Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 29. 07. 2019 г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД,
Наказателно отделение, ІІ въззивен състав, в публично заседание на втори ноември
през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:И.КОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. СТЕФАН МИЛЕВ
2. АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА
при
участието на секретаря Мариела Миланова и в присъствието на прокурора Мариян
Александров, като разгледа докладваното от съдия Щерева в.н.о.х.д. № 4055 по
описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава XXI от НПК.
С присъда от 01. 06. 2018 г,
постановена по н.о.х.д. № 6504/17 г. по описа на Софийския районен съд,
Наказателно отделение, 131 състав, подсъдимият Р.В.Д. е бил признат за
невиновен в това на 24. 11. 2013 г. в гр. С.. ул. ********, противозаконно да е
присвоил чужди движими вещи – ремарке, марка и модел „Schmitz Cargobull Ski” с номер на шаси WSMS6080000511100, рег. № ********, на стойност 6 000 лева и
влекач, марка и модел „Mercedes Axor 1840 LS“ с номер на шаси WDF9440321B960036, с рег. № ********, на стойност 30 000 лева,
всичко на обща стойност 36 000 лева, собственост на „Е.А.“ ЕАД, който
владеел на основание договор за финансов лизинг № 01013373/0002 от 24. 07. 2012
г., сключен между „Е.А.“ ЕАД, като лизингодател, и „Т.Т.Р.“ ЕООД със собственик
„Т.М.Г.“ ЕООД, чийто собственик е Р.В.Д., като лизингополучател, като му било
връчено уведомително писмо (от 20. 11. 2013 г. до 24. 11. 2013 г., включително)
да върне лизинговите вещи, като не ги върнал на собственика, като обсебването
да е в големи размери, поради което и на основание чл. 304 от НПК подсъдимият е
бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 206,
ал. 3, вр. ал. 1 от НК.
С присъдата е бил отхвърлен изцяло
предявения от „Е.А.“ ЕАД граждански иск в размер на 36 000 лева за
претърпени имуществени вреди.
Постановено е на основание чл. 190,
ал. 1 от НПК направените по делото разноски да останат за сметка на държавните органи,
както са ги направили.
Срещу тази присъда е постъпил
въззивен протест от прокурор от СРП. С него се иска въззивният съд да отмени
оправдателната присъда, тъй като същата не почивала на съвкупния доказателствен
материал, който установявал както извършеното престъпление, така и участието на
дееца в осъществяването му. Заради това прокурорът счита, че подсъдимият Д.
следва да бъде признат за виновен и осъден за престъплението по чл. 206, ал. 3,
вр. ал. 1 от НК.
По реда на чл. 327 от НПК въззивният
съдебен състав е преценил, че за изясняване на обективната истина по делото не
е необходимо да се събират нови доказателства, като не е допуснал разпит на
свидетели и на подсъдимия.
В проведеното публично съдебно
заседание представителят на СГП поддържа подадения протест и оценява
атакуваната с него присъда на СРС като неправилна и незаконосъобразна. Намира,
че доказателственият материал установява, че подсъдимият е получил фактическата
власт върху инкриминираните вещи, ползвал ги е и, след като е спрял
изпълнението на договора за лизинг, е бил поканен да ги върне, което не е
сторил и така е осъществил състава на престъплението по чл. 206, ал. 3, вр. ал.
1 от НК.
Защитникът на подсъдимия оспорва
протеста. Сочи, че СРС правилно е анализирал доказателствата и е достигнал до
извод, че подсъдимият Д. не е получавал фактическата власт върху вещите, не ги
е ползвал и не се е разпоредил с тях, поради което и не е извършил
престъплението, за което е обвинен. Затова моли присъдата да бъде потвърдена
като правилна и законосъобразна.
Подсъдимият Р.Д. поддържа казаното
от защитника си.
