Р Е Ш Е Н И Е
град София, 20.01.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на двадесети октомври
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БЕТИНА БОШНАКОВА
при секретаря АЛЕКСАНДРИНА
ПАШОВА и с участието на прокурор ……...… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА
въз.гр.дело №11640 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №120011 от 20.05.2019г., постановено по гр.дело №80642/2017г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 66-ти състав, са отхвърлени
предявените от „А.“
ЕООД срещу „К.Г.“ ЕООД /с предишно наименование „Ф.Б.“ ЕООД/ искове
с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сума от 756 лв., представляваща
платена на ответника без основание сума по повод издадени от ответника фактури
№7378/09.07.2015 г., №7460/20.07.2015г., №7520/27.07.2015г.,
№7594/10.08.2015г. и
№7634/18.08.2015г., с която ответникът се е
обогатил неоснователно, ведно със законната лихва от 18.04.2017г. до
окончателното изплащане на вземането, както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД
за заплащане на сума от 131.68 лв., мораторна лихва за периода от 09.07.2015г. до
13.04.2017г.. С
решението е осъден „А.“ ЕООД да заплати на „К.Г.“ ЕООД
/с предишно наименование „Ф.Б.“ ЕООД/ на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 800 лв., разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „А.“ ЕООД, чрез процесуален представител адв.Г.Г., с
която се обжалва изцяло решението на СРС, като се излагат доводи за
неправилност, необоснованост и незаконосъобразност обжалвания съдебен акт. Твърди
се, че неправилен и в пълно противоречие на събраните по делото доказателства е
изводът на СРС за възникнали договорни отношения между страните на основание
сключени между тях неформални договори - договор за банерна реклама №195/09.07.2015г., договор
за банерна реклама в категория №535/20.07.2015г.,
договор за поддръжка на google + страница №513/27.07.2015г.,
договор за поддръжка на facebook фен страница №12117/10.08.2015г. и договор - продуктова реклама №3499/18.08.2015г..
Поддържа, че такива договори не били сключени между страните, съответно
ответникът не е изпълнявал и задължения по тях, поради което извършените от ищеца плащания по
издадените фактури на обща стойност 756 лв. представлява платена без основание сума, с която ответникът се е обогатил неоснователно. Поддържа се, че при предявени
искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД в доказателствена тежест на
ответника е да ангажира по делото
доказателства за наличие на основание за получаване на сумите по процесните
фактури, което в случая не е сторено, тъй като в хода на делото не са
представени убедителни доказателства за извършване от ответника на възложената
работа, съответно за надлежното й приемане от възложителя, поради което само на
това основание заплатената на изпълнителя сума се явява получена при начална
липса на основание и подлежи на връщане. Твърди се, че неправилно първоинстанционният
съд е кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Т.Г.и А..З.,
без да се отчете факта, че същите са служители на ответното дружество и са
заинтересовани от изхода на спора, както и че техните показания противоречат на
останалите събрани по делото доказателства – показания на М.З.и Б.Й., които са
обективирани в представени по делото протоколи за разпит на свидетел от
19.10.2016г. и от 22.08.2016г. и са били дадени в образувано досъдебно
производство ЗМ-90/2016г. по описа на ОДМВР-Велико Търново. Излага се още, че
неправилен се явява и изводът на първоинстанционния съд, че съгласно чл.301 от ТЗ ищецът не се е противопоставил веднага след узнаването за издаването на
процесните фактури. Твърди се, че по делото са представени възражение
изх.№1963/01.09.2015г., получено от ответника на електронна поща, както и
покана за доброволно плащане от 14.12.2015г., получена от ответника на
15.12.2015г., от които се установява факта, че ищецът веднага след като е узнал
за издаването на процесните фактури и извършеното от него по погрешка плащане
се е противопоставил и е уведомил за това ответника и по този начин е оборена
презумпцията, въведена с нормата на чл.301 от ТЗ. Поддържа се още, че въпреки
направено възражение за прекомерност на претендирани от ответника разноски за
платено адвокатско възнаграждение, първоинстанционният съд не го е разгледал и
е присъдил в полза на ответника изцяло претендираните разноски за адвокатско
възнаграждение. Допълнителни аргументи са изложени в писмена защита. По горните
съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното
първоинстанционно решение и постанови друго решение, с което да уважи
предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на
разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК за направени разноски пред въззивната инстанция. В хода на устните
състезания чрез процесуален представител адв.Г.Г. прави възражение по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от въззиваемата страна разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - „К.Г.“ ЕООД /с
предишно наименование „Ф.Б.“ ЕООД/, чрез адв.К.П., депозира писмен
отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна
жалба. Изложени са аргументи, че правилно и законосъобразно първоинстанционният
съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че по
делото са събрани доказателства за договорна обвързаност между страните по процесните договори за услуги, по които възложените
услуги са извършени от ответника и приети от ищеца без възражения, поради което
е налице основание за извършените плащания по издадените фактури. Поддържа се
още, че първостепенният съд е преценил всички събрани по делото доказателства
като е обосновал правилен извод, че по делото е останал недоказан факта, че
ищецът своевременно е възразил по дължимостта на сумите по процесните фактури. Твърди
се, че по делото няма ангажирани доказателства, че ответното дружество е
получило изпратеното от ищеца по електронна поща възражение от 01.09.2015г.
