РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 14.03.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четиринадесети февруари две
хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 1495/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 13270/31.01.2019 г., предявена от „У.Б.3“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление: гр. София, пл. ******, против ДЪРЖАВАТА, представлявана от министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул. ******.
Ищецът
твърди, че има качеството на производител на
електрическа енергия от възобновяеми източници (ВЕИ) и е собственик на вятърна
електрическа централа, присъединена
към електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Север“ АД въз
основа на Договор за присъединяване на
обект на независим производител на електрическа енергия № ДУА-562/08.10.2007-
3079/10.10.2007-4036-ВГ-08.09.2008 от 14.11.2008 г., сключен между „У.Б.3“ ЕООД
и „Е.ОН България Мрежи“ АД, чието наименование, от 10.09.2012 г., е променено
на „Енерго-Про Мрежи” АД, а от 29.01.2018 г. -
на „Електроразпределение Север“ АД)
Ищецът твърди, че през процесния период, е продавал
електрическа енергия, произведена от собствената му вятърна електрическа
централа, по регулирани от Комисията за енергийно и водно регулиране преференциални цени на електрическа енергия,
която се е изкупувала от „Е.П.“ АД, по силата на Договор за изкупуване на
електрическа енергия № 94 от 06.08.2009 г., сключен между „У.Б.3“ ЕООД и „Е.ОН Б.П.“
АД (чието наименование от 10.09.2012 г. е
билопроменено на „Е.П.” АД).
Ищецът
твърди, че със Закона за държавния бюджет за 2014 г.
е била въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия, респективно били въведени и нови норми в ЗЕВИ, които уреждали
събирането й в размер на 20 % от преференциалната цена, на която се изкупувала
произведената електрическа енергия от вятърни централи.
Адресат на задължението да заплаща
въведената такса били производителите на електрическа енергия от вятърна и
слънчева енергия, като таксата се удържала от крайните снабдители, в случая от
„Е.П.П.“ АД, което имало задължение да я внася в държавния бюджет.
С Решение № 13/31.07.2014 г. на КС на РБ
разпоредбите, уреждащи събирането на процесната такса, приети със Закона за
държавния бюджет за 2014 г. в ЗЕВИ били обявени за противоконституционни.
Посоченото решение било обнародвано в Държавен вестник и влязло в сила, считано
от 10.08.2014 г., което довело до изгубване силата на посочените разпоредби
утвърдени с двата закона, включително отпаднало и правото да се събира
посочената такса в размер на 20 %. Независимо от това се стигнало до удържане
на таксата от страна на крайния снабдител за периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г., като тази такса била
внесена в държания бюджет.
Ищецът твърди, че с влизането в сила на
посочените разпоредби от ЗЕВИ е налице нарушение на Конституцията, което е
причинило вреди на ищеца, изразяващи се в събирането на въпросната такса. Освен
това, законодателят е следвало да уреди
с последващи правила негативните последици, възникнали в резултат на
прилагането на противоконституционните разпоредби, а приемане на противното би
означавало липса на възстановяване на нанесените вреди на тази група субекти,
произтекли от акт на Народното събрание на РБ, прилаган в противоречие в
Конституцията.
Ищецът твърди, че е с приемането на
посочените разпоредби от ЗЕВИ е налице нарушение на правото на ЕС, изразяващо
се в приемане на закон, противоречащ на общностното право (нарушение на
Договора за Европейски съюз, Договора за енергийна харта, Директива 2009/72/ЕО
относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия, Директива 2009/28/
ЕО за насърчаване използването на енергия от възобновяеми енергийни източници);
Евентуално, ищецът твърди, че е налице
неоснователно обогатяване, тъй като таксата от 20 % е била заплатена без правно
основание.
Предвид излошеното, ищецът моли, да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати:
-
сумата от 132 858.93 лева – главница, представляваща обезщетение за вреди и съставляваща сбора от удържаната от ищеца такса от 20 %, за периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г., по фактури с №№№ **********/31.01.2014 г., **********/28.02.2014
г., **********/31.03.2014 г., **********/30.04.2014 г., **********/31.05.2014
г., **********/30.06.2014 г., **********/31.07.2014 г., **********/26.08.2014
г.,
-
сумата от 40 490.64 лева – обезщетение за забава, в размер на законната лихва, върху главницата от 132
858.93 лева, за периода от
31.01.2016 г. до 30.01.2019 г.
