Р
Е Ш Е Н И Е
№
……
град
София, ….04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти март две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.
с-я СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 9026/2019
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 94118 от 15.04.2019 г., постановено по гр.д. № 80338/2018 г. на СРС, II ГО,
126 състав, са отхвърлени предявените от А.Б.Ж. срещу Национален център за
повишаване квалификацията на педагогическите специалисти, обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, за
отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 149/05.11.2018 г., за
възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „финансов
контрольор” и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2673 лв.,
представляваща обезщетение за оставането му без работа за периода 05.11.2018 г.
– 05.05.2019 г.
С въззивна жалба от 07.05.2019 г. ищецът
обжалва решението като неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че КТ не
съдържал забрана за работник или служител да полага труд по повече от едно
основно трудово правоотношение при различни работодатели, поради което изводът
на районния съд за обратното бил неправилен. С ответника бил сключен основен
безсрочен трудов договор по чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, а не договор за
допълнителен труд по чл. 110, чл. 111 и чл. 114 КТ. След сключването на
договора работодателят не можел едностранно да променя основанието за сключването
му. В случая ищецът полагал труд по четири основни трудови договора с общо
работно време от 8 часа в съответствие с чл. 136 КТ, поради което облекченият
ред за прекратяване на допълнително трудово правоотношение по чл. 334 КТ бил
неприложим по отношение на него. Твърди, че поради естеството на работата си
бил принуден да работи при няколко работодатели за да може да постигне 8 часов
работен ден и да има пълен осигурителен стаж с оглед предстоящото му
пенсиониране. По тази причина обжалваното решение дискриминирало въззивника по
отношение на останалите работещи в страната. Моли съда да отмени
първоинстанционното решение, като уважи исковете и му присъди разноските.
Ответникът е депозирал отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който са изложени доводи за
недопустимост и нередовност на жалбата. По същество счита жалбата за
неоснователна, тъй като обжалваното решение било правилно и законосъобразно, постановено
след цялостна и задълбочена преценка от съда на събрания доказателствен
материал по делото. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено, както и да му
бъдат присъдени направените разноски.
С разпореждане от 11.07.2019 г.
съдът е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е
констатирано, че не са заявени доказателствени искания от страните пред
въззивната съдебна инстанция.
Съдът, като обсъди доводите на
страните във връзка с твърдените пороци на обжалваното решение, наред със
събраните по делото доказателства и на основание чл. 12 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима, като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК съдът намира решението за валидно, в обжалваната част и допустимо. Относно
правилността му съдът е ограничен от пределите на жалбата, по аргумент от чл.
269 изр. 2 ГПК.
Приетите доказателства по делото
пред първата съдебна инстанция удостоверяват установената от същата фактическа
обстановка.
За да отхвърли предявените искове районният
съд е приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че съгласно
договор от 04.12.2017 г. между страните е било налице безсрочно трудово правоотношение,
по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „финансов контрольор”, като
правоотношението е прекратено на основание чл. 334, ал. 1 КТ със заповед на
работодателя № 149/05.11.2018 г., връчена на работника на същата дата, че размерът
на брутното трудово възнаграждение на А.Ж. за последния пълен месец преди
уволнението възлиза на 445,50 лв., както и че ищецът е полагал труд по още две
трудови правоотношения. По отношение на спорния между страните въпрос дали
процесният трудов договор е бил такъв за допълнителен труд, съответно дали
работодателят е имал право да го прекрати по облекчения ред по чл. 334 КТ,
съдът е приел, че работникът или служителят може да работи само по едно основно
трудово правоотношение, тъй като всяко последващо правоотношение, възникнало
преди прекратяване на първото, е такова за допълнителен труд. Процесният трудов
договор бил именно за допълнителен труд при друг работодател съгласно чл. 111 КТ, тъй като бил предхождан от два други трудови договора от 01.12.2006 г. и
01.03.2013 г. По тази причина ответникът е имал правото да прекрати
правоотношението с едностранно предизвестие и го е упражнил надлежно. Поради
законосъобразността на уволнението исковете са били отхвърлени като неоснователни.
По отношение правилността на
решението в обжалваната част във връзка с наведените във въззивната жалба
оплаквания по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
В допълнение и по наведения с
въззивната жалба доводи за неправилност на решението, следва да бъде посочено,
че работникът
(служителят) може да бъде страна само по едно основно трудово правоотношение, а
допълнителните трудови договори могат да бъдат и повече, докато се достигнат
императивно установените граници на чл. 113, ал. 6 КТ. Съгласно регламентацията
в КТ трудовите правоотношения за допълнителен труд са: допълнителен труд при
същия работодател /вътрешно съвместителство/ - чл. 110 КТ; допълнителен труд
при друг работодател /външно съвместителство/ - чл. 111 КТ и трудов договор за
работа през определени дни от месеца - чл. 114 КТ. Според решение № 169 от
06.07.2015 г. по гр. д. № 427/2015 г., г. к., III
г. о. на ВКС, съгласно § 1, т. 12 ДР КТ "основно трудово
правоотношение" е всяко трудово правоотношение, което независимо от
основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на
трудовия договор за допълнителен труд. Двете трудови правоотношения - основно и
по договор за външно /или вътрешно/ съвместителство, съществуват успоредно и
независимо едно от друго, без изменението или прекратяването на едно от тях да
рефлектира върху съдържанието на трудовия договор по другото. Съдът при
проверката за законосъобразността на уволнението е ограничен в основанията,
посочени в писмения акт, с който е прекратено правоотношението - с връчване на
това волеизявление работодателят е упражнил потестативното си право едностранно
да прекъсне правната връзка между страните като към този момент съдът проверява
дали потестативното право е възникнало в полза на работодателя и дали същото е
законосъобразно упражнено. Независимо от това обаче следва да се отбележи, че
съгласно разпоредбата на чл. 334, ал. 1 КТ трудовото правоотношение по външно
съвместителство може да бъде прекратено както на общите основания, предвидени в
чл. 325 и сл. КТ, така и на специалното, предвидено в чл. 334, ал. 1 КТ основание
- с изтичане на 15 дневен срок от връчване на предизвестието, без да е
необходимо да се посочва специално и отделно основание за уволнението. Този облекчен
ред за прекратяване на трудовото правоотношение е въведен с оглед естеството на
допълнителните трудови договори. Обикновено те имат допълващо значение както за
работодателя, така и за работниците и служителите. Поради това за
прекратяването им не е предвидена обстойна защитна уредба, а всяка от страните
по договора може да се освободи от задълженията си по него с отправяне на
предизвестие за прекратяване. В случая такова писмено предизвестие е отправено
от работодателя до служителя като в уволнителната заповед е посочено на
служителя да се изплати обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазено
предизвестие, поради което уволнението е извършено законосъобразно.
Поради съвпадане на крайните изводи
на първата и на въззивната инстанция решението на СРС следва да бъде потвърдено
като правилно.
Право на разноски за въззивната
инстанция при този изход на спора има въззиваемият, които обаче не е представил
доказателства за реално извършване на такива разноски.
По горните съображения, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 94118 от 15.04.2019 г., постановено по гр.д. №
80338/2018 г. на СРС, II ГО,
126 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред
ВКС на РБ по реда и условията на чл. 280 ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.