Р Е Ш Е Н И Е
№.................................
гр. София, 09.06.2021г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Б състав,
в публично заседание на тридесет и първи май, две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.с.
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
участието на секретар Хр.Цветкова, като разгледа докладваното от съдия
Станимира Иванова въззивно гражданско дело № 8651 по описа за 2020г. на СГС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение
от 24.02.2020г. по гр.д. № 17129 по описа за 2017г. на Софийски районен
съд, 31-ви състав са отхвърлени предявените с искова молба вх. №2005908/20.03.2017г.
положителни установителни искове на ”Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:***-6, сграда „Матрикс Тауър” срещу Г.Л.Г., ЕГН **********, с адрес: ***
и съдебен адрес:*** с правно
основание на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл.4 от Закона
за потребителския кредит /2006г.,отм/ за
признаване за установено, че Г.Л.Г., ЕГН ********** дължи на ”Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* заплащане на сумите, както следва:
сумата от 610лв., ведно със законната лихва от
02.11.2016г. до изплащането й, представляваща главница по договор от 25.04.2008г. за издаване на национална кредитна карта Райкарт
, сключен с Райфайзенбанк (България)ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с
договор за цесия от 27.02.2012г.; сумата от 225,67лв., представляващи възнаградителна лихва по договора за
периода от 25.04.2008г. до 27.07.2012г., за които е издадена заповед за
изпълнение по заповедно дело № 62276/2016г. на Софийски районен съд, като ”Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* е осъдено да
заплати на Г.Л.Г., ЕГН ********** на
основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК съдебни разноски от 500лв.
Срещу
така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 5046256/17.03.2020г.
по регистъра на СРС, изпратена по
пощата на 11.03.2020г. от ищеца ”Е.М.”ЕООД,
ЕИК ******* със съдебен адрес: адв. И.Н.,*** в частта, в която исковете са отхвърлени. Изложило е съображения, че решението е неправилно,
постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния закон,
необосновано. Посочило е, че по делото
било установено валидното прехвърляне на вземанията с договора за цесията,
длъжникът не бил платил задълженията, поради което и без значение било дали е
редовно уведомен за цесията. Договорът за кредит бил валиден, с него на
кредитополучателя била дадена възможност в срок от 3 години да усвоява
многократно определена сума пари до размера на разрешения кредитен лимит.
Минималната месечна погасителна вноска била процент от ползвания кредитен
лимит, тя не покривала цялата дължимата
възнаградителна лихва и не погасявала
дължимата главница, затова длъжникът нямал задължение да връща ежемесечно главница
през 3 годишния период на револвиращия кредит. Едва след края на всеки
тригодишен револвиращ период възниквало задължението за връщане на главницата,
плащането на лихва, такси, разноски, или в края на допълнителния 20 месечен
срок по чл. 43 от договора. Клаузата от
договора била валидна, защото слагала 20 месечен срок за връщане на кредита, но
вече конкретизиран на ежемесечни вноски и то без да се начислява
възнаградителна лихва. С изтичането на 3 годишния срок, ако договорът не бъде
подновен и ако има неплатени задължения, задълженията се трансформирали на
задължение за връщане на натрупани задължения с погасителни вноски и срок от 20
месеца. Тази клауза на чл. 43 от договора не само че не продължавала кредита до
безкрай, а слагала кратък срок в сравнение с револвиращия 3 годишен
период. През 20 месечния срок се
начислявала само наказателна лихва за забава, а не възнаградителна лихва.
Въззиваемият- ответник по исковете Г.Л.Г., ЕГН ********** в предоставения
срок е оспорил жалбата. Навел е твърдения , че решението в обжалваната част е
правилно. Посочил е, че срокът на договора за кредит бил три години и всички
задължения по него били станали изискуеми на 26.04.2011г.. Последната вноска по
кредита била направена на 17.01.2011г. и съгласно чл. 47, буква „А” от договора
автоматично на 16.06.2011г. всички задължения станали изискуеми., а заповедното
дело било образувано повече от 5 години след тази дата и правилно районният съд
приел, че задълженията са погасени по давност, лихвата също не се дължала,
защото била за погасени по давност задължения.
Не му било съобщена цесията, уведомлението не било получено от него, то
било изпратено на различен от неговия адрес Пълномощното за уведомяването не
било подписано от лице с представителна власт на банката. Претендирал е
разноски.