Въззивният съд, като се запозна със
събраните по делото доказателства, съдържанието на проверявания съдебен акт и
аргументите на страните, намери за установено следното:
За да се произнесе с атакуваната
понастоящем оправдателна присъда, Софийският районен съд се е позовал на
доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на пълно, всестранно и
обективно съдебно следствие. Те са – гласните доказателствени средства – показанията
на свидетелите С.Й., А. Д., Т.А., П.К.-Т., Н. А., И.К., К.К., И.Г., М.А.;
писмените доказателства – свидетелства за регистрация на МПС, справки от ИААА,
протоколи за извършен периодичен преглед, пълномощно за С. Й., договор за
финансов лизинг от 24. 07. 2012 г., погасителен план, приемо-предавателен
протокол от 31. 07. 2012 г., уведомление от „Е.А.“ ЕАД от 31. 10. 2013 г.,
обратна разписка, справка за пътуване на МПС, справки-извлечения от ТР,
удостоверение за актуално състояние на „Т.Т.Р.“ ЕООД, справка от ГДГП относно
пътуване на МПС, справка за съдимост на подсъдимия, както и заключението на
оценителната експертиза.
Въз основа на изброените елементи на
доказателствената съвкупност, контролираната инстанция е приела фактическа
обстановка, която въззивният състав споделя в голямата й част.
Подсъдимият Р.В.Д. е роден на *** г.
в гр. Стара Загора, българин, български граждани, разведен, неодъждан, с висше
образование, безработен, живее в гр. Казанлък, ул. *******с ЕГН **********.
Към 2012 г. той бил управител на „Т.М.Г.“
ЕАД с ЕИК ******* и собственик на всички акции на дружеството. На 17. 04 2012 г. този търговец придобил изцяло
дяловете на „Т.Т.Р.“ ЕООД от дотогавашния им собственик – свидетелката А.Д..
Управител на това дружество била свидетелката С. Й., като на 06 11. 2012 г. тя
била заличена в това качество и като управител бил вписан свидетелят И.Г., на
11. 02. 2013 г. той бил заменен от свидетеляИ.К., а на 16. 04. 2013 г. К. бил
заменен на посочената позиция от съпругата на подсъдимия К.К., впоследствие управител
станала свидетелката С.Д., майка на подсъдимия Р.Д..
„Т.Т.Р.“ ЕООД било създадено от Д.и Д.,
който формално не участвал в управлението му, и имало за предмет на дейност осъществяване
на превози на горива с товарни автомобили. Във времето, в което негов управител
била С. Й., тя се занимавала с фактическата организация на работата, като
разпределяла възложените курсове на камионите, които ползвало дружеството, кой
шофьор да осъществява същите, кога и къде да се ремонтират колите, а
по-съществените управленски решения се взимали от свидетелката Д.и подсъдимия Д..
Й. подписвала различни договори по указания на Д.и подсъдимия. Дружеството
работело с няколко товарни автомобила, като Д.и Д. имали идея то да разшири
дейността си и да привлича повече клиенти. Затова се наложило да се сключват и
договори за лизинг на товарни автомобили.
На
24. 07. 2012 г. по указания на свидетелката Д.управителят на „Т.Т.Р.“ ЕООД Й. сключила
договор за финансов лизинг под номер 0013373/00002 с „Е.А.“ ЕАД. По силата на
този договор лизингодателят „Е.А.“ ЕАД поел задължение да придобие
собствеността върху ремарке, марка и модел „Schmitz Cargobull Ski” с номер на шаси ********** и
влекач, марка и модел „Mercedes Axor 1840 LS“ с номер на шаси WD***********6 и да ги предостави за ползване на лизингополучателя
за срок от 36 месеца. Доставната цена на ремаркето била определена на стойност
от 5 112.92 евро, а на влекача – от 23 343.21 евро Срещу това „Т.Т.Р.“
ЕООД се задължило да ползва двата лизингови обекта в съответствие с Общите
условия по договори за финансов лизинг на лизингодателя, като внесе
първоначална вноска от 4 282/07 евро, като ежемесечно заплаща суми от по
753.57 евро без ДДС по банкова сметка ***. Договорът бил подписан и от
свидетелката А.Д. като солидарен длъжник. На 31. 07. 2012 г. управителят Й.
подписала приемо-предавателен протокол, в който било отразено, че е получила
фактическата власт върху договорените влекач и ремарке, заедно с придружаващата
ги документация, в отлично състояние и годни за употреба. Всъщност,
свидетелката Й. не присъствала на фактическото предаване на имуществото, а само
подписала посочения протокол, представен й от свидетелката Д., като вещите се
предали на неустановено по делото лице.
В първите месеци след сключването на
договора, дължимите вноски се плащали точно. На 20. 12. 2012 г. била заплатена
последната вноска, след което плащанията били преустановени. Тъй като
дружествата имали трайни търговски отношения, лизингодателят изчакал няколко
месеца за плащания, но на 04. 06. 2013 г. пратил на „Т.Т.Р.“ ЕООД, към онзи
момент вече представлявано от свидетелката К.К., нотариална покана, с която дал
на дружеството седмодневен срок за изплащане на дължимите суми. Тази покана
била счетена за връчена на основание чл. 47, ал. 2, вр. ал. 1 от ГПК – чрез
залепване на уведомление, когато лицето в продължение на един месец не може да
бъде намерено на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е
съгласно да получи съобщението.
На 20. 11. 2013 г. на свидетелката М.А.чрез
куриер било връчено уведомление от „Е.А.“ ЕООД до „Т.Т.Р.“ ЕООД. С него
лизингодателят уведомявал лизингополучателя, че, поради спрените плащания,
прекратява сключения договор за финансов лизинг № 0013373/00002 от 24. 07. 2012 г. и
в тридневен срок очаква връщане на лизинговите вещи. А.работела като
офис-секретар в сграда, находяща се в търговски център в С., кв. О.К.2, ул.И.Х.,
където били офисите на „Т.О.“ ЕООД и „Т.Т.Р.“ ЕООД, като била натоварена да
получава всякаква кореспонденция за двете дружества и впоследствие я предавала
или лично на Р.Д., който бил фактическият й началник и с него комуникирала, или
препращала към Стара Загора, където той живеел и също имало служител с нейните
функции. Когато получила уведомителното писмо, А.препратила същото към Стара
Загора и казала на Д. по телефона за съдържанието му.
На 19. 09. 2013 г., още преди връчването
на описаното уведомително писмо на служител на лизингополучателя,
инкриминираните влекач и ремарке напуснали територията на Република България в
посока към Турция през ГКПП Капитан Андреево. Влекачът бил управляван от
свидетеля Т.А.. Той по занятие и срещу определено възнаграждение превозвал
товарни автомобили от България до Турция, като в посочената чужда държава ги
предавал на различни лица. Така и в конкретния случай неустановено по делото
лице предало на свидетеля композицията, той преминал границата и я оставил на
също така неустановено лице на територията на Турция.
В следващ период влекачът и ремаркето не
били върнати обратно в България.
На 28. 12. 2015 г. „Е.А.“ ЕАД депозирало
молба до СРП за съдействие във връзка с връщането на инкриминираните вещи.
При дължимия доказателствен анализ този
съдебен състав не сподели подробните и убедителни аргументи на СРС само относно
частта, в която не са кредитирани изцяло показанията на свидетелката А..
