Р Е Ш Е Н И Е
№251
гр.
Русе, 27.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в публично
заседание на осемнадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕТА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Маня
Пейнова, като разгледа докладваното
от мл. съдия ТОДОРОВА в.гр.д. № 255 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Подадена е
въззивна жалба от „Щ. Е.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. Р., ***, представлявано от управителя З. Щ., чрез адв. Г.Я., срещу Решение
№ 367 от 06.03.2019 г., постановено по гр.д. № 6235/2018 г. по описа на
Русенски районен съд, ХV състав в частта, с която „Щ. Е.“ ЕООД е осъдено да
заплати на Н.Ц.П. сумата от 12000 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, вследствие настъпилата на 16.05.2018 г. в
гр.Русе трудова злополука, приета за такава с Разпореждане № 66 от 22.05.2018г.
на длъжностно лице от Териториално поделение-Русе на НОИ, изразяващи се във
физически и емоционални болки и страдания следствие получено счупване на лява
лъчева кост; счупване на дясна раменна кост, наложило остеосинтеза; счупване на
шийката на дясна бедрена кост, наложило ендопротезиране; впоследствие супурация
на оперативната рана в дясна тазобедрена област; анемия, както и сумата от
5946.56 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, от същото
събитие, ведно със законната лихва върху двете главници, считано от датата на
увреждането - 16.05.2018 г. за неимуществените вреди и от завеждането на иска –
11.09.2018г. за имуществените, до окончателното им изплащане. В жалбата се излагат доводи за неправилност на
обжалваното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и
необоснованост. Твърди се, че установеният от първостепенния съд механизъм на
пътно-транспортното произшествие, досежно причината за настъпването му, не
кореспондира на събраните по делото доказателства, а се основава единствено на
твърденията на ищеца в исковата молба. Позовава се на приобщеното по делото
Постановление от 26.10.2018 г. по ДП 759/2018 г. по описа на Русенска районна
прокуратура, видно от което ищецът се движил в дясна пътна лента по ул. Христо
Ботев“ в гр. Русе в посока кв. „Дружба 3“ с управлявания от него мотопед, като
решил да премине в лявата пътна лента за да направи обратен завой. Като
пресичал средната пътна лента не спазил дистанция, не успял да спре и се
блъснал в предната част на управлявания от него мотопед в задна броня вляво на
движещ се пред него лек автомобил. Излагат се съображения, че при този
механизъм ищецът сам си е причинил телесните увреждания, тъй като не е спазил
необходимата дистанция. Твърди се, че при това положение е налице хипотезата на
чл. 201, ал. 2 от КТ, тъй като поведението на ищеца представлява груба
небрежност. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което сумата от 12000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди да бъде намалена поради несъответствието й с критериите за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД и на основание чл. 201, ал. 2 от КТ отговорността
на въззивното дружество да бъде намалена поради допринасяне за настъпилата
трудова злополука от страна на ищеца и допусната от него груба небрежност.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна, в който се изразява становище за нейната
неоснователност.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл. 269 ГПК
настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от жалбоподателя доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно основание чл. 200
от КТ.
От доказателствата
по делото се установява, че на 16.05.2018 г. около 19.00 чеса Н.Ц.П. отивал на
работното си място, управлявайки мотопеда си по обичайния път на местоживеенето
му на ул. „Плиска“ № 55 в гр. Русе. Мотопедът се движил в най-дясната лента в
посока към гр. Варна, при скорост 13.72 км/ч., като водачът на мотопеда
предприел маневра за смяна на пътните ленти с крайна цел - да се придвижи в крайна
лява лента. По същото време, в средната пътна лента, в същата посока се е
движил автомобил „Мицубиши“, с англ. рег. № ***, управляван от Г. Ф. Х., със
скорост около 9.19 км/ч. При преминаването на мотопеда в средното пътно платно
последвал удар между двете превозни средства, вследствие на което Н.Ц.П.
получил телесни увреждания, поради което незабавно е бил приет в УМБАЛ „Канев“
АД.
Видно от
представена по делото епикриза, издадена от УМБАЛ „Канев“ АД Н.Ц.П. е постъпил
за болнично лечение на 16.05.2018 г., като по данни на пациента същият е
претърпял ПТП, вследствие на което получил травми в областта на дясна
тазобедрена става, дясна мишница и лява гривнена става с болка, деформация и
невъзможност за движение. В епикризата е посочена терапевтична схема –
първоначално е оперирана фрактурата на десен хумерус с метална остеосинтеза. В
последствие е оперирана фрактурата на дясна тазобедрена става – тазобедрено
ендопротезиране. Фрактурата на лява гривнена става е репозирана и поставена
гипсова имобилизация. Впоследствие допълнително обработван в операционна,
поради възпалително усложнение на оперативната рана на дясна тазобедрена става.
Стерилни превръзки с йодасепт. Кръвопреливан. Подложен е на медикаментозна
терапия. Изписан е от болницата на 15.06.2018 г. с подобрение, с ограничени
движения на дясна раменна става, дясна лакътна става и дясна тазобедрена става,
ляв горен крайник в гипсова имобилизация.
От приложеното
съдебномедицинско удостоверение, издадено на 08.08.2018 г., от УМБАЛ „Канев“
АД, се потвърждават посочените в епикризата травматични увреждания и
проведеното оперативно лечение, като в същото е посочено, че описаните
увреждания са резултат от действието на тъпи предмети и по давност могат да
бъдат получени при претърпяното ПТП. Заключава се, че трайното затрудняване на
движенията на ляв горен крайник, десен горен крайник и десен долен крайник, са
за срок повече от 30 дни.
Представени са
болнични листи за временна неработоспособност за периода от 16.05.2018 г. до
09.02.2019 г. и Експертно решение № 0234/24.01.2019 г. на ТЕЛК.
Представени са
финансови документи за закупени импланти и медикаменти, както следва: фактура №
**********/18.05.2018 г. за закупен имплант на стойност 1770 лв., заедно с
касова бележка за извършеното плащане; фактура № **********/23.05.2018 г. за
закупен имплант на стойност 3920 лева, заедно с касова бележка за извършеното
плащане; Фактура № **********/08.08.2018 г. за съдебномедицинско
освидетелстване за сумата от 100 лева, заедно с касова бележка за заплащането
й; касови бележки за закупени лекарства за сумата от общо 156.56 лева. За
закупените лекарства е приложена и рецепта.
Във връзка с
настъпилото ПТП е образувано досъдебно производство № 759/2018 г. по описа на
Русенска районна прокуратура, което с Постановление от 26.10.2018 г. е
прекратено поради липсата на доказателства за извършено престъпление по чл.
343, ал. 1, б. „б“, пр. 2, вр. 343, ал. 1, т. 3 от НК, доколкото по делото било
установено, че П. не е спазил дистанция, не успял да намали, да спре и се
блъснал в движещия се пред него л.а. „Мицубиши ФТО“, с рег. № ***.
С отговора на
исковата молба е представен протокол за оглед на местопроизшествие, проведен на
16.05.2018 г.
Въззиваемият е
правоспособен шофьор за категория А, В и М, видно от представеното копие на
свидетелство за управление на моторно превозно средство. Същият притежава
мотопед „Джилера сторм“, с рег. № ***.
Страните не
спорят, а и от представените по делото трудов договор № 14/29.03.2017 г. и
допълнително споразумение към него от 29.12.2017 г. се установява, че въззиваемият
работи като портиер при въззивното дружество, с осем часова продължителност на
работния ден.
Във връзка с
настъпилото пътно-транспортно произшествие въззивното дружество е изготвило и
подало в НОИ Декларация за трудова злополука № 04/21.05.2018 г.
С Разпореждане №
66 от 22.05.2018 г. на ТП на НОИ – Русе, на основание чл. 60, ал. 1 от КСО,
декларираната злополука, станала с Н.Ц.П. на 16.05.2018 г. е приета за трудова
злополука по чл. 55, ал. 2 от КСО.
Въззивното
дружество е обжалвало посоченото разпореждане, като с Решение № 1040-17-33 от
29.06.2018 г. на ТП на НОИ – Русе е отхвърлена жалбата на „Щ. Е.“ ЕООД и
потвърдено Разпореждане № 66 от 22.05.2018 г. на длъжностното лице по чл. 60,
ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - Русе, с което злополука, станала с Н.Ц.П. на
16.05.2018 г. се приема за трудова злополука по чл. 55, ал. 2 от КСО.
Посоченото решение не е обжалвано пред Административен съд – Русе, поради което
е влязло в сила.
В хода на
първоинстанционното производство е прието заключение на съдебномедицинска
експертиза, вещото лице по която е констатирало, че от представената медицинска
документация се установява, че Н.Ц.П. е получил следните увреждания: счупване
на лява лъчева кост; счупване на дясна раменна кост, наложило метална
остеосинтеза; счупване на шийката на дясна бедрена кост, наложило
ендопротезиране; супурация на оперативната рана в дясната тазобедрена област;
анемия, наложила кръвопреливане. Вещото лице заключава, че описаните счупвания
са резултат от действието на твърди тъпи предмети и могат да бъдат получени при
ПТП на 16.05.2018 г., по начин описан в исковата молба. Установените увреждания
следва да се преценяват по медико-биологичните признаци: трайно затруднение на
движенията на ляв горен крайник, десен горен крайник и десен долен крайник, за
срок повече от тридесет дни. В приетото заключение е посочено, че при
получените увреждания обикновено болките са най-силни непосредствено след
получаването им и продължават със значителен интензитет до имобилизацията на
крайниците и обезболяването, след което постепенно намаляват. Болки със
значителен интензитет има и в следоперативните периоди и в процеса на
раздвижване на крайниците. По-слаби болки, но с хроничен характер, могат да се
усещат и за по-продължителен период от време, който е индивидуален в рамките на
години, дори и за цял живот, особено при промяна в атмосферните условия и
физически натоварвания. Като период на възстановяване вещото лице посочва около
12 месеца, след което е възможно да остане функционален дефицит в областта на
близките до счупванията стави, който е индивидуален.
При
първоинстанционното разглеждане на делото са събрани гласни доказателства
посредством разпита на свидетелите К. Р. В. и Е. Д. Б..
Св. В. изнася
данни, че е внук на въззиваемия Н.Ц.П. и живее с него и баба си в гр. Русе, на
ул. „Плиска“, бл. „Червен“. Посочва, че му се обадили от Спешна помощ, от
телефона на дядо му и му съобщили, че той е катастрофирал. Свидетелят прави
изявление, че е посещавал дядо си всеки ден, докато бил в болница. Вследствие
на инцидента получил счупвания на тазобедрената става, раменната става и
китката на едната ръка. Оплаквал се от силни болки, които не му позволявали да
спи и да се обслужва сам. След изписването от болницата, той и баба му полагали
грижи за него, като му помагали в придвижването, хранене и ходене до тоалетна.
След изписването от болницата, не можел да става от леглото близо месец и
половина – два. Свидетелят посочва, че дядо му му разказал, че имало кола,
която била спряна в средната лента, без да има обозначение с триъгълник, че е
аварирала. Дядо му разказал, че се е движил в средната лента, погледнал в
огледалото да види дали има кола зад него за да може да направи ляв завой. Не
очаквал да има пред него спрял автомобил и се блъснал в него.
Св. Благовестова
изнася данни, че работи в Служба трудова медицина „Санси“, като последното има
сключен договор с „Щ. Е.“ ЕООД. Свидетелката отговаряла за безопасността и
здравето при работа, като една от задачите й е да попълва документация и да я
подава в ТП на НОИ при настъпили инциденти с работници и служители на
дружеството. По повод на инцидента с Н.П. се срещнала с неговия внук Кристиян,
за да й обясни какво е станало. Последният й разказал, че Н.П. е карал в
средната лента по бул. „Христо Ботев“, със скутер и искал да завие в лявата
лента. Преди да завие се обърнал назад да види дали има автомобил за да може да
завие. В момента, в който се обърнал напред се блъснал в автомобила пред него.
Във въззивното
производство е приобщено ДП 759/2018 г. по описа на РРП за целите на допусната
съдебна автотехническа експертиза.
В хода на
въззивното производство е прието заключение по изготвената съдебна
автотехническа експертиза, вещото лице по която изяснява механизма на
настъпилото пътнотранспортно произшествие. Като причина за произшествието,
вещото лице е посочило неспазване на дистанция от страна на водача на мотопеда Н.Ц.П.
и удар в движещия се пред него автомобил, като водачът на мотопеда е могъл да
предотврати произшествието чрез намаляване на скоростта и спиране, ако при
установените скорости е спазвал дистанция между мотопеда, който е управлявал и
автомобила около 6.23 м.
Въз основа на така
установените правнорелевантни за спора факти от първоинстанционния и въззивния
съд, съдът приема следното от правна страна:
Основното възражение, инвокирано във
въззивната жалба е относно механизма на настъпване на пътно-транспортното
произшествие и възприетата от първостепенния съд в това отношение фактическа
обстановка, досежно причината за настъпилото пътнотранспортно произшествие,
която според въззивното дружество се дължи на изключителното виновно поведение
на ищеца в първоинстанционното производство и въззиваем в настоящото.
Първостепенният съд е приел от фактическа страна, че ищецът се блъснал с
предното колело на мотопеда си в задна лява част на спрял в същата лента,
аварирал автомобил, който не бил обозначен съобразно изискванията на чл. 97 от ЗДвП с предупредителен светлоотразителен триъгълник или по друг подходящ начин,
така че да бъде забелязан навреме от водачите на приближаващите се ППС. Така
възприетите от проверявания съд факти не кореспондират, както със събраните при
първоинстанционното разглеждане на делото доказателства, така и на изготвеното
и прието в хода на въззивното производство заключение на съдебната
автотехническа експертиза. В този смисъл, съдът не е съобразил приложения по
делото протокол за оглед на местопроизшествие и като не е допуснал приобщаване
на ДП № 759/2018 г. по описа на РРП, в материалите на което се съдържат данни,
опровергаващи твърденията на ищеца в исковата молба, е възпрепятствал
установяването на релевантната за решаване на спора фактическа обстановка. Съгласно
установената съдебна практика (например решение № 18 от 8.02.2012 г. по гр.д.№
434/2011г. на ВКС, ІІІ г.о.) приетото в постановлението за прекратяване на
наказателно производство не обвързва съда, който разглежда претенцията за
гражданскоправните последици с доказателствена сила относно приетите за
установени в мотивите му факти. Относно механизма на произшествието, доколкото
той е релевантен, за преценката на основателността на предявения иск,
гражданският съд следва да формира своите изводи самостоятелно, въз основа на
конкретно ангажираните доказателства. Официалните свидетелстващи документи,
съдържащи се в прекратеното наказателно дело (какъвто е например протокола за
оглед на местопроизшествието) се ползват с обвързваща материална
доказателствена сила и са годни доказателства в гражданското производство,
поради което няма пречка автотехническата експертиза по делото да бъде
изготвена въз основа на констатациите, съдържащи с в протокола за оглед. В този
смисъл и доколкото съществува съмнение относно действителната причина за
настъпилото ПТП, в хода на пръвоинстанционното производство е била на лице
хипотезата на чл. 195, ал. 1 от ГПК и съдът е следвало служебно да назначи
автотехническа експертиза за изясняване на тези факти. Настоящата инстанция, като
съобрази събраните при първоинстанционното разглеждане на делото доказателства
и приетото в хода на въззивното производство заключение на съдебната
автотехническа експертиза, възприе различна фактическа обстановка, имаща
отношение спрямо механизма на настъпване на пътнотранспортното произшествие, а
от там и относно причините за настъпването му. Видно от заключението, вещото
лице по която се е запознало с всички материали по делото, включително и с
тези, намиращи се в кориците на ДП № 759/2018 г. по описа на РРП, ударът между
мотопеда и автомобила е настъпил, след като въззиваемият, управлявайки мотопеда
предприел маневра за преминаване от крайна дясна към крайна лява лента, като
към момента на удара автомобилът се движил в средна пътна лента със скорост от
около 9.19 км/ч. Така възприетия от вещото лице механизъм на произшествието се
подкрепя от показанията на св. Е. Б., която пресъздава разговора с внука на
въззиваемия, в който той описал произшествието по думите на дядо си. В
показанията си на л. 109 от делото, свидетелката посочва, че Н.П. карайки в най
дясна лента предприел маневра за преминаване към средната лента, за да стигне
накрая до лявата лента, като погледнал назад за движещи се автомобили и когато
се обърнал напред се блъснал в движещият се пред него автомобил. По делото не
са събрани доказателства в подкрепа на твърденията на въззиваемия, че
автомобилът, в който се е ударил е аварирал и поради това спрял. Напротив,
събраните доказателства напълно опровергават тези твърдения и изясняват
различен механизъм и причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие. При
тези обстоятелства, причина за настъпване на пътнотранспортното произшествие е
неспазена дистанция от страна на въззиваемия при управление на неговия мотопед.
Съгласно разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от ЗДвП, водачът на пътно превозно
средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него
друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали
скоростта или спре рязко. Както е посочено и в заключението на съдебната
автотехническа експертиза, ако водачът на мотопеда е поддържал дистанция между
него и движещият се пред него лек автомобил от 6.23 метра, той е могъл да
избегне удара чрез намаляване на скоростта и спиране.
При тези
данни и доколкото не се установи противоправно поведение на други лица, а
единствената причина за настъпването на пътнотранспортното произшествие е
виновното поведение на увреденото лице, изразяващо с нарушаване правилата за
движение по пътищата, съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ, съгласно която отговорността на работодателя може да се намали, ако
пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност. Липсва легална дефиниция за понятието груба небрежност при трудова
злополука, поради което нейното съдържание следва да бъде изведено от
практиката и формалната житейска логика. Така според Решение № 79 от 27.02.2012г. по
в.г.д.№ 673/2011г. на ІV г.о. на ВКС, груба небрежност е налице, когато
пострадалият е съзнавал, предвиждал неблагоприятните последици, но се е
надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. В практиката няма спор,
че не всяко нарушение на правилата за здравословни и безопасни условия на труд
представлява груба небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна
връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и
най-небрежният би положил в подобна обстановка, каквато причинна връзка е
налице в настоящия случай. Нарушенията на правилата за движение по пътищата,
станали причина за пътнотранспортно произшествие, при което е пострадал
работникът или служителят, съставляват груба небрежност по смисъла на чл.201
ал.2 КТ (в този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 18 от
8.02.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ІІІ г.о.). Водачите на моторни превозни
средства са длъжни да знаят и да се съобразяват с правилата за движение, поради
което винаги когато пострадалият като водач на МПС създава реална възможност за
настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от
увреждане, той съпричинява вредата. Настоящият състав намира, че характера на
дейността по управление на моторно превозно средство е по правило дейност с
изключително висок риск за всички участници в движението, като дори на пръв
поглед „не тежки“ нарушения, окачествени като такива от предвидените за тях
наказания в санкционните норми на ЗДвП, биха могли да доведат до „тежки“
увреждания на участниците в движението. Такъв е и настоящият случай –
въззивамият, като не се е съобразил с разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от ЗДвП,
респективно не е осигурил необходимата дистанция от движещият се пред него
автомобил, е поставил себе си и останалите участници в движението в повишен
риск. Така, при едно минимално отклонение на вниманието – в настоящия случай
водачът на мотопеда погледнал назад за да види дали идват други автомобили в
съседната лента, съществува голяма вероятност за настъпването на произшествие,
поради намаленото време за реакция, вследствие на твърде малката дистанция между
двете превозни средства.
При тези
обстоятелства дружеството работодател не може да бъде освободено изцяло от
отговорност предвид характера на отговорността за трудова злополука като особен
вид „безвиновна отговорност“, поради което следва да се прецени конкретният
принос на работника, съобразно всички установени по делото релевантни обстоятелства
(в този смисъл - Решение от 27.02.2012г. по гр.д.№ 673/2011г. на ІV г.о). С
оглед данните по делото, настоящия състав отчита съпричиняването на 80 % за
настъпване на вредоносния резултат, с който процент следва да бъде намалена
отговорността на работодателя. Това е така, защото както бе коментирано и
по-горе, изключителна вина за настъпилото пътнотранспортно произшествие има
ищецът в първоинстанционното производство, поради допусната груба небрежност, а
отговорността на работодателя е обусловена от обстоятелството, че същото е
станало на път за работа, поради което е и признато от НОИ за трудова
злополука.
По
възражението на въззивното дружество относно размера на определеното от
първоинстанционния съд справедливо обезщетение за претендираните от въззиваемия
неимуществени вреди, настоящата инстанция намира, че същото е правилно
определено. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта е
понятие, което е проявление на принципа на съразмерност между конкретно
претърпените неимуществени вреди и обезщетението, което ще овъзмезди
пострадалия. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката
на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и
степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителността и степен на интензитет на болките и страданията, продължителността
на възстановителния период, възраст на увредения и др. В конкретния случай
първоинстанционният съд е направил
правилна оценка за основателността на размера на обезщетението, което би
обезщетило ищеца за претърпените от него неимуществени вреди. Този размер е
обусловен, както от конкретно установените увреждания по отношение на ищеца и
изпитаните вследствие на тях болки и страдания, така и от фактическия период на
възстановяване, усилията, които той трябва да положи за да се възстанови
напълно и да ходи нормално, както и напредналата възраст на пострадалия. В
конкретния случай по делото е установено, че вследствие на пътнотранспортното
произшествие въззиваемият е получил счупвания на лява лъчева кост, дясна
раменна кост и дясна бедрена кост, като е претърпял няколко оперативни
интервенции, които сами по себе си също са причинили болки и страдания на
въззиваемия. В този смисъл е и заключението на изготвената по делото
съдебно-медицинска експертиза, съгласно което болките са най-силни
непосредствено след получаване на увреждането, болки със значителен интензитет
има и в следоперативните периоди и в процеса на раздвижване. Определеният от
съда размер на обезщетението за неимуществени вреди е обусловен и от периода,
необходим за пълно възстановяване на пострадалото лице, като в случая вещото
лице по съдебно-медицинската експертиза посочва, че при този вид увреждания
обикновено периода на възстановяване е една година, като болки с хроничен
характер могат да се изпитват и след този период. Въз основа на изложеното,
обезщетение в размер на 12000 лева се явява справедливо да обезпечи
претърпените от въззиваемия болки и страдания, вследствие на претърпяната
трудова злополука.
Въз основа
на изложеното по-горе и предвид определеният от настоящия състав процент на
съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца в първоинстанционното
производство, претърпените от него вреди, както имуществени, така и
неимуществени следва да бъдат намалени с 80 %. В този смисъл, основателни се
явяват претенциите на Н.П. до размера на 2400 лева – обезщетение за
неимуществени вреди, и до размера на 1189.31 лева – обезщетение за имуществени
вреди, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която са уважени исковете на Н.П. над посочените размери, а в останалата им
част до уважените от първоинстанционния съд размери, да бъдат отхвърлени.
При
този изход на делото право на разноски имат и двете страни – ищецът в
първоинстанционното производство и въззиваем в това производство, съобразно
уважения размер на исковите претенции, а ответника по иска и въззивник в това
производство, съобразно отхвърлената част. Н.П. е направил разноски в
първонистанционното производство в общ размер на 3000 лева за адвокатско
възнаграждение, като същият на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК има право на
192.47 лева от тях. Във въззивното производство ищецът е сторил разноски в
размер на 800 лева за адвокатско възнаграждение, като същият на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК има право на 160 лева от тях. Или общият размер на разноски за
двете производства, които следва да бъдат присъдени на ищеца в
първоинстанционното производство и въззиваем в това производство е 352.47 лева.
Ответното
дружество и въззивник в това производство има право на разноски, съобразно
отхвърлената част на исковете по арг. на чл. 78, ал. 3 от ГПК. При
първоинстанционното разглеждане на делото, същото е сторило разноски в размер
на 1500 лева за адвокатско възнаграждение, като съобразно правилото на чл. 78,
ал. 3 от ГПК има право на 1403.77 лева от тях. Във въззивното производство,
въззивното дружество е сторило разноски в общ размер на 582.93 лв. (заплатена
държавна такса и депозит за вещо лице), като същото има право на 466.34 лева от
тях. Или общия размер на разноските за двете производства, които следва да
бъдат присъдени на ответника в първоинстанционното производство и въззивник в
това производство е 1870.11 лева.
След
извършена компенсанция на вземанията за разноски между страните, вземането на
ищеца и въззиваем в това производство са изцяло погасени, а на въззивното
дружество следва да се присъди непогасената част от тях в размер на 1517.64
лева.
Тъй
като в първоинстанционното производство ищецът е освободен от задължение за
внасяне на държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК,
част от тях - съразмерна на уважената част от исковете, следва да бъде
възложена на ответника. В този смисъл, ответното дружество и въззивник в това
производство следва да бъде осъдено да заплати сумата от 65.33 лв. в полза на
РРС.
Воден от горните мотиви, Русенски окръжен съд
ОТМЕНЯ Решение № 367 от 06.03.2019 г.,
постановено по гр.д. № 6235/2018 г. по описа на Русенски районен съд, ХV състав
в частта, с която „Щ. Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на Н.Ц.П. сумата над 2400
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие
на трудова злополука, настъпила на 16.05.2018 г. до уважения размер от 12000
лева, както и сумата над 1189.31 лева, представляваща обезщетение за имуществени
вреди, вследствие на същото събитие, до уважения размер 5946.56 лв., както и в частта за разноските и
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Н.Ц.П., ЕГН **********, с адрес: ***,
против „Щ. Е.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Р., бул. ****,
представлявано от управителя З. Щ., иск с правно основание чл. 200 от КТ за
заплащане на сумата над 2400 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, вследствие настъпилата на 16.05.2018г. в гр.Р. трудова
злополука, приета за такава с Разпореждане № 66 от 22.05.2018г. на длъжностно
лице от Териториално поделение-Русе на НОИ, изразяващи се във физически и
емоционални болки и страдания следствие получено счупване на лява лъчева кост;
счупване на дясна раменна кост, наложило остеосинтеза; счупване на шийката на
дясна бедрена кост, наложило ендопротезиране; впоследствие супурация на
оперативната рана в дясна тазобедрена област; анемия, до уважения размер от
12000 лева, както и за сумата над 1189.31 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, вследствие на същото събитие, до уважения размер 5946.56 лв.,
ведно със законната лихва върху двете главници, считано от датата на
увреждането - 16.05.2018г. за неимуществените вреди и от завеждането на иска –
11.09.2018г. за имуществените, до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 ГПК, Н.Ц.П., ЕГН ********** ***,, да
заплати на „Щ. Е.“ ЕООД, ЕИК ***, сумата от 1870.11
лева – разноски за двете инстанции.
ОСЪЖДА „Щ. Е.“
ЕООД, ЕИК ****, да заплати по сметка на Русенски районен съд сумата от 65.33
лева – държавна такса и депозит за вещо лице, съобразно уважената част на
исковете.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 367 от 06.03.2019 г., постановено по гр.д. № 6235/2018 г. по описа на
Русенски районен съд, ХV състав, в частта с която „Щ. Е.“ ЕООД е осъдено да заплати на Н.Ц.П.
сумата до 2400 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, както и сумата до 1189.31 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди, вследствие на трудова злополука настъпила на 16.05.2018 г.
В останалата част
решението като необжалвано е влязло в сила.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС, при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, в
едномесечен срок от съобщението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.