Евентуално, сумата от 132 858.93 лева се претендира като обезщетение
за вреди от нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в приемане на закон,
противоречащ на общностното право; Евентуално, сумата от 132 858.93 лева се претендира, като внесена в
държавния бюджет при начална липса на основание съгласно чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД, евентуално се иска връщането й, тъй като ответникът се е обогатил за
сметка на ищеца – иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Сумата за главница се претендира ведно със
законната лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното
плащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът
оспорва исковете с възражението, че са недопустими. Излага съображения, че
исковете са неподведомствени на гражданските съдилища с оглед характера на
вземанията – публични такиви. Освен това, отношенията между Народното събрание
и останалите гражданскоправни субекти представлявали специфични
държавно-властнически отношения в сферата на публичното право, чиято
законосъобразност не подлежала на контрол от органите на съдебната власт, в
частност от гражданските съдилища. На гражданските съдилища
не било предоставено правомощието да ревизират и да контролират действията
и/или бездействията по упражняване на законодателна инициатива и реда на
гласуване в Народното събрание на народните представители. Сочи, че
исковете, с които се цели ангажиране на гаранционно-обезпечителната деликтна
отговорност на държавата на основание чл. 49 от ЗЗД във връзка с чл. 45 от ЗЗД
за вреди от неправомерно поведение на колективен законодателен орган, какъвто е
Народното събрание, при осъществяване на законодателната власт, са недопустими,
а производството е в пряко противоречие е
императивната разпоредба на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ. Държавата, като
страна по частно гражданско правоотношение, представлявана от орган на
изпълнителната власт – министър, съгласно чл. 31 от ГПК, не можела да се
разглежда като пряк „възложител“
на работа по смисъла на чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД на колективния орган на
законодателната власт Народно събрание.
Евентуално, държавата би
отговаряла за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
длъжностни лица, но само и единствено в лицето на правосубектния държавен
орган, с който тези длъжностни лица се намират в трудови или служебни
правоотношения.
Ответникът сочи и че не е налице пасивна процесуална и материалноправна
легитимация за държавата, представлявана по реда на чл. 31, ал. 1 от ГПК, да
отговаря по иск за вреди, виновно причинени от народни представители, действали
като колективен законодателен орган при упражняване на законодателна власт. Да
се приемело противното означавало, че гражданските съдилища следва да
осъществят дейност по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС, което било недопустимо и
извън тяхната компетентност.
По същество, ответникът счита, че предявените искове
са неоснователни. Не оспорва, че със
Закона за държавния бюджет за 2014 г. е била въведена такса за производство на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, респективно били въведени и
нови норми в ЗЕВИ, които уреждали събирането й в размер на 20 % от
преференциалната цена, както и че с Решение № 13/31.07.2014 г. на КС на РБ
разпоредбите, уреждащи събирането на процесната такса, приети със Закона за
държавния бюджет за 2014 г. в ЗЕВИ са били обявени за противоконституционни
Ответникът твърди, обаче, че сочените от ищеца факти
не могат да се разглеждат като основание за ангажиране на деликтната
гаранционно-обезпечителна отговорност на държавата. Излага съображения, че по
силата на чл. 151, ал. 2 КРБ, обявяването на закона
за противоконституционен не отменя неговия правен ефект с обратна сила, а само
отнема действието му за в бъдеще. До обявяването му за противоречащ на
Конституцията, законът регулира обществени отношения, има правен ефект и се
прилага валидно, т.е. уреледа правоотношения като годно правно основание. Отношенията,
които са се породили от действието на такъв закон, до решението на КС, са били
в съответствие с Конституцията, а законът, който ги е породил, не е бил в
противоречие с правовия ред. Следователно, не било налице неправомерно действие
по приемане на закон от НС, доколкото от прилагането на закона не е налице
противоправен резултат. Респективно, приемането и прилагането на закона не води
до настъпване на имуществена вреда с оглед на императивната разпоредба на чл.
151, ал. 2, изр. 3 от КРБ.
На следващо място, ответникът сочи, че актовете и
действията на НС, във връзка с осъществяваната законодателна дейност, нямат
характер на подзаконови нормативни актове, нито подлежат на контрол за
законосъобразност, т.е. изначално не отговарят на условието на чл. 7 КРБ - "незаконни актове и действия". В този смисъл било неправилно обвързването на
гаранционно- обезпечителната отговорност на държавата по чл. 49 от ЗЗД с
нормата на чл. 7 от КРБ, доколкото не били налице "незаконни актове и действия” на Народното събрание. Подобна констатация изисквала извършването
на контрол за конституционосъобразност на нормативен акт с ранг на закон и в
конкретния случай на контрол на конституционосъобразност на законодателна
дейност на НС от орган на съдебната власт, което било извън компетентността на
последния и било недопустимо. Контролът върху законосъобразността на актовете
на Народното събрание по силата на КРБ бил предоставен на КС, който бил извън
системата от органи на съдебната власт.
Ответникът излага съображения и че законодателната
дейност е специфична властническа дейност и отношенията, които възникват в този
смисъл следва да се отнесат към системата на публичното право. Законодателната
дейност се осъществява от НС като орган, пряко избран от избирателите и е
проявление на една от трите власти в правовата държава. Законодателният орган в
държавата разполага с широко право на преценка при приемане на законите, което
е мотивирано от различни икономически и обществени съображения. Т.е.
нормотворчеството е дейност по целесъобразност. Схващането, че с приемането на всеки
закон, обявен впоследствие за
противоконституционен, НС виновно извършва деликт по отношение на частнопоправни субекти, който следва да бъде репариран. не било
възприето нито в правото на ЕС, нито от повечето европейски държави.