Верни са изложените от контролирания съд
разсъждения относно еднопосочността и релевантността на показанията на
свидетелите С. Й., А.Д., Н.А.,И.К., К.К. и И.Г.. Те, съпоставени с
доказателствата за вписванията по партидите в Търговския регистър за
дружествата „Т.Т.Р.“ ЕООД и „Т.М.Г.“ ЕАД, дават напълно достоверни сведения
относно структурата и начина на функциониране на дружествата, основно на
първото от тях, което е и лизингополучател по обсъждания договор за финансов
лизинг, за конкретните ангажименти, действия и задължения на управителите на
това дружество и на подсъдимия Д.. От тях се изяснява предметът на дейност на
ЕООД, както и обстоятелството, че Д., макар и формално да не е бил ангажиран с
ръководството му, го е осъществявал, като до есента на 2012 г. той вземал
решенията за дейността му, заедно със свидетелката Д.. От изброените гласни
доказателства може да се заключи също, че управителите Й. и Г. (в съответните
периоди) са вършели оперативни действия по организацията на работата на
дружеството, а останалите са били само номинални управители, без реално да са
заети с дейността на „Т.Т.Р.“ ЕООД. Посочените доказателствени средства,
включително с частите, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 и 5 от НПК, съдържат
достоверни, логични и подробни, доколкото това е възможно предвид дългия период
от време от датата на инкриминираните събития до тези на проведените показания,
разкази за релевантните факти, които са взаимнодопълващи се и безпротиворечиви
в съществените им части. Последното не се отнася само до показанията на Д.,
която е заявила, че не е участвала при вземането на управленски решения за „Т.Т.Р.“
ЕООД след прехвърлянето на дяловете му на „Т.М.Г.“ ЕАД, като това нейно
твърдение правилно не е било възприето от СРС поради противоречивостта му с
показанията на С. Й. и договора за финансов лизинг на инкриминираните превозни
средства, в който Д.е участвала като солидарен длъжник. Както Й., така и
свидетелката А., са посочили пред съда, че Д.и Д. са били „шефове“, вземали са
решения и са давали разпореждания на служителите, така че е явно, че Д.се
домогва действително да се дистанцира от дейността на дружеството, която е
довела до ангажиране на наказателната отговорност на Д.. Всъщност, според
свидетелите, това е било така още преди формалното прехвърляне на дяловете от Д.към
дружество на Д., тъй като те двамата са създали дружествата, включващи „Темпо“
във фирмените им наименования като неформални съдружници, Д., действащ с
капитал на трето лице.
Как са възникнали и се развили
търговските правоотношения между „Т.Т.Р.“ ЕООД и „Е.А.“ ЕАД се установява
основно от приложените писмени доказателства – договора за финансов лизинг с
погасителен план и приемо-предавателния протокол, както и уведомителното писмо,
получено на 20. 11. 2013 г. от служител на дружеството, но и от показанията на Д.,
Й. и А..
По отношение показанията на свидетелката
М.А., която е имала задължения на офис асистент в „Т.Т.Р.“ ЕООД, СРС е посочил,
че не кредитира показанията й в частта им, в която тя е заявила, че е уверена,
че е предала на Р.Д. уведомителното писмо от „Е.А.“ ЕАД, което е получила от
20. 11. 2013 г. И в досъдебното производство, и пред съда, тази свидетелка
напълно еднопосочно е заявила, че Д. е получил писмото. В досъдебното
производство тя посочва, че е препратила писмото до офиса в Стара Загора,
където той е живеел, както е заявила и пред съда, като пред съда е допуснала,
че може и първо лично да го е уведомила по телефона за съдържанието му. При
анализа на думите й и при съпоставката с останалия доказателствен материал,
въззивният съд прецени, че няма основание да не ги кредитира, защото тази
свидетелка е на първо място напълно незаинтересована от изхода на делото,
включително била е на практика трудово обвързана с Д. и е получавала доходи от
него до края на 2014 г., няма данни за каквито и да било влошени във времето
отношения между тях, въпреки което тя заявява обстоятелство, което би могло да
се тълкува в негова вреда и думите й не са оборени от други доказателства по
делото. Факт е, както е посочил СРС, че в протокола от досъдебното производство
тя е цитирала детайли с номера относно само инкриминирания договор, когато
обсъжданото от нея уведомително писмо е касаело и други два договора, но не
следва да се подценява обстоятелството, че при воденето на разпита от
разследващия полицай изявленията на свидетелката може целенасочено да са били
водени в посока само за този договор (доколкото в протокола липсват поставените
от водещия разследването въпроси), както и да й е било разрешено да ползва
записки, без да е отразено в протокола. Във всички случаи обаче,
категоричността на А., че Д. е узнал за това писмо, както и за всички други,
които са били свързани с дейността на дружеството, е абсолютно последователна.
Житейски логично е тя да не си спомня точния начин на уведомяването, защото за
нея този тип работа е била ежедневие и то дълго време преди разпитите й.
Сподели се преценката на СРС, че, като
цяло, показанията на свидетелите К., К.а, Г. иК.нямат важно значение за
изясняване на предмета на делото поради изключително ниската им информативност,
като за тях няма основание да не бъдат кредитирани. Свидетелят А.допринася,
заедно със справката от ГДГП, за установяването по несъмнен начин, че
инкриминираната композиция от превозни средства е напуснала територията на
Република България, управлявана от него в посока към Република Турция, без той
да е могъл да посочи нито в досъдебното, нито в съдебното производство от кои
лица е получил ремаркето и влекача, както и на кои лица в Турция ги е предал,
защото за него това са били неизвестни лица, които са му заплатили за услугата,
предоставена във връзка с обичайното му занятие.
Всички писмени доказателства са
достоверни, съставени по надлежния ред от компетентни лица и неоспорени от
страните, заключението на оценителната експертиза е обективно и компетентно изготвено,
поради което и правилно контролирания съд ги е възприел изцяло.
При тези факти обоснован е изводът, че
подсъдимият Р.Д. не е осъществил от обективна страна състава на престъплението
по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1 от НК, за което е бил предаден на съд.
Контролираната инстанция е предложила задълбочен и убедителен анализ от правна
страна, който е изцяло в унисон с теоретичните и приети от константната съдебна
практика постановки за естеството на престъплението обсебване, които
прокуратурата не е отчела, когато е привлякла Р.Д. към наказателна отговорност
за извършването на обсебване на двете превозни средства.
Същественото в обективната страна на
това престъпление е, че то може да бъде извършено само от лицето, което на
валидно правно основание има фактическата власт върху инкриминираната вещ. Това
е така, тъй като това лице единствено я владее, разбирано в смисъла на
фактическо държане, по силата на волята на нейния собственик (или владелец) и
то има задължението да я ползва по определен договорен между двамата начин, но
да я държи за уговорения период за собственика й и в определен момент да я
върне. Когато фактическият държател промени анимуса си спрямо тази вещ и
започне да я третира като собствена, включително и, в определени ситуации, като
не я връща на собственика при налични правни основания за това, тогава извършва
обсебване спрямо нея.
В случая и прокуратурата не твърди в
обвинителния акт Д. да е получил фактическата власт върху вещите по силата на
договора за финансов лизинг от 24. 07. 2012 г. Посочено е, че на 31. 07. 2012
г. те са били предадени на „Т.Т.Р.“ ЕООД, без да е визирано кое е физическото
лице, което ги е получило. В същото време обаче се твърди Д. да е следвало да
върне превозните средства, след като е уведомен за прекратяването на договора
от страна на лизингодателя. Така обвинителният акт страда от съществени пороци,
защото в него не са описани съставомерни елементи от престъплението по чл. 206,
ал. 3, вр. ал. 1 от НК. В този ред на мисли СРС правилно е опитал да отстрани
същественото процесуално нарушение в съдържанието на акта с разпореждане на
съдията докладчик от 30. 04. 2017 г., но същото е било отменено от СГС по реда
на въззивния контрол по Глава XXII от НПК. Въпреки
че е провел съдебното следствие при този нередовен обвинителен акт, стриктно
спазвайки указанията на въззивната инстанция, районният съд с правилната си и
обоснована присъда е отстранил нарушението на правото на защита на подсъдимия,
като го е оправдал по повдигнатото обвинение.
Както вече беше посочено, СРП не е
твърдяла Д. да е получил по силата на договора за финансов лизинг владението
върху инкриминираните вещи, нито той да е бил управител на лизингополучателя,
факти, които не се и установяват по делото, като по този начин е заложила
изначално несъставомерност на деянието му като обсебване. След като не той, а
друго лице е държател, Д. не може да обсеби чуждите вещи, а, само хипотетично,
да извърши спрямо тях друго престъпление против собствеността. СРП не е установила,
а това се е оказало невъзможно и в хода на пълното, всестранно и обективно
съдебно следствие кое е точното физическо лице, което е получило владението над
ремаркето и влекача, но в правен смисъл това е била свидетелката С. Й., която е
формирала и изразявала воля за „Т.Т.Р.“ ЕООД в правоотношенията му с трети
лица, включително и по повод на договора за лизинг. Р.Д., макар и фактически
ангажиран с управлението на лизингополучателя, не е имал каквото и да било
правно задължение да пази и връща вещта, както и от договора за него не е
произтичало право да я ползва. Няма нито пряко, нито косвено доказателство по
делото, че влекачът и ремаркето изобщо някога са били дори във фактическото
държане на Д., така че е безпредметно да се обсъжда евентуален друг състав на
престъпление, извършено от него, с предмет тези две вещи. След като Д. не е
имал никаква правна връзка с „Т.Т.Р.“ ЕООД за него не съществува и задължение
да връща лизинговите вещи при поискване от техния собственик, такова задължение
е обвързвало управителя на ЕООД към 20. 11. 2013 г. – свидетелката К.К.. В този
ред на мисли и е ирелевантно за неговата отговорност обстоятелството, че той е
научил за уведомителното писмо от „Е.А.“ ЕАД, с което е поискано връщане на
превозните средства.
Както правилно е посочил районният съд,
никакво отношение към съставомерността на обвинението няма факта, че преди
сключването на договора за лизинг, дяловете на лизингополучателя са били
придобити от акционерно дружество, чийто капитал е притежаван от подсъдимия Д..
Дружествата и собствениците на капитала или дяловете им са отделни правни
субекти, носители на собствени права и задължения, като Д. не е имал в нито
един момент правомощие да изразява воля за „Т.Т.Р.“ ЕООД и, респективно, да
носи отговорност за действия или бездействия от компетентността на управителя
на дружеството.
Много важен елемент е изтъкнат от
първоинстанционния съд по отношение на обективната страна на престъплението,
свързана с времето и механизма на извършването му, с което СГС също се
солидаризира. Безспорно е установено, че влекачът и ремаркето са напуснали
територията на Република България и са били превозени в Турция на 19. 09. 2013
г., след който момент вече не са били връщани в България. Именно това действие
представлява разпореждането с вещите като със собствени и то лишава
действителния собственик от възможността да ги ползва, като СРП е следвало да
се концентрира в разследването на това деяние, тъй като след осъществяването му
„Т.Т.Р.“ ЕООД вече не е имало фактическа власт върху вещите, за да може
обсебване спрямо тях да се извърши след 20. 11. 2013 г. чрез бездействие.
По изложените съображения единствено
възможният изход от наказателното производство е да се приеме, че подсъдимият Р.Д.
не е извършил престъплението, за което е бил привлечен към наказателна
отговорност и предаден на съд. Правилно при това положение СРС на основание чл.
304 от НПК го е оправдал и, съответно, е отхвърлил изцяло предявения срещу него
от „Е.А.“ ЕАД граждански иск. Последният намира своето основание в деликтната
отговорност на дееца, а той не е осъществил виновно противоправно увреждане на
имуществото на лизингодателя, поради което и не може да носи отговорност за
възстановяване причинените на ЕАД вреди. Те следва, и правилно са били,
релевирани от лизингодателя чрез възможностите, предоставени от ГПК, на
облигационно основание.
В
заключение, при извършената на основание чл. 314, ал. 1, вр. чл. 313 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната
инстанция не констатира наличие на основания, налагащи нейната отмяна или
изменение, поради което прие, че следва
тя бъде потвърдена, а протестът срещу нея – да бъде оставен без уважение като
неоснователен.
Мотивиран от горното и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, Софийският
градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда от 01. 06. 2018 г, постановена по н.о.х.д. № 6504/17 г. на СРС, НО, 131 състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.