Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на
седемнадесети февруари
през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Кристина
Първанова
и прокурора сложи за разглеждане
докладваното от
съдия МАРКОВА в.гр.д.№ 3123 по описа за 2020
година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на
чл.258 и следв.ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от
ответника пред СРС – И.В.Н. срещу решение № 272798/12.11.2019 г. по гр. д.
№ 11589/2018 г. на СРС, 29 състав.
Решението се обжалва в частта, в която претенциите на ищеца срещу
ответника, въззивник,с правно основание чл. 422 от ГПК са били уважени като е
признато вземане в размер на сумата от 840 лв. ведно със законната лихва от
05.07.2017 г. до изплащането на вземането, както и в частта за разноските.
Излагат се доводи за постановяване
на решението в нарушение на материалния закон и процесуалните нарушения,
последните във връзка с обсъждане на събраните по делото доказателства. Твърди,
че с отговора по исковата молба бил оспорил договора за цесия от 21.03.2016 г. и приложение № 1 към него. Ищецът не изпълнил
задължението си да представи приложение № 1. Затова последното доказателства
следвало да бъде изключено от материалите по делото. Установено било, че нот. заверения
препис-извлечение от договора за цесия бил различен от този, представен с
исковата молба. Това означавало, че документите нямат достоверна дата и
съдържание и съответно са непротивопоставими на трети лица. Възраженията във
връзка с достоверна дата изобщо не били обсъдени от СРС. Счита, че договорът за
цесия следвало да бъде обявен за недействителен, тъй като бил недовършен
фактически състав- липсвало потвърждение за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Самото приложение № 1 за разлика от другите документи, не било в двуезичен
вариант. Прехвърлянето на вземането следвало да се счита за несъстояло се.
Неправилно СРС бил приел фингирано връчване за цесията; това било в нарушение
на чл.99, ал.4 ЗЗД, която норма била императивна. Следвало да се има предвид,
че ответника се представлява по реда на чл.47, ал.6 ГПК като се аргументира с
приетото в т.6 и т.7 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК
на ВКС и чл.29, ал.5 ГПК. Решението било постановено в разрез със съдебната
практика- определение № 567 от 18.09.2018 г. по дело № 3153 по описа за 2017 г.
на ВКС, ТК, Второ ТО. В случая не можело по аналогия да се приложи практиката
относно предсрочната изискуемост- решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д.№
193/2018 г. на Първо ТО на ВКС като се аргументира с публикация с автор М.Т.от
13.06.2019 г. в електронно издание.
Иска се отмяна на
първоинстанционното решение, както и постановяване на друго, с което така предявените
искове да бъдат приети за неоснователни.
Въззиваемата страна /ищец в производството пред
СРС/ - „Ф.И.“ ЕАД в законоустановения
срок не е депозирал отговор. В течение на
производството излага становище за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на обжалваното решение. Не били допуснато сочените от
въззивника нарушения при обсъждане на доказателствата. Сочи, че писменото
потвърждение не е елемент от фактическия състав за сключване на договора за
цесия като се аргументира с чл.99, ал.1 ЗЗД. Освен това по делото било
представено потвърждение от цедента за прехвърляне на вземането. Самото вземане
срещу ответника Н. било достатъчно индивидуализирано. Правилно СРС бил приел,
че длъжника е уведомен за цесията. Цесията била породила действие спрямо
ответника с получаването на приложенията към исковата молба по арг. от чл.99,
ал.4 ЗЗД. Последното било в съответствие с приетото в решение № 114 от
07.09.2016 г. по т.д. 362 по описа за 2015 г. на ВКС, Второ ТО. Съгласно последното, връчването на всички
съобщения по делото на особения представител е надлежно. Това обстоятелство
следвало да бъде съобразено съгласно чл.235, ал.3 ГПК. По делото било
представено пълномощно съгласно което новият кредитор бил упълномощен да
извърши съобщаване на длъжника за сключения договор за цесия. Приложимо било
правилото на чл.36 ЗЗД. Претендира разноски.
По допустимостта на
въззивната жалба:
За обжалваното решение
въззивникът е бил уведомен на 20.11.2019 г., обстоятелство,
което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/ призовка.
Въззивната жалба е
подадена на 04.12.2019 г.
Следователно същата е
в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното
решение, в частта, в която се обжалва са
уважени предявените срещу въззивника/ответник пред СРС/ искове по чл.422 ГПК във
връзка с чл.99 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ето защо съдът счита,
че въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите на ищеца са били
отхвърлени като неоснователни, решението като необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивната
жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно
извършена проверка настоящата инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
За издадената на 20.07.2017
г. по ч.гр.д.№ 45012 по описа за 2017 г.
на СРС, 29-ти състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
длъжникът е бил уведомен по реда на чл.47, ал.1 ГПК.
С разпореждане от
09.01.2018 г. СРС е дал указания на заявителя по чл.415, ал.1 ГПК, за които
последният е уведомен на 17.01.2018 г.
Исковата молба е
предявена на 19.02.2018 г. /понеделник/.
По доводите във
въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че на
15.01.2014 г. е сключен Договор за потребителски кредит № ********* между „П.Ф.Б.“
ООД, като кредитор и ответника в качеството му на кредитополучател, за
предоставяне на потребителски кредит в размер на 1 000 лв., а ответникът се
задължил да върне сумата ведно с такса за оценка на досие в размер на 50 лв.;
договорна лихва в размер на 361,73 лв., при общ ГПР – 138,40 %. Уговорено било
и предоставяне на допълнителна услуга „домашно посещение“ при цена от 498 лв.
като общата сума за връщане възлизала на 2 093,03 лв., платима на 60
месечни вноски. Получаването на сумата било удостоверено от заявлението по
чл.27 от договора. В срока по чл.133 ГПК ответникът бил оспорил авторството на
подписа на представения договор за потребителски кредит. По арг. от чл.193 ГПК
тежестта за доказване на документа падала върху страната, която го оспорва,
т.е. в случая върху ответника. В предоставяния от съда срок от ответника не
били ангажирани доказателства, които да опровергават автентичността на документа.
Затова и СРС е приел, че оспорването не е доказано. Вземанията по договора били
прехвърлени на ищеца въз основа на договор за прехвърляне на вземания от
21.03.2016 г. По делото било представено потвърждение за сключената цесия,
както и уведомително писмо от цедента, чрез пълномощника му- цесионера- „Ф.И.“
ЕАД, с което ответника бил уведомен за цесията и че от получаване на писмото
следва да изпълнява задълженията си към новия кредитор. Затова и СРС е
достигнал до извода, че цесията е проявила действие по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД. Като се позовал на съдебна практика на ВКС – решение № 123/24.06.2009 г.
по т.д.№ 12/2009 г. на ВКС, Второ ТО, решение № 3/16.04.2014 г. по т.д.№
1711/2013 г. на ВКС, Първо ТО, решение № 78/09.07.2014 г. по т.д.№ 2352/2013 г.
на ВКС, ТК, Второ ТО, съдът е приел, че надлежно уведомяване е налице и тогава,
когато уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба,
с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане.
По делото били представени доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера
да извърши съобщаване на цесията, което било допустимо с оглед принципа на
свободата на договаряне визиран в чл.9 ЗЗД. Това не противоречало и на
разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Получаването на уведомлението с книжата
по исковата молба следвало да бъде съобразено по императивното правило на
чл.235, ал.3 ГПК. Относно възможността съобщаването на цесията да бъде
извършено на особения представител, съдебната практика била противоречива. СРС
е възприел тази приета в решение № 198/18.01.2019 г. по т.д.№ 193/2018 г. на
ВКС, ТК, Първо ТО, където съдът дал положителен отговор на въпроса дали
връчването на препис от исковата молба на особен представител, в която е
обективирано изявление за обявяване на предсрочна изискуемост, води до
уведомяване на длъжника-ответник. Затова и следвало да се приеме, че длъжника е
надлежно уведомен за цесията с връчване на препис от исковата молба и
приложенията към нея, сред които и уведомлението за цесията. СРС като е взел
предвид последиците на недействителността на договора, съгласно чл.23 ЗПК
потребителят-ответник дължал само чистата стойност по кредита, но не и лихви и
други разходи. Затова и искът бил основателен само за сумата в размер на 840
лв., която съдът е определил съобразно заключението на допуснатата, изслушана и
приета по делото съдебно-счетоводна експертиза и при съобразяване със сторените
от ответника плащания по кредита. Възражението за погасяване на вземанията по
давност е прието за неоснователно, тъй като вземанията се погасявали с
5-годишна погасителна давност по арг. от чл.110 ЗЗД.
/В частта, в която предявените за установяване вземания са били приети за
неоснователни и претенциите на ищеца по чл.422 ГПК са отхвърлени, съдът не
излага мотивите на СРС, тъй като не е сезиран с жалба от другата страна/.
Софийски градски
съд, действащ като въззивна инстанция констатира
следното:
С отговора по исковата молба ответникът чрез особения си представител е
оспорил автентичността и „валидността“ на представения с исковата молба договор
за потребителски кредит № ********* от 15.01.2014 г. като се твърди, че същият
представлява неистински и неверен по съдържание документ. Освен това договорът
не съдържал достатъчно данни, които да индивидуализират страните по него като
се има предвид данни за контакти. От съществено значение било индивидуализиране
на графата „местоживеене на клиента“ и тъй като такова индивидуализиране
липсвало, това означавало, че договора няма достоверна дата. Оспорени са и
подписите на лицата, които били посочени в договора като такива, сключващи го.
Не било ясно и дали лицето А.П.е служител и има ли право да отпуска кредити.
Това не се твърдяло и от ищеца. Затова следвало да се приеме, че не съществува
лице А.П.. Липсвали доказателства да е извършено предаване на сумата по
кредита. Не било ясно и на кои дати се дължи плащане. Това водело до
недължимост на таксата „Домашно посещение“. Липсвало уведомление относно това
кои са оторизирани лица по тази услуга.
Това било от значение и защото дружеството си било сменяло три пъти
адреса на управление. Липсвали данни до кой момент кредитът е бил надлежно
изплащан. По отношение „достоверна дата“ са оспорени и договора за цесия и
приложението към него със идентични възражения, а именно липса на автентичност
на подписите. Не било налице потвърждение на цесията. Затова цесията
представлявала недовършен фактически състав, което водело до нейната
недействителност. Уведомлението за цесията не било връчено надлежно. Затова
цесията не била противопоставима на ответника Н.. Направено е и възражение за
погасяване на вземанията за периода от 27.05.2014 г. до 05.07.2014 г.
СРС е приел, че договора за кредит е изначално недействителен във връзка
с неизпълнение изискванията на чл.22 ЗПК и на основание чл.23 ЗПК е приел, че
потребителят дължи само чистата стойност на кредита. Един договор не може да
бъде прогласен от съда за недействителен на различни основания, тъй като
по-тежкото нарушение поглъща по леките; още повече, че в случая СРС е приел
изначална недействителност. Въззивната жалба не съдържа и оплаквания във връзка
с недействителност на договора за потребителски кредит, а първоинстанционното
решение не се обжалва от ищеца в частта, в която претенциите му са били
отхвърлени като неоснователни. По арг. и от чл.269 ГПК въззивната инстанция
намира, че не следва да държи мотиви във връзка с възраженията в отговора по
исковата молба в този смисъл.
Само за пълнота на изложението ще посочим, че СРС правилно е разпределил
доказателствената тежест по реда на чл.193 ГПК, но от ответника не са били
ангажирани каквито и да е доказателства във връзка с оспорване подписа за
кредитополучател. Дали лицето, положило подпис от името на кредитора е негов
служител доколкото не е оспорено от самия ищец,
Също не
доказва тезата развита в отговора по исковата молба.
Относно
прехвърлянето на вземанията в полза на ищеца /пред СРС/ и действието му спрямо
ответника:
Що се касае до възраженията във връзка с договора за цесия и приложение №
1 към него, въззивната инстанцция споделя мотивите на СРС.
Цесията е договор, по силата на който кредиторът на едно вземане – цедент,
го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. В закона липсва изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът
придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на
сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
В случая, действително, е направено оспорване с отговора по исковата молба като
се твърди липсата на достоверна дата на договора за цесия от 21.03.2016 г. и
приложението към него. Във връзка с това оспорване съдът е задължил ищеца да
представи тези документи с доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение от
30.05.2019 г./л.52 по делото пред СРС/. В първото по делото публично съдебно
заседание, ищецът е представил договора за прехвърляне на вземания с
нот.заверка с дата – 13.11.2018 г. на която дата е удостоверена верността на
преписа-извлечение, снет от оригинала на частния документ. С нарочно
определение, четено в това о.с.з. съдът е приел така представените от ищеца
писмени доказателства. При приложението на чл.181, ал.1 ГПК частният документ би
следвало да има достоверна дата за ответника от деня, в който е бил заверен –
13.11.2018 г. В случая, обаче, с исковата молба е представено пълномощно по
силата на което цедента – „П.Ф.Б.“ ООД е упълномощило цесионера – ищцовото
дружество да уведоми длъжниците по законовоустановения ред за сключения на
21.03.2016 г. договор за прехвърляне на вземания. Заверката на подписите под
този документ е извършена на 05.04.2016 г. При това положение въззивната
инстанция намира, че приложима е последната хипотеза на чл.181, ал.1 ГПК, а
именно, че пълномощното удостоверява по безсъмнен начин предхождащото го
съставяне на договора за цесия от 21.03.2016 г.
Обстоятелството, че с исковата молба договорът за цесия е представен като
страниците са разпечатани двустранно, а извлечението с нот.заверка –
едностранно, не влияе на „достоверната дата“ на документа.
Съгласно чл. 180 ГПК подписаните частни
документи доказват, че съдържанието им представлява изявление на лицата, които
са ги подписали. В това се състои формалната доказателствена сила на тези
документи и при установяване, че подписът е неистински, то и документът е
неистински. Затова оспорването на истинността на частния диспозитивен документ
всъщност е оспорване, че волеизявлението изхожда от посоченото за автор лице.
В случая от ответника /въззивник/ комуто е разпределена
от СРС доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства, че подписа под
документа е неистински, т.е. не изхожда от лицето посочено като положило
подписа.
Противно на твърдяното от особения представител на въззивника, по делото е
представено приложение № 1 към договора за цесия от 21.03.2016 г. /л.12 -14 по
делото пред СРС/, където изрично /на л.13/ фигурира процесния договор за
потребителски кредит. Ирелевантно за изхода по спора е обстоятелството, че
приложението не е представено в двуезичен вариант. Същото е представено на
български език каквото е изискването на чл.4, ал.1 ГПК.
При положение, че договора за цесия е изпълнен, то без значение се явява
обстоятелството дали е налице потвърждение на сключването му. Още повече, че по
делото е представено и прието такова потвърждение, виж л.21 /пред СРС/.
Следва да добавим, че при търговските сделки законодателят е приравнил
мълчанието на мнимо представлявания търговец на съгласие, респ. потвърждаване
на сделката, при липса на изрично противопоставяне веднага след узнаването на
извършените действия. Състоянието на висяща недействителност при търговските
сделки отпада от момента на узнаването и непротивопоставянето на търговеца, от
чието име е сключена сделка без представителна власт, или при евентуалното й
потвърждаване.
С оглед обстоятелството, че договора за кредит е представен с исковата
молба, настоящата инстанция приема, че цедентът е прехвърлил на цесионера
документите.
Съгласно разпоредбата чл. 99 ЗЗД кредиторът може
да прехвърли своето вземане на друго лице, като е длъжен да уведоми длъжника и
да предаде на новия кредитор документите, които установяват вземането.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня,
когато съобщението бъде получено от длъжника. До този момент той не знае за
цесията, за него не съществува задължение да престира на цесионера и
задължението му спрямо него ще възникне едва след получаване на съобщението от
първоначалния кредитор. Разпоредбата има защитна функция и цели да се
предотврати възможността длъжникът да изпълни в полза на лице, което не е
кредитор. Именно поради това за да породи своето действие по отношение на
длъжника, прехвърлянето следва да е доведено до неговото знание.
Съобщението обаче не е елемент от
фактическия състав, който поражда действие между страните по договора.
Цедираното право преминава върху цесионера със сключване на договора.
Значението на съобщаването е регламентирано единствено с оглед обвързването на
длъжника от договора за цесия и поради действието му спрямо третите лица –чл.99,ал.4 ЗЗД.
Правилно СРС е зачел при
приложение разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, ефектът на уведомяването с
връчването на исковата молба:
С
решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е
произнесъл по реда на чл. 290 ГПК, че поради отсъствие на специални изисквания
в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника
и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. В последното решение
е прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
С оглед
приетото и в РЕШЕНИЕ
№ 114 ОТ 07.09.2016 Г. ПО Т. Д. № 362/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, получаването на уведомлението за цесията в рамките
на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник
съобщение по чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Като факт от
значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по
този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл.
235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника.
Действително, съдебната практика
относно възможността договора за цесия да бъде съобщен на особения
представител, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК чрез връчване на препис от
исковата молба, е противоречива. Настоящият състав споделя това становище,
което приема, че връчването на особен представител се приравнява на фингирано
връчване, с което се счита, че длъжникът е узнал за цесията. Това е и така,
защото за особен представител се назначава адвокат, който има същите права и
задължения, ако беше упълномощен по реда на чл.33 ГПК.
Тезата
на въззивника в обратния
смисъл не се подкрепя от приетото в т.6 и 7 на ТЪЛКУВАТЕЛНО
РЕШЕНИЕ № 6 ОТ 06.11.2013 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 6/2012 Г., ОСГТК НА ВКС на което се позовава
особения представител. Първо, защото това ТР урежда начина на определяне на
възнаграждението на назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител и
недължимостта на държавна такса от този особен представител. Второ, защото в
това ТР се приема изрично, че особения представител следва да има качеството на
адвокат и трето, защото там се приема, че „особения представител, макар
и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не упражнява свои
процесуални права, а тези на страната, която представлява“.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 567 ОТ 18.09.2018 Г. ПО Т. Д. № 3153/2017 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС на което се позовава
особения представител на въззивника, противно на твърдяното, не дава отговор на
въпроса дали връчването на особен представител се приравнява на фингирано
връчване. В това определение от ВКС е прието дословно: „С оглед съдържанието на
мотивите на обжалваното решение следва да се приеме, че изведените от касатора
правни въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд за
неоснователност на исковете“.
Настоящият
състав споделя, че по аргумент от по-силното основание, приложима е съдебната
практика на ВКС по въпросите на обявяване на предсрочната изискуемост в
случаите, в които кредитополучателя се представлява от особен представител по
реда на чл.47, ал.6 ГПК. Правилно СРС се е позовал по аналогия на приетото в РЕШЕНИЕ
№ 198 ОТ 18.01.2019 Г. ПО Т. Д. № 193/2018 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС: „Връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици“.
Следователно,
цесията от 21.03.2016 г. е породила действие и спрямо длъжника, ответник по
спора.
От друга страна съобщаването на цесията няма
конститутивно действие, а само такова за противопоставимост. Длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на
стария кредитор до момента на уведомяването, каквото в случая липсва, виж в този смисъл
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС , постановено по т.д.12/2009 г. на ТК, ІІ
ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК.
На
основание гореизложеното се оказа, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, поради което обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение е правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
Въззивникът е представляван по реда на
чл.47, ал.6 ГПК; не е направил разноски, а и такива оглед изхода на спора не му
се полагат.
Въззиваемият също претендира разноски и
такива са сторени за процесуално представителство от юриск. Възнаграждение се
претендира в размер на 150 лв. и следва да му бъде присъдено. Направени са
и разноски за особен представител в размер на 300 лв., които също следва да
бъдат присъдени или общо разноски в размер
на 450 лв.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 272798/12.11.2019 г. по гр. д. №
11589/2018 г. на СРС, 29 състав, в частта, в която претенциите на „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, срещу И.В.Н.,
ЕГН **********,***, с правно основание чл. 422 от ГПК са били уважени като е
признато вземане в размер на сумата от 840 лв. – главница по договор за
потребителски кредит № *********/15.01.2014 г., сключен с „П. Ф. Б.“ и договор
за цесия от 21.03.2016 г., ведно със законната лихва от 05.07.2017 г. до
изплащането на вземането, както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА И.В.Н., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.
С.М., ДА ЗАПЛАТИ на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
сумата в размер на 450 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Решение по
в.гр.д.№ 3123 по описа за 2020 година