Съдът, след като обсъди доводите
на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба № 2005908/20.03.2017г. на ”Е.М.”ЕООД,
ЕИК ******* срещу Г.Л.Г., ЕГН **********,
с която е поискало от съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл.
124 от ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл. 4 и сл. от Закона за потребителския кредит
(2006г., отм) и чл. 86 от ЗЗД, да
признае за установено, че Г.Л.Г., ЕГН ********** дължи на ”Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* заплащане на сумите, както следва:
сумата от 610лв., ведно със законната
лихва от 02.11.2016г. до изплащането й, представляваща главница по договор № 0804040225673193/25.04.2008г. за издаване
на национална кредитна карта „Райкарт”; сумата от 225,67лв., представляващи възнаградителна лихва по договора за
кредит за периода от 02.02.2011г. до 27.07.2012г., вземания за които били
прехвърлени от „Райфайзен банк (България)”ЕАД на „Е.М.”ЕАД с договор за цесия
от 27.07.2012г., за които е издадена заповед по заповедно дело № 62276/2016г.
на СРС, като му се присъдят разноски. Навело е твърдения, че с договора за
цесия му били прехвърлени вземанията по договора за кредит, длъжникът бил валидно уведомен. Договорът за кредит бил
валидно сключен и ответникът получил възможност да усвоява многократно сума до
размера на кредитния лимит от 610лв., за което му била предоставена кредитна
карта. Ответникът многократно усвоявал
наличния лимит по сметката си, като към момента задълженията били в размер
на процесните суми. Ползваната сума се олихвявала ежемесечно ,
ежемесечно били начислявани и такси. Срокът на договора бил 3 години с
изтичането му договорът автоматично се подновявал, ако към този момент
длъжникът не бил в просрочие. При наличие на неплатени задължения към изтичането на 3 годишния период договорът преустановявал
действието си като револвиращ, кредитополучателят не можел повече да усвоява
суми, а бил длъжен да погаси задълженията на 20 вноски съгласно чл. 43 от
договора. Крайният падеж настъпил на 25.12.2012г. и от този момент всички
задължения били изискуеми. Оспорил е възражението за недължимост на сумите поради изтекла погасителна
давност. Тригодишния срок бил период на
револвиране, минималната погасителна месечна вноска в този период не била погасителна вноска по стандартен банков
продукт. След изтичането на този 3 годишен срок при наличие на непогасени
задължения те следвало да се погасят в срок от 20 месеца. Длъжникът имал
задължение в края на първия тригодишен, което не било погасено и така съгласно
чл. 43 от договора той следвало само да
се плаща натрупаното като задължение на вноски от по 5% от тях, но не по-малко
от 25лв. месечно, в случая месечна вноска била 41,78лв. Крайния срок бил
25.12.2012г. и 5 годишния срок не бил изтекъл към подаването на заявлението от
02.11.2016г. Ответникът не можел да възразява срещу съобщаването на цесията,
защото не бил платил преди това, а и цесията била валидно съобщена с връчване
на исковата молба с приложенията.
Ответникът Г.Л.Г., ЕГН ********** в предоставения
му срок е оспорил исковете. Посочил е, че срокът на договора бил 3 години и
изтекъл на 25.04.2011г., всички задължения били изискуеми към 26.04.2011г. ,
дори и да се приемело, че договорът продължил да обвързва страните и след това,
то съгласно чл. 47 от договора
задълженията станали изискуеми на 16.06.2011г., заявлението било
подадено повече от 5 години след тази дата и били погасени по давност,
лихвите като акцесорни вземания също не се дължали. Трансформирането на кредита
в стандартен не можело да стане автоматично, следвало да има съгласие за същото
включително и за погасителния план, такова не било постигнато. Цесията не му
била валидно съобщена, писмото било върнато като непотърсено, защото било
изпратено на адрес, различен от неговия. Пълномощното за ищеца за уведомяването
за цесия не било подписано от лица с представителна власт за банката и не било
валидно изявление. Претендирал е
разноски.
По делото е приложено
заповедно дело № 62276 по описа за 2016г. на СРС, съгласно което по заявление вх.№ 3072678/02.11.2016г. е издадена заповед по чл.
410 от ГПК, с която е разпоредено Г.Л.Г.,
ЕГН ********** да заплати на ”Е.М.”ЕООД,
ЕИК ******* заплащане на сумите,
както следва: сумата от 610лв., ведно
със законната лихва от 02.11.2016г. до изплащането й, представляваща главница по договор № 0804040225673193/25.04.2008г. за издаване
на национална кредитна карта „Райкарт”; сумата от 225,67лв., представляващи договорна лихва по договора за кредит
за периода от 25.04.2008г. до 27.07.2012г., вземания за които били прехвърлени
от „Райфайзенбанк (България)”ЕАД на „Е.М.”ЕАД с договор за цесия от 27.07.2012г.,
както и съдебни разноски от 25лв., за
така издадена заповед длъжникът е
уведомен със залепване на 04.01.2017г. на уведомление, на 03.02.2017г. длъжникът е подал възражение срещу
задълженията по заповедта, на 20.02.2017г. заявителят е уведомен за
необходимостта да представи в едномесечен срок от съобщението доказателства, че
е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта и такива е представил
на 20.03.2017г.
По делото е приет неоспорен от страните договор № 0804040225673193/25.04.2008г. за издаване на национална кредитна карта „Райкарт”,
носещ подпис за страните по него, съгласно
който „Райфайзенбанк България”ЕАД се
е задължило да предостави на ответника
кредит, усвояван чрез кредитна карта
с кредитен лимит от 610лв., като съгласно чл. 4 , чл. 5, чл. 6 дължимата сума (главница и други суми) се
олихвява ежемесечно с лихва от 18% годишно , която лихва се събира в края на всеки месец служебно от
кредитния лимит. Съгласно чл. 11 и чл. 12 от договора до 15-то число на всеки месец
кредитополучателят дължи плащане на минимална
месечна погасителна вноска, която е 5% от общата дължима сума към този момент
за главница, лихви, такси, комисионни, но не по-малко от 25лв. Съгласно чл.
39 от договора срокът на договора е 3 години, но при липса на непогасени
задължения към изтичането на този срок и кредитополучателят не е заявил, че не
желае подновяването му, то договорът се подновява автоматично за нов 3 годишен
период. Съгласно чл. 43 от договора,
ако кредитополучателят откаже да получи новата си карта след изтичане на срока
на валидност на първоначалната и към този момент има непогасени задължения, то
той е длъжен ежемесечно да внася минималната погасителна вноска по чл. 11 от договора до
издължаване на кредита, като банката прекратява
достъпа до неизползвания кредитен лимит. Съгласно чл. 47 от договора при
неплащане на 4 поредни месечни вноски изцяло задълженията стават предсрочно
изискуеми автоматично.
Приета е неоспорена от страните справка, съгласно която по договора за кредит са правени множество тегления
и погасявания, ежемесечно начисляваната възнаградителна лихва е усвоявана
служебно от кредитния лимит, последното усвояване на суми от кредитополучателя
е направено на 21.01.2011г. след този момент като задължения са му начислявани 2
такси за нереволвиране на кредита – през април и май 2011г., както и лихви, като към изтичането на срока от 3
години от сключването на договора –
25.04.2011г., непосагената главница е била 610лв., начислената лихва за
периода от 02.02.2011г. до 27.07.2012г.
е 225,67лв., за периода до 25.04.2011г. лихва е 66,82лв .
С Определение от 09.09.2018г. районният съд е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че по договора за
банков кредит банката е предоставила на ответника сумата от 610лв. и за
ответника е възникнало задължения да я върне и да плати лихвата, за която са
предявени исковете.
Приети са неоспорени от страните договор за цесия от
27.07.2012г., приложение, потвърждение, пълномощно съгласно които на 27.07.2012г. Райфайзенбанк
(България”ЕАД е прехвърлило на „Е.М.”ЕАД вземанията си по договора с Г.Л.Г. за
главница от 610лв. и за лихва от 225,67лв., просрочие по който е от
19.04.2011г., последното плащане било на 04.11.2011г., като банката чрез двама
изпълнителни директори – Ц.П. и А.А.на 09.08.2012г. е упълномощила Е.М.” ЕАД да
уведоми длъжника за цесията.
Прието е уведомление, известие за доставяне, съгласно които на 04.10.2016г. ищецът като пълномощник на
банката е съставил изявление до ответника, с което го е уведомил за извършената
цесия, като писмото е изпратено на адреса на ответника посочен в договора за кредит – ж.к. ********,
гр. София и се е върнало с отбелязване че не е потърсено.
С оглед на така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В
конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в
обжалваната част :
Предявените искове са с правно основание чл. 422 вр. с
чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД вр. счл. 4 и сл. от Закона
за потребителския кредит (отм) и чл. 86 от ЗЗД.
При така предявените искове и депозиран отговор в тежест
на ищеца е да установи че е придобил с договор за цесия съществуващи вземания на Райфайзенбанк
(България)”АД срещу ответника по договора за банков кредит за което длъжникът е
уведомен, че заявлението е подадено преди да изтече срока за погасителната давност на вземанията.
В тежест на ответника при така депозирания отговор е до
докаже , че е изтекъл определен срок на бездействие на кредитора за събиране на
вземанията и така те са погасени по давност.
Съдът приема за установено по делото, че на 25.04.2008г. е възниквало валидно правоотношение по
договор за банков кредит – револвираща линия между „Райфайзенбанк
(България)”ЕАД”АД и ответника, по който договор
банката се е задължила да предостави на
ответника кредит с лимит от 610лв. усвояван с кредитна карта с възможност за
многократно усвояване на неизползвания кредитен лимит за срок от 3 години при
годишна лихва от 18%, като към изтичането на срока от 3 години -25.04.2011г., непосагената главница е била 610лв.,
начислената лихва за периода от 02.02.2011г. до 27.07.2012г. е 225,67лв., а за периода до
25.04.2011г. – 66,82лв. Установява се,
че през време на 3 годишния период задълженията е следвало да се погасяват на
минимални погасителни месечни вноски в размер от по 5% от цялата дължима сума
за лихви такси и главница с падеж на вноската 15-то число на месеца, че цялото
задължение за възнаградителна лихва ежемесечно се е погасявало чрез служебно
усвояване на суми от банката от неусвоения кредитен лимит. Тези обстоятелства
не са спорни по делото, а и се установяват
от приетите по делото договор,
справка, обявени за безспорни от районния съд обстоятелства.
Съдът приема за установено по делото, че процесните
вземания са валидно прехвърлени от банката на ищеца с договор за цесия от
27.07.2012г., за цесията длъжникът е уведомен от ищеца, упълномощен от банката.
Приетите по делото договор за цесия с приложение, потвърждение, пълномощно от -09.08.2012г., записванията по публичния
търговски регистър към 09.08.2012г., установяват валидно сключване на договора
за цесия, предмет на който са процесните вземания, упълномощаване от банката на
ищеца от двамата си изпълнителни директори да уведоми длъжника за цесия , тези
книжа са приложение към исковата молба и са връчени на ответника, поради което и длъжникът е уведомен за цесията
валидно.
Спорен въпрос е дали процесните вземания са погасени по давност.
Погасителната
давност е сложен юридически факт, съвкупност от два елемента: бездействие на
титуляра на правото и изтичането на определен период от време. Съгласно чл. 114
от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало
изискуемо, като според ал.2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало. Съгласно чл. 111, буква „в” от ЗЗД с три годишна
давност се погасяват периодичните задължения, вкл. и тези за лихви, като
съгласно чл. 119 от ЗЗД с погасяване на главното задължение се погасяват и
произтичащите от него допълнителни вземания, макар за тях давността да не е
изтекла.
Вземанията за главница по
договор за банков кредит и по договор за потребителски кредит е скрепено с
общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД от 5 години. Вземането за лихва, незанисимо дали е възнаградителна или
закъснителна лихва, вземането за неустойка за забава по договори за банков кредит и
договор за потребителски кредит съобразно чл. 111 от ЗЗД е скрепено с кратката 3 годишна погасителна давност.
Вземанията за главница по
договора за кредит не са периодични
и затова се погасяват с 5-годишна давност. Договорът
за кредит, има за предмет възмездно предоставяне на определена сума за
определен срок. Връщането й на части не променя предмета на договора в такъв за
множество еднородни престации, с еднакъв произход, дължими през определен
интервал от време. Съгласието на кредитора да получи на части
изпълнението на задължението е в отклонение на общото правило, то не променя
характера на задължението, поради което и съдът приема, че вземането за
главница по договора за банков кредит независимо че е уговорено да се връща на
части не е задължение за „периодични
плащания", а представлява частично плащане, тоест за него не е приложима кратката 3
- годишна давност (В този смисъл Решение № 28 по гр.д. № 523/2011г.
на ВКс, ІІІ-то Г.О., Решение № 65/06.07.2018г. по т.д. № 1556/2017г. на ВКс,
І-во Т-О.).
Вземанията
за лихви по договора за банков кредит
независимо дали са за забава или са възнаградителна лихва
се погасяват с 3-годишна
погасителна давност Съгласно чл. 111, б.
"в", предл. 2-ро ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват
вземанията за лихви
и други периодични плащания".
Така разписаната от
законодателя уредба обосновав извод, че вземането за лихви има самостоятелен характер и
преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с това дали лихвоносното
задължение произтича от договори с продължително или с периодично изпълнение. Вземанията за главница и лихви /отделно възнаградителна от санкционна/ са отделни вземания по договора
за кредит с различни основания – задължение за връщане на предоставена сума и
задължение за плащане на възнаграждение за предоставяне на ползването й
съответно обезщетение за неизпълнение на задълженията по договора Задълженията
по договора за кредит не са неделими и за всяко от тях тече различна
погасителна давност. (В този
смисъм Решение № 132/13.01.2021г.
по т.д. № 2195/2019г. на ВКс, І-во Т.О.; Решение № 128/20.08.2018г. по гр.д. №
1744/2017г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение № 206/30.12.2011г. по т.д. №
1055/2010г. на ВКС, ІІ-ро Т.О.; Решение № 130/15.04.2020г. по т.д. №
1829/2018г. на ВКС, І-во Т.О.).
В конкретния случай заявлението е подадено на 02.11.2016г., не се твърди и не се
установява преди това кредиторът да е предприел действия по събирането на
вземанията, поради което и по съображения изложени по-горе съдът приема, че вземането за лихва от 225,67лв. е погасено
по давност. Същото се претендира за периода с краен момент 27.07.2012г., твърденията на ищеца са,
че изискуемостта в последствие е отложена до 25.12.2012г., поради което и
доколкото 3 години след това са били изтекли към подаването на заявлението, то
задължението е погасено по давност.
Вземането за
главница от 610лв. е скрепено с дългата погасителна давност от 5 години и
съображения за същото съдът изложи по-горе. Това вземане е било възникнало към
19.02.2011г. и същото се установява от приета по делото неоспорена от страните
справка. Тригодишния срок на договора с
уговорената възможност за револвиране е изтекъл на 25.04.2011г. и към този
момент ответникът е имал неплатени задължения по договора, поради което и по аргумент от обратното на чл. 39 от
договора съдът приема, че срокът на договора за револвиращ кредит не е
продължен. Спорен въпрос е дали клаузата
на чл. 43 от договора е валидна и дали въз основа на нея процесните задължения за главница са с променен падеж и съответно срокът на
погасителната давност за тях да не е изтекъл към подаване на заявлението. При спор за точния смисъл на договорни клаузи, съдът издирва действителната воля , тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други
и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на
договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуване на волята
релевантен е не буквалния
смисъл на текста, а смисъла, следващ от общия разум на изявлението, като се съобразят
обстотялествата, при които е
сключен договора, породените към този момент отношения между страните и
произтичащото от това поведение на последните. В случая съществува спор между
страните за точния смисъл на договорените клаузи, клаузата на чл. 43 от
договора не е ясна и налага тълкуване. Това е така, защото от една страна
същата сочи, че договора продължава да обвързва страните, но същевременно сочи
съществени изменения в него и то в определящата за характера на договора част за
възможността на кредитополучателя да ползва кредит в размер на договорения
кредитен лимит чрез кредитна карта, като въвежда задължение за плащане на
натрупани задължения занапред на вноски.
Съдът приема, че с клауза на чл. 43 от договора страните са се съгласили
как ще се погасяват вече натрупаните задължения по договора за кредитна карта
след изтичане на срока му за револвиране от 3 години. Няма пречка страните да
постигнат такова съглашение. В случая такова съглашение е било и необходимо.