Следователно, при липсата на национална
законодателна уредба на отговорността на Народното събрание за приеманите
законодателни актове, която да отчита особеностите на законодателната дейност,
било недопустимо тази отговорност да се подвежда под състав на общото гражданско
законодателство, който исторически е възникнал при съвсем различен контекст и
преследва съвсем различни цели. Освен изложеното, законодателно установеното правило било, че
възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се
уреждали от органа, който го е постановил. Гражданският съд не бил компетентен
да преценява дали действието и бездействието на НС, изразяващо се в приемане на
закон е противоправно, доколкото това предполагало и определянето от съда на
вида на последиците от противоконституционен закон, което ще е в противоречие с
чл. 22, ал. 4 от ЗКС. В
случая, Конституционният съд не е констатирал незаконосъобразност на действията
по приемане на законовите разпоредби, която би имала за директна
последица нищожност на закон.
Ответникът излага
съображения и че не е налице „възлагане на работа“ по смисъла на чл. 49 от ЗЗД,
а Държавата,
представлявана от министъра на финансите не може да се разглежда като
възложител на работа на народните представители от състава на 42-то Народно събрание
и/или на самото Народно събрание като колективен орган. Освен
това, редът по чл. 49 ЗЗД, вр чл. 45 от ЗЗД бил приложим при ако е лице
правоотношение на равнопоставеност на субектите по него, но не и при
държавновластнически правоотношения, отношения, възникващи при упражняване на
законодателна власт от компетентен по силата на КРБ държавен орган.
Не били налице и противоправни действия на колективен орган/физически лица.
Приемането на закон, представляващ действащо и приложимо право до определен момент (10.08.2014 г.), не можело да се
квалифицира като противоправно действие,
от което са произтекли вреди, доколкото КРБ с разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ не признава извършеното плащане за
противоправна последица, респективно
за претърпяна вреда.
Не било допустимо с осъществяваната правораздавателна
дейност съдът да осъществи контрол по отношение на действията/бездействията на
законодателния орган, уредени в чл. 22, ал. 4 от ЗКС, които били действия по
целесъобразност. Не било допустимо вследствие на осъществена правораздавателна
дейност евентуално да се постанови решение, което да има ефекта на закон от
законодателния орган по чл. 22, ал. 4 от ЗКС по отношение на конкретния ищец.
Това било в абсолютен разрез с националния правен ред, принципа за разделението
на трите власти, Основния закон на страната и приложимото законодателство.
Освен
това, ответникът сочи, че разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС не вменява
абсолютно задължение за НС да осъществи законодателна дейност при всички случаи
на обявяване на противоконституционност на закон. Дали
да бъде приета правна уредба на съответния въпрос
и с какво съдържание
зависело единствено от Народното събрание
Не
бил налице е следващия елемент от фактическия
състав на деликтната отговорност,
а именно „вреди“. За процесния период ( 01.01.2014 г. - 09.08.2014
г.) правните разпоредби, въз основа на които е било осъществено удържането на
такси и внасянето им към държавния бюджет, били валидно и действащо право по
силата на конституционната разпоредба на чл. 151, ал. 2 от КРБ. По тази причина
законосъобразно платените държавни такси до 10.08.2014 г. не могли да се
разглеждат като пропусната полза/имуществена вреда за съответния период на
действие на законови разпоредби по отношение на финансово задълженото лице,
както се твърдяло в исковата молба.
Липсвала
и „вина“ като елемент от
фактическа състав на отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД.
Народното събрание приемало закони само и единствено като колективен
орган и то е установено мнозинство. По
тази причина била изключена възможността да се презюмира „колективна вина“ на
НС, а презумпцията за вина на физическо лице по смисъла на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД
била неприложима по отношение на колективен орган. Към момента на приемане на
процесиите разпоредби народните представители не били действали злоумишлено, а
самите разпоредби били прилагани законосъобразно и конституционосъобразно до
09.08.2014 г., включително.
Липсвала и „причинна
връзка“ между твърдяното
противоправно действие на ответника и евентуални имуществени вреди. Доколкото на основание чл. 151, ал. 2 от КРБ удържане на такси и погасяване на
публичноправно задължение не било
противоконституционен резултат, респективно плащането е законосъобразно въз основа на действащ закон било изключено да се
приеме, че същото това плащане е
имуществена вреда във връзка с противоправно поведение по приемане на същия.
Евентуално, ответникът твърди, че исковете за
обезщетение за вреди от противоправно действие на народните представители от 42
- то Народно събрание, извършено на 04.12.2013 г., били погасени по давност към
датата на депозиране на искова молба - 27.12.2018 г., като счита, че началният
момент, от който започва да тече давността при известен деец, е моментът, в
който е извършено конкретното действие по приемане на законови разпоредби от НС
- гласуването, осъществено на 04.12.2013 г.
