№ 2052
гр. София, 15.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря НИЯ ИВ. РАЙЧИНОВА
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20211110149943 по описа за 2021 година
Ищецът твърди, че с ответника е сключен Договор за паричен заем №
[номер] на 16.05.2014 г., по силата на който му е предоставен заем в размер
на 500 лв. Излага се становище, че уговореният годишен лихвен процент по
договора е 143,09 %, а годишният процент на разходите е 902,52%.
Обосновава се, че ищецът е погасил задължението си като е изплатил на
ответника сумата в размер на 875,61 лв., от които се твърди, че 210 лв. са
платени без основание поради нищожност на договорната клауза за дължима
договорна лихва. Претендира връщане на платената без основание сума.
Ответникът признава иска. Излага подробни съображения за
недължимост на съдебни разноски в производството.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и
събраните по делото доказателства намира следното от фактическа
страна:
Страните не спорят и съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се
от доказване следните обстоятелства по делото: че страните са сключили
договор за паричен заем № [номер] на 16.05.2014 г., по силата на който на
ищеца е предоставен заем от ответника в размер на 500 лв. при уговорен
1
годишен лихвен процент 143,09 % и годишният процент на разходите
902,52%, както и че ищецът е погасил задължението си като е изплатил на
ответника сумата в размер на 807 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът прави
следните правни изводи:
Съдът е сезиранс иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. За
основателността на иска ищецът следва да докаже при пълно и главно
доказване, че е заплатил процесната сума на ответника. В доказателствена
тежест на ответника е да докаже по делото пълно и главно наличието на
валидно основание за получаване на процесната сума - валидно облигационно
правоотношение между страните по договор за заем.
С нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК законодателят е вменил задължение на съда
да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител. И преди чл. 7, ал. 3 ГПК обаче, съгласно практиката на СЕС, на
националните съдилища е вменено задължението служебно да следят за
неравноправни договорни клаузи, попадащи в приложното поле на
директивите относно потребителската защита, като националният съд не само
се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна
клауза, но и служебно разгледа този въпрос, когато са налице необходимите
за това правни и фактически обстоятелства. Съгласно решението по дело C-
243/08 [ЮЛ], националният съд следва служебно да следи за неравноправни
клаузи в договори с потребителите във всички случаи, когато от
доказателствата по делото може да се установи, че в договора между страните
се съдържа неравноправна клауза, и да не прилага тази клауза.
Софийски районен съд намира, че клаузата, касаеща годишния лихвен
процент е недействителна поради противоречие с добрите нрави. В договора е
уговорен годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по договора в
размер на 143,09 %. Така уговорения размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави. Действително към датата на уговарянето на
размера на възнаградителната лихва по кредита няма императивни
разпоредби (императивните разпоредби в ЗПК касаят единствено размера на
ГПР), които да определят максималния размер на възнаградителната лихва,
но това не означава, че свободата на волята на страните по никакъв начин не е
2
ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при
който едната страна-потребителят е по-слабата икономически страна, поради
което и се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. Ограничителят на
свободата на волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но
трайно утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения. В
правната доктрина и съдебна практика се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно,
когато се нарушава правен принцип. Такъв основен принцип е
добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. За преценка противоречие на лихвата с добрите нрави следва да
бъде отчетена и трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение
906/2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/2006 г. по гр. д.
315/2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/2015 г. по ч. гр. д. 6295/2014 г. на
ВКС, IV ГО, съгласно която е прието, противоречие с добрите нрави на
уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва по необезпечени задължения, какъвто е настощият случай.
След справка в електронната страница на [ЮЛ] съдът установи, че към датата
на сключване на договора за потребителски кредит размерът на законната
лихва е бил 10,20 %. Следователно уговореният в договора за кредит годишен
лихвен процент надвишава повече от три пъти законната лихва.
Съобразявайки горното и предвид това, че заемател е финансова институция,
а заемателят, в качеството на потребител е в икономически по-неизгодна
позиция, съдът намира възнаградителната лихва действително да е уговорена
в противоречие с добрите нрави, поради което и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е
нищожна и не поражда задължения за заемателят.
Доколкото страните не спорят и съдът е отделил като безспорни и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че ищецът е заплатил чистата
стойност на предоставения заем в размер на 500 лв., както и горницата от 307
лв. за възнаградителна лихва, които съгласно решението на съда не се дължат
поради неравноправни клаузи, то сумата в размер на 210 лв. следва да бъде
върната на ищеца като платена без основание. Поради изложеното искът по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да бъде изцяло уважен.
3
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски за съдебното
производство има ищецът в размер на 25 лв. за заповедното и 25 лв. за
исковото производство съобразно представените доказателства. Ответникът
дължи и разноски в размер на 300 лв. за заповедното и 300 лв. за исковото
производство на адв. К.И. Б., ЕГН ********** за предоставена безплатна
правна помощ и съдействие.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55,
ал.1, пр.1 ЗЗД, че [ЮЛ], ЕИК [номер] дължи на ЕМ. П. Д., ЕГН **********
сумата в размер на 210 лв., представляваща платена без основание
възнаградителна лихва по договор за паричен заем № [номер] на 16.05.2014 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК [ЮЛ], ЕИК [номер] да заплати
на ЕМ. П. Д., ЕГН ********** сумата в размер на 25 лв., представляваща
разноски за заповедното производство и сумата в размер на 25 лв.,
представляваща разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. ял. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
[ЮЛ], ЕИК [номер] да заплати на адв. К.И. Б., ЕГН ********** сумата в
размер на 300 лв., представляваща съдебни разноски за предоставена
безплатна правна помощ и съдействие в заповедното производство и сумата в
размер на 300 лв., представляваща съдебни разноски за предоставена
безплатна правна помощ и съдействие в исковото производство
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4