Това е така, защото през срока на револвиране кредитополучателят е имал
задължение да връща месечно само по 5% от всички задължения, като същевременно
е имал възможност да тегли многократно неусвоения кредитен лимит. Така
постигнатите съглашения обосновават извод, че през периода на действия на
клаузата за револвиране задължителната месечна минимална погасителна вноска не
погасява задълженията по договора изцяло, тоест в края на 3 годишния период за
револвиране по общо правило ще има непогасени задължения. За тези задължения
единствено клаузата на чл. 43 от договора съдържа правило как ще бъдат
погасявани, поради което и съдът приема, че такова правило е било необходимо да
се уреди от страните. В случая страните са се съгласили вече натрупаните
задължения по револвиращия кредит да се погасят на вноски , а не наведнъж. Това
съглашение съдът приема че не създава неравновесие в правата на страните в
ущърб на потребителя. Това е така, защото дава възможност на кредитополучателя
да върне на части вече възникнало задължение и лихва
за забава той ще дължи само върху просрочени вноски по това споразумение, а
не върху цялата сума. Тази клауза не
превръща кредитополучателя в длъжник за
неопределено бъдещо време и то със задължение за плащане и на възнаградителна лихва за срока по чл. 43 от договора. Срокът в
разпоредбата на чл. 43 от договора е посочен по определяем начин и достатъчно
ясно очертава периода на задълженията. Клаузата по чл. 3 от договора касае
конкретно възникнали към момента на изтичане на 3 годишния срок за револвиране задължения,
а не бъдещи такива. Страните не са постигнали съглашение за плащане на
възнаградителна лихва за периода след приключване на 3 годишния период за
револвиране, нито за начисляване на такси на банката. Това се установява при
тълкуване на волята на страните по договора и при съобразяване на поведението
на страните във връзка със сключения между тях договор. Приетата справка,
неоспорена от страните, установява начисляване на такси само в сроковете за
револвиране, съобразени с падежите на последната за този срок минимална
погасителна вноска. Твърденията на ищеца са, че
договорната лихва е за забава, а не възнаградителна. При така възприето
съдът приема, че съгласно клаузата на чл. 43 от договора на 25.04.2011г. между
страните е възникнало валидно съглашение, уреждащо начина на плащане на натрупаните към този момент
задължения по договора за кредит, а именно - на вноски от по 5% от цялата сума, но не
по-малко от 25лв. месечно с падеж на вноската 15-то число на месеца. Към този
момент от приетата по делото справка се установява, че дължима сума е била
610лв. главница и 66,82лв. лихва. Тази сума съдът приема, че е следвало да се плати на 20 вноски всяка от по 33,84лв. с падежи 15-то число на
месеца , тоест за периода от 15.05.2011г.
до 15.12.2012г. Същото съдът определя съгласно постигнато съглашение между
страните и при прости аритметични действия, при съобразяване препращането на чл. 43 от
договора към срока по чл. 11 от договора
и към минималната погасителна
вноска. Лихви, натрупани след 25.04.2011г. не са част от съглашението по чл. 43
от договора при определяне брой на вноски, защото те към 25.04.2011г. не са
били възникнали. Страните не са определили каква част от вноската ще покрива
задължение за лихва и какво за главница, поради което и като съобрази
еднородния характер на задълженията, то съдът приема, че всяка вноска е включвала
както лихва, така и главница съразмерно. Така всяка вноска е включвала главница
в размер на 30,50лв. При така възприето и като съобрази, че заявлението е
подадено на 02.11.2016г. то съдът приема,
че погасени по давност са задължения за главница падежирали в периода до 01.11.2011г. , тоест 6 вноски с
падежи в периода от 15.05.2011г. до 15.10.2011г. Останалите 14 вноски за
главница с падежи в периода от
15.11.2011г. до 15.12.2012г. не са погасени по давност, защото към
подаването на заявлението не е бил изтекъл погасителния давностен срок от 5
години за всяка от тях. Всяка вноска е с определен падеж и погасителната давност
за всяка вноска започва да тече от падежа й, а не от крайния срок по
споразумението по чл. 43 от договора. Неоснователни са доводите на ответника,
че съгласно чл. 47 от договора неплащането на 4 вноски по това съглашение водело
до предсрочна изискуемост на всички задължения по него. За да настъпи такъв
ефект следва да има изявление на кредитора, достигнало до длъжника, което не е
установено по делото да е осъществено.
При така възприето съдът приема, че иск за главница за
главница в размер на сумата от 427лв.
, представляващи 14 вноски с падежи от 15.11.2011г. до 15.12.2012г. е
основателен и неправилно районния съд го
е отхвърлил, решението на СРС в тази част следва да се отмени и иск за тази
сума и за лихва върху нея от подаване на заявлението следва да се уважи.
В останалата обжалвана част поради съвпадане на крайните
изводи на въззивния съд с тези на районния съд решението на СРС следва да се потвърди като правилно като
резултат.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото разноските за въззивното производство следва да
се поставят в тежест на страните съобразно уважената част от исковете.
Въззивникът не е претендирал разноски за въззивното дело и такива не му се
следват.
Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия съдебни
разноски за производство пред СГС в размер на 244,50лв. за
възнаграждение за адвокат.
Решението на СРС в частта, в която в тежест на ищеца са поставени съдебни
разноски от 255,50лв. следва да се отмени.
На ищеца следва да се присъдят съдебни разноски за производство пред СРС
за исково и заповедно дело в размер на общо 25,55лв. за държавна такса по
иска за главница. Ищецът не е доказал, че е направил разноски за възнаграждение
за адвокат и такива не му се следват , със заповедта не са му присъдени
разноски за адвокат.
Мотивиран от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение от 24.02.2020г. по гр.д. № 17129 по описа за
2017г. на Софийски
районен съд, 31-ви състав в частта, с която е отхвърлен предявения с искова
молба вх. №2005908/20.03.2017г. положителен установителен иск на ”Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:***-6, сграда „Матрикс Тауър” срещу Г.Л.Г., ЕГН **********, с адрес: ***
и съдебен адрес:*** с правно
основание на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл.4 от Закона
за отребителския кредит /отм/ за
признаване за установено, че Г.Л.Г., ЕГН ********** дължи на ”Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* заплащане на сумите, както следва:
сумата от 427лв., ведно със законната лихва от
02.11.2016г. до изплащането й, представляваща главница по договор от 25.04.2008г. за издаване на национална кредитна карта Райкарт,
сключен с Райфайзенбанк (България)ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с
договор за цесия от 27.02.2012г.;и в частта, с която ”Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* е осъдено да заплати на Г.Л.Г., ЕГН ********** на основание на
чл. 78, ал. 3 от ГПК съдебни разноски от
255,50лв. и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАТАНОВЕНО по
предявен с искова молба № 2005908/20.03.2017г. на ”Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* срещу Г.Л.Г., ЕГН **********
положителен установителен иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 99 от ЗЗД и чл.
4 и сл. от Закона за потребителския кредит (2006г., отм) и чл. 86 от ЗЗД, че Г.Л.Г.,
ЕГН ********** дължи на ”Е.М.”ЕООД, ЕИК
******* заплащане на сумите, както
следва: сумата от 427лв., (четиристотин
двадесет и седем лева), ведно със законната лихва от 02.11.2016г. до изплащането й,
представляваща непогасена главница
по договор №
0804040225673193/25.04.2008г. за издаване на национална кредитна карта
„Райкарт”, вземания за което са прехвърлени от „Райфайзенбанк (България)”ЕАД на
„Е.М.”ЕАД с договор за цесия от 27.07.2012г., за които е издадена заповед по
заповедно дело № 62276/2016г. на СРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 24.02.2020г. по гр.д. № 17129 по описа за
2017г. на Софийски
районен съд, 31-ви състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА Г.Л.Г., ЕГН ********** да заплати на Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* на
основание на чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата
от общо 25,55лв. (двадесет и пет
лева и 0,55лв), представляващи съдебни разноски в исково и заповедно
производството пред Софийски районен
съд.
ОСЪЖДА Е.М.”ЕООД, ЕИК ******* да заплати на Г.Л.Г., ЕГН **********
„на основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 244,50 лв. (двеста четиридесет и четири
лева и 0,50 лева), представляващи съдебни разноски в производството пред Софийски градски съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.