Ответникът оспорава и евентуално съединените искове,
като твърди, че нито е налице нарушение на правото на ЕС, нито е налице
неоснователно обагатяване. Евентуано, релевира възражение, че тези искове са
погасени по давност. Моли исковете да бъдат отхвълени. Претендира разноски.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че ищецът „У.Б.3“ ЕООД е собственик на вятърна
електрическа централа (ВяЕЦ) за производство на електрическа
енергия, находяща се в поземлен имот № 35746.16.66 (стар № 016066) по плана за
земеразделяне на с. Камен бряг, община Каварна, обл. Добрич, за която е било
издадено Разрешение за строеж № 215/08.07.2008 г. на община Каварна.
Видно от Договор за присъединяване на обект на независим производител на
електрическа енергия № ДУА-562/08.10.2007-3079/10.10.2007-4036-ВГ-08.09.2008 от
14.11.2008 г., сключен между „У.Б.3“ ЕООД и „Е.ОН България Мрежи“ АД (чието
наименование, от 10.09.2012 г., е променено на „Енерго-Про Мрежи” АД, а от
29.01.2018 г. - на „Електроразпределение
Север“ АД), към електроразпределителната
мрежа на „Е.ОН България Мрежи“ АД е присъединена вятърната електрическа централа за производство на електрическа енергия, находяща се в поземлен имот № 35746.16.66 (стар №
016066) по плана за земеразделяне на с.
Камен бряг, собственост на ищеца (л. 38 и сл.).
„Е.ОН Б.П.“ АД се е задължило да изкупува цялото
количество активна електрическа енергия, произвеждана от въпросната ВяЕЦ,
собственост на ищеца, въз основа на Договор за изкупуване на електическа
енергия, произведена от възобновяем източник № 94, сключен на 06.08.2009 г.
между „У.Б.3“
ЕООД и „Е.ОН Б.П.“ АД (л. 31 и сл.).
Договорът за изкупуване на електрическа енергия
предвижда, че цената за продажба на електрическа енергия по чл. 1, ал. 3 е
регулирана и се определя от ДКЕВР – чл. 18, ал. 1 от договора. В случай, че с
решение на компетентния орган преференциалната цена за изкупуване на
електрическа енергия от производитея бъде променена, то тя се прилага между
страните от датата на влизане на решението в сила, без да е необходимо
подписване на допълнително споразумение по договора – чл. 18, ал. 2 от
договора. В чл. 18, ал. 3 е посочена определената по реда на ал. 1 цена (с
решение на ДКЕВР), по която производителят ще продава на купувача, а в ал. 4 на
чл. 18 и в чл. 19 от договора, съответно цената при настъпване на определени
предпоставки.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от договора от 06.08.2009 г.,
производителят е длъжен за представи на купувача фактура за продаденото
количество електрическа енергия за текущия месец, с дата до края на текущия
месец, в срок до 5 (пето) число на следващия месец.
Разпоредбата на чл. 24, ал. 1 от договора предвижда,
че купувачът заплаща до 15 работни дни след получаване на издадената съгласно чл. 21, ал. 1, данъчна
фактура, закупеното от производителя през предходния месец количество
електрическа енергия.
По
делото са приети като доказателства фактури с №№№ **********/31.01.2014 г.,
**********/28.02.2014 г., **********/31.03.2014 г., **********/30.04.2014 г.,
**********/31.05.2014 г., **********/30.06.2014 г., **********/31.07.2014 г.,
**********/26.08.2014 г., всички издадени от ищеца, като доставчик на описаната
във фактурите стока (произведена ел.енергия) и с получател „Е.ОН Б.П.“ АД
По делото е прието заключението по извършената
съдебна – счетоводна експертиза, което не е оспорено от страните и което съдът
кредитира, като обективно и компетентно. От заключението по ССчЕ се установява
следното:
За
фактурите, издадени в периода от 01.01.2014 г. до 26.08.2014 г., удържаната
такса по чл.35а от ЗЕВИ от „Е.П.П.” е, както следва:
-
по
фактура №**********/31.01.2014 г. „Е.П.П.“ АД е удържало от ищеца Такса по чл.
35а и сл. ЗЕВИ в размер на
20 059,16 лв.;
-
по
фактура №**********/28.02.2014 г. „Е.П.П.“ АД е удържало от ищеца Такса по чл.
35а и сл. ЗЕВИ в размер на 23 673,33 лв.;
-
по
фактура №**********/31.03.2014 г. „Е.П.П.“ АД е удържало от ищеца Такса по чл.
35а и сл. ЗЕВИ в размер на
25 729,45 лв.;
-
по
фактура №**********/30.04.2014 г. „Е.П.П.“ АД е удържало от ищеца Такса по чл.
35а и сл. ЗЕВИ в размер на
18 181,28 лв.;
-
по
фактура №**********/31.05.2014 г. „Е.П.П.“ АД е удържало от ищеца Такса по чл.
35а и сл. ЗЕВИ в размер на
14 120,24 лв.;
-
по
фактура №**********/30.06.2014 г. „Е.П.П.“ АД е удържало от ищеца Такса по чл.
