Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.04.2020 г.
СГС, VI-4 състав, в открито съдебно заседание на седми февруари две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА
ЧОМПАЛОВ
При участието на секретар Светлана Влахова, като разгледа т.д.N 2504/2015 г., установи следното:
СГС е сезиран с искова молба на „П.Б.“ ЕАД, с която са предявени срещу „К.“ ЕООД искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. с чл.430 ТЗ. Твърди се от ищеца, че на 21.08.2008 г. е сключил с ответника договор за кредит, по който е предоставил на ответника кредит в размер на 50 000 ЕВРО, а ответникът е поел задължението да върне сумата чрез плащане на 180 месечни погасителни вноски, в които е включена договорна лихва. Поради неплащане на погасителната вноска с падеж на 05.01.2015 г. вземанията на ищеца са обявени за предсрочно изискуеми, за което ответникът е бил уведомен с нот.покана, връчена на 20.02.2015 г. В полза на ищеца е издадена заповед по чл.417 ГПК, срещу която е подадено възражение по чл.414 ГПК, поради което се иска от ищеца да бъдат установени вземанията му в размер на 40 005,90 ЕВРО – главница, за сумата от 328,82 ЕВРО – наказателна лихва за периода 05.01.2015 г. – 05.03.2015 г., както и вземането от 529,59 ЕВРО – просрочена лихва за периода 05.01.2015 г. – 26.01.2015 г.
Ответникът е представил писмен отговор, с който оспорва исковете с възражението, че е погасила задълженията си по процесния договор и дори е надплатила сумата от 9600 ЕВРО, за която е заведено исково производство. Според ответника не е изпадал в забава, поради което за ищеца не е възникнало правото да обяви задълженията за предсрочно изискуеми. Прави възражение за нищожност на договорната клауза, която позволява на банката да променения размера на възнаградителната лихва от 5,1570 % и е начислявала лихва в по-висок процент. Сочи се, че при сключване на договора за кредит на ответника не са били представени Общи Условия, поради което ответникът не е обвързан от тях. Навежда се довод, че неплащането на вноската с падеж на 05.01.2015 г. не дава право да се обявят задълженията за предсрочно изискуеми, защото е налице злоупотреба с право. При сключване на договора ответникът е бил лишен от възможността да уговаря клаузите на чл.6, чл.8.2 и чл.8.3 от договора, както и чл.6, чл.7.2, чл.7.3 и чл.7.4 от анекса от 16.11.2012 г., които накърняват добрите нрави. Това се отнася и за клаузата на чл.29 от Общите Условия. Оспорва се извършването на редовно уведомяване за предсрочната изискуемост чрез нот.покана, както и че ищецът е следвало да предостави достатъчен срок.
Ищецът е представил доп.искова молба, с която поддържа исковете и оспорва възраженията на ответника с довод, че при сключване на договора е бил запознат с действащите Общи Условия, които са неразделна негова част. Оспорва се оспорените договорни клауза да са в противоречие с добрите нрави. Сочи се, че ответникът е в забава на вноската с падежна 05.01.2015 г., както и на следващите вноски за 7 месеца. Според ищеца налице е редовно връчване на изявлението за предсрочна изискуемост, защото са спазени законовите изисквания за връчване на нот.покана до ответника. Ответникът е обвързан от Общите Условия, както и от измененията, приети на 05.12.2008 г., както и клаузата, която дава възможност на банката да изменя размера на възнаградителната лихва, а ответникът с подписване на анексите към договора се е съгласил.
Ответникът е представил доп.писмен отговор, с който поддържа оспорванията срещу исковете, както и възраженията за нищожност на договорни клаузи.
Представен е договор за кредит от 21.08.2008 г., от който се установява, че между страните е възникнало търговско правоотношение, по което ищецът е поел задължението да предостави на ответника кредит в размер на 50 000 ЕВРО, а ответникът е поел насрещното задължение да върне сумата чрез плащане на 180 месечни погасителни вноски, в които е включена и дължимата договорна лихва.
