РЕШЕНИЕ
№ 1210
гр. Пловдив, 11.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Николай К. Стоянов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Въззивно гражданско дело №
20235300501492 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „Вива кредит“ ООД, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“
№28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, ЕИК *********,
представлявано от управителя С. П. П., чрез пълномощника му адв. А.
Н., против Решение №3968 от 25.11.2022г., постановено по гр.д.
№7115/2022г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХІІІ гр.с., с което
дружеството е осъдено да заплати на А. П. И., ЕГН **********, сумата
от 501,02 лв.- недължимо заплатена и получено от ответника при
начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит №5509488 от 21.02.2019г.; сумата от 542,09 лв.-
недължимо заплатена и получено от ответника при начална липса на
основание неустойка по договор за потребителски кредит №5509488 от
21.02.2019г.; сумата от 1887 лв.- недължимо заплатена и получено от
ответника при начална липса на основание такса за експресно
разглеждане на заявка за кредит по договор за потребителски кредит
1
№5509488 от 21.02.2019г.; ведно със законната лихва върху сумите от
датата на подаване на исковата молба- 17.05.2022г. до окончателното им
заплащане. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението,
като се иска отмяната му и отхвърляне на исковите претенции.
Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответната страна по
нея- А. П. И., ЕГН **********, чрез пълномощника й по делото адв. Д.
Б., с който същата се оспорва и се иска потвърждаване на обжалваното
решение.
Предмет на разглеждане в производството е и частна жалба на
Адвокатско дружество „К., Б. и И.“, чрез управителя адв. К. К., против
Определение №406 от 11.01.2023г., постановено по гр.д. №7115/2022г. по
описа на Районен съд- Пловдив, ХХІІІ гр.с., в частта му, с която по реда
на чл.248 от ГПК е било оставено без уважение искането за изменение
на постановеното по делото Решение №3968 от 25.11.2022г. в частта му за
определеното адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно
процесуално представителство. В частната жалба се излагат доводи за
неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и
определяне на адвокатско възнаграждение съгласно чл.2, ал.5 от Наредба
№1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Не е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по
нея „Вива кредит“ ООД.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
По въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че
2
същото е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми, като въззивната инстанция се произнесе по
правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание
чл.55, ал.1 от ЗЗД, като ищцата А. П. И., ЕГН **********, иска
постановяване на решение, с което ответникът „Вива кредит“ ЕООД да
бъде осъден да й върне сумите от 501,02 лв.- недължимо заплатена и
получено от ответника при начална липса на основание възнаградителна
лихва по договор за потребителски кредит №5509488 от 21.02.2019г.;
сумата от 542,09 лв.- недължимо заплатена и получено от ответника при
начална липса на основание неустойка по договор за потребителски
кредит №5509488 от 21.02.2019г.; сумата от 1887 лв.- недължимо
заплатена и получено от ответника при начална липса на основание
такса за експресно разглеждане на заявка за кредит по договор за
потребителски кредит №5509488 от 21.02.2019г.; ведно със законната
лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба-
17.05.2022г. до окончателното им заплащане. В исковата молба са
изложени твърдения, че сключеният между ищцата, в качеството й на
кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, договор за
кредит бил недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, тъй като не отговарял
на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Изложени са доводи,
че уговорената в договора възнаградителна лихва била нищожна поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния
размер на законната лихва, в договора не бил посочен начинът на
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, а клаузата в
договора за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредит била нищожна поради противоречието й с
разпоредбата на чл.10а от ЗПК.
От фактическа страна по делото няма спор между страните, а и се
установява от писмените доказателства, че между ищцата, в качеството й
на кредитополучател, и ответното дружество, като кредитодател, е бил
сключен договор за паричен заем №5509488 от 21.02.2019г., съгласно
3
който ответникът е предоставил на ищцата сумата от 3000 лв. за срок от
60 седмици, при посочени в договора годишен лихвен процент- 40,32%,
годишен процент на разходите- 49,37%. С чл.1 от договора
кредитополучателят се е задължил да заплати такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на заем в размер на 1887 лв.,
която се плаща разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора заемателят се е задължил в 3- дневен срок
от усвояването на сумата по договора да предостави на заемодателя
обезпечение- поръчител- физическо лице, което да отговаря на посочени в
договора условия, или банкова гаранция, а съгласно чл.4, ал.2 при
неизпълнение на посоченото задължение заемателят дължи неустойка в
размер на 1257,90 лв., която се плаща разсрочено заедно с погасителните
вноски по кредита.
По делото няма спор между страните, а и се установява от
представената от ответното дружество справка, че по посочения договор
ищцата му е заплатила сумите 501,02 лв.- възнаградителна лихва; 542,09
лв.- неустойка и 1887 лв.- такса за експресно разглеждане на заявка за
кредит.
Доводите на ищцата, че посочените суми са били заплатени без
основание, тъй като договорът за заем е недействителен са основателни.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от представения по делото договор за кредит
кредитополучателят се е задължил да заплати такса за допълнителна
услуга по експресно разглеждане на документите за кредита, както и
неустойка за непредоставяне на обезпечение. които се начисляват и
заплащат заедно с погасителните вноски по кредита. По делото се
установява от съдържанието на договора, а и по това няма спор между
страните, че размерът на така уговорените такси и неустойка не е бил
включен в посочения в договора годишен процент на разходите по
кредита.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и
4
условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор
за кредит формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на лихвен процент, годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая
уговорените в договора такса за допълнителна услуга и неустойка не са
били включени в ГПР по кредита, въпреки че разходите за заплащането
им са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК е следвало да
бъдат включени при изчисляването му. Действително съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за
неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения.
Да се приеме обратното, означава да се допусне възможност за
заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез
предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения,
различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да
не се включва в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е
5
налице именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за
потребителя да предостави обезпечение и неустойка за неизпълнението
му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване на
посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. При това
положение е нарушена и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК,
предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да
бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на
икономическите интереси на потребителя като по- слабата страна в
правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и
целта на същата е да не се допусне той да заплати за предоставения му
кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Предвид
горното посоченият в договора годишен процент на разходите не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в
резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно
действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в
договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от
действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не
съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. В този
смисъл е налице и формирана съдебна практика- Определение № 50685 от
30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на
договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. От изложеното дотук е видно, че заплатените от ищцата на
ответника възнаградителна лихва по договора, такса за експресно
6
разглеждане и неустойка се явяват недължимо платени съгласно чл.23 от
ЗПК по недействителен договор за кредит, поради което претенцията за
връщането им е основателна и следва да се уважи.
Предвид горното обжалваното решение следва да бъде потвърдено,
като на основание чл.272 от ГПК се препрати и към мотивите на
първоинстанционния съд.
По частната жалба:
Частната жалба е процесуално допустима, но по същество-
неоснователна.
С постановеното по делото решение първоинстанционният съд е
определил на Адвокатско дружество „Г...“, преименувано след
постановяване на решението на Адвокатско дружество „К., Б. и И.“
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на
ищцата А. П. И. в размер на 711,60 лв. с ДДС, определено по реда на
чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за
минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно общия
материален интерес по делото.
По реда на чл.248 от ГПК адвокатското дружество е поискало
изменение на решението в посочената му част, като адвокатското
възнаграждение се определи съгласно чл.2, ал.5 от наредбата като за три
отделни обективно съединени иска. С обжалваното определение това
искане е оставено без уважение.