доколкото липсват доказателства адресатът да е потвърдил получаването му, съответно
че електронното изявление е постъпило в посочената от адресата информационна
система. На следващо място се излага още, че по делото няма събрани категорични
доказателства, че ответното дружество е получило поканата за доброволно плащане
от 14.12.2015г., поради което правилен се явява обоснованият краен извод на
решаващия съд, че не може да се приеме, че презумпцията по чл.301 от ТЗ е
оборена от ищеца. В тази връзка се излага, че за въззивника е възникнало
задължение за заплащане на цената на извършените услуги по издадените процесни
фактури и е доказано основанието за получаването на възнаграждение от страна на
ответника в качеството му на изпълнител по сключените договори за услуги. Моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и
законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски,
направени пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от „А.“ ЕООД срещу „К.Г.“ ЕООД /с предишно наименование „Ф.Б.“ ЕООД/ искове
с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 756 лв., представляваща
платена на ответника без основание сума по повод издадени от ответника фактури
№7378/09.07.2015 г., №7460/20.07.2015г., №7520/27.07.2015г.,
№7594/10.08.2015г. и
№7634/18.08.2015г., с която ответникът се е
обогатил неоснователно, ведно със законната лихва от 18.04.2017г. до
окончателното изплащане на вземането, както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 131.68 лв., мораторна лихва за периода от 09.07.2015г. до
13.04.2017г..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от „А.“ ЕООД срещу „К.Г.“
ЕООД /с предишно наименование „Ф.Б.“ ЕООД/ искове с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 756 лв., представляваща платена на
ответника без основание сума по повод издадени от ответника фактури
№7378/09.07.2015 г., №7460/20.07.2015г., №7520/27.07.2015г., №7594/10.08.2015г.
и №7634/18.08.2015г., с която ответникът се е обогатил неоснователно, ведно със
законната лихва от 18.04.2017г. до окончателното изплащане на вземането, както
и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 131.68 лв.,
мораторна лихва за периода от 09.07.2015г. до 13.04.2017г.. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените искове с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи следва
да се добави и следното:
За основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, съдът следва да установи наличието на две
предпоставки: 1) получаването на нещо от обогатилото се
лице - в случая ответникът, което му се дава от обеднялото лице - в случая ищеца и 2) липса на основание
за получаването му. В хипотезите на "получаване без основание"
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение.
Съответно фактическият състав на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо
при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото.
Съгласно правилото на чл.154, ал.1 от ГПК в
тежест на ищеца е да
установи факта на плащането на процесната сума, а ответникът да докаже, че е
налице основание за получаването й, съответно за задържане на полученото. В конкретния случай между
страните не се спори и от
представените по
делото доказателства - фискални
бонове се установява, че процесната сума в общ размер на 756 лв. е заплатена от ищеца на ответника по повод издадените от ответника процесни фактури. На следващо място въззивният
съд намира, че противно на поддържаното от въззивника-ищец в случая от съвкупния анализ на
събраните по делото доказателства се налага извода, че по делото е доказано
съществуването на валидни облигационни правоотношения между страните, възникнали
на основание сключени между тях неформални устни договори
за услуги, съгласно които ищецът като възложител е възложил на ответника да
извърши конкретни различни по вид услуги, свързани с рекламна дейност на
собствения му обект – аптека «Асклепий», срещу задължение да заплати на
ответника посочената в издадените фактури цена. В случая сделките между
страните имат характер на търговски, тъй като са сключени между търговци и са
свързани с упражняваното от тях занятие. С оглед на обстоятелството, че този
вид сделки няма изрична правна регламентация в ТЗ, по силата на препращащата
норма на чл.288 от ТЗ се уреждат от гражданското законодателство и по-конкретно
от чл.258-269 от ЗЗД. По аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД възнаграждението,
което следва да бъде заплатено от ищеца-възложител, освен ако не е уговорено друго, се дължи след
като работата бъде приета от възложителя. Следователно от приемането на
извършената работа възниква задължението за поръчващия - в случая ищеца -
възложител, да заплати договореното възнаграждение на изпълнителя. В този
смисъл следва да се приеме, че изискуемостта на вземането на изпълнителя за
възнаграждение е обусловено от приемане на работата от възложителя /чл.264, ал.1 ЗЗД/. Приемането на
извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно
изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на
поръчаното. В този смисъл приемане има само, когато реалното получаване на
изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на
поръчващия, че счита работата съобразена с договора /т.е. приемането не е само
фактическо, но и правно действие/. Съдът счита, че в случая неоснователен се
явява доводът на въззивника-ищец, че
ответникът не е извършил възложената му от ищеца работа, съответно не са налице
доказателства за надлежното й приемане от възложителя. По делото са ангажирани гласни доказателства, като фактите и
обстоятелствата, които се установяват от показанията на разпитаните свидетели –
Т.Г.и А..З., досежно реалността на изпълнената от ответника работа, не попадат
в ограниченията, визирани в нормата на чл.164 от ГПК и като такива са допустими.
На следващо място съдът намира да посочи, че показанията на разпитаните
свидетели - Т.Г.и А..З., които са служители на дружеството-ответник, следва да
бъдат ценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК и правилно са били
кредитирани от първостепенния съд като дадени в резултат на техни преки и
непосредствени впечатления, логично последователни са, не са противоречиви, а
напротив –взаимно допълващи се и коресподиращи на останалите приети по делото
писмени доказателсва. Не може да бъде споделен доводът на въззивника-ищец, че показанията на разпитаните свидетели - Т.Г.и
А..З., противоречат
на останалите събрани по делото доказателства – показания на М.З.и Б.Й., които
са обективирани в представени по делото протоколи за разпит на свидетел от 19.10.2016г.
и от 22.08.2016г. и са били дадени в образувано досъдебно производство
ЗМ-90/2016г. по описа на ОДМВР-Велико Търново. Съдът намира да посочи, че в
настоящото производство не следва да се ценят и да се обсъждат показания на
лицата М.З.и Б.Й., които са били свидетели в образуваното досъдебно
производство ЗМ-90/2016г. по описа на ОДМВР-Велико Търново, чиито показания са
обективирани в представени по делото
протоколи за разпит на свидетел от 19.10.2016г. и от 22.08.2016г., тъй като
същите не са дадени непосредствено пред съда, а са събрани в хода на друго
производство. Пред първоинстанционния съд няма направено искане от ищеца за
събиране на гласни доказателства за установяване на конкретно посочени
обстоятелства досежно извършване, респективно неизвършване от ответника на
възложената работа, съответно приемането й, поради което е недопустимо в
исковото производство да се съпоставят и анализират показанията на разпитаните
пред първата инстанция свидетели с показания на лица, дадени в хода на
образуваното досъдебно производство. По горните аргументи въззивният съд
намира, че в разглеждания случай от анализа на показанията на разпитаните по
делото свидетели Т.Г.и А..З. се установява факта, че ответното дружество в изпълнение на възложената работа от ищеца е изпълнило задълженията си да предостави
поддръжка на facebook фен страница, както поддръжка
на google + страница на аптеката на ищеца, както и да предостави
банерна и продуктова реклама. Изводът за доказаност на реалността на изпълнената
от ответника работа се подкрепя и от приетите по делото писмени доказателства - извлечения от електронни сайтове, както и
съдържащите се такива в приложената към делото преписка по ДП ЗМ-90/2016г. по описа на
ОДМВР-Велико Търново.
На следващо място въззивният съд
счита, че от събраните по делото доказателства се установява по категоричен
начин, че изпълнената от ответното дружество-изпълнител работа е била приета от
страна на дружеството-ищец - възложител без възражения. От приетите по делото
доказателства се установява, че издадените процесни фактури - №7378/09.07.2015
г., №7460/20.07.2015г., №7520/27.07.2015г., са редовно и своевременно осчетоводени от
въззивника-ищец – възложител на работата, като разход, включени са в дневника
за продажби по ЗДДС за съответните данъчни
периоди. В тази връзка се навежда не само на извода за липса на противопоставяне
от страна на търговеца след узнаването за извършените от негово име действия,
но и за потвърждаването им с конклудентни действия. Следователно неоснователно
се явява възражението на въззивника-ищец, че издадените фактури не могат да
служат като доказателство за приемане на извършените от изпълнителя услуги.
Настоящият въззивен състав счита, че установеното в хода на производството
обстоятелство за счетоводното записване на издадените от ответника процесни
фактури с получател ищеца, който е включил стойността на доставките в дневника
за продажби през съответните периоди, по същество е признание на задължението и
доказва съществуването му (в този смисъл решения по чл.290 ГПК на ВКС на РБ по т. дело
№416/2010г., ТК, І Т.О.; т. дело №593/2009г., ТК, ІІ Т.О.; т.дело № 588/2009г.
на ТК, ІІ Т.О.). Следователно се налага
извода, че фактически въззивникът-ищец с конклудентни действия е приел
извършената от издателя на фактурите – ответното дружество работа и се е
задължил с плащането на цената по тях. Относно фактури №7594/10.08.2015г. и №7634/18.08.2015г., които макар и да не са били
осчетоводени от въззивника-ищец, настоящият състав намира, че от съвкупната
преценка на останалите събрани по делото доказателства се налага извода в горния
смисъл, че поръчаната работа, за която са издадени, е била изпълнена от
ответното дружество и съответно приета без забележки от ищеца, което се доказва
с извършеното от него плащане на дължимото на изпълнителя възнаграждение. При
доказателствена тежест за ищеца въззивният съд намира, че по делото няма ангажирани
доказателства, че се е противопоставил своевременно на предоставените от
ответника услуги. Събраните по делото доказателства не обуславят категоричен
извод относно твърдяното от ищеца изявление за
противопоставяне на извършените от служителите му действия да е достигнало
своевременно до ответника. По делото няма данни с оглед изричното оспорване в този смисъл от ответника, че представеното от ищеца възражение
изх.№1963/01.09.2015г. е получено от ответното дружество на електронната му поща. В случая ответникът оспорва обстоятелството, че е
получил изпратеното от ищеца електронно съобщение, обективиращо възражение изх.№1963/01.09.2015г.. За да се приеме, че електронното изявление е получено
от адресата, е необходимо същият да потвърди получаването му /по аргумент на
чл.8, ал.1 от ЗЕДЕП/, съответно електронното изявление да е постъпило в
посочената от адресата информационна система /по аргумент на чл.10, ал.2 от
ЗЕДЕП/, като в случая доказателства в този смисъл при доказателствена тежест за
ищеца не са ангажирани, съответно няма направени искания за събиране на такива,
в т.ч. и допускане на съдебно-техническа експертиза, която да бъде изпълнена от
експерт IT-специалист, от която да се установи
твърдяния от ищеца факт, че ответникът е получил изпратеното от ищеца
електронно съобщение, обективиращо възражение изх. №1963/01.09.2015г.. На следващо място въззивният
съд намира, че по делото не са налице убедителни доказателства, установяващи
факта, че изпратената от ищеца покана за доброволно плащане от 14.12.2015г.
е била получена от
ответното дружество. От представената по делото товарителница и обратна
разписка, с дата на получаване от ответника на 15.12.2015г., не може да се
установи по категоричен начин каква пратка е била получена поради липсата на
съответното отбелязване за това. Следователно с оглед на направеното от
ответника оспорване се налага извода, че ищецът при условията на пълно и главно
доказване не ангажира доказателства относно твърдения от него факт, че изпратената от ищеца покана за доброволно плащане от 14.12.2015г. е била получена от ответното
дружество. По горните съображения въззивният съд счита, че при така наличните
доказателства по делото не би могло да се приеме за доказан факта, че ищецът „веднага“ след узнаването се е противопоставил на сключените от негово име сделки, обективирани в издадени
от ответника фактури №7594/10.08.2015г. и №7634/18.08.2015г., което е достигнало до знанието на ответното дружество и
по този начин е оборена установената в чл.301 ТЗ презумпция
за мълчаливо съгласие на търговеца със сключената без представителна власт
сделка, ако не се е противопоставил веднага след узнаването й.
Неоснователен се явява довода на въззивника за неправилното приложение на разпоредбата
на чл.301 от ТЗ. Всичко това наред със заплащането на
процесните суми налага извод, че по делото се установява и не само наличието на
договорно правоотношение между страните за предоставяне на услугите описани в фактури №7594/10.08.2015г. и №7634/18.08.2015г., но и на изпълнение на работата от ответника и
приемането ѝ от ищеца.
Предвид изложеното решаващият
състав приема, че за въззивника - ищец
е възникнало задължението да
заплати уговореното възнаграждение в размер на сумите по издадените процесни
фактури. Следователно е налице валидно правно основание на получените от ответника суми
по издадените процесни фактури, преставляващи договорено възнаграждение за
възложената и съответно изпълнена от изпълнителя работа. Първоинстанционният съд като е
достигнал до същия правен извод и е отхвърлил така предявения иск чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и акцесорния иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД е постановил правилен и законосъобразен съдебен
акт, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.
Относно поддържания във
въззивната жалба довод, че въпреки направено възражение за прекомерност на
претендирани от ответника разноски за платено адвокатско възнаграждение,
първоинстанционният съд не го е разгледал и е присъдил в полза на ответника
изцяло претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, настоящият състав
намира, че е изцяло неотносимо в настоящото производство доколкото
въззивника-ищец е имал правната възможност да инициира процедура по чл.248 от ГПК, в която наведеното в този смисъл възражение е следвало да бъде обсъдено и
преценено от първостепенния съд. В случая ищецът не се е възползвал от
възможността да поиска изменение на постановеното първоинстанционно решение в
частта за разноските, поради което изложеният във въззивната жалба довод
досежно непроизнасяне на съда по възражение по чл.78, ал.5 от ГПК не може да
бъде предмет на разглеждане в настоящото производство.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ответник.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ищец следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия - ответник сторените от него разноски пред настоящата
инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е
направено от въззивника-ищец, чрез процесуален представител в съдебно заседание
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне. Настоящият
състав счита, че претендираните от въззиваемата страна - ответник разноски за
платено адвокатско възнаграждение от 800.00 лв. пред настоящата инстанция са
прекомерни, не са съобразени с фактическата и правна сложност на спора,
размера на обжалвания материален интерес, както и
действията на пълномощника на въззиваемата страна във въззивното производство, който е депозирал
писмен отговор, без осъществяване на процесуално представителство в съдебно
заседание. При това положение справедливото възнаграждение за положения адвокатски
труд с оглед характера на делото и съобразно минималните размери на
адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакция действаща към момента на приключване на
устните състезания/ следва да се редуцира на сумата от 300.00 лв., която въззивника следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемата страна на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК.
Въззивният съд констатира, че при
подаване на въззивната жалба не е била събрана изцяло дължимата държавна такса,
която се изчислява с оглед размера на обжалвания материален интерес поотделно за всеки един от
предявените искове, предмет на обжалване. В случая предмет на обжалване са
предявените два осъдителни иска и дължимата държавна такса, изчислена съобразно
чл.18, ал.1 във вр. с чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 25.00 лв. за всеки от тях. В случая
въззивника-ищец е внесъл, съгласно разпореждане №147756/21.06.2019г. на
първоинстанционния съд държавна такса в размер на 25.00 лв. по сметка на СГС.
Следователно въззивника-ищец не е внесъл изцяло дължимата от него държавна
такса, поради което на основание чл.77 от ГПК следва да бъде осъден да заплати
по сметка на СГС сумата от 25.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №120011 от
20.05.2019г.,
постановено по гр.дело №80642/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 66-ти състав.
ОСЪЖДА „А.“
ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на „К.Г.“ ЕООД /с предишно наименование „Ф.Б.“ ЕООД/, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.78,
ал.3 от ГПК сумата от 300.00 лв. /триста
лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „А.“
ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; на основание чл.77
от ГПК да
заплати по сметка на СГС сумата от 25.00 лв. /двадесет и
пет лева/, дължима държавна такса за въззивно обжалване.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./