Представени са Общите Условия за кредитиране.
Представени са сключените към договора анекси от 16.11.2009 г. и от 31.03.2010 г., с които са предоговорени нови погасителни планове, а с анекси от 22.12.2010 г., 16.11.2012 г. освен че са уговорени нови погасителни планове, е променен размерът на договорната лихва
Представено е уведомително писмо, с което банката поради неплащане на погасителните вноски по процесния договор и по още два договора е обявила за предсрочно изискуеми задълженията по процесния договор.
Уведомителното писмо е изпратено до ответника чрез нот.покана, която на е връчена по реда на чл.47 ал.5 ГПК на 20.02.2015 г.
Представено е удостоверение N 44/08.07.2015 г. на нотариуса, в което се сочи, че адресът на ответника, който е ограден частен дом, е бил посетен на 03.02.2015 г. и не са открити лица за информация, поради което на същата дата е било залепено уведомление.
С решение от 03.08.2017 г. по т.дело N 1312/17 г. на СГС „П.Б.“ АД е осъден да заплати на „К.“ ЕООД сумата от 49,78 лв. – неоснователно надплатена възнаградителна лихва по процесния договор за периода 16.01.2010 г. – 05.12.2010 г., а за разликата до пълния предявен размер от 25 584,13 лв. искът е отхвърлен.
Установява се от заключението на ССЕ, че по процесния договор сумата от 50 000 ЕВРО е била реално предоставена на ответника на 27.08.2008 г., а размерът на погасения дълг за главница възлиза на 9 994,10 ЕВРО, поради което остатък е в размер на 40 005,90 ЕВРО. Към 06.03.2015 г и към 31.10.2019 г. размерът на задължението за главница възлиза на 40 005,90 ЕВРО.
Установява се от показанията на св.Ф., че в офисите на банката ищец се поставят в обособено място Тарифата на банката и Общите Условия. На това обособено място са били поставяни и измененията в Тарифата и Общите Условия
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на спора пред първоинстанционния съд са искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК, вр. с чл.430 ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.92 ЗЗД.
Установи се от представения по делото договор за кредит от 21.08.2008 г., че между страните е възникнало търговско правоотношение, по което ищецът е поел задължението да предостави на ответника кредит в размер на 50 000 ЕВРО, а ответникът е поел насрещното задължение да върне сумата чрез плащане на 180 месечни погасителни вноски, в които е включена и дължимата договорна лихва.
По делото са представени Общите Условия за кредитиране /без дата/, но тъй като съгласно изискването на чл.430 ал.3 ТЗ договорът за банков кредит се сключва в писмена форма, а няма данни при сключване на договора Общите Условия да са били предадени на ответника , съдът намира, че изискването на чл.298 ал.2 ТЗ не е спазено. В клаузата на т.6 от договора е посочено, че неразделна част от него са Общите Условия, с които ответникът е декларирал, че е запознат – т.8.2, което означава, че ответникът е заявил писмено, че ги приема – чл.298 ал.1 ТЗ. Това обаче не е достатъчно, за да се счита ответникът обвързан от Общите Условия, защото специалното изискване на чл.298 ал.2 ТЗ не е изпълнено. Следователно отношенията между страните се регулират от сключения между тях договор, но не и от Общите Условия /без дата/, от които ответникът не е обвързан.
От
заключението на ССЕ се установи фактът, че по процесния договор на ответника е
била реално предоставена сумата от 50 000 ЕВРО на 27.08.2008 г. Фактът, че
банката кредитор е предоставила реално на ответника уговорената сума, сочи, че
банката изпълнила основното си задължение по договора - да отпусне на заемателя парична
сума. Това означава, че с настъпване на
уговорените падежи е настъпвала поетапно изискуемостта на задължението на
ответника за връщане на сумата чрез плащане на погасителните вноски.
От страна на ответника, който носи доказателствената
тежест, не се представиха доказателства за факта, че е изпълнил задължението си
за плащане на погасителната вноска с падеж на 05.01.2015 г., а от заключението
на ССЕ се установи, че последната платена от него погасителна вноска по договора
за кредит е вноската с падеж на 05.12.2014 г. При тези факти съдът намира за
установено по несъмнен и категоричен начин, че към подаване на заявлението по
чл.417 ГПК на 06.03.2015 г. ответникът е бил в неизпълнение на своето основно
задължение за плащане на погасителните вноски. Тук следва да се спомене, че
ответникът не само не е платил погасителната вноска с падеж на 05.01.2015 г.,
но не е платил и погасителната вноска с падеж на 05.02.2015 г., настъпил преди
20.02.2015 г., когато е връчено изявлението на кредитора за обявяване на
предсрочна изискуемост на целия дълг.
С решение от
03.08.2017 г. на СГС по т.дело N 1312/17 г. „П.Б.“
АД е осъден да заплати на „К.“ ЕООД сумата от 49,78 лв. – неоснователно
надплатена възнаградителна лихва по процесния договор за периода 16.01.2010 г.
– 05.12.2010 г., а за разликата до пълния предявен размер от 25 584,13 лв.
за периода 06.12.2010 г. -14.01.2015 г. искът
е отхвърлен като неоснователен.
Между страните е формирана сила на присъдено нещо по чл.298 ал.1 ГПК, поради
което съдът е длъжен да приеме, че ответникът има вземане по чл.55 ал.1 ЗЗД в
размер на 49,78 лв., което не само не покрива размера на задължението за
погасителните вноски с падеж на 05.01.2015 г. и на 05.02.2015 г., но и не е предявено чрез компенсационно
изявление за прихващане.
Неизпълнението на задължението за плащане на погасителни вноски води до възникване на потестативното право на банката да обяви вземанията за предсрочно изискуеми и по този начин да внесе промяна в условията на срока, като превърне задължението на ответника от срочно в безсрочно, изпълнението на което може да се иска веднага. Това потестативно право на кредитора произтича от правилото на чл.432 ал.1 ТЗ и на чл.60 ал.2 ЗКИ. В нормата на чл.60 ал.2 ЗКИ е предвидено, че „когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда чл.417 ГПК. Това означава, че по силата на закона неизпълнението на задължението за плащане дори на само една погасителна вноска е основание да се обяви за предсрочно изискуемо задължението по договора за кредит. В този смисъл съдът приема, че е неоснователно възражението на ответника за злоупотреба от ищеца с право да обяви задълженията за предсрочно изискуеми поради неплащане само на една вноска.
В случая с уведомително писмо, изпратено до длъжника чрез нот.покана от 30.01.2015 г., банката кредитор е упражнила потестативното право да обяви за предсрочно изискуеми задълженията по процесния договор за кредит поради неизпълнение на задълженията по него и поради неизпълнение на задълженията по други два договора за кредит, както и поради предявяване от ответника на иск срещу банката. Предявяването на иск не може да бъде основание за обявяване на задълженията за предсрочно изискуеми, но според съда неизпълнението на задължението по процесния договор е достатъчно за възникването на потестативното право да се внесе от кредитора промяна в срока на договора.
Доколкото основание за обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията е неизпълнение на задълженията по процесния договор, не е необходимо да се дава на ответника срок за изпълнение. Правилото на чл.432 ал.1, т.4 ТЗ намира приложение, когато основание за предсрочна изискуемост е неизпълнението на задължения по други договори, но в случая в уведомителното писмо на банката наред с неизпълнение на задълженията по други два договора се сочи неизпълнението на задължението по процесния договор, поради което не е необходимо да се дава срок.
За да бъде валидно упражнено потестативното право на кредитора ищец, не е необходимо да се сочи коя конкретна вноска не е платена, когато в изявлението е посочено, че по процесния договор е налице неизпълнение. Ответникът още при сключване на договора, а и на последващите анекси към него, с които е предоговорен срокът за плащане, знае много добре на кои дати настъпва падежът на неговото задължение за плащане на погасителните вноски, поради което не е достатъчно да се посочи по кой договор е налице неизпълнение. За настъпване на предсрочната изискуемост е необходимо да е налице неизпълнение/забава по отношение на която и да е погасителна вноска с настъпил падеж към датата на получаване на изявлението от ответника длъжник, който знае много добре коя вноска не е платил към получаване на изявлението.
На 20.02.2015 г. е удостоверено от нотариуса, че нот.покана, съдържаща изявлението на кредитора, е връчена на ответника по реда на чл.47 ал.5 ГПК. Фингираното връчване по реда на чл.47 ал.5 ГПК по същество е правен извод на нотариуса, но в неговата компетентност е включено правото да удостовери начина на връчване на нот.покана. С допълнителната искова молба е представено нотариално удостоверение N 44/08.07.2015 г., в което е удостоверено от помощник-нотариус, че адресът на управление на ответника е бил посетен на 03.02.2015 г. и че не са открити лица за информация, тъй като имотът е ограден и е със заключена врата, поради което на същата дата в 15,15 часа е било залепено уведомление.
От страна на ответника не са представени доказателства в подкрепа на направеното от него оспорване на удостоверението на нотариуса, което има качеството на официален свидетелстващ документ по чл.179 ал.1 ГПК, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно верността на удостоверените в него факти. Ето защо съдът приема, че верността на направените от нотариуса констатации не е оборена, поради което изявлението на банката следва да се счита за редовно връчено на основание чл. 50 ЗННД, вр. с чл. 47, ал. 1 - 5 и вр. с чл. 50, ал. 4 ГПК / в този смисъл са решения № 163/25.02.2016 г. по т. дело № 2335/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и № 29 от 28.06.2018 г. по т.д. № 1738/2017 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, както и определения на ВКС № 180 от 10.04.2018 г. по т.д. № 2922/2017 г.,І Т. О., № 700 от 22.12.2017 г. по т.д. № 1895/2017 г., ІІ Т. О., № 194 от 30.03.2018 г. по т.д. № 2171/2017 г., ІІ Т. О/.
Неоснователно е възражението на ответника, че е следвало адресът да се посети поне три пъти и да се посочат съответните дати, тъй като изискването на чл.47 ал.1 ГПК за три посещения е предвидено с измененията на ГПК с ДВ, бр. 86 от 2017 г., поради което то не е било действащо право към 2015 г. На следващо място – изискването за три посещения се прилага по отношение връчване на адресирани книжа до физическо лице, а в случая адресат е търговско дружество, имащо качеството на юридическо лице. В този случай приложение намира правилото на чл. 50 ал.4 ГПК, според което „когато връчителят не намери достъп до канцеларията или не намери някой, който е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомление по чл. 47 ал. 1“. В нотариалното удостоверение N 44/08.07.2015 г. се сочи, че имотът е ограден и че входната врата е заключена, което означава, че връчителят не е имал достъп до канцеларията на търговеца, поради което единственият начин за връчване е бил чрез залепване на уведомление - чл.50 ал.4, вр.с чл.47 ал.1 ГПК.
На следващо място – при направена от връчителя констатация, че на вписания в търговския регистър адрес на управление се намира частен
дом, т.е. няма
канцелария на дружеството, която констатация не е оборена от ответника, който
не е представил доказателства за обратното /че на адреса се намира канцелария с
поставени обозначителни знаци/, не е
било необходимо и да се залепва уведомление / решение № 263 от 23.10.2017 г. по гр.д. № 2808/2017 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/.
При тези факти съдът намира, че съобразно
правилото на чл.432 ал.1 ТЗ и на чл.60 ал.2 ЗКИ поради неизпълнение на
задължението за плащане на погасителни вноски банката е обявила вземанията за
предсрочно изискуеми и така е внесена промяна в условията на срока -
задължението на ответника от срочно е било превърнато в безсрочно, изпълнението
на което може да се иска веднага. Както се спомена, към връчването на
уведомлението на 20.02.2015 г. е настъпил падежът на погасителната вноска,
дължима на 05.01.2015 г., но и на погасителната вноска с падеж на 05.02.2015
г., която също не е платена към датата на връчването.