35а и сл. ЗЕВИ в размер на
15 685,31 лв.;
-
по
фактура №**********/31.07.2014 г. „Е.П.П.“ АД е удържало от ищеца Такса по чл.
35а и сл. ЗЕВИ в размер на 11 561,01 лв.;
-
по
фактура №**********/26.08.2014 г. „Е.П.П.“ АД е удържало от ищеца Такса по чл.
35а и сл. ЗЕВИ в размер на 3 850,15
лв.;
Общият
размер на удържаната такса по чл.35а на ЗЕВИ от „Е.П.П.“ АД на ищеца, за
периода от 01.01.2014 г. до 8.2014 г. е 132 858,93
лв.
След като се е запознало с представените документи,
ВЛ по ССчЕ е констатирало, че съответно на 15.04.2014 г., на 15.07.2014 г. и на
15.10.2014 г., от банкова сметка ***: *** „Е.-П.П.“ ЕАД, са били платени суми по
банкова сметка ***: ***ЕВР, с основание на превода: „ТАКСА ЗА ПРОИ З
В. НА ЕЛ. ЕН. ОТ ВЯТЪР. И СЛЪНЧ. ЕН.
СЪГЛ. ЧЛ. З5Б ОТ ЗЕВИ“, които суми са включвали и удържаните от ищеца такси по чл.35а от ЗЕВИ за произведената ел.енергия,
както следва:
- 69 460,94 лв. - за 1-во тримесечие на
2014 г.,
- 47 986,83 лв. - за 2-ро тримесечие на 2014
г., и
- 15 411,16 лв. - за 3-то тримесечие на 2014
г.
Т.е. удържаните от ищеца такси по чл.35а от ЗЕВИ и преведени по сметка на ДКЕВР за посочения период, са в
общ размер на 132 858,93 лв.
Страните не спорят и с определение от 28.11.2020 г. за
безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията помежду им е отделен
фактът, че с влязло на 10.08.2014 г. Решение № 13/31.07.2014 г. на КС на РБ
разпоредбите, уреждащи събирането на процесната такса по чл. 35а ЗЕВИ, приети
със Закона за държавния бюджет за 2014 г., са обявени за противоконституционни.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявен е иск с
правна квалификация чл. 49, вр. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 4, §3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ
и чл. 86 ЗЗД, и евентуално искове по чл. 55, ал.1, пр.1 и чл. 59 ЗЗД.
Неоснователно
е възражението на ответника, че предмет на спора са публични държавни вземания,
поради което същият е подведомствен на административните съдилища. Главният иск
е с предмет вземане, произтичащо от деликт, а евентуалните – за вземане от
неоснователно обогатяване. Противоконституционността изключва компетентността
на административен орган по прилагане на съществуваща правна уредба, уреждаща
публично държавно вземане, поради което не може да се приеме, че ищецът е
задължен да претендира възстановяване на платеното от КЕВР. Друг е въпросът, че
събралият сумата административен орган би могъл доброволно да я възстанови, но
каквото възстановяване липсва, като това обуславя правния интерес от
претенцията. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС по сходни казуси (по
претенции за неоснователно обогатяване), обективирана в определение №
634/12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, I т.о.; определение №
796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, II т.о.; определение №
86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т.о и др., според която с
обявяването на противоконституционността на чл. 35а и сл. ЗЕВИ отпада
характерът на публично държавно вземане на платените от ищеца такси, поради
което претенциите за връщането им от държавата обуславя подсъдност на спора на
гражданските съдилища.
Относно главния иск по чл. 49, вр. 45,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ:
На
първо място следва да се посочи, че предявеният от ищеца деликтен иск е един, а
не два, предявени при условията на евентуалност. Твърдят се вреди от
противоправно поведение, като дали противоправността се изразява в нарушение на
законодателството на ЕС или на вътрешното законодателство или едновременното и
на двете, не е основание се счита, че се предявяват различни искове. Твърди се
настъпване на деликт, сочат се обективните и субективните признаци на деяниeто
и се твърди противоправност, като съдът не е обвързан от предложената от ищеца
квалификация на противоправността, а дължи самостоятелна преценка дали деянието
е правомерно или не. Ето защо не е налице обективно съединяване на искове при
посочени различни основания на вземането при условията на евентуалност –
вземането е едно, основанието за възникването му е едно (чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, като се отчита, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и безвиновна) и
предявеният иск за обезщетение от ищеца е един.
Разглежданият иск би бил основателен, ако ищецът
докаже фактите, които попадат под
хипотезата на гражданския деликт (виновно и противоправно поведение, в причинна
връзка от което да са настъпили вреди), и фактите, водещи до ангажиране на
отговорността на възложителя – възлагане на работа от ответника на прекия
причинител на вредите, причинени от изпълнителя при или по повод извършването
на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването
на възложената работа, чрез бездействия да се изпълнят задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко
свързани с нея (ППВС № 9/1966 г.);
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е
за чужди виновни действия. Тя е предвидена от закона, за да обезпечи
по-сигурното, лесно и бързо обезщетяване на пострадалия. Тази отговорност възниква за възложителя, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена
работата, както чрез действия, които съставляват извършване на възложената
работа, така и чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат
от закона, техническите и други правила или от характера на работата.
Отговорността на възложилия работата е обективна, с гаранционно-обезпечителна
функция, поради което вината като субективен елемент следва да се
преценява не по отношение на възложителя, а по отношение на лицето, на което е
възложена работата (ППВС № 7/1958г.). Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД, вината се
предполага, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответниците,
при условията на пълно обратно доказване.
Преди всичко, следва да се установи противоправно
поведение, тъй като само при наличието на такова, стои въпросът за обезщетяване
на вредите от отговорното лице /респ. и за причинната връзка/. По принцип, за
да е налице противоправно поведение, то следва да е предприето въпреки
установен в закон запрет за неговото извършване, който запрет охранява
абсолютни субективни права, като изводът за противоправността представлява
правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна
точка на действащите разпоредби.
Изрично следва да се посочи, че по принцип не е необходимо
да се установяват конкретните лица, осъществили деянието (ППВС№7/1959г. на ВС,
т.7), а само качеството им на изпълнители на възложена работа. Наличието на всички останали елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото същите представляват правопораждащи
юридически факти за твърдяното право, трябва да се докажат от претедиращия
обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест, при условията на пълно и главно доказване.
Съгласно
разпоредбите на чл. 35а, ал. 1-3 ЗЕВИ, приети с точки 2 и 3 от §6 от ЗР на
Закона за държавния бюджет за 2014 г., на парламентарно заседание на 42-рото
Народно събрание, проведено на 04.12.2013 г., за производството на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, чиито размер е определен
по формула, установена в ал. 2 на разпоредбата. Задължени за таксата лица са
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия.
С
Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България,
постановено по конституционно дело № 1/2014 г. за противоконституционни са
обявени точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния
бюджет за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и
3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от
Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35/2011 г., посл. изм. и
доп., ДВ, бр. 9/2013 г.). В мотивите си КС приема, че разпоредбата на ал.1 на
чл.35а ЗЕВИ противоречи на чл.60, ал.1 от Конституцията, съгласно който
гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно
техните доходи и имущество. „Таксата е плащане в полза на държавния бюджет от
конкретно физическо или юридическо лице заради това, че е предизвикало действието
на държавен орган в свой интерес или му е предоставена исканата услуга. Тя е
финансово плащане, установено от държавата и събирано от нейните органи във
връзка с извършвана от тях дейност или услуга … С установената такса по чл.
35а, ал. 1 ЗЕВИ законодателят въвежда задължение за производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия (чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ)
безвъзмездно плащане, срещу което не получават никаква услуга.“. КС приема
също, че разпоредбата на чл.35а, ал.3
ЗЕВИ противоречи и на чл.19, ал.2 и 3 от Конституцията, съгласно които законът
създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия
за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма,
нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската
дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от
закона. „От всички стопански субекти, които се занимават с производство на
електрическа енергия от възобновяеми източници, единствено производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени с таксата по
чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ. Недопустимо е създаването на
обособен, специален правен режим за някои субекти на стопанска дейност, а
изключването на този специален режим за други. Законодателят е длъжен да
установи подходящ правен механизъм, който успешно да може да предотвратява
злоупотреби с монополизъм, нелоялна конкуренция и да защитава потребителя.“
Прието е още, че разпоредбите на чл.35а, ал.2, чл.35б и чл.73 ЗЕВИ сами по себе
си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на
чл. 35а, ал.1 и 3 ЗЕВИ, които са противоконституционни и поради обусловеност с
тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза
в противоречие с принципа на правовата държава.
С определение от 30.04.2020 г. по дела С-818/19 и С-979/19 Съдът на
Европейския Съюз приема, че член 3, параграф 3, първа алинея, буква a) от
Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009
година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за
изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО трябва
да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба, въвеждаща
такса за производството на енергия от възобновяеми източници.
В мотивите към Решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019
г. на КС (обн. в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.),
е прието следното: Докато КС не обяви един закон за
противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с КРБ и валидно
регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Неприлагането на
противоконституционния закон само занапред брани правната сигурност и
доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с КРБ. Това доверяване
произтича от оборимата презумпция за валидност, с която законът се ползва.
Обявените за несъответни на КРБ закони губят своето действие занапред (ex
tunc), а възникналите от прилагането им правни последици в рамките на
правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на КС, се запазват,
освен ако НС не постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС. Ефектът от
решението на КС не може да се разпростре върху вече уредените по окончателен
начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения. То не въздейства
пряко върху тези правоотношения. Така конституционният законодател е гарантирал
правната сигурност при многообразието от възможни житейски ситуации и
законодателни разрешения. Такова решение поражда задължение за законодателя да
уреди последиците от прилагането на обявения за противоконституционен закон. До
произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават, като
прилагат пряко КРБ и принципите на правото. Последното е приложимо и за
нормативните закони с еднократно действие, което вече е изчерпано преди
влизането в сила на решението на КС. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3
от КРБ конституционният законодател дава превес на правната сигурност. Казаното
не означава, че в тази хипотеза КРБ допуска контрол за конституционност при
отстъпление от основополагащия конституционен принцип на правова държава и
върховенството на КРБ като негово същностно проявление. При контрола за
конституционност на законите предназначението на конституционното правосъдие да
гарантира върховенството на КРБ може да се постигне в пълнота, ако правните
последици от прилагането на обявения за противоконституционен акт до влизане на
решението на КС в сила бъдат уредени от органа, постановил акта, и то съобразно
мотивите на КС. Само по този начин може да се гарантира правната справедливост
по отношение на тази категория правоотношения. Самата Конституция съдържа
механизъм, чрез който да се постигне нужното равновесие между повелята за
правна сигурност и правната справедливост като компоненти от богатото, многопластово
съдържание на принципа на правовата държава. От конституционния принцип на
правовата държава произтича задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4
от ЗКС. То се свързва и с чл. 7 от КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за
вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни
лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал
противоконституционния акт. Уреждането на правните последици от прилагането на
противоконституционния акт до обявяването му за такъв не е в правомощията на
КС, но неговото решение задължава органа, постановил акта, да изпълни
конституционното си задължение, което е и смисълът му на елемент от цялостния
конституционен механизъм за балансиране на властите. Мерките, които органът следва
да приеме, за да уреди правните последици от прилагането на акта до влизане на
решението на КС в сила, са иманентна част от процеса на осигуряване на
върховенството на Конституцията. За да се осъществи смисълът и да се постигне
предназначението на контрола за конституционност – да гарантира върховенството
на КРБ – решението на Конституционния съд спрямо вече уредените от обявения за
противоконституционен закон правоотношения, с оглед разпоредбата на чл. 151,
ал. 2, изр. 3 от КРБ, обвързва НС да уреди възникналите от прилагането му
правни последици.
По въпроса: налице ли е противоправност на законодателна дейност
на НС, изразяваща се в приемане на закон, който е обявен за
противоконституционен с решение на КС, и на бездействие на НС за уреждане на
възникналите правни последици от обявения за противоконституционен закон
съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 4 от ЗКС – на основание чл. 280, ал. 1, т.
2, предл. 1 от ГПК, е налице и установена практика на ВКС, обективирана в
решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ВКС, ІV ГО и решение №
72/21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г. на ВКС, ІV ГО, постановени по дела,
материалноправният спор по които е същият като разглежданият и по настоящото
дело. В тези решения е прието следното: Отговорност на НС е приетите от него
закони да съответстват на КРБ, защото народните представители поемат като
основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл.
76, ал. 2 от КРБ при конституирането на всяко новоизбрано НС. Приемането на
противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване
на КРБ от мнозинството народни представители. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 от КРБ Република България е правова
държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо
място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е
деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и
приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на
правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите
лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в
съответствие с КРБ. Държавата не би успявала да поддържа качеството си
„правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с КРБ и
осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако
е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е
онова, което нарушава КРБ; и прекратяването на действието на
противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на
накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да
бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на
противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е
запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови
правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на КРБ. ЗКС в
своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 от КРБ действие
занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ
неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането
на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има
конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за
противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и установително
действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това
несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за
противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не
възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като
обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то
и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с КРБ и
запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението
на КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко
тези последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4
от ЗКС на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от
прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като
право на органа. Той установява не възможността НС да уреди възникналите правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но
го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Бездействието на НС да уреди правните последици от
прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и
приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон НС
нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни
задължението си да го възстанови, НС продължава да поддържа нарушения
конституционен ред. За НС в правовата държава възниква същото
задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени
занапред приет от него закон, защото е противоконституционен. Правните
последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните
административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на
противоконституционния закон, сключените правни сделки при неговото действие,
извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в
изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на
противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени
при неговото действие, не може да продължат да съществуват в своето непримиримо
противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив
начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.
Докато НС не уреди всички правни последици от прилагането на
противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които
чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата,
конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата
държава. Народните представители имат задължението да спазват не само КРБ, но и
закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от
запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде
възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни
последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон
винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен
ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното
обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да
останат неуредени въобще или да бъдат уредени от НС непълно или неточно.
Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато
поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни
представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо
основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на КРБ. Доколкото
пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава
да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или
надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по
друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви
на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането. В
този смисъл са постановени решения по чл.290 от ГПК по идентични казуси решение
№ 207/06.01.2020 г. по гр. д. № 4662/2019 г. на ВКС, ІІІ ГО решение №
249/15.01.2021 г. по гр. дело № 4069/2019 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 202/10.02.2021 г. по гр.д. № 854/2020 г. на
ВКС, ІІІ ГО, и други.
В настоящия случай, по делото не се
спори, а и се установява от представените писмени доказателства и
доказателствени средства, че ищецът е собственик на вятърна електрическа централа, произведената
от която електрическа енергия е изкупувана от „Е.ОН Б.П.“ АД по установени от
държавен орган преференциални цени.
Установи
се също така, че по фактурите, издадени от ищеца в периода от 01.01.2014 г. до
26.08.2014 г., удържаната такса по чл.35а от ЗЕВИ е в размер общо на
132 858,93 лв., която такса „Е.ОН Б.П.“
АД е превело по сметка на ДКЕВР (от която е трансферирана в държавния
бюджет).
По
изложените по-горе съображения съдът приема, че се е осъществил фактическият
състав на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ – от противоправно действие
(приемане на противоконституционен и противоречащ на правото на СЕ акт) и
последвало го бездействие (уреждане на последиците от акта), извършени от
длъжностни лица в състава на държавен орган за ищеца са възникнали имуществени
вреди в размер на посочената сума, които са в причинна връзка с действието и
последвалото го противоправно бездействие. Поради това в полза на ищеца е
възникнало вземане за обезщетения за имуществени вреди в претендирания размер
от 132 858,93 лв.
Отговорността
на държавата по чл. 7 КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да
очертае най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен
патримониум настъпва задължението за обезвреда - този на държавата. Държавата
съществува и осъществява функциите си чрез системата от държавни органи, като в
материалноправен аспект отговорността на държавните учреждения е идентична с
тази на държавата. Държавните учреждения не притежават собствено имущество, а
стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което осъществяват дейността
си, поради което именно държавата отговаря имуществено за задълженията на
държавните учреждения. По силата на чл.62 и чл.63 на Народното събрание като
държавен орган е възложено да осъществява държавни функции – законодателната
власт и парламентарен контрол, чрез включените в членствения му състав народни
представители. Именно държавата като възложител на държавни функции по
осъществяване на законодателната власт по смисъла на чл.49 ЗЗД и по силата на
общия принцип, прогласен в чл.7 КРБ, се явява материално легитимирана да
отговаря за всички виновно причинени вреди, произтичащи от законодателната
дейност на народните представители. Държавата
дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил
противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно
бездейства. Няма закон, който да предвижда по
тези искове представителство или процесуална субституция на Народното събрание.
Възражението на ответника за погасяване на вземането поради
изтичане на предвидения в закона давностен срок е неоснователно, тъй като от
настъпване на вредата (когато е изпълнен разглеждания фактически състав) до
предявяване на исковата молба, не е изтекъл петгодишният срок по 110 ЗЗД.
По изложените съображения съдът намира,
че в полза на ищеца е налице вземане срещу ответника за обезщетение на
причинените му вреди в претендирания размер. Искът по чл. 49, вр. 45,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ е основателен за предявения
размер и следва да се уважи изцяло. Сумата е дължима ведно със законната лихва,
считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
Поради
уважаване на главния иск, не следва да се разглежда предявения евентуален иск.
Относно
иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
При
задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана,
поради което върху определеното обезщетение се дължи лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на увреждането
(аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В случая, се претендират обезщетения за
забава от по-късен момент – считано от 31.01.2016 г.
(до
30.01.2019 г.) и с оглед диспозитивното начало, следва да се присъдят за
този период. Видно от ССчЕ,
обезщетението за забава в размер на законната лихва, върху сумата от
132 858,93 лв., за периода от 31.01.2016 г. до 30.01.2019 г. е в размер на
40 453,77 лв. Искът по чл. 86 ЗЗД следва да се уважи за посочената сума, а за разликата
до пълния предявен размер, следва да се отхвърли, като неоснователен.
Относно
разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, право на разноски
имат само ищецът, тъй като отхвърлената част от иска по чл. 86 ЗЗД е незначителна. На
ищеца следва да се присъди сумата от 8 599.24
лева, включваща: платена държавна такса – 6 908.98 лв. (л. 84), депозит за
ССчЕ – 500 лв. (л. 137) и адвокатско
възнаграждение в размер 1 190.26 лв., с вкл. ДДС, което видно от
преводното нареждане от 01.03.2019 г. (л. 194) е било платено, а възражението
на ответника, в тази връзка, е неоснователно.
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ДЪРЖАВАТА, представлявана
от министъра на финансите, със съдебен адрес:***, да заплати на „У.Б.3“
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл. ******, на основание чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, сумата от 132
858.93 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди от удържана такса по чл. 35а ал.2 ЗЕВИ по
фактури с №№№ **********/31.01.2014 г., **********/28.02.2014 г.,
**********/31.03.2014 г., **********/30.04.2014 г., **********/31.05.2014 г.,
**********/30.06.2014 г., **********/31.07.2014 г., **********/26.08.2014 г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 31.01.2019 г. до окончателното
плащане, на основание чл. 86 ЗЗД, сумата от 40 453.77 лева – обезщетение за
забава в размер на
законната лихва, за периода от 31.01.2016 г. до 30.01.2019 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 8 599.24 лева – разноски
по делото, като
ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86 ЗЗД, за разликата над 40 453.77 лева до пълния предявен размер от
40 490.64 лева, като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: