Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 22.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 9344 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 93478 от 15.04.2019 г., постановено по гр. д. № 45807/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 65-ти състав, е признато за установено по
предявени установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК, че Т.Р.Г. дължи на „С.Б.С.“
АД сумата от 498,66 лева, представляваща дължима цена по договор за продажба на
изплащане № *********/19.03.2015 г. и договор за поръчителство от 07.11.2014
г., ведно със законната лихва от 11.11.2016 г. до окончателното плащане, както
и сумата от 44,30 лева, представляваща лихва за забава за периода 19.12.2015 г.
– 02.11.2016 г., като е отхвърлен искът за лихва за забава за горницата до
пълния предявен размер от 46,55 лева и за периода 03.12.2015 г. – 18.12.2015 г.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника
Т.Р.Г. срещу
първоинстанционното решение в частта, в която исковете са уважени. В жалбата се
поддържат доводи за недопустимост, неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на атакуваното решение. Сочи се, че по делото не са
представени кредитна оценка от ищеца на потребителя, включваща одобрени и
кредитен лимит и заявка от ответника, както и доказателства Т.Г. да е ползвала услугите на „М.“ ЕАД и да
е била негов абонат, поради което в полза на ищеца не е възникнало
претендираното регресно вземане. Излага се, че в договора за поръчителство е
следвало да бъдат посочени основните параметри, индивидуализиращи главния дълг
и неговя размер. Намира се, че доколкото договорът за поръчителство е сключен
на 07.11.2014 г. и е бил със срок на действие една година, то с извършеното на
03.12.2015 г. от ищеца плащане на дълга не е имало действащ договор за
поръчителство, съответно плащането не е направено от лице, имащо качеството
поръчител и същото е направено без основание. Счита, че районната съдебна
инстанция е тълкувала превратно наличния по делото доказателствен материал.
Поддържа се, че исковата молба е била нередовна, като ищецът не е изпълнил в
срок дадените му от съда указания за внасяне на дължимата държавна така, поради
което постановеното решение е недопустимо. Поради което се отправя искане за
отмяна на решението в обжалваната му част и за отхвърляне на на исковата
претенция. Претендират се разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна - „С.Б.С.“ АД,
е депозирала отговор на въззивната жалба,
в който излага подробни съображения за нейната неоснователност, като отправя
искане за потвърждаване на атакуваното решение в обжалваната му част и за
присъждане на сторените по делото разноски.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока
по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според
която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата
допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в
жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно и допустимо. В тази
връзка, неоснователни са поддържаните от жалбоподателя доводи за недопустимост
на ревизирания в настоящото производство съдебен акт, поради неизпълнени в срок
от ищеца указания за отстраняване на нередовност на исковата му молба като
заплати дължимата държавна такса. Дори да се приеме за вярно твърдението на
ответника, че ищецът е изпълнил дадените му от СРС с разпореждане №
179565/24.07.2017 г. указания за представяне на доказателства за внасяне на
дължима държавна такса в размер на 75 лева след предоставения му от съда
едноседмичен срок от получаване на съобщението, то доколкото към момента на
изпълнение на коментираните указания с молба с вх. № 5125574/24.08.2017 от „С.Б.С.“
АД районната съдебна инстанция не е постановила изричен акт за връщане на
исковата молба, то с тези си действия последната мълчаливо е продължи срока на
изпълнение на указанията, дадени с разпореждането от 24.07.2017 г. Освен това,
с очевидното приемане от страна на СРС, че с молба с вх. № 5125574/24.08.2017
ищецът е изпълнил в срок дадените му от съда указания за внасяне на дължимата
държавна такса, районната съдебна инстанция е изпълнила надлежно и процесуалните
си задължения, закрепени в нормата на чл. 7 от ГПК.
Решението на СРС е и
правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Предявен
е установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл.
146, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД
По установителен иск, предявен от кредитор, в чиято
полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
при направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в
рамките на установения в чл. 415 от ГПК срок,
целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо
другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК.
За уважаване на исковата претенция СРС е приел, че в
тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение между
ответника и продавача по договор за продажба на изплащане, по който вземането
за продажна цена е станало изискуемо; наличието на облигационни отношения между
него и продавача по договор за поръчителство, както и че е заплатил на
кредитора вземането за продажна цена. При доказване на горните обстоятелства, в
тежест на ответника е да докаже погасяване на регресното вземане.
От представения по делото договор за продажба на
изплащане № *********/19.03.2015 г. се установява, че между „М.“ ЕАД в
качеството му на продавач, и ответницата
Т.Р.Г.,
в качеството й на купувач, е сключен договор за продажба на изплащане на апарат
SAM Galaxy
A 3 при продажна цена и оскъпяване за изплащане в размер на 525,60 лева, платима както следва: при
първоначална вноска от 21,90 лева, а останалата сума дължима на 23 месечни
вноски, съгласно погасителен план, представляващ приложение № 2 към договора.
Противно на поддържаното от жалбоподателя, липсата на представени по делото
доказателства ответницата да е ползвала услугите на „М.“ ЕАД и да е била
негов абонат не обуславя отпадане правото на ищеца да претендира процесното
регресно вземане, още повече, че в т. 3 от коментирания договор изрично е
посочено, че закупуването на вещта е обвързано с ползването на електронни
съобщителни услуги, предоставени на купувача на основание договор за услуги,
сключен с продавача, съответно между страните по договора е бил налице договор
за електронни съобщителни услуги.
Съгласно заключението на приетата по делото
съдебно-графическа експертиза, неоспорена от страните и която СГС кредитира
като компетентно, обективно и безпристрастно изготвена, подписите, положени
в договора за продажба на изплаща и
приложенията към него са на Т.Г.. Следователно, посочените два броя
документи са автентични и същите доказват, че между „М.“ ЕАД и ответницата е
налице договор за продажба на изплащане, продавачът е прехвърлил правото на
собственост върху мобилния апарат, предмет на договора, на купувача срещу цена
в размер на 525,60, дължима съгласно погасителен план, неразделна част от
договора.
От приетото
от СРС заключение на допуснатата по делото техническа експертиза във връзка с
направено от ответницата оспорване датата на създаване на елекронния документ,
в какъвто вид е съставен и подписан договора, се установява, че при копиране на
PDF файл, каквото е настоящият случай, е направено с цел предоставянето му по
делото, като дата на създаване на документа се записва датата на копирането му,
тъй като целта на създаването на документи от подобен вид е да се съхрани
визуалния вид на документа, а не неговия цифров вид.
Съгласно чл. 6 от договора за продажба на изплащане,
първоначалната вноска се заплаща от купувача при предаването на вещта, а всяка
следваща месечна вноска се заплаща в сроковете за плащане на сумите по
месечните таксуващи фактури. Съгласно чл.
12.3. от същия договор, при неплащане в срок на най-малко две
последователни месечни вноски от страна на купувача, всички суми, дължими до
края на договора, стават изискуеми, а договорът се счита прекратен.
Ответницата не е ангажирала доказателства за
заплащане на задълженията по договора за продажба на изплащане, от което следва
извод, че в полза на продавача е възникнало правото да прекрати договора и да
получи пълния размер на дължимата по договора продажна цена. От представеното
по делото уведомление за настъпила предсрочна изискуемост, подписано от
представител на ищеца в качеството на пълномощник на „М.“ ЕАД , продавачът е
упражнил правото си по т. 12.3. от договора за продажба на изплащане, като е
прекратил облигационната връзка между страните и е поканил ответника да заплати
всички задължения по договора за продажба на изплащане, които са станали
предсрочно изискуеми. От представената обратна разписка се установяване, че
уведомлението е получено лично от ответницата на 14.12.2015 г. Съгласно анекс
от 08.10.2015 г. към договор от 07.11.2014 г., „М.“ ЕАД е упълномощило ищеца да изпраща от негово име писмени
уведомления на абонатите, с които да ги информира относно прекратяване на
сключените с тях договори за продажба на изплащане и настъпилата предсрочна
изискуемост на задълженията им по тези договори. Ето защо, СГС счита, че по
делото е доказано, че вземането на „М.“ ЕАД по договора за продажба на
изплащане, сключен с ответницата, е изискуемо в пълен размер, за което Т.Г.
е надлежно уведомена от пълномощник на продавача със съответна представителна
власт.
В чл. 9.1.2 от договора за продажба на изплащане е
уговорено правото на продавача да обезпечи вземанията си по договора /когато
купувачът е физическо лица/ с поръчителство от трета страната. От представения
по делото договор от 07.11.2014 г. се установява, че между „М.“ ЕАД и „С.Б.С.“ АД
е сключен договор за извършване на кредитен скоринг на потребители с цел
сключване на договори за продажба на изплащане и гарантирането им чрез
поръчителство. Задълженията на ищеца по договора са да извършва скоринг –
извършване на кредитна оценка на клиенти на „М.“ ЕАД, искащи да сключат договор
за продажба на изплащане, и след сключването им – отговорност като поръчител на
вземанията по така сключените договори. В чл. 2.2.1 от договора е предвидено,
че при спиране на достъпа на абоната до мрежата в резултат на просрочено
плащане по договора за продажба на изплащане, „М.“ ЕАД уведомява „С.Б.С.“ АД
за всички случаи с просрочени задължения, по които са изтекли повече от 30 дни
от спирането чрез предоставяне на справка за съответните просрочени плащания по
съответните договори за продажба на изплащане. С оглед поддържаното от
жалбоподателя възражение настоящият съдебен състав намира, че коментираният
договор за поръчителство е съответен на изискванията на чл. 138 от ЗЗД за форма
и съдържание, като в същия са посочените основаните параметри,
индивидуализиращи главния дълг и неговия размер. Така в т. 3 от раздел ІV от договора -
„Поръчителство“, е уговорено, че „С.Б.С.“ АД, в качеството си на
поръчител, се задължава да отговаря пред „М.“ ЕАД за
задълженията на абонати, сключили договор за продажба на изплащане с „М.“ ЕАД в
резултат на получено от ищеца одобрение в рамките на извършен скоринг. В т. 4
от същия раздел е уговорено,че максималната отговорност на ищеца като поръчител
ще бъде до размера на дължимата цена на крайното устройство по съответния
договор за продажба на изплащане, намалена с първоначалната вноска. Или, с
посочените разпоредби от договора страните в необходимата степен са
индивидуализирали главния дълг и неговия размер, който се обезпечава от
поръчителя при неговото сключван. Затова и с непредставянето по делото на
кредитна оценка от ищеца на потребителя, включваща одобрен и кредитен лимит и
заявка от ответника, не може да се обоснове извод за липсата на породено в
полза на ищеца на претендираното
регресно вземане с оглед неустановяването размера на дълга, в какъвто смисъл се
навеждат доводи във въззивната жалба.
Не може да бъде споделено и възражението на
ответника, че доколкото договорът за поръчителство е сключен на 07.11.2014 г. и е бил
със срок на действие една година, то с извършеното на 03.12.2015 г. от ищеца
плащане на дълга не е имало действащ договор за поръчителство, съответно
плащането не е направено от лице, имащо качеството поръчител и същото е
направено без основание. Това е така, тъй като процесният договор
за продажба на изплащане в сключен на 19.03.2015 г., или в едногодишния срок на
действие на договора за поръчителство, като съгласно в. т. 23 от раздел VІІІ – „Срок и прекратяване на договора“, на
последния е уговорено, че освен в случаите на чл. 22.7 /обективно невиновна
невъзможност за изпълнение/, независимо от прекратяването на договора,
страните следва да изпълнят задълженията, чието изпълнение е започнало преди
настъпване на обстоятелството, което води до прекратяване на договора.
Следователно, извършеното от ищеца на 03.12.2015 г. плащане на дълга не е
такова, за което е липсвало основание, доколкото то е свързано с поето от ищеца
поръчителство на договор, сключен в периода на действие на договора за
поръчителство.
От представеното по делото платежно нареждане от
03.12.2015 г. и протокол от 14.12.2015 г. се установява, че в изпълнение на
договора за поръчителство ищецът е заплатил в полза на „М.“ ЕАД задължението на
ответника в размер на 498,66 лева, произтичащо от
договор за продажба на изплащане от 19.03.2015 г., сключен между него и ответницата . На основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗД,
поръчителят, който е изпълнил
задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника, макар и
длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство. Ето защо съдът счита,
че ответникът дължи в полза на ищеца платената от последният сума в размер на 498,66 лева
в полза на кредитора на ответника - „М.“
ЕАД, в изпълнение на договора за поръчителство. Поради което, правилно
районната съдебна инстанция е приела, че разглеждания в настоящото производство
иск е основател в пълния му предявен размер и като такъв подлежи на уважаване.
Правилно първоинстанционният съд е установил и размера на дължимата лихва за
забава върху главницата с оглед падежите на задълженията и периода на забавата.
Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на
СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която
е поискала присъждането на такива до приключване на последното заседание пред
настоящата съдебна инстанция и е представила доказателства за извършването им,
а именно за заплатено адвокатско възнаграждение в брой за един адвокат, което
се претендира в размер на 300 лева. Предвид своевременно наведеното от
процесуалния представител на въззивника възражение за прекомерност, съставът на
СГС намира, че същото се явява неоснователно, доколкото претендираното от
въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е съответно на минималното
такова, уредено в Наредба №1/2004 г.
Воден
от горното, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 93478 от 15.04.2019 г., постановено по гр. д. № 45807/2017 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 65-ти състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
Т.Р.Г., с
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „С.Б.С.“ АД,
с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал.
3, вр. с чл. 273 от ГПК сума в размер на 300 лева, представляващи разноски за
въззивното производство.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.