Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.01.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на тринадесети
октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА
ТОНЕВА
ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 4045
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 255106 от 25.10.2019 г. на Софийски
районен съд, ГО, 45-ти състав, постановено по гр. д. № 52772/2018 г. е
отхвърлен предявеният от „Е.А.“ ЕАД срещу Ч.В.П. иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 59 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за
лишаване на ищеца от ползването на собствения му товарен автомобил NISSAN NAVARA, ДК № ******за периода от м. март 2016 г. до м.
декември 2016 г., ползван от ответника без правно основание, въз основа на
което последният се е обогатил за сметка на ищеца, ведно със законната лихва
върху вземането за периода от 16.01.2017 г. – датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – до окончателното му погасяване, за която
сума е издадена заповед от 31.03.2017 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2188/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
45-ти състав. С оглед изхода на спора на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сторените
по делото разноски, възлизащи в размер на сумата от 720 лв.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от ищеца „Е.А.“ ЕАД, в която се съдържат оплаквания, че първоинстанционното
решение е неправилно поради необоснованост и неправилно прилагане на
материалния закон. Въззивният жалбоподател се противопоставя на извода на
първоинстанционния съд, че от наличния по делото доказателствен материал се
установява, че след като в края на 2012 г. е установил фактическа власт върху
процесния автомобил ответникът е върнал същия на Ч.В.П. през м. януари 2016 г.,
съответно, че когато на 19.02.2016 г. му е била връчена нотариална поканата за
връщане на автомобила на неговия собственик същият вече не се е намирал у него.
В тази насока, позовавайки се на заинтересоваността ѝ от изхода на спора предвид
обстоятелството, че същата е съпруга на ответника, жалбоподателят се
противопоставя се на показанията на свидетелката С.П., която твърди, че е
присъствала, когато в началото на 2016 г. съпругът ѝ е върнал автомобила
на Б.П.. При така изложените съображения срещу правилността на
първоинстанционното решение жалбоподателят моли за неговата отмяна и постановяването
на решение, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски по
делото.
Ответникът по въззивната жалба Ч.В.П. я оспорва.
Излага подробни съображения в подкрепа на обжалваното решение, като намира
изводите на първоинстанционния съд, че за процесния период собственото на ищеца
моторно превозно средство не се е намирало в неговата фактическата власт, за правилни и съответстващи на доказателствата
по делото. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Софийски
градски съд, след като съобрази доводите
и твърденията на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок
от процесуално легитимирано лице, разполагащо с правен интерес от обжалване, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, с оглед на което същата е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, което обуслава възможността за
въззивната инстанция да се произнесе по същество на спора.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема
следното:
Наведените от ищеца твърдения за това, че за времето
от м. март 2016 г. до м. декември 2016 г. е бил лишен от ползването на
собствения му товарен автомобил NISSAN NAVARA, ДК № СА 1762 МК, за който период
същият се е намирал във фактическата власт и е бил ползван от Ч.В.П., в
резултат на което ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца, с
оглед на последния се дължи обезщетение периода, за който е бил лишен от
ползването, сочат на елементите от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД,
намиращ субсидиарно приложение в случаите на неоснователното обогатяване.
Съгласно правилото на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е
обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се
е обогатил до размера на обедняването. За възникването на претенцията за
неоснователно обогатяване, предявена на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е
необходимо наличието на обогатяване на ответника, изразяващо се в реално
увеличаване на актива на имуществото му, намаляване на неговия пасив или в спестяването
на разходи, както и на съответно на него обедняване на ищеца, изразявящо с в
намаляване на имуществото му или в пропускането на сигурна възможност за
неговото увеличаване. Обедняването на ищеца, както и обогатяването на ответника
придобиват значението на елементи от фактическия състав на неоснователното
обогатяване единствено тогава, когато между тях съществува определена връзка,
при която и обогатяването и обедняването произтичат от обща причина, т. е.
тогава, когато са настъпили в разултат от осъществяването на общ факт или група
факти. На последно място е необходимо между страните да отсъства правно
основание за настъпилото имуществено разместване, както и за ищеца да липсва
друга възможност за отстраняване на последиците от неоснователното обогатяване.
В конкретния случай настъпването на релевираното от ищеца
имуществено разместване се свързва с твърденията му, че за периода от м. март
2016 г. до м. декември 2016 г. е бил лишен от ползването на собствения му товарен
автомобил NISSAN NAVARA, ДК № СА 1762 МК, за който период същият се е намирал
във фактическата власт и е бил ползван от Ч.В.П., в резултат на което последният
се е обогатил без основание за сметка на ищеца.
Ползването на чужди имуществени блага в случаите,
при които ползващото се лице не разполага с правно основание, притивопоставимо
на титуляря на правата представлява релевантна форма на обогатяване чрез
спестяване на разходи, съответно попада в приложното поле на иска по чл. 59,
ал. 1 ЗЗД. Касае се за случаите, при които едно материално благо, в случая моторно
превозно средство, се използва по начин без то да се променя или разрушава от
лице, което не разполага със субективно право, осигуряващо му съответните
възможности по отношение на вещта. В тези случаи за лишения от възможността да
си служи с притежаваната от него вещ възниква вземане срещу ползвалия без
основание за стойността на ползването за съответния период.
