойката, недействителна клауза.
Самата клауза за неустойката от договора се явява и неравноправна клауза по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3, 5, 10 и т. 19 от ЗЗП, като поставя изпълнението на
задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение
зависи единствено от неговата воля; задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; налага на
потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора и най – вече не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора.
Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези
нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов
чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г./. Според чл. 3 от Директивата неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Посочената в
договора неустойка за предоставяне на „обезпечение“ се дължи, независимо дали
6
отговорността на поръчителя ще бъде ангажирана при евентуално неизпълнение от страна
на длъжника или не. Това възнаграждение е в размер на повече от половината от
предоставения заем, което води до увеличение на ГПР по договора за кредит, което от своя
страна представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т.к води до
увеличение на размера на разходите по кредита. Посочената разпоредба ограничава размера
на ГПР до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С ПМС
№ 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения е определен годишния размер на законната лихва
за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската
народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10
процентни пункта. Предвид на това, че ОЛП на БНБ момента на сключване на договора е
бил 0, 00 % и до настоящия момент е в същия процент, то нормата на чл. 19, ал.4 от ЗПК
означава, че ГПР не може да е повече от 50%. От това следва, че посоченото в договора
относно лихвения процент и ГПР не отговаря на действителността, доколкото посочената в
договора неустойка увеличава значително техния размер.
По делото е назначена експертиза, съгласно която определения с договора ГПР е
47,93 %, но при изчислени лихвени условия и такси, то действителния ГПР надхвърля 48%,
само при посочените в договора основни параметри, тези по чл. 3 от него. Изчисленията са
направени чрез изчисление с кредитни калкулатори.
Установено е още от експертизата, че включения от кредитора в договора ГПР
включва такива в размер на 333,25 лв., само при заложен ГЛП от 40,05 %.
Съществени за предмета на делото са отговорите по въпроси 4 -6 от експертизата.
Конкретно вещото лице е установило, че с включването на посочената в чл. 8 от договора
неустойка действителното оскъпяване на кредита е в размер на 1890 лв. Тази сума,
преизчислена към размера на фиксирания годишен лихвен процент е около 212 %. В
резултат на включването на неустойката към ГПР би се стигнало до 605,20% - 607,21% ГПР
по сключения договор, което от своя страна надвишава допустимия по чл. 19, ал.4 от ЗПК
размер с около 555%.
Съдът е приел изготвената по делото експертиза като обективна, като от
заключенията по нея се установява нищожността на клаузата за неустойка на основание чл.
19, ал.5 от ЗПК, като водеща до нарушаване на разпоредбите на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, поради
невключване в него на разходите по договора за предоставяне на поръчителство,
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по
кредита, и е проява на нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /Директива за нелоялните търговски практики/, тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
7
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер
на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид това, че с договора е договорен ГПР от 447,931 %, то при добавянето на
сумата за неустойка в размер на 1556,75 лв. се надвишава допустимия по чл. 19, ал.4 от ЗПК
размер с около 555%.
Това води до накърняване на принципа за добросъвестност при сключване на
договорите съгл. чл. 12 от ЗЗД и на еквивалентност на насрещните престации, и е
нарушение на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съдът намира, договорената клауза в чл. 8 от договора е неравноправна по смисъла
на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП и като такава не може да породи изпълнение за
длъжника.
Съдът намира, че нищожността на клаузите по чл. 8 от договора за кредит, не води до
нищожност на целия договор, тъй като той може да се приложи и без тях – чл.146, ал.5 от
ЗЗП.
Предвид на горното, съдът намира, че искът на ищцата за обявяване на нищожността
на клаузата по чл. 8 от договор за потребителски кредит за основателен и доказан и следва
да се уважи.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
Ищцата претендира направените по настоящето дело разноски.
По исковото производство ищцата е направила разноски в общ размер на 62,30 лв. за
държавни такси по главния иск.
Ответникът е направил разноски по делото в размер на 200 лв. за възнаграждение на
вещо лице за експертиза.
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, поради уважавана на претенцията на
ищцата изцяло, то следва на същата да се платят направените по делото разноски, които са в
размер на платената вместо нея от пълномощника й държавна такса в размер на 62,30 лв.
Ответникът претендира също разноски, платените 200лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът има право на такива
съразмерно на отхвърлената част от иска, но поради това, че искът е уважен, той няма право
на разноски. Направените разноски за експертиза остават за негова сметка.
Относно искането на пълномощника на ищцата, адв. М.В. М. от АК П. по чл. 38,
8
ал.1, т. 2 от ЗА.
Пълномощникът на ищцата претендира и суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за оказана
правна помощ по предявения от ищцата иск. Съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвоката претендира
възнаграждение в размер на 338,97 лв.
Съдът намира искането за разноски за оказаната от пълномощника на ищцата правна
защита и помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за допустимо, но неоснователно.
Съгласно посоченото в чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално
затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Посоченото от пълномощника на
ищцата основание по т. 2 „материално затруднени лица“ не е подкрепено с каквито и да е
доказателства. Същите не биха били необходими само при условие, че не се претендира
възнаграждение в посочения от него размер.
Претенцията на пълномощника на ищцата се основава на произтичащото от Закона за
адвокатурата, материално право на адвоката, да получи възнаграждение за положения труд
съгл. чл. 36 от ЗАдв. Разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. е специална хипотеза, която сочи,
кой заплаща дължимото на адвоката възнаграждение, при оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на страна по делото, конкретно в случаите когато насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което от своя
страна се определя по реда на Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и не може да бъде в размер по-нисък от предвидения в
наредбата. В тези случаи възнаграждението се дължи от другата страна и съдът следва да я
осъди да го заплати. Реализирането на правото да получи възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал.2 от ЗАдв.е резултат от упражненото от адвоката право да окаже безплатна правна
помощ на страна (pro bono), при наличие на посочените от закона предпоставки. Това
изисква от страна на пълномощника на ищцата, законосъобразно упражняване на
процесуалните права, така както го изисква чл. 5 от ГПК, който е функция на чл. 4, ал.1 от
КРБ. Спазването на този принцип е гаранция от най – висока степен и за спазването на
останалите принципи на гражданския процес, вкл. и състезателното начало, съгласно което
и на основание чл. 8, ал. 2 от ГПК, страните посочват фактите, на които основават исканията
си, и представят доказателства за тях. При несъответствие със самото материално право
и/или неспазване на изискването за доказаност на защитаваното материално право (чл. 8,
ал.2 ГПК), съдът може само да отхвърли претенцията. Спазвайки принципа на
диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) всяка страна следва да установи фактите, от които черпи
права, което отговаря на принципа на установяване на истината (чл. 10 ГПК). Този принцип
засяга не само провеждането на процесуалните действия по основния процес, предмет на
делото, но и свързаните с него действия на останалите участници и правата, които те имат.
Това включва, съгл. чл. 3 от ГПК и задълженията на защитниците на страните и техните
9
представители, които следва да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само
истината. Единствено формално доказаните, а не предполагаеми, твърдени от страните или
техните представители факти пораждат и т.н материална доказателствена сила, липсата на
която, прави твърдените обстоятелства недоказани.
Претенцията на пълномощника на ищцата се явява посвоему една адхезионно
съединена с основната претенция на самата ищца, претенция на нейния пълномощник,
основана на чл. 38, ал.2 вр. ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв. За да се приеме, че същата е
основателна, следва пълномощникът на страната да докаже наличието на посочените в чл.
38, ал.1 от ЗАдв. факти. Това следва да се направи при условията на пълно и пряко
доказване. Това означава, че ако пълномощникът на ищцата й е оказал безплатна адвокатска
помощ, той да докаже основанията за това и конкретно, с оглед на посоченото от него по
делото и в пълномощното, че ищцата е лице в затруднено материално положение. Липсата
на каквито и да е доказателства, а такива биха били доказателствата за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 95 от ГПК вр. чл. 22 или по чл. 23, ал.3 от ЗПП,
доколкото двата вида безплатна адвокатска помощ са равностойни по предмет и обем, но
различни относно нейното заплащане, прави претенцията на пълномощника на ищцата
недоказана.
Пълномощникът на ищцата е бил длъжен да я информира, като негов клиент не само
за правото на безплатна адвокатска услуга, но и за другите форми на безплатна правна
помощ, вкл. и по чл. 95 от ГПК. Това обаче изключва изначално възможността настоящия
пълномощник да бъде назначен за особен представител, поради това, че е вписан в
адвокатската колегия на друг съдебен район, различен от този по седалището на настоящия
районен съд. Ако в действителност, ищцата е лице в затруднено материално положение, то
същата би имала право както по чл. 95 от ГПК за предоставяне на правна помощ, така и на
освобождаване от заплащане на ДТ и разноски по делото, съгл. чл. 83, ал.2 от ГПК при
представяне на съответните доказателства. Адвоката пълномощник би могъл да й съдейства
и изготви исковата молба по начин, по който се договорят в рамките на закона, вкл. и
безплатно.
В настоящия случай, пълномощникът на ищцата претендира осъждане на насрещната
страна за заплащане на дължими по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба №
№ 1 от 9.07.2004 г. възнаграждения за предявения от ищцата иск, но същия не представя
доказателства за осъществяването на предвидените в чл. 38, ал.1 от ЗАдв, предпоставки,
поради което искането му се явява неоснователно и недоказано и следва да се отхвърли
Съдът приема, че претендирането на суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1
от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
без доказателства за наличието на основанията за това е нарушаване на изискването на чл. 3
от ГПК, както и на чл. 40 от ЗАдв. за добросъвестно упражняване на професията и
съответните права в гражданския процес.
10
Проява на недобросъвестно упражняване на произтичащите от пълномощието права е
и неявяването на пълномощника на ищцата в съдебното заседание, което показва бланкетно
договаряне на посоченото в пълномощното, а претендирането на посоченото
възнаграждение от адвоката цели лично облагодетелстване на адвоката за сметка на
насрещната страна, извличайки лични облаги от договорните отношения на
представляваното от него лице с ответника. От справка в деловодната програма на съда се
установява, че заведените от името на ищцата, представлявана от същия пълномощник, дела
пред РС Нови пазар са общо 13 и касаят оспорване на същите основания на други
потребителски договори на ищцата. От тях гр.д. № № ***, ***, ***г. и *** г., са били
разгледани от същия докладчик и по тях са постановени решения, с което съдът е отхвърлил
изцяло искането по чл. 38, ал.1 от ЗА, поради липса на доказателства за неговата
основателност. Липсата на представени по настоящето дело доказателства за материалното
състояние на ищцата, прави искането на нейния пълномощни също недоказано и
неоснователно.
Съдът приема, че е налице нарушение на принципите за законосъобразно
упражняване на процесуалните права, така както го изисква чл. 4, ал.1 от КРБ и чл. 3 и 5 от
ГПК, което представлява злоупотреба с процесуални права от страна на пълномощника на
ищцата, каквато чл. 57, ал.2 от Конституцията на Република България не допуска.
Съдът намира искането на пълномощника на ищцата за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 445,25лв. на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.2
от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
за изцяло неоснователно и следва да се отхвърли.
На пълномощника следва да се изплати само дължимото за разноски за държавна
такса от 62,30, които съгласно представеното платежно са платени от него, във връзка с
уважения евентуален иск срещу ответника „Сити Кеш“ ООД относно потребителски кредит
№ *** г. и с цена от 1925 лв., което е в очевидна полза на ищцата. Посочената сума следва
да се изплати по посочената от пълномощника на ищцата банкова сметка.
На основание чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10а, чл. 19, ал.5 от
ЗПК и чл. 143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, по отношение на „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от
Н.П.П., нищожността на клаузата по чл. 8 от Договор за потребителски кредит № ***г.,
сключен между „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********, като кредитодател и С. Х. М. с ЕГН
********** от гр. Нови пазар, обл. Шумен, ул. ***, като кредитополучател, относно
дължимостта на неустойка в размер на 1556,75 лв. (хиляда петстотин петдесет и шест лева
седемдесет и пет ст.).
11
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Сити Кеш“ ООД с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано
от Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат М.В. М. от АК П., с ЕГН **********, от гр. П., бул.
***, по банкова сметка IBAN BG86 UNCR ***, BIC UNCRBGSF, УниКредит Булбанк,
платените от името на ищцата С. Х. М. с ЕГН **********, разноски по делото в размер на
62,30 лв. (шестдесет и два лева и тридесет ст.).
ОТХВЪРЛЯ искането на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.2 от
Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
адвокат М.В. М. от АК П., с ЕГН **********, от гр. П., бул. ***, за осъждане на „Сити Кеш“
ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ №
29, ет.7, представлявано от Н.П.П., за заплащане на възнаграждение за предоставена на С. Х.
М. с ЕГН ********** от гр. Нови пазар, ул. ***, безплатна адвокатска помощ, по
предявения от нейно име иск по чл. 26 от ЗЗД в размер на 338,97 лв. (триста тридесет и осем
лева деветдесет и седем ст.).
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Шумен в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
На основание чл. 7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от
страните.
Съдия при Районен съд – Нови Пазар: _______________________
12