От заключението на ССЕ се установи, че неплатената
главница възлиза на 40 005,90 ЕВРО, поради което искът за главница е
доказан по основание и размер.
Повдигнатите
възражения , че са нищожни клаузите на т.6, т.8.2 и т.8.3 от договора за кредит поради противоречие с
добрите нрави, не могат да се релевират срещу иска за главница. Това е така,
защото действителността на тези клаузи има значение за вземането за
договорна /възнаградителна/ лихва, но няма отношение към вземането за
главница. Дори и банката да се е възползвала от нищожните по твърдения клаузи
от договора, това би рефлектирало върху размера на вземането за договорна
лихва, но не рефлектира върху размера на вземането за главница. Възможността за
увеличение в размера на лихвата е свързано с увеличение размера на анюитетна
вноска, но дори и при увеличение в размера на анюитетната вноска в резултат на
по-висок по размер лихвен процент на договорната /възнаградителна/ лихва,
размерът на дължимата главница като част от анюитетната вноска не се променя. Следователно
нищожните по твърдения клаузи, уреждащи договорната лихва, не могат да бъдат
оправдание за неплащане на дължимата главница. Искът за главница следва да се
уважи изцяло. Следва да се спомене, че ответникът не само не е платил
погасителните вноски с падеж на 05.01 и на 05.02.2015 г., но и останалите
вноски, което сочи на неправомерно и виновно неизпълнение на договорното
задължение да върне сумата по кредита.
Договорът
за банков кредит е възмезден и по него се дължи лихва за ползване на
предоставените в кредит пари, която представлява „цена“ на кредита. За периода
05.01 -26.01.2015 г. се начислява договорна лихва, която се дължи с погасителната вноска с падеж на
05.02.2015 г., но не е платена. Съдът по реда на чл.162 ГПК определя размер на
договорната лихва за процесния период на 219,54 ЕВРО, който размер се подкрепя
и от заключението на ССЕ – таблицата на стр.8-ма и на стр.9-та /според
обясненията на в.лице в съдебното заседание на 07.02.2020 г. сумата от 310,05
ЕВРО е наказателна лихва/. За процесния период се дължи договорна лихва от
219,54 ЕВРО
Повдигнатите възражения, че са нищожни клаузите на
т.6, т.8.2 и т.8.3 от договора за кредит
поради противоречие с добрите нрави, с оглед наведените фактически твърдения по
същество представляват възражения за „неравноправност“ поради противоречие с
изискванията на ЗЗП. Тези възражения са неоснователни, защото ответникът е
търговско дружество и няма качеството на потребител по ЗЗП, поради което не
може да се позовава на твърдения за факти, които попадат в приложното поле на
чл.143 ЗЗП.
Важно е да се отбележи, че измененията в
размера на лихвата са извършени по силата на сключени между страните анекси от
31.03.2010 г. – 9,157 % и от 22.10.2010 г. – 9 %, което означава, че промяната
в лихвения процент не е настъпила в резултат на едностранно изявление на
банката кредитор, а в резултат на изрично постигнато между страните съглашение
– чл.9 ЗЗД, което има силата на закон за тях – чл.20а ал.1 ЗЗД. Следва да се
спомене, че по приключилото с влязло в сила решение по т.дело N 1312/17 г. на СГС, което е било предмет на проверка пред въззивния съд, е
отречено анексите към договора да са недействителни, поради което е недопустимо
по настоящето дело да се навеждат доводи за недействителност. Искът за договорна
лихва следва да се уважи за сумата от 219,54 ЕВРО и да се отхвърли за разликата
до пълния размер.