От изложеното следва, че релевираната в случая форма
на обогатяване на ответника чрез спестяването на разходи за ползването на
процесния товарен автомобил, предполага за срока, за който се твърди, че ищецът
е бил лишени от ползването на товарния автомобил, той да е бил негова
собственост. Наред с това е необходимо установяването на реално упражняване на
фактическа власт върху вещта от страна на ответника, по начин изключващ
възможността на ищеца да упражнява правата си върху нея, в резултат на което
ответникът да е спестил разходи, възлизащи в размер на стойността на позлването
за съответния период.
Между страните по делото не е спорно, че за срока на
исковия период правото на собственост върху процесния товарен автомобил, е
притежавано именно от ищеца. Същият е бил предмет на сключен между него и „Н.-Т.“
ЕООД договор за финансов лизинг № 01004284/001 от 21.12.2007 г., по силата на
който ищецът се е задължил да придобие собствеността и да предаде на
лизингополучателя за ползване товарен автомобил NISSAN NAVARA, ДК № ******срещу
заплащането на 60 месечни лизингови вноски съгласно погасителен план,
представляващ неразделна част от договора. Видно от представен като писмено
доказателство по делото приемо-предавателен протокол автомобилът е бил предаден
на лизингополучателя на 28.12.2007 г. чрез неговия управител Б.В.П.. Не е
спорно също така и че поради допусната от страна на лизингополучателя забава в
заплащането на три последователни лизингови вноски „Е.А.“ ЕАД е пристъпило към
разваляне на договора с нотариална покана, връчена на управителя на „Н.-Т.“
ЕООД, с която на последното се дава едноседмичен срок за изпълнение с
предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. След
безрезултатното изтичане на предоставения от кредитора срок за изпълнение
договорът за лизинг е бил развален, считано от 11.10.2012 г., като за „Н.-Т.“
ЕООД е възникнало задължението да върне на лизингодателя предоставения му за
ползване товарен автомобил. Доколкото договорът за лизинг е бил прекратен с
едностранно изявление преди изтичане уговорения между страните срок, за
лизингополучателя не е възникнало правото да иска собствеността върху процесния
товарен автомобил да му бъде прехвърлена, като последният е останал притежание
на лизингодателя.
На следващо място между страните по делото не е
спорно, че ответникът Ч.В.П. е установил фактическа власт върху процесния
товарен автомобил през м. декември 2012 г., когато същият му е бил предаден от
управителя на „Н.-Т.“ ЕООД – Б.П. – с уговорката, че след като ответникът
извърши ремонт на автомобила и отношенията на дружеството с лизингодателя бъдат
уредени собствеността върху автомобила ще му бъде прехвърлена. От изложеното действително
следва, че през м. декември 2012 г. ответникът е установил фактическа власт
върху процесния товарен автомобил без да разполага с противопоставимо на
неговия собственик правно основание за това. От показанията на свидетелката С.П.
обаче се установява, че още през м. януари 2016 г. ответникът е върнал
автомобила на Б.П., като заедно с това му е предал и малкия талон и контактния
ключ, като свидетелката твърди, че е присъствала при предаването. Съдът
кредитира показанията на свидетелката, отчитайки нейната заинтересованост от
изхода на спора д оглед на чл. 172 ГПК, като
намира същите за логични, последователни и кореспондиращи на останалите
доказателства по делото, като намира, че единствено тя разполага с преки
впечатления относно предаването на автомобила. Показанията на свидетелката не
противоречат и на изложеното от ответника при разпита му като свидетел по
приложеното наказателно дело нахд№4736/2017г. по описа на СРС,121-ви състав и материалите по досъдебното производство, в
които е посочил, че е върнал автомобила на управителя Петров в началото на
2016год. и след което е получил и нот. покана за връщането й през февруари
2016год.
Поради изложените съображения, доколкото по делото
се установява, че Ч.В.П. е установил фактическа власт върху процесния товарен
автомобил, но е върнал същия на Б.П. още през м. януари 2016 г., се налага
извода, че за исковия период от м. март 2016 г. до м. декември 2016 г., същият
не се е ползвал от ответника, което изключва възможността за обогатяването му
чрез спестяване на разходи за ползването. При отсъствието на обогатяване за
ответника, въпросът за евентуалното обедняване на ищеца, дори и такова да е
било налице, остава неотносимо. Изложените съображения налагат извода, че в
полза на ищеца не е възникнали претендираното вземане за обезщетение за
неоснователно ползване на вещта.
Поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното решение да бъде потвърдено.
При този изход на спора и с оглед своевременно
направено искане за разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на въззиваемия Ч.В.П.
следва да се присъдят разноски, възлизащи в размер на сумата от 720 лв.,
представляващи заплатено на основание договор за правна защита и съдействие №
1073 от 22.01.2020 г. адвокатско възнаграждение.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 255106 от 25.10.2019 г. на Софийски
районен съд, ГО, 45-ти състав, постановено по гр. д. № 52772/2018 г.
ОСЪЖДА „Е.А.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на Ч.В.П., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 720 лв. – адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.