Настоящият състав на съда намира за неоснователни доводите в
частната жалба за неправилно определяне на адвокатското
възнаграждение, присъдено на основание чл.38, ал.1 от ЗА в полза на
Адвокатско дружество „Г.“, което е оказало безплатна правна помощ на
ищцата. Съгласно разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА в случаите, когато
адвокат е оказал безплатна правна помощ съгласно ал.1 на същата
разпоредба, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Съдът
определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Разпоредбата на
чл.2, ал.5 от Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните
размери на адвокатските възнаграждения предвижда, че по граждански
7
дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените
искове, за всеки един от тях поотделно, но разумното тълкуване на същата
налага да се приеме, че това не се отнася за хипотези като настоящата,
а именно когато са предявени претенции за връщане на недължимо
заплатени суми по един дотовор. В този случай, независимо от наличието
на обективно съединяване на искове, то предвид обстоятелството, че сумите
се претендират по един недействителен договор, на адвоката следва да се
определи по реда на чл.38, ал.2 от ЗА едно адвокатско възнаграждение, а
не няколко отделни такива съобразно правилото на чл.2, ал.5 от
наредбата. Цитираната в отговора на частната жалба съдебна практика на
ВКС няма задължителен характер, а при определяне на размера на
адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА следва да се
отчете и практиката на Съда на Европейския съюз. С Решение от
28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС е приел, че правната уредба
следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на
възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на
спора, неговата цена или труда, които трябва да се положи за защитата на
съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата
делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Прието е, че
съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във
всеки случаи, в които прилагането на общия режим в областта на съдебните
разноски би довело до резултат, които се счита за несправедлив, да се
отклони по изключение от този режим. Съдът на ЕС е извел задължение за
националния съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на
ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена
всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която
им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.С Решение от 23.11.2017г.
по съединени дела C-427/16 и C-428/16, Съдът на Европейския съюз е
тълкувал чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДФЕС в смисъл, че
национална правна уредба като тази по чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от
ГПК, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с
наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия
8
адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да
ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член
101, параграф 1 ДФЕС. Прието е, че запитващата юрисдикция следва да
провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна
уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените
ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
изпълнението на тези легитимни цели. Предвид предимството на първичното
общностно право- чл.101, пар.1 от ДФЕС пред националното ни
законодателство и на основание чл.633 от ГПК, разпоредбата на чл.38, ал.2 от
ЗА в частта й, предвиждаща минимален размер, определен от Висшия
адвокатски съвет, под който адвокатско възнаграждение не може да бъде
определено, не следва да бъде прилагана. По всяко дело, по което следва да
се определи такова, националният съд ще следва да извърши преценка на
правната и фактическа сложност на делото, без да бъде ограничаван от
определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимален размер. Единственото
ограничение тук ще бъде свързано с преследваната от наредбата цел, а
именно да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде
подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни механизми, което
би имало за свой (отрицателен) резултат влошаване качеството на
предоставяните правни услуги и ограничаване достъпа до квалифицирана
правна помощ. В конкретния случай делото не се отличава с особена правна
и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който вече има
установена съдебна практика, а производството пред първоинстанционният
съд е приключило в едно съдебно заседание, в което не са събирани
доказателства. Предвид горното съдът намира, че справедливият размер на
адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищцата
пред първата инстанция би бил в размер на 711,60 лв. с ДДС, колкото е
определил и първоинстанционния съд. Предвид горното обжалваното
определение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
адв. Д. Б., оказал безплатна правна помощ на ищцата, адвокатско
възнаграждение в размер на 711,60 лв. за въззивната инстанция,
определено съгласно Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за
9
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №3968 от 25.11.2022г., постановено по гр.д.
№7115/2022г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХІІІ гр.с.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №406 от 11.01.2023г., постановено
по гр.д. №7115/2022г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХІІІ гр.с., в
частта му, с която по реда на чл.248 от ГПК е било оставено без
уважение искането на Адвокатско дружество „К.., Б. и И.“, чрез адв. К.
К., за изменение на постановеното по делото Решение №3968 от
25.11.2022г. в частта му за определеното адвокатско възнаграждение за
осъщественото безплатно процесуално представителство.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ №28, бл. АТЦ „Силвър
център“, ет.2, офис 73Г, ЕИК *********, представлявано от управителя
С. П. П., да заплати на адв. Д. Г. Б., сумата от 711,60 лв.- адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за оказаната пред въззивната
инстанция безплатна правна помощ на А. П. И..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10