По иска за наказателна лихва, която по
правни последици представлява неустойка по чл.92 ЗЗД. В т.7.3 от анекс от
16.11.2012 г. длъжникът е признал, че са му предадени Общите Условия, поради
което следва да се приеме, че е обвързан от тези условия от 16.11.2012 г.,
както и от изменените впоследствие Общи Условия от 01.07.2014 г. Обстоятелството,
че към сключване на договора не са предадени на ответника Общи Условия, не е
пречка при сключване на анекса на 16.11.2012 г. да му се предадат Общи Условия
и да го обвържат. В т.10 от Общите
Условия е посочено, че при неплащане на погасителна вноска и при обявяване на
задължението за предсрочно изискуемо се начислява върху целия дълг за главница
/редовна и просрочена/ фиксиран лихвен процент от 5 %.
Неустойката представлява санкция за
неизпълнение на конкретно задължение и цели да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението на конкретното задължение, поради което е недопустимо неустойката
да се начислява освен върху неплатената вноска /просрочена главница/, но и
върху платените по договора суми /редовна главница/. Към 05.01.2015 г., когато
започва периодът на вземането за неустойка, не е платена погасителната вноска в
размер на 400 ЕВРО, от която главницата според таблицата на стр.5-та от
заключението на ССЕ /т.73/ е в размер на 89,95 ЕВРО, поради което неустойката
в размер на наказателната лихва има основание да се начисли само върху сумата
от 89,95 ЕВРО, на колкото възлиза неплатената на 05.01.2015 г. главница.
При
съобразяване на т.4 от ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС съдът приема, че следва да се начисли неустойка
в размер на фиксиран лихвен процент от 5 % на година само върху неплатената на
05.01.2015 г. главница от 89,95 ЕВРО / в този смисъл е и решение N 230 от 13.07.2011 г. по т.д. N 1088/2009 г., Т.K, II T.O на ВКС/. Съдът определя по реда на чл.162 ГПК
размер на неустойката от 1,48 ЕВРО с начало от 06.01.2015 г., който е първият
ден на забавата. До пълния предявен размер искът за неустойка е неоснователен.
Недопустимо е за процесния период с продължителност от два месеца да се дължи
неустойка за забава в размер на 310,05 ЕВРО, начислена върху целия дълг, при
положение, че от 06.01.2015 г. ответникът е в забава да плати главница в размер
на 89,95 ЕВРО.
С
оглед на изложеното съдът намира, че искът по чл.430 ал.1 ТЗ следва да се уважи
изцяло, искът за договорна лихва по чл.430 ал.2 ТЗ да се уважи за сумата от 219,54
ЕВРО, искът по чл.92 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 1,48 ЕВРО, а за
разликата до пълните предявени размери акцесорните искове следва да се
отхвърлят.
Мотивиран съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 ал.1 ГПК, че в полза на „П.Б.“ ЕАД, ЕИК*******, гр.София, ул.“*******съществува срещу „К.“ ЕООД, ***, по договор за кредит N 010-488606/21.08.2008 г. и анекси към него вземане по чл.430 ал.1 ТЗ за главница в размер на 40 005,90 ЕВРО, ведно със законната лихва от 06.03.2015 г. до окончателното плащане; вземане по чл.430 ал.2 ТЗ в размер на 219,54 ЕВРО – договорна лихва за периода 05.01 -26.01.2015 г.; вземане по чл.92 ЗЗД в размер на 1,48 ЕВРО - наказателна лихва за периода 06.01.2015 г. – 05.03.2015 г., като отхвърля иска по 430 ал.2 ТЗ за разликата до пълния размер от 529,59 ЕВРО и иска по чл.92 ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 328,82 ЕВРО.
ОСЪЖДА „К.“ ЕООД, ***, да заплати на „П.Б.“
АД, ЕИК*******, гр.София, ул.“*******съдебни разноски в размер на 5 612,24
лв.
ОСЪЖДА „П.Б.“ АД, ЕИК*******, гр.София,
ул.“*******да заплати на „К.“ ЕООД, ***, съдебни разноски от 61,36 лв.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: