Р Е Ш Е Н И Е
№ 125
гр. Перник, 19.04.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи март през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
2. мл.с. КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 103 по
описа на съда за 2019 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С
Решение №
142/15.11.2018 г., постановено по гр.д. № 372/2018 г. по описа на Районен съд –
гр. Радомир, първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни и недоказани
исковете на М.П.С., с ЕГН: ********** с правно основание по чл. 26, ал. 1,
предл. 1-во и 2-ро от ЗЗД против Б.П.Н., с ЕГН: **********, К.А.С., с ЕГН: **********,
К.И.С., с ЕГН: **********, Р.И.С., с ЕГН: ********** и Н.К.С., с ЕГН: **********
за прогласяване нищожността на договор за дарение на недвижим имот, находящ се
в с. ***, обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот с № 187, том
III, рег. № 1008, нот.д. № 568/2017 г.
от 14.12.2017 г. и на договор за покупко-продажба на недвижим имот, находящ се
в с. ***, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №
188, том III, рег. №
1009, нот.д. № 569/2017 г. от 14.12.2017 г.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил М.П.С.
да заплати на ответницата К.С. сумата от 600 лева, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. №
6177/28.12.2018 г. (п.к. 27.12.2018 г.), подадена от М.П.С., чрез пълномощника му –
адв. А.Л. от САК, с която същото се оспорва изцяло като
необосновано,
неправилно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Посочва се,
че възприетата в мотивите на районния съд фактическа обстановка е правилна, но
се твърди, че атакуваните сделки противоречат на закона и в частност на разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 от ЗС, евентуално, че чрез сключването им ответниците са
целели да заобиколят закона, за да постигнат забранен от цитираната норма
правен резултат. Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено като
вместо него бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен. Претендират
се разноски за производството по делото и пред двете инстанции. Не
се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемите Б.П.Н., К.И.С.,
Р.И.С. и Н.К.С. са постъпили отговори на въззивната жалба с идентично
съдържание. В същите се твърди, че последната е неоснователна като се излагат
доводи за правилност и законосъобразност на първоинстанционното решение.
Посочва се, че атакуваните две сделки са валидни като по отношение на никоя от
тях не е налице нито основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1 предл. 1-во от ЗЗД, нито това по предл. 2-ро на същия текст. Иска се първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски. Не се въвеждат
доказателствени искания.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на жалбата е постъпил и от въззиваемата К.А.С.. В
същия се излагат доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното
решение. Твърди се, че и двете атакувани сделки са валидни, доколкото нито една
от тях не противоречи на закона, нито го заобикаля. Акцентира се върху
обстоятелството, че чрез договора за дарение ответницата е придобила качеството
на съсобственик на процесния недвижим имот, поради което няма законова пречка
да придобива дялове от други съсобственици въз основа на договор за
покупко-продажба като тази възможност не е поставена в зависимост от размера на
собствената й идеална част. В допълнение се посочва, че краткият период от
време между сключването на дарението и на покупко-продажбата също не е
обстоятелство, което може да обоснове недействителност на някоя от двете
сделки, нито е обуславящо за основанието им. Иска се въззивната жалба да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендират се разноски пред въззивния съд.
Не
се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят М.С., редовно призован, не
се явява. Вместо него се явява адв. Л., който поддържа жалбата, не прави
доказателствени искания. По същество излага доводи за неправилност и
необоснованост на обжалваното решение. Иска същото да бъде отменено, като
вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат
уважени. Претендира разноски за един адвокат.
Въззиваемата
страна К.С., редовно призована, не се явява в съдебното заседание пред
въззивния съд. Вместо нея се явява адв. В., която поддържа депозирания отговор
на жалбата, не прави доказателствени искания. По същество счита
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска
същото да бъде потвърдено. Претендира разноски като представя списък по чл. 80
от ГПК.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд-гр.
Радомир от 28.02.2018 г., подадена от М.П.С..
Със
същата са предявени установителни искове с правно основание по чл. 26, ал. 1,
предл. 1-во и предл. 2-ро от ЗЗД – като се иска съдът да прогласи като нищожни
договор за дарение на недвижим имот, находящ се в с. ***, обективиран в
нотариален акт за дарение на недвижим имот с № 187, том III, рег. №
1008, нот.д. № 568/2017 г. от 14.12.2017 г. на нотариус М.Д. и договор за
покупко-продажба на недвижим имот, находящ се в с. ***, обективиран в
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 188, том III, рег. №
1009, нот.д. № 569/2017 г. от 14.12.2017 г. на нотариус
М.Д.,
поради противоречие на двете сделки със закона и поради заобикаляне на закона.
В
исковата молба се твърди, че ищецът е съсобственик при равни квоти от по
¼ идеални части заедно с И. П.С., Б.П.Н. и С. П.С. на недвижим имот,
находящ се в с. ***, община Радомир, област Перник, с площ от 1595 кв.м.,
съставляващ част от имот с пл.сн. № 93 по кадастралния план на с. ***, попадащ
в квартал 14 по плана на селото, при граници на поземления имот: улица, парцел III-92 на И. П.С., имот с пл.сн. № 92
и парцел VI
– 92 на С. П.С., който поземлен имот съгласно утвърдения със Заповед № III-163 от 1963 г. регулационен план
на селото, попада и за нето е отреден парцел IV – 93 в квартал 14, целия с площ от
2 480 кв.м., от които 885 кв.м. са придаваемо място, сметките на което не
са уредени, ведно с построените в поземления имот паянтова едноетажна жилищна
сграда и паянтова стопанска сграда като собствеността произтича от нотариален
акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение и
наследство № 137, т. II,
рег. № 1798, дело № 280 от 2001 г. На следващо място се твърди, че на
14.12.2017 г. едната от съсобствениците – Б.Н. е дарила притежаваната от нея
¼ идеална част от описания недвижим имот на трето лице, което не е
съсобственик, а именно ответницата К.С. като тази сделка била обективирана в нотариален
акт за дарение на недвижим имот с № 187, том III, рег. №
1008, нот.д. № 568/2017 г. от 14.12.2017 г. Посочва се, че в същия ден веднага
след изповядване на тази сделка, още преди същата да е вписана в Агенцията по
вписванията, останалите съсобственици на процесния имот – С. С., К.С. (син на
починалия И. С.), Р.С. (дъщеря на починалия И. С.) и Н.С. (съпруга на починалия
И. С.) са прехвърлили на К.С. собствените си 2/4 идеални части от същия, чрез
договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № 188, том III, рег. №
1009, нот.д. № 569/2017 г. от 14.12.2017 г. Твърди се, че
договорът за дарение е сключен единствено с цел трето за собствеността лица да
придобие качеството на съсобственик като така при сключването на последващия
договор за покупко-продажба се избегне разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗС. По
тези съображения се прави искане двете сделки – договора за дарение и договора
за покупко-продажба да бъдат прогласени за нищожни, доколкото противоречат на
закона – чл. 33, ал. 1 от ЗС, евентуално го заобикалят тъй като целят
постигането на забранен резултат – заобикаляне изискването на чл. 33, ал. 1 от
ЗС.
В срока по чл. 131 от ГПК всеки от ответниците
Б.Н., К.С., К.С., Р.С. и Н.С. е депозирал отговор на исковата молба като
оспорва същата и счита, че и двете атакувани сделки са валидни и не страдат от
наведените от ищеца пороци.
В подадения от Б.Н. отговор се твърди,
че процесната сделка за дарение на собствената й ¼ идеална част от
гореописания недвижим имот е валидна, доколкото е извършена с дарствено
намерение и без насрещна престация. Уточнява, че е сключила сделката, за да
надари ответницата К.С. – нейна внучка, която от години й помагала и се грижела
за нея.
В депозирания от К.С. отговор на
исковата молба се твърди, че извършеното в нейна полза дарение от баба й, било
осъществено с дарствено намерение и без насрещна престация, поради което било
валидно, а същата го приела с благодарност. Излага доводи, че и последващата
сделка за покупко-продажба също била валидна, доколкото към момента на
извършването й, ответницата вече била съсобственик на процесния недвижим имот. В
тази връзка твърди и че не са налице предпоставките на чл. 33, ал. 2 от ЗС и за
ищеца не съществува възможност да изкупи дела на останалите съсобственици.
Поддържа и че не е налице нарушение на нормата на чл. 580, ал. 1 от ГПК, тъй
като и двата нотариални акта били съставени в работно време, в канцеларията на
нотариуса, с поредност на отразяване, която била спазена в последствие и при
вписването на актовете от службата по вписванията, като и че и двете сделки
били оформени с цитираните нотариални актове при спазване изискванията на
закона. Счита, че обстоятелството, че и дарението и продажбата са извършени в
един и същи ден, само по себе си не доказва, че договора за дарение между нея и
баба й Б.Н. е привидна сделка и прикрива договор за продажба.
Ответниците К.С., Р.С. и Н.С. са
депозирали отговори с идентично съдържание. Всеки от тях посочва, че е продал
притежаваната от него идеална част от процесния имот на ответницата С., която
към момента на изповядване на сделката, вече имала качеството на съсобственик
въз основа на договора за дарение. Излагат се доводи, че последният е валиден,
доколкото бил извършен с дарствено намерение – ответницата Б.Н. желаела да
надари ответницата К.С. за положените от последната грижи. В тази връзка
твърди, че не са налице и предпоставките за упражняване правото по чл. 33, ал.
2 от ЗС. На последно място излага доводи, че при изповядване на двете атакувани
сделки са спазени всички изисквания, приложими спрямо нотариалното производство
като нотариалните актове са изготвени и вписани съгласно установените законови
изисквания.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: нотариален акт за собственост върху недвижим имот,
придобит по давностно владение и наследство № 137, т. II, рег. № 1798, дело № 280 от 2001
г., нотариален
акт за дарение на недвижим имот с № 187, том III, рег. №
1008, нот.д. № 568/2017 г. от 14.12.2017 г., нотариален акт за покупко-продажба
на недвижим имот № 188, том III, рег. №
1009, нот.д. № 569/2017 г. от 14.12.2017 г., справка за имот, два
броя справки за документ и справка за лице от Служба по вписванията – гр.
Радомир, постановление на РП – гр. Радомир за отказ да се образува досъдебно
производство и удостоверение за данъчна оценка.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните районният съд е приел, че
ищецът е съсобственик на процесния недвижим имот като притежава ¼
идеална част от същия. Приел е и че двете атакувани сделки са осъществени, така
както се твърди в исковата молба. Относно валидността им обаче районният съд е
достигнал до извод, че и двете сделки са валидни, доколкото не страдат от
пороците, изложени в исковата молба. В тази връзка първоинстанционният съд е
навел подробни доводи, че нито една от атакуваните сделки нито противоречи на
закона, нито го заобикаля. По тези съображения районният е отхвърлил
предявените искове като неоснователни.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Радомир в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно.
По отношение
на допустимостта обаче настоящият състав на въззивния съд намира постановения
първоинстанционен акт за недопустим като съображенията за това са следните:
Производството пред районния съд се е развило по недопустим иск като това
обстоятелство не е било констатирано от решаващия съдебен състав нито при
проверката, извършена по реда на чл. 130 от ГПК, нито по-късно.
Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви
иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно
отношение или на едно право, когато има интерес от това. В тази връзка правната
теория и съдебната практика еднозначно приемат, че правният интерес е абсолютна
процесуална предпоставка за допустимостта и надлежното предявяване на
установителния иск – положителен или отрицателен. Липсата на правен интерес от
предявяване на съответния положителен респ. отрицателен установителен иск от
своя страна води до неговата недопустимост.
В
настоящия случай са предявени искове за нищожност на два договора поради
противоречието им със закона евентуално поради неговото заобикаляне. Посочените
искове са с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 от ЗЗД и
съгласно трайната съдебна практика представляват по същността си отрицателни
установителни искове (напр. Определение № 208 от 20.05.2011 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 221/2011 г., I г. о., ГК, Определение № 987 от 24.10.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 1500/2010 г., I г. о., ГК ). По тези съображения спрямо допустимостта на
същите важи общото правило на чл. 124, ал. 1 от ГПК като е необходимо за ищеца
да е налице правен интерес от търсеното по съдебен ред установяване. В
конкретния случай спрямо преценката за наличие на правен интерес следва да се
има предвид и обстоятелството, че предявените искове целят установяването на
нищожността на сделки, които са сключени между трети лица и по които ищецът не
е страна. В тази насока следва да се отбележи, че действително легитимирано да предяви установителния иск за нищожност на сделка
е не
само лице, което е страна по тази сделка, но и всяко трето лице, чиито права зависят от съществуването или
несъществуването на спорното правоотношение. Когато искането за прогласяване
нищожността на сделка на основанията по чл. 26 ЗЗД обаче
е от лице, която не е страна по сделката, за
същото следва да е налице правен интерес от връщането на разпореденото по сделката имуществено
благо в правната сфера на страната по сделката. Такъв интерес
ще е налице ако това връщане на имуществото в правната сфера на страната по
сделката би довело до някаква полза за лицето, което търси прогласяване на
нищожността. Ако обаче връщането
на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на
страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила
нищожността, постановеното решение е недопустимо, поради липсата на правен
интерес (в този смисъл – Решение № 334 от 3.11.2014
г. на ВКС по гр. д. № 570/2014 г., IV г. о., ГК).
В
настоящия случай са предявени искове за прогласяване нищожността на две сделки –
договор за дарение на идеална част от недвижим имот в полза на лице извън кръга
на съсобствениците и договор за покупко-продажба на идеални части от същия
недвижим имот между съсобственици на този имот и надареното по първата сделка
лице, като ищецът не е страна по тези сделки, но също притежава идеална част от
процесния недвижим имот. Предвид заявените в исковата молба факти и твърдения,
въззивният съд намира, че интересът на ищеца от предявените искове е обусловен
от възможността му да реализира правото си чл. 33, ал. 2 от ЗС. В конкретния
случай обаче това право не може да бъде реализирано дори предявените искове да
бъдат уважени, поради което за ищеца липсва правен интерес от последните.
Относно
иска за нищожност на договора за дарение посоченият извод следва от
обстоятелството, че на първо място иск за изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2
от ЗС изобщо не е заявен от ищеца в настоящото производство като липсват данни
такъв да е предявен в рамките на друг процес. В този смисъл съсобственикът ищец
няма правен интерес да оспорва придобивната сделка, при положение, че не е
предявил срещу прехвърлителя бивш съсобственик и приобретателя иск за
изкупуване по чл. 33, ал. 2 от ЗС (в този смисъл Решение № 54/18.03.2013 г. по
гр.д. № 627/2012 г. на 4-то Г.О. на ВКС). На второ място следва да се вземе
предвид и обстоятелството, че дори правото на изкупуване на ищеца хипотетично да
бъде заявено в друг процес, то последното е обективно преклудирано, доколкото
съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗС същото е ограничено в рамките на двумесечен срок
от транслативната сделка. В случая следва да се приеме, че спрямо ищеца
посоченият срок тече най-късно от момента на узнаване от негова страна на
атакуваната сделка. В тази насока дори ако за начален момент на този срок се
приеме подаването на исковата молба, когато видно от твърденията му, ищецът
безспорно е знаел за сключената сделка, то към настоящия момент този срок е
изтекъл. Доколкото съгласно трайната съдебна практика последният е преклузивен,
то евентуален иск по чл. 33, ал. 2 от ЗС в настоящия случай би бил недопустим,
от където липсва и правен интерес за ищеца да иска прогласяване нищожността на
договора за дарение, при положение, че обективно не би могъл да реализира
правото си на изкупуване (напр. Определение № 693/07.12.2009 г. по ч.гр.д. №
672/2009 г. на 4-то Г.О. на ВКС).
Относно
иска за нищожност на договора за покупко-продажба въззивният съд намира, че
правен интерес от прогласяване на същата въобще не е налице, доколкото дори при
евентуално връщане на разпореденото имущество в патримониума на ответниците
продавачи, за съсобственика ищец няма изобщо да се породи правото на изкупуване
по чл. 33, ал. 2 от ЗС (напр. Определение № 693/07.12.2009 г. по ч.гр.д. №
672/2009 г. на 4-то Г.О. на ВКС). Посоченият извод следва на последно място и
от обстоятелството, че за да се породи правото на изкупуване, то следва самата
покупко-продажба да е действителна като сделка и в тази връзка да е породила правните
си последици. Именно последните засягат възможността на съсобственика да
придобие съответната идеална част от съсобствената вещ и в тази връзка поражда
законово уреденото му право на изкупуване. Ако тази покупко-продажба е нищожна,
имуществото предмет на същата ще остане в правната сфера на продавача
съсобственик и право на изкупуване в полза на другия съсобственик въобще няма
да възникне (в този смисъл са и задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 5/28.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС).
По тези съображения въззивният съд счита, че първата инстанция се
е произнесла по недопустими искове като така е постановила едно недопустимо
решение, което подлежи на обезсилване. Доколкото не е налице някоя от
хипотезите на чл. 270, ал. 3, изр. 2-ро и 3-то от ГПК, то производството по
делото следва да бъде прекратено с оглед изричната разпоредба на чл. 270, ал. 3
изр. 1-во от ГПК. В тази връзка настоящият съдебен състав не намира за
необходимо да обсъжда изложени в жалбата оплаквания за неправилност на
атакувания съдебен акт.
За прецизност въззивният съд намира за нужно да отбележи, че по
атакувания договор за покупко-продажба освен ответниците К.С., К.И.С., Р.И.С.
и Н.К.С. страна като продавач е и лицето С. П.С., който въобще не е взел
участие по делото като липсват данни и относно правното му положение. Доколкото
се касае за иск за нищожност на сделка, предявен от трето спрямо тази сделка
лице, то въпреки наличието на противоречива съдебна практика, преобладаващото към
този момент становище е че страните по тази сделка следва да се считат за
задължителни необходими другари (Определение № 632 от 20.12.2013 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 5812/2013 г., I г. о., ГК, Решение № 32 от 29.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4290/2016 г., III г. о.,
ГК, в обр. смисъл Решение № 247 от 04.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4288/2016 г., IV г. о., ГК). В този
смисъл пропускът лицето С. С. да бъде конституиран като страна по делото
представлява съществено процесуално нарушение, което също обуславя
недопустимост на постановеното съдебно решение – по арг. от т. 6 от
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По исканията за разноски на страните:
Претенции
за разноски пред въззивния съд са направили всички страни по делото. С оглед
изхода на производството обаче такива се дължат само на въззиваемите. От
последните обаче единствено К.С. е доказала извършването на разноски и
съответно е представила списък по чл. 80 от ГПК. Същата е направила разноски в
размер на 650 лева – адвокатски хонорар, като заплащането му се установява от
представения по делото договор за правна защита и съдействие. В тази връзка
претендираните от К.С. разноски следва да й бъдат присъдени в пълен размер. Исканията
за разноски на останалите въззиваеми следва да се приемат за неоснователни,
доколкото същите не доказват извършени такива – по арг. от т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изхода на делото на ответницата К.С.
следва да бъдат присъдени разноски и за производството пред първоинстанционния
съд, доколкото единствено тя е направила искане в тази насока. Същата е
направила разноски в размер на 600 лева – адвокатски хонорар, като заплащането
му се установява от представения по делото договор за правна защита и
съдействие. В тази връзка претендираните от К.С. разноски за
първоинстанционното производство също следва да й бъдат присъдени в пълен
размер.
С оглед изхода на делото искането за разноски на
жалбоподателя е неоснователно.
С оглед цената на иска решението не подлежи на обжалване.
Водим от
горното и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1-во от ГПК, Пернишкият
окръжен съд:
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение №
142/15.11.2018 г., постановено по гр.д. № 372/2018 г. по описа на Районен съд –
гр. Радомир.
ПРЕКРАТЯВА производството по
делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 и ал. 4 от ГПК М.П.С., с ЕГН: ********** и с адрес:
*** ДА ЗАПЛАТИ
на К.А.С., с
ЕГН: ********** и с адрес: *** сумата от 600 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение в производството по гр.д. № 372/2018 г. по описа на РС – гр.
Радомир, както и сумата от 650 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение в производството по в.гр.д. № 103/2019 г. по описа на ОС – гр